СТАРЕЦЪТ С БЯЛА КОСА

Мартин Златев

web

Старецът с бяла коса стои пред оградата и направлява пътниците и ятата на птиците, и броденето на растенията, които разпращат семената си по вятъра, послания, които почвата поема и напоена отново, изпуска нагоре като бъбрещи стебла. От краката му в зелени чорапи е плъзнала поляната. Очите му са целите изпълнени с черно и лъскави, не като косата, която е бяла слама.

Слабата ръка на стареца върти месинговата дръжка на мелничката, мели костилки и гребе прахта им с дървена лъжица. Яката на дрехата му е бяла, но и малко захабена - от слънцето, от кожата на врата, от солта на тялото. Хрилете на вилицата, с която се храни, дишат. Между зъбите му остава храна, която почиства с клечка и хвърля настрани. Дъщеря му се мие на слънце в задния двор, в корито, което чешмата е запълнила с мляко. В коритото й плуват риби, живи там плуват само техните скелети.

Искам да дойда до оградата, желая да падна пред нея, да отъркам с ръцете си това, което не виждам. Какво може да ни покаже този старец с маслинени очи, с коси като бели конци. Едно дърво се е разлистило зад него. Но дали сянката ще ни стигне, дали ще ни покрие целите един ден?

Гласът ми, запратен към този старец, е настоятелен: Кажи ми как да намеря произхода по ръцете ти, накъде да тръгна по тази карта от пътища, които са образували свиванията, докосванията по предметите, прокарали линии върху дланите ти. Шифър, който сега, сляп, се опитвам да прочета с пръстите си. Като връзки на обувки, които са завързани на възел, който крие тайна: възелът е изречение, но какъв е смисълът му, какво пише тук, чий почерк е това?

Старецът не отговаря.

В ръцете си държи ключа сол, който отключва петолинието, след което започва да се вие песента, която досега никой не е слушал. Този старец като кълн на растение се пробужда за отговор в прозрачната люспа на обвивката си, в последните акорди на песен, която е съчинена от едва доловими звуци на разлистващи се растения - като течност, която съвсем бавно попива във въздуха - като пукането на калейдоскопните мехури на пяната. Устните на белия старец се подуват и като прилив песента се разлива по поляната. Един свят се отваря внезапно. Изричайки го, старецът изгаря магията. Ятата спират пътя си, птиците се блъскат по оградите, по стените на къщите, оплитат се в жиците.

Един смисъл назрява във въздуха, но протягайки ръце, аз няма да мога да го достигна. Като крясък, който е звук, направен от гласовете на всички човешки същества, които са съществували, които съществуват, които ще съществуват. Старецът с рибена кост в едната ръка, с хляб в другата, докосва корема ми, в който личинките на тези хора започват да светят.

По пръстите ми е полепнало семе, което облизвам. Усещам присъствия, които са отварящи се и тряскащи се без звук врати, които са гласове, които са само вибрации. В тази внезапна тишина цял един свят изчезна под ноктите му. И аз трябва да се опитвам да го изтръгна оттам със зъби и език, за да го погълна отново. Докато старецът се смее, в гърдите му тиктака сърце. Моля те не спирай, само те моля не спирай.

Колкото и да пия, няма да престана да бъда жаден, да повтарям, бълнувайки, не искам да спираш, моля те не спирай, и докато го изричам, болката дърпа окончанията на челюстите на това мое тяло, което завършва.

Завършва внезапно. Съвсем внезапно и бездната е бездънна, от която ти се вие свят и се вие стълбище, от която ще преминеш, ходейки по въздуха, с превръзка на очите, но не виждаме друг бряг. Има ли друг бряг? Старецът замахва с ръка, отваря с ръката си стълбището, което се извива нагоре, по него се движиш само привидно, се движиш в кръг, и можеш да тичаш по всички посоки. Можеш да тичаш и отгоре, и отдолу. В кухото пространство между стълбите викаме надолу към децата ми, но чуваме само откъслечни гласове. Какво си подвикваме? Стълбището понякога е с непоносимо високи стъпала, не можеш да скочиш надолу, а понякога се изравнява и губи височината си. Стълбището музицира собствена мелодия.

Като ръце се отваря понякога то и в свивките на подмишниците му прокарва мъх, който мирише на влага. Подмищниците са скут, върху който полагаш ръката си, и тя се превръща в чуруликане на птица. Погалвам го и мога да полегна и да остана там завинаги.

Една дупка диша учестено. Сенките се наслагват в нея. Ръка се протяга в мрака и докосва моята. Старецът се смее или плаче и едва сега виждаш колко е черно под ноктите Му. Ще отворя ли това писмо със скръбна вест, запечатано в хартия или в стъкло на бутилка, която Той подава? Малко небесно тяло се рее пред главата Му, може да го хване с ръка и да го смачка.

Слънцето се издува, набъбва и нищо не може да го спре да поглъща планети. Той повика дъщеря си, която загаси осветлението. В тази абсолютна тъмнина няма кой да проплаче.

© Мартин Златев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.05.2007, № 5 (90)