ИГРА НА РЕАЛНОСТ

Петя Викторова

web

“Левски са тъпаци. Оле”. Този надпис видях на червената стена на една стара порутена къща. Цялата улица е със стари къщи, някои изобщо не са измазани, на други им е откъртена мазилката. Абсолютно неподвижни, тук време няма или може би аз съм извън него. Пълнолуние е и виждам всичко в черно и бяло, виждам и себе си - вървя по средата на улицата, и аз съм черно-бяла, съвсем малка между приказните къщи и се страхувам. Улицата свършва, отсечена от лъскавата осветена станция на новото метро. Тя се намира в един блестящ четириъгълник от бяла светлина - съвсем друга реалност. Няма как да я вържеш с къщите, но аз не мога да опиша това, което дори не е контраст, а липса на всякаква връзка. Мога само да наблюдавам. Черни, блестящи, гранитени плочи и върху тях като двуизмерна решетка се наслагва халюцинацията на старите къщи. Те са ме дръпнали, завзели са съзнанието ми. Хашишът само измести леко фокуса и се озовах в друго ниво на реалността. Различните действителности преминават през мен, а аз всеки път съм изменила местоположението си по спиралата. Трудно е да обясниш процес, който е непрекъснат, като използваш последователността на думите. Така се създава впечатлението, че всичко се извършва постепенно, че има логика, причина - следствие и така нататък. Няма такова нещо. Едновременно и образно в един безкраен момент. Изобщо не си задавам въпроса дали това е само в моята глава, дали абсурдът съществува. Няма смисъл, съществувам аз, значи съществува и той. Няма смисъл да се опитвам да се разграничавам. Голямото Бебе каза веднъж - всеки път, когато палиш цигара, изместваш реалността. Или историята с банана. Видях го на една витрина - ярко жълт пластмасов банан, лакиран. Нищо особено. Това беше най-реалният банан на света, по-истински от всяко дърво с увиснали, сочни гроздове банани за ядене. Аз го гледах и не ми идваха мисли за ядене, исках само да е мой, да го гледам до края на живота си, да си го сложа в кристална купа, която да седи по средата на масата и след като умра, той да продължава да си седи потънал в прах, абсолютно непроменлив по средата на масата. Вечен, сигурен банан. Когато прескачам, да го погледна и да си кажа - ето го бе, същият си е. Ей такива неща, ми се струва, че поддържат тази реалност. Затова хората си строят пирамиди, църкви и часовникови кули. Какво ще стане, ако изчезнат абсолютно безполезните, но трайни предмети. Ще трябва да се задоволяваме само с настоящето. Като животните. А сега аз си имам един изключително жълт, незабравим банан в главата. През цялото време осъзнавах, че би било пълен абсурд да вляза в магазинчето и да дам пари на продавачката, а тя да ми увие в шарена хартия банана и да ми каже - със здраве да си го ползвате.

Разреших конфликта като си запалих цигара. Бананът престана да ме хипнотизира, защото промених фокуса. Объркващо е, но задържа едното ниво на реалност да не се разпадне. Няма нужда да си измислям. Пък и бързо забравям.

© Петя Викторова, 2003
© Издателство LiterNet, 07. 08. 2003
=============================
Първо издание, електронно.