БОГОСЛУЖЕБНИ ПОСЛЕДОВАНИЯ, ТАЙНСТВА И ОБРЯДИ, ИЗВЪРШВАНИ В ПРАВОСЛАВНИЯ ХРАМ

Маргарита Коева

web | Въведение в архитектурната теория и история

Храмовата архитектура има предназначението да изгради сакрални пространства, в които да се извършват богослужебни действия - “последования”, установени от основния църковен закон - канонът, и възприети като традиционни елементи от естественото развитие на религията.

Православното богослужение притежава особености, отличаващи го от богослужебните практики, възприети в други християнски вероизповедания. То е достигнало до днешните си форми в резултат от вековно развитие и усъвършенстване. В основата му е заложена възприетата във Византия литургична система, която е синтез от константинополски и палестински елементи и достига до завършената си форма през IХ-ХIV век в манастирите на православния свят. В края на ХIV век се установява съдържанието на денонощните служби, литургичната музика, иконографската програма на изображенията, предназначението на храмовите пространства с оглед богослужебните последования, извършвани в тях, символиката на архитектурните форми, както и мистагогията, тълкуваща смисловите значения на отделните елементи и цялото.

Православните богослужебни последования протичат според определени от “типик” време и място, като богослужебните практики в отделните храмове и манастири съдържат понякога някои различия.

В трите основни части на православния храм - притвор (нартекс), който понякога има две части: нартекс и екзонартекс (външен нартекс), централна част - наос, и олтар, се извършват определени от литургиката богослужебни действия или, също така установени, части от тях. Различия съществуват главно между богослужебните последования в манастирските и енорийските храмове, но само по отношение на пълнотата на отделните чинопоследования, докато същността на литургията остава неизменна.

Според възприетите в България литургични практики в нартексите на манастирските храмове се извършват последованията на полунощницата, на първия, третия и деветия часове, и повечерията. Ако храмът има втори, външен притвор (екзонартекс), в него на празничните вечерни се извършва литията, поради което той се нарича често “лити” (гр. литион).

В енорийските храмове нартексът би трябвало да се използва за изпълняване на определени части от светите тайнствата Кръщение и Брак, но днес за тази цел се предпочитат помещения, заделени от него, където се кръщава (баптистерии), а бракосъчетанията протичат изцяло в наоса. Най-често притворът се използва за продажба на свещи, за канцелария на свещениците, за разлепване на обяви и пр. Все по-често през последните години притворите се преустройват или дострояват доста произволно, като в тях се включват помещения, обслужващи практическите потребности на служителите при храма - складове, канцеларии, места за приготвяне на храна, тоалетни и дори стаи за живеене на пазачите на сградата. Докато в миналото тези и други, свързани с живота на храма помещения, са бивали събирани в т.нар. църковна сграда (“одая” или “стая” в българска традиция), която заедно с училището и общината (общинската одая) влизала в ансамбъла на църковния двор, днес се прибягва до решения, които дори в някои случаи вулгаризират самата същност и предназначение на храма и не са желателни.

Централната част на храма, която на изток завършва с иконостас, е мястото, където се събират миряните, за да присъстват и участват в богослужебните последования, затова тя се нарича още “земна църква”, а понякога и “неф” (кораб), независимо от формата си. Всеки от нейните елементи изпълнява определена роля в хода на действието, това са: солеят, амвонът, владишкият трон, троновете, певниците и иконостасът.

Влизането в наоса става през три врати, средната от които носи названието “Царски врати” по традиция от времето, когато през нея минавал императорът, след като съблече горната си царска дреха, за да присъства на богослужението като обикновен мирянин.

“Солеят”( от лат. solum -праг, или solium - трон) е невисока платформа пред иконостаса, издигната с едно или няколко стъпала над пода на наоса, достъп до която според литургичните правила имат само свещенослужителите (свещеници, дякони и псалти). Днес обикновено тези правила не се спазват и миряните се качват на солея, за да се поклонят пред иконите на иконостаса, да целунат “целувателните икони”, които често се поставят пред главните иконостасни, или да участват в очистителни молитви, четени индивидуално от свещеник. На солея богослужителят, извършващ службата, се качва при влизането си в храма, за да се преклони пред главните икони от двете страни на “светите” двери на иконостаса и едва тогава влиза в олтара през южната дяконска двер.

В средното поле на наоса трябва да бъде поставена храмова икона, т.е. икона на храмовия патрон. Понякога тя се поставя и в първото му южно поле, близо до южния вход в олтара. Втора икона на покровителя (патрона) на храма има в царския ред на иконостаса, по правило до иконата на Св. Богородица, от ляво на “светите” двери и пред нея свещеникът задължително се покланя преди да влезе в олтара.

От двете страни на солея са “клиросите” (катедри), ляв и десен, пред които застават певците, за да участват в богослужението. Те пеят посменно - “антифонно”, къси църковни стихове, поради което се налага да има две подставки за “антифонариите” - книгите с текстове за цялата година, и достатъчно разстояние между тях, за да се постигне хармоничен песенен диалог.

Църковните хорове в енорийските църкви застават или до десния клирос, но не върху солея, а на пода на наоса, или в емпорията. В манастирските храмове хоровете са два и се подреждат до северната и южната стена на наоса, в близост до олтара. Това налага в пространството на наоса да бъдат включени две “певници” (полукръгли или полуелиптични конхи), където да застанат певците - монаси, които също пеят антифонно, т.е. посменно, от двата клироса.

Тъй като миряните, събрани в наоса, не само присъстват, но и участват в богослужебните действия, които от своя страна са наситени със символични действия, необходимо е формата и големината на пространството му да бъдат съобразени с движенията на богомолците и свещенослужителите.

Положението, което богомолците трябва да заемат през определени моменти от литургията, се известява от дякона, участващ в нея: да станат прави, да преклонят глава и пр.

Обичайната стойка на богомолеца е стоенето прав, тя има няколко символични значения и е стойката за молитва. Колениченето е стойка на покаяние, символизираща, че грехът ни е повалил на земята, поради което е забранена във възкресни дни, а е присъща на богослужебните действия през дните на пост. Седенето е стойка, присъща на наставник, поради което епископите седят на т.нар. архиерейски трон (владишки трон), който в някои случаи по раннохристиянска традиция е в олтара, но сега най-често е в южната половина на наоса, срещу олтара. Богомолците също могат да присъстват на литургията седнали в столове, разположени около стените или между колоните в трикорабните пространства на наоса, но само през определени от богослужението моменти. Навеждането и поклоните са знак на благоговение и също са част от поведението на богомолеца по време на Св. Литургия и други богослужебни действия. Положението на ръцете - кръстосани пред гърдите или издигнати към небето с разтворени длани, както и кръстният знак също спадат към жестовете, извършвани от богомолците в наоса.

Православните се молят обърнати към изток - положение, носещо дълбок символен смисъл. Ето защо главните входове към наоса, независимо дали са един или три, са на западната стена, а иконостасът е източната разделителна стена между него и олтара и завършек на пространството, достъпно за миряни.

В наоса се помества и амвона, мястото, от което според средновековните канони трябва да бъдат четени проповедите. Той представлява издигната площадка, заобиколена от парапет. Българската традиция е установила закрепването му върху една от вътрешните колони на трикорабния наос, като достъпът до него е по стръмна вита стълба. Върху парапета има поставка за Светото Евангелие, от което свещеникът или дяконът чете необходимите, участващи в проповедтта му текстове. Неудобствата при изкачване по стълбата с тежки и обемни одежди са довели до промени при избора на мястото за произнасяне на проповедта и днес то е върху солея, пред иконостаса или върху издигнатата платформа в наоса, в неговата северна част, но амвонът все още остава един от пространствените елементи на наоса, макар че е загубил истинските си функции.

В централното пространство на наоса, на юг от главната му ос, поставен така, че между него и олтара да няма нищо, преграждащо погледа, се намира, както вече посочихме, “Владишкият трон". Той е отреден за най-висшия по чин архиерей, присъстващ на богослужението: епископ или митрополит. Названието си носи от наименованието на Константинополския патриарх, получено след падането на християнските балкански държави под османско владичество - “владика”.

Над облегалката на владишкия трон се помества икона на Спасителя Иисус Христос и преди влизането в олтара свещенослужителите се покланят пред него. Тронът е покрит с украсен балдахин.

Освен необходимостта да се осигури на миряните свободно да изпълняват всички действия, движения и жестове, изискващи се от богослужебното действие, пространството на наоса трябва да е така оразмерено и оформено, че да осигурява извършването на литургията и тайнствата от свещенослужителите и дяконите. Те се състоят от свещенодействия, извършвани върху платформата на солея, и действия в пространството на наоса, заемано от богомолците. По време на богослужението свещенослужителите неколкократно излизат от олтара и прекадяват с тамян цялото църковно пространство.. Излазът е през северната дяконска двер, следва движение на юг по солея пред иконите на иконостаса, след това през наоса на запад и обратно връщане през южната дяконска двер.

Формата на наоса зависи от архитектурно-композициония тип на храма, но изискването той да “обслужва” богослужебните действия безпрепятствено е задължително във всички случаи. Това изискване е много по-сложно при изграждане на най-сакралната от всички части на храма - олтарното пространство. В нея се извършва най-важната, най-съкровената част от богослужението, поради което е достъпна единствено за църковни служители, получили съответно посвещение.

Олтарът заема източната част на източноправославния храм, като е отделен от наоса (земната църква) с иконостас - мраморна, зидана или дървена нетектонична, декоративна стена, преграждаща погледа към сакралното пространство. Той носи названията “светилище” или “небесна църква”, които изразяват неговата същност. Формата му, също като тази на наоса, зависи от избрания архитектурно-композиционен тип, но изискванията към ритуалното му предназначение и символните значения на формообразуването му са безпрекословни.

Названието “олтар” е производно от латинската дума “alta ara” - издигнато място, възвишен жертвеник. На гръцки той се нарича още “бема” - възвишение, защото стои по-високо от останалите части на храма, “презвитериум” или “иератион”, защото е достъпен само за духовниците, “адитон” или “аватон” - недостъпно място, защото не се разрешава никому, освен на клира, да влиза в него, тъй като е най-святото място на храма, подобно на Светая Светих от старозаветния Соломонов храм.

В олтара се намират светата трапеза, горният престол, синтрона, протезиса, предложението, съсъдохранилището, диаконикона и умивалникът.

Влизането на богослужителя - иерей, презвитер, който е определен да извърши богослужение, и неговите помощници дякони, е първата част от ритуала, носеща название “вход в олтара” или “вземане на време”. Тя започва от главната врата, водеща към наоса, наричана в миналото “царска”. По-нататък пътят на свещенослужителите следва главната ос на пространството, завършваща в “светите двери”. При преминаване край иконата на Спасителя, поставена на аналой в центъра на храма или най-често върху владишкия трон в южната му част, презвитерът се покланя, след което се качва на солея. Там той чете специални молитви, назовавани “входни”, покланя се и целува иконите на Св. Богородица и Иисус Христос, намиращи се от двете страни на иконостасните централни двери, и едва тогава влиза в диаконикона през южните дяконски двери, носещи названието “райски”.

Диакониконът служи за съхраняването на одеждите за богослужение, на свещените книги и други предмети, свързани с богослужебните действия. В нея свещеникът облича одеждите си, след което се отправя към “горното място”, разположено в централната част на олтарното пространство, в абсидата, където се прекръства, извършва необходимите действия и се отправя към протезиса (северната част на олтара), където има умивалник, на който си измива ръцете, за да очисти съвестта си и се подготви за службата.

В протезиса, наричан още “проскомидийник”, се отслужва проскомидийният чин - дълбоко мистично богословско действие, чрез което свещенослужителите се подготвят психологически за извършване на главната част от Светата литургия - принасяне на безкръвната Христова жертва. Проскомидийният чин се състои от поредица молитви, чрез които хлябът и виното, положени в “Светото Предложение”, се пресъществяват в тялото и кръвта на Спасителя. Светото предложение, или още проскомидийникът, се оформя като ниша в източния зид на олтара, където се съхраняват потирът, “просфората” и предметите, необходими за тази част от ритуала. Формата на засводената ниша е обикновено полуцилиндрична, но може да бъде и правоъгълна. В нея има вградена подставка или масичка, достатъчно големи, за да се разположат върху тях утварите и да се извършат ритуалните действия. Самият протезис трябва да е също достатъчно обширен, за да не затруднява движението на свещенослужителите.

След завършване на проскомидийния чин свещеникът застава пред светата трапеза, за да извърши литургичните действия. В тях са включени две процесии, назовавани “малък вход” и “велик вход”, произлезли от две обособени литургии в миналото. По време на първата свещеникът излиза от олтара и, преминавайки през пространството на наоса, благославя богомолците.

По време на “Великия вход” свещеникът пренася светите Дарове - потира с виното и дискоса с просфората от проскомидийната ниша върху светата трапеза, и, прочитайки съответните текстове от богослужебните книги, изнася Св. Евангелие от олтара и минава между миряните, които са събрани в наоса, благославяйки ги.

Тъй като по време на “малкия” и на “великия вход” свещеникът и дяконът напущат олтара, облечени в богослужебните одежди, които са златошити, тежки и широки, като при това протоиереят носи напрестолното Евангелие с високо вдигнати ръце, то трябва “светите двери” и дяконските двери на иконостаса да бъдат достатъчно широки. По същите съображения е необходимо разстоянието между иконостаса и светата трапеза да бъде оразмерено така, че да не затруднява движенията на свещенослужителя.

Център на олтара е светата трапеза. Тя е най-свещеният предмет в храма. Нарича се “Жертвеник”, защото върху нея става символичното принасяне на безкръвна и омилостивителна жертва - хляба и виното, символизиращи тялото и кръвта Христова, принесени, за да се опростят греховете на човечеството. Другите названия, които носи, разкриват богатите символни значения, които са й придавани: “Престол Божи”, “Свети престол”.

Светата трапеза представлява квадратна или правоъгълна каменна плоча, най-често мраморна, стъпваща върху една, четири или пет ниски подпори. Материалът, от който е направена, символизира Иисус Христос - крайъгълният камък на Църквата. Колоната, поддържаща центъра на плочата, е неговият символ като господар на тетраморфоса, чийто трон е небесният свод, а четирите останали колони символизират четиримата евангелисти, четирите опори на Христовия трон. Понякога над светия престол има балдахин от мрамор или дърво.

След завършване на литургията презвитерът и дяконът се връщат в диаконикона, където събличат богослужебните одежди и ги прибират на отредени за това места. Желателно е да има предвидени стенни шкафове за одеждите и утварите, които не са в употреба, както и за богослужебните книги, за да не се претрупва помещението с излишни вещи.

В по-големи храмове диакониконът се свързва директно с църковния двор чрез вратата на юг. През нея обаче влизат само свещенослужители извън времето за богослужение и църковните служители, които помагат за извършване на ритуалните действия: иподякони, четци, клисари, прислужници, певци.

В храма се извършват и тайнствата, за всяко от които има специални служби, а също така и опелата (погребална служба) и помените за починалите християни.

Светото кръщение е първото от седемте тайнства. То се извършва чрез трикратно потапяне в кръщелен купел с осветена вода, в която се изсипва елей, и помазване на кръщаващият се с елей. Всички действия се извършват най-често в притвора или, ако има специален баптистерий - в него.

Миропомазването на новопокръстения се включва в чина на кръщението и се извършва веднага след първия обряд.

Към представителните или много посещавани храмове се изгражда отделна “Кръщелна” - баптистерий, в която да се извършват тайнствата на кръщение и миропомазване. Обособяването на подобно помещение е желателно не само поради възможността в него да има необходимия микроклимат и да се установи постоянно място на кръщелния купол, но и поради факта, че днес у нас много възрастни, останали некръстени като деца, също приемат Светото Кръщение.

Чрез тайнството изповед-покаяние християнинът постига очистване от греховете, извършени след Светото кръщение (Мат. 18:18 и Йоан 20:21-22). Изповедта се приема от свещеника обикновено върху солея или на друго място в наоса, където той се уединява заедно с изповядващия се, покрит с епитрахила му.

Свето причастие - Евхаристия. След приемане на Светото кръщение и миропомазването, всеки християнин има право да се причестява при всяка литургия, извършена от презвитер или епископ. Това се извършва в северната част на солея.

Брак. Християнското схващане за брака като “велика тайна”, подобно на мистичния съюз между Иисус Христос и Църквата (Еф. 5:32), предполага извършването му в храма. Чинът на тайнството се състои от две части: обручение и венчание. Обручението се извършва в притвора, а ако храмът няма притвор - в наоса, по възможност най-близко до централната входна врата. Венчанието се изпълнява в центъра на храма, където се поставя маса с необходимите утвари. Свещеникът и новобрачните стигат до средата на храма с лития, придружена от съответните движения и молитви. След извършване на ритуала свещеникът извежда новобрачните от храма.

Свещенство (Ръкополагане) - посвещение в една от трите степени: дяконска, презвитерска и епископска. Ръкополагането се извършва и върху четците, певците и иподяконите, както и върху свещоносците. Ритуалът протича основно в олтара, където кандидатът бива въвеждан и представян пред епископа, чийто трон се премества вляво от светата трапеза, след което коленичи пред светата трапеза и полага главата си върху нея. След това на солея изпълнява задължителните според степента на посвещението действия. Тайнството се извършва в присъствие на богомолци в храма.

Елеосвещение (маслосвет) - тайнство, което се извършва както в храма, така и по домовете на християните. В храма би трябвало да се извършва от седем свещеника, върху маса, поставена в централната част на наоса, около която застават свещениците и човекът, над който се извършва обряда.

Обреди, които се извършват задължително в храма, са богослужебнитепоследования: подстрижение в монашество. Навлизането на фолклорни елементи в богослужебната практика през последните десетилетия нарушава често това правило и опелото и панахидите се извършват в домовете. Според канона обаче опелото над покойник се извършва в централната част на храма. На същото място протича и панахидата, поменалната служба, като се поставя маса, върху която се подреждат необходимите утвари и храните - хлябът, житото и виното, които трябва да бъдат осветени.

© Маргарита Коева, 2003
© Издателство LiterNet, 21. 09. 2003
=============================
Първо издание, електронно.