ДРОГАРИ

Момчил Танчев

web

Седя си в "Гьола" и си пия кафето. Пуша не толкова нервно, но и не по-малко като количество от преди. Барманките са учудващо внимателни с мен. Това ме радва. Нагодил съм дозата така, че да съм напълно спокоен и малко отнесен. Не приемам на сериозно подсъзнателните жестове на хората наоколо. Да ги приемаш на сериозно е убийствено и не води до добър край. Сега си мисля, че не е зле човек да минава и през такива периоди. Развива възприятията до възможния максимум, отвъд който ти се губи желанието да живееш. Което си е страшничко.

На отсрещната маса стоят три бъдещи актриси. За да се разведрят, пият нещо, което не мога да позная. Обсъждат много важни теми, а аз не съм достатъчно концентриран, за да следя разговора им. Нищо, че говорят на висок глас. Те пък не ми обръщат внимание. Приличат на деца, току-що осъзнали, че не могат да хванат гълъбите, кълвящи трошици по плочките. Без това да е потиснало желанието да го сторят.

От долната страна на стъклото на масата е залепен ликът на Никола Петков. Разбирам, защото е написано.

В бара влиза висок, слаб и прегърбен пич. Веднага разбирам, че е от моята партия. Въпреки че има две свободни маси, той се насочва към моята и учтиво ме пита дали може да седне. Разбира се, че може.

Започваме някакъв разговор. Оказва се, че сме от един град. Интересна птица е. От чантата си вади "Бърни Кълвача". Не знам защо го прави. Сигурно, за да покаже, че ако му дотегне, има с какво да се занимава. Определено има нужда да поговори с някого. Споделя, че книгата му е настолна. Не ми е попадала досега, но му обещавам да я прочета.

Както си му е ред, започваме да се изпитваме. Веднага засягаме темата за хомосексуализма. Пита ме директно дали съм гей. Отговарям му, че не съм и тъпанарската го наричам лайняр. Обижда се и ме светва, че е много импулсивен и че мога да очаквам всичко от него. Отговарям му, че съм вярващ християнин и ако ме удари, ще му обърна и другата страна. Това ме спасява, поне за момента. Личи, че сме от оня град. Нищо, че сме се пософиянчили.

Лъжа го, че съм каракачанин. Тоест гръцки циганин, ебава ме той. Той е торлак. Чувал съм и преди за такива, но не знам нищо за тях. Баща му е сърбин, а майка му - българка. Сега разбирам.

Има една дълбока мъка, която излъчва красивото му лице. Не смея да го питам нищо за семейството му. Това ще ни направи прекалено близки.

Лъжа го, че следвам медицина. Той нищо - не само, че не следва, но и не лъже. Казва ми, че не може да постигне жената, която обича. Разправям му, че е по-добре да се ожени за девственица. Той отговаря, че не може да бъде деспотичен с жена. Усещам, че не говоря с глупак. Хубаво е, че случаят ни срещна.

Оплаква ми се, че в "Гьола" се събират предимно хора със силно Его. Казвам му, че не виждам нищо лошо в това. На мен ми се струва нормално човек да се грижи за себе си. Ето, че намерихме една не-допирна точка. Искаме от актрисите две цигари (моите свършиха, а от неговите събрани по улицата фасове не ми предложи).

Говорим за братята си. Подхвърлям му оная приказка: "...но тежко му, който го няма". Отговаря ми: "тежко на хора с брат, като моя"... Пак не го питам нищо

Време е да се тръгва. Той си нахлузва ушанката, аз си увивам околко врата моя стар шал. Всеки с проблемите си...

По улиците е сумрачно, по тротоарите - шляпавица. Не е много студено.

Анчо, така му викали приятелите, иска цигара от някакъв млад чичко с елегантен вид и селска физиономия. Той дава. Коментарът е, че тоя и на майка си не би помогнал, а на такива като нас дава.

Разделяме се на пресечката на "Алабин" и "Витошка".

Дали ще ни срещне съдбата някога?

Сигурно.

Но само ако имаме нужда един от друг...

© Момчил Танчев, 2003
© Издателство LiterNet, 03. 06. 2003
=============================
Първо издание, електронно.