АРХИТЕКТУРАТА - ИЗТОЧНИК НА ПОЗНАНИЕ ЗА БЪЛГАРСКОТО ИСТОРИЧЕСКО БИТИЕ ПРЕЗ ХVІІІ И ХІХ ВЕК

Маргарита Коева

web | Архитектурното наследство...

Направените през последните десетилетия проучвания позволиха да се осветли, по начин, различен от дотогавашния, голяма част от историко-културната проблематика на страната. Изясниха се множество явления от нейния, утежнен от политически катаклизми, път на развитие, възприети бяха нови методи на изследване и получиха съвременно осмисляне редица основни постановки както от глобален, така и от по-частен характер. Един съществен дял от културата на българските земи, който през всички епохи е служил като показател за постиженията на културното и материалното развитие, обаче все още не е заел онова място в нея, което заслужава. Това е архитектурата.

За българската архитектура е събран и описан богат фактологичен материал. По едно, наследено от миналото, предубеждение обаче достъпът на архитектурната проблематика в обобщаващите исторически трудове е недостатъчен. Все още се плаща дан на остарели представи за тясно утилитарното назначение и функции на архитектурната дейност и тя не се използва достатъчно като източник на сведения не само за икономическия и материалния развой, но и за социалната структура, духовния живот и идеологията на всяка от отминалите епохи.

През всички периоди от човешкото развитие архитектурата е била показател за характера и качеството на историческите процеси, тъй като съществуването и развитието на цивилизацията е невъзможно извън изкуствената околна среда, резултат до голяма степен от полифункционалното архитектурно творчество. Създавана от човешките общности, архитектурата не само запечатва в своите творби идеите, които ръководят живота им, но предава и внушава същностни значения както във времето, когато е създадена, така и много дълго след това. Използването на архитектурните обекти като паметни знаци за историческото минало е практика на историците още от древността, но в изследванията върху българската обща история архитектурата все още не е заела онова място, от което наслоеното в нея познание да допринесе за развитие и изменение на редица общоисторически и теоретични постановки.

За да можем да проникнем в същността на архитектурните явления на Балканите и да оценим правилно тяхното място и роля в световния архитектурен процес, трябва винаги да отчитаме сложните културни взаимодействия, съществуващи върху територията на Балканския полуостров, породени от неговото положение на "междинна зона", едновременно разделяща и свързваща Изтока и Запада. През всички епохи от своето историческо съществуване Балканите са се намирали между два големи културни ареала и това ги е формирало като специфична зона с характеристики, едновременно близки и различни от характеристиките на ареалите, с които граничат. В историята на световната култура зоните от този вид изпълняват много важната функция на звена, в които културните влияния се наслагват, преработват и предават от единия на другия ареал в променен и/или обогатен вид.

Изменчивостта на историческото битие на народите, населяващи "междинната балканска зона", е причина културните процеси в нея да протичат неравномерно и да ускоряват често своя ход, което накърнява завършеността на техните явления и не позволява те да достигнат стилова чистота. За сметка на това обаче, необходимостта да реагират винаги бързо, за да се съхранят, прави техните култури гъвкави, жизнеустойчнви и богати на новаторски идеи. Те са изградени върху сложното преплитане на източни и западни елементи, обогатявано посредством взаимодействието между творчеството на отделните народи, населяващи Полуострова. Политическите и икономическите връзки, наличността на сходства в собственото им развитие и общността на историческата им съдба в течение на дълги периоди от време са обективната основа, върху която се изгражда тяхната зонална общност.

Създаването на възрожденската художествена култура е сложен процес, който протича в няколко плана. Въпреки че във всяка нейна област съществуват определени особености, все пак явленията могат да бъдат обобщени и да бъдат разгледани в най-мащабните им прояви като един общ процес.

Българското възраждане е един от пътищата, по които народностната култура скъсва със Средновековието и прераства в култура от нов тип, буржоазна по характер. В много от изявите си то е идентично с културното възраждане на останалите балкански страни, т.е. с тъй наречения "балкански път на развитие". Успоредно с това обаче Българското възраждане притежава и редица специфични, свойствени само нему черти. То се отличава, и то в някои от основните си характеристики, от развитието на гръцката култура или от културата на сръбските народностни групи през същата епоха. Неговите процеси протичат по-мъчително, свързани са с различни външни събития и вътрешни пречки, но като общ процес то е по-витално, с по-голям заряд, вътрешна енергия и самобитност.

Характерът на социалните процеси, настъпваши у нас и в останалите страни на Балканския полуостров през XVII и XVIII в., се определя от пораждането и обособяването на нови функционални полета. И доколкото икономиката се обуславя от доминиращите в обществото ценности, отношенията между народностното и официалното, имперско равнище се променят. Обстоятелството, че обновителните процеси протичат на "второ равнище", в непрекъснато противопоставяне на средновековната икономическа и държавно-административна структура на Османската империя, затруднява тяхното развитие и ги кара да приемат специфични форми, несъответстващи на приетото за "класическо" европейско развитие. Оттук произтичат и разликите между европейското и балканското Възраждане, а също така и между социокултурните процеси, протичащи в рамките на отделните народностни общности на самия Балкански полуостров.

Българската възрожденска култура е буржоазна по тип. За разлика от европейската буржоазна култура на Ренесанса обаче, която възниква в големите градове, у нас тази нова култура се създава в занаятчийските селища с българско население, тъй като старите големи търговски градове, колонизирани от османите по време на военната им експанзия, са възприели присъщите на силната централна власт на империята имперски социокултурни модели. За разлика от тях, тъй като създаването им е резултат от исторически обстоятелства, довели до демографски процеси на масово преселване в трудно достъпни за нападения места, населението на отдалечените от основните имперски пътища селища е българско. Въпреки че не са големи, социалната им структура е градска по тип, а населението им се отличава със своя буден, предприемачески дух. При това доста голяма част от тях се ползва със статут на известно, макар и ограничено самоуправление. Основен поминък на жителите им е занаятчийството, затова в по-късен етап възникват пазарни отношения с произтичащата от тях търговия и обмен на капитали.

Новите начини на манифактурно производство, домораслата индустрия, формите на търговски обмен и икономическата миграция (гурбетчийството) създават тяхното благосъстояние и съответстващия му бит. Върху тази основа се поражда новият мироглед на епохата, с нов поглед към света, ново мислене и художествени вкусове, различни от тези на земеделците и скотовъдците, свързани със сфери на дейност, оставащи непроменени през вековете. Още в края на ХVII в. в някои от тези селища, разположени около проходите на Стара планина, в Средна гора и подбалканските полета, в богатите на руда местности и плодородните планински долини, са налице промени, които подготвят почвата за възникване на нови, градски структури, различни по социален състав и начин на живот от средновековните градове. В зависимост от предназначението, което имат в неравномерно развиващия се стопански живот на империята, през ХVІІІ и ХІХ в. те се превръщат в буржоазни, занаятчийско-търговски градове и градчета. Около 60 малки градчета и постепенно "побългаряващите" се големи, стари градове в началото на ХIХ в. са местата, където се формира новата култура на българската нация, култура, буржоазна по характер и национална по същност. В тези селища живее 25 % от населението на българските земи и то е, което създава новата им пространствена организация, въплъщавайки в нея представите за образа на мечтания град, получени по време на пътуванията на някои от жителите им в "Европата" и разказите за европейските градове и начин на живот.

Основните духовни измерения на Българското възраждане са типологично сходни с тези на Европейския ренесанс. И в него главният стремеж е скъсване със средновековните норми на мислене, преминаване от средновековното възприемане и обяснение на света към същностно ново равнище на култура и социално съзнание.

Известно е, че философията на Ренесанса поставя на мястото на средновековните представи за света, според които отделният човек е само част от общността, подчинена на Бога, утопичната мечта за освободената човешка личност, надмогваща световните проблеми и способна да се съизмери с божественото начало. Разкрепостяването на мисълта, разрушаването на схващанията за необходимост от обезличаване на отделната личност в името на универсума е философската основа на процесите през Ренесанса. Ренесансът отрича идеята за властта на църквата като управляваща институция, представител на Бога и проводник на неговата воля, както и подчинението на светската власт на църковната, идея, залегнала в основите на всяка средновековна държавна система. С това той разчиства пътя на новите форми на буржоазната държава и в последна сметка ражда тази държава, като създава нейните философски основи, култура и изкуство.

Българското възраждане също изгражда устоите на бъдещата българска буржоазна държава, но създава нейната основа в недрата на Османската империя, изоставаща в социокултурното си развитие от развитието на Европа с почти половин хилядолетие.

Затова отрицанието на Средновековието у нас е неразривно свързано с борба против политическата власт на Османската империя и с отрицание на официално налаганите от държавното управление форми на религия, култура и изкуство. То невинаги намира своя достатъчно ясен философски изказ, но има пределно ясни политически идеи и изяви. В него се съсредоточават две основни насоки - изграждане на нов светоглед, различен от средновековния, и решително скъсване с всичко насилствено, наложено от чуждото владичество. Оттук произлиза и невинаги осъзнатата, но винаги последователно водена борба за откъсване на българската култура от официалната култура на Османската империя, която за възрожденците олицетворява средновековно мислене, ориенталски бит, източно средновековно изкуство и архитектура, т.е. онова, от което българите трябва да се отрекат, за да извоюват своето освобождение.

Трудно бихме могли да определим конкретните граници на Българското възраждане, тъй като неговите социални и икономически процеси протичат дискретно, на второ, народностно равнище. Те не се ограничават от определени исторически събития с точно фиксирана датировка и можем да съдим за приблизителните му граници, и по-точно за началото му, само чрез отражението му в духовната и материалната култура на епохата.

Многократно потвърдено от историческото развитие е, че единичният исторически факт не може да определи реално границите на една историческа епоха, въпреки че дълго време у нас за начало на Възраждането бе приемано появяването на историята на Паисий Хилендарски. По инерция и до днес се търси началото на възрожденската епоха около времето, когато се създава тази история. Ако погледнем аналитично на фактите обаче, не можем да не признаем, че Паисиевата история не бележи началото, а е манифест за разгръщането на процеси, почвата за които е вече подготвена.

Какви са белезите, които позволяват да причислим едно явление към закъснялата средновековна култура или към Възраждането. Качествените различия, се проявяват най-рано и отчетливо в областите, които са най-тясно свързани със социалното битие. Затова, за да установим със сигурност първите прояви на Българското възраждане, е необходимо да се обърнем към онази сфера на творчество, която не само участва в изграждането на материалната и духовната култура, но и създава средата, в която те могат да съществуват и се развиват - архитектурата. Тъй като е многообхватна дейност, предназначението й е не само да задоволява ежедневни функции и битови потребности, но и да носи, препредава и внушава определени идеи. Присъщата й дихотомия се проявява при всяко взаимодействие със заобикалящата я действителност, но именно благодарение на това, че е едновременно част от материалната и от духовната култура архитектурата е много по-близка до разнородните потребности на социума от всички останали сфери на творчество. Насочвана от тези потребности, тя отразява промените в социалната среда бързо, непосредствено и вярно.

Какви са съществените промени в архитектурната среда през XVIII в., които ни дават право да говорим, че в нейното развитие започват качествени промени, че всъщност се осъществява не еволюционно натрупване, а преминаване в рамките на нова архитектурно-художествена система. Още преди да се опитаме да отговорим на този въпрос, ще направим няколко уговорки.

Първо, изследването на архитектурно-художествените процеси е най-лесно в техните екстремални състояния. Българското възраждане е далече от яснотата на един завършен период. То е многослойно и многообразно и в него процесите протичат дискретно, като не притежават още ясно очертан характер. За да ги обясним, трябва да анализираме много пластове, като проследяваме мислено развитието на явления, които нямат още напълно определен характер, но тъй като в историографията е допустимо да съдим за някои процеси по резултатите им, то зрелият стадий, настъпващ десетилетия след Освобождението, ни дава много потвърждения за правотата на оценките, почиващи на първоначално недостатъчен фактологичен материал. През Възраждането процесът за включване на българската архитектура в архитектурната система на новото време едва започва, ето защо той се изявява в необичайни и външно неубедителни форми, които само много внимателният качествен анализ може да определи като белег на иновация в архитектурно-художествената култура на нашия народ и да разкрие типологичните сходства между българските архитектурни явления и промените в европейската архитектура, които носят названието Ренесанс.

Второ, Възраждането е начало на включването на нашата художествена култура в общоевропейското развитие. То е едновременно етап от вътрешното развитие и от политико-културния процес на скъсване с източния културно-художествен кръг. Тази двоякост на явлението го прави още по-мъчно за класифициране. Вътрешните основни преобразувания в системата на художествено преосмисляне на света често стават причина за изменение на реакциите към външните влияния и въздействия и към резултатите от тях. През епохата на Българското възраждане обаче понякога причините и следствията променят своите места, затова и причинно-следствените връзки са неясни, скрити и разнопосочни. Поради особения характер на културното развитие в него често историческото време се "ускорява" и процеси, които в европейската култура са отчетливо различни по характер и протичане във времето, в българската култура се наслагват в един и същ момент и не могат да бъдат ясно разпознати дори чисто методологично. Такъв е случаят с Просвещението и Възраждането, които несъмнено съществуват, но понякога така се сливат, че ако не отчитаме разликите между българския и европейския културен модел и се мъчим да вместим българските процеси в общоевропейските рамки никога няма да достигнем до разбирането им.

Трето, архитектурно-художествените процеси на Възраждането се формират върху сложно изградена историческа основа. Ние проследихме в най-общи линии нейната структура, в която се преплитат народностната художествена култура и църковната култура. Върху тези два пласта възникват архитектурата и изкуството на Възраждането, които обединяват в себе си елементи и от двата пласта, като ги издигат на ново равнище под влиянието на няколко противоречащи си външни действия: задържащото въздействие на застойната средновековна художествена култура на Османската държава и прогресивните, в най-обобщените си прояви, влияния на европейската художествена култура.

Както вече беше споменато, архитектурата е творческа дейност, чрез която се изгражда изкуствената жизнена среда за съществуване на човешкото общество. Ето защо е невъзможно да се говори за архитектурно развитие, без да се проследява успоредно с него развитието на социалната общност, която създава архитектурата преди всичко, за да задоволи определени свои потребности - материални или духовни. Когато говорим за възрожденската архитектура и се опитваме да проследим и обясним основните закономерности на развитието й, задължително трябва да го извършим в контекста на общественото развитие на епохата. Ще се опитаме да направим това, като проследим, макар и най-общо, архитектурната област, най-тясно свързана със социалния живот - селищното устройство. Тъй като е почти точен пространствен модел на икономическите действия, които през ХV-ХVІІ в. за българското население са насочени единствено към обезпечаване на сегашния и бъдещ живот на хората с храна, облекло и дом, докато през ХVІІІ в. се насочват постепенно и към задоволяване потребностите на общностите, от което селищата естествено променят своя облик.

Както цялостната художествена култура на възрожденската епоха, така и селищното й устройство се ражда благодарение на възникването на една градска по тип култура, а това означава, че се променят формите на селищните организми, за да отговорят на потребностите на тази култура. Тези промени намират отражение, макар и с различна скорост, както в новите, създавани през Възраждането, селища, така и в старите градове с дълго историческо минало.

На първо място се променят броят и големината на селищата. Концентрацията на българското население превръща голяма част от тях от села на земеделци и скотовъдци в занаятчийско-търговски градчета, населението на които престава да бъде еднородно.

Започва подразделяне на българите според икономическите им възможности. Успоредно с националното си осъзнаване и формиране те престават да бъдат аморфна маса - "рая'' - и придобиват ново, вътрешно национално структуриране. То непосредствено се отразява върху структурата на селищата, която е до голяма степен пространствен израз на социалната структура.

Мюсюлманският град, останал средновековен по тип до края на XIX в., не познава правилната регулационна система. Законите, на които се подчинява неговото формиране и нарастване, наподобяват биологичното формиране на колония от едноклетъчни организми, в която градското пазарище "суук" няма точно определено място и не изпълнява ролята на селищен композиционен център. Всяка отделна група квартали (махали) има свой вътрешен строеж и селището е само външна рамка на тяхната общност. Ядро на групата е джамията, около която се групират медресето (духовното училище), банята и кервансараят. Единствено минаретата на джамиите, построени на най-високите точки от терена, придават на тази аморфна структура общ ритъм и оптическо впечатление за цялост. В махалите, съставени от различни по вид и големина къщи, бедни и богати съжителстват в тясно съседство. Улиците образуват хаотична мрежа, изобилстваща със слепи "кьор сокаци", и спокойни, затворени между отделните къщи, общи пространства.

Българите, в чиито земи съществуват селища с висока градоустройствена култура още от времето на траките и елинизма, са принудени да възприемат принципите на османското средновековно градоустройство, което връща урбанистичното им развитие с векове назад. Още от XV в. плодородните области на Тракия и Мизия биват подложени на непрекъсната колонизация, особено системна в селищата около международния път Виена - Константинопол. Тяхното население бива заменено с преселници от Мала Азия и Анадола, изостанала в културно отношение и подчинена на догмите на една строга религия маса, с примитивен бит и хигиена. Ханс Дерншвам, Хаджи Калфа, Божкович и други пътешественици обрисуват много точно в пътеписите си както новосъздадените от турците селища, така и старите градове, потънали в прах и кал, с бедни къщи, застроени сред развалините от миналото, и ниска селищна култура.

Възрожденските селища наследяват от източното градоустройство хаотична улична мрежа със слепи улици, свързване с терена и органично сливане с околната среда, вкус към вертикални градоустройствени акценти, както и пълно пренебрежение към правилата на геометричната схема. Новото, което Българското възраждане внася, е идеята за селищен център, около който постепенно се ориентират и организират отделните части на селището. Около централния площад се разполагат чаршията със занаятчийските работилници, маазите и дюкяните, като по този начин постепенно се изгражда централна зона със занаятчийско-търговски характер. Обликът на тези централни градообразуващи звена не се диктува от религиозните сгради, както е в мюсюлманските градове, а от търговските и занаятчийско-производствените сгради, източник на стопанското благосъстояние и център на новия живот. Църковната територия обединява културните функции на селището. В нея се разполагат освен българската църква училището, църковната "одая" и свещоливницата. Централното звено и площадът получават и вертикален акцент - часовниковата кула, която маркира центъра в селищния силует и изявява стремежа към моноцентричен характер на селищната структура. Най-завършени примери на подобна градоустройствена форма намираме в българските градове, създадени през Възраждането: Елена, Копривщица, Трявна, Панагюрище, Котел, Габрово и пр. В тях тя се формира изцяло в съответствие с новите социални моменти и новите градоустройствени идеи, породени от възрожденската епоха.

По-трудно се осъществява новата селищна схема в големите стари градове, в които средновековното мюсюлманско градоустройство е налагано в течение на няколко века. Побългаряването на тези градове започва по време на кърджалийските размирици, когато в тях се преселва масово населението от околните български села. Едва около средата на XIX в. в тях вече ясно се очертават новите градоустройствени елементи: търговско-занаятчийската зона, диференциацията на кварталите за бедни и богати, степенуването на кварталите, заселени с различни по етнос граждани. Примери за зараждане на подобна нова структура с моноцентричен характер, налагаща се над аморфията на стария град, можем да намерим в Пловдив, Русе, Търново, София, Свищов, Самоков и пр. В средата на века тези градове вече са получили началното звено на бъдещото си развитие, до чието пълно осъществяване достигат след Освобождението.

В отличие от селищното устройство, в останалите сфери на архитектурно творчество процесите на Възраждането биват пречупени през художествения усет на епохата и получават по-сложно опосредствано отражение.

От всички дялове на архитектурно творчество, архитектурата предназначена да обслужва потребностите на социалните общности най-пълно отразява промените на архитектурната типология, тъй като в създаваните от нея сгради се осъществяват и развиват новите форми на духовна култура, на образование, на управление на занаятчийските организации, на административно самоуправление. И именно тука се проявява спецификата на българското архитектурно развитие - сакралната архитектура, която в древността се е отличавала със своята традиционност, променя своя характер и се превръща във водеща сфера на възрожденската архитектурна иновация. Не бива обаче да се забравя, че в европейския Ренесанс е на лице същият процес: материален паметен знак на неговото начало е куполът на флорентинската катедрала, а стълбата на библиотеката в манастира Сан Марко, гениална творба на Микеланджело, поставя началото на универсалната архитектурно-художествена епоха на Барока.

През османското иноверско владичество единственото официално разрешено обществено строителство за българското население, имащо статута на "рая", е строителството на християнски храмове. Почти пет столетия църквите и манастирите са духовни средища и техните сгради заместват всички останали видове гражданска архитектура, така че църковната архитектура на Възраждането прибавя съвсем естествено към верското си предназначение и нови граждански функции. Тя отразява общия дух на епохата, като реагира бързо на настъпващите в него промени. Именно в нея най-рано се проявяват белезите за преминаване на архитектурното мислене на качествено ново равнище, белези, които отбелязват встъпването на българската архитектура в системата на архитектурата на новото време.

Пръв показател за желание да се използва наследеното от миналото, което е подходящо, за да бъдат задоволени потребностите на нарасналото и придобило известно благосъстояние християнско население, е променената типология на църковните сгради. Още в средата на XVIII в. се появяват, макар и като единични примери, големи трикорабни църковни сгради, по-близки по композиция до базиликалните храмове от раннохристиянския период, отколкото до българските еднокорабни църкви от ХV-ХVІІ в. Този тип, познат и многократно прилаган през времето след "покръстването", когато християнството става официална държавна религия, продължава да съществува и през Българското средновековие, въпреки че тогава масовото храмово строителство е от неголеми куполни сгради. Трикорабни, обширни църковни сгради се строят главно в места, които се посещават от многобройни богомолци и имат представителна роля в църковната и държавна йерархия, като Великата лавра в Търновград, средновековният ставропигиален Роженски манастир, храмът в Мелнишката крепост, и не случайно през ХVІІІ в. първите църковни сгради от този тип се появяват в селища, които през средновековието са били, а някои още продължават да бъдат митрополитски седалища. Начинът, по който са изградени, и принципите, на които се подчинява тяхната композиционна система, са напълно различни от принципите на средновековната българска архитектура. Вместо неголемите кръстокуполни храмови сгради с богата външна украса сега се "възражда" типът трикорабна църква, създаден в ранните векове на християнизиране на българските земи. Този тип се разпространява бързо във всички краища на българските земи, защото отговаря най-добре на потребностите, идеите и особеностите на българската народностна общност. Той осигурява равнопоставеност на всички богомолци, пространствата му са достатъчно обширни, за да поберат нарасналото население на българските селища и отделните им квартали, лесен е за конструктивно изпълнение и не се "набива в погледа" в общия градски силует. В неговия образ се запазва споменът от миналото, като единственото наложено от иноверското владичество изменение е намаляването на общата височина на сградата и скриването на средния кораб под двускатен покрив. Удивително е обаче колко изобретателност проявяват строителите, за да заобиколят тези ограничения. Те вкопават църквите в земята, изпълняват сводовете от дърво, скриват слепи куполи под покрива, понякога "обличат" църковните сгради във фалшиви жилищни фасади.

Характерен белег на принципно новото архитектурно мислене е и изменението, настъпващо във формите на взаимодействие между архитектурата и изкуствата, включени в създаваните от нея пространства, като и в тази област възрожденската църковна архитектура проявява недвусмислено своя новаторски характер. Докато средновековната, православна храмова архитектура осъществява синтез предимно между архитектурна форма и фигурални стенописни изображения, майсторите на Възраждането прибавят и други изкуства към творческата си палитра. Те боравят умело с дърворезбена миниатюрна пластика, с декоративна пластична украса и архитектурен детайл, и влагат в църковните пространства обилна декоративна живописна украса. Позлатените иконостаси, многоцветните икони, сребърните и позлатени обкови и ореоли на иконописваните ликове, орнаментите, изпълващи всяко празно място между стенописните изображения, богатият архитектурен детайл, зает от Барока, Рококото и Ампира, са отличителен белег на възрожденските храмове.

Общите закономерности и иноваторските черти на архитектурното Възраждане се проявяват в жилищната архитектура в няколко насоки. Отразявайки промените в начина на живот и нарастващото благосъстояние, се появява българската градска къща. Тя задоволява изискванията на една нова жилищна култура, различна от жилищната култура на селото. Въпреки че генетичната връзка на градската възрожденска къща с народното селско жилище е все още налице, къщата, строена за потребностите на българина-гражданин се отличава от селската по функционално предназначение, пространствена композиция и ситуационно разположение в селищния организъм.

В малките занаятчийски селища къщата играе роля на обособена по вид производствено-жилищна сграда. Това ново предназначение на къщата променя нейната композиционна схема и я превръща от "отворена" в "затворена". Докато през ХVІІІ и началото на ХІХ в. преобладава първият композиционен тип, по-късно решително се налага вторият.

Местоположението на къщите в селището също се променя. Големите, отделени един от друг дворове постепенно изчезват и сградите образуват сключени фронтове към улицата, като дворните пространства се развиват в дълбочина на парцелите.

Възрожденските български къщи в големите градове изявяват недвусмислено новата битова култура и новия начин на живот на своите обитатели. Представителните къщи на Пловдив, Самоков, Шумен, Сливен, Свищов, Русе и др. предлагат всички удобства за светски живот, който не се отличава съществено от европейския. Те са великолепни примери на съчетание между композиционно решение и трезвен функционален рационализъм. Техните композиционни решения показват многобройни варианти на симетричната и асиметричната схема, разработени с майсторство и художествена овладяност.

Типологичните сходства между българските процеси и съответстващите им стадии в европейското развитие се проявяват и във формите на взаимодействие между жилищната среда и изкуствата, включвани в нея. Възрожденските строители и художници изграждат една живописна, неорганична архитектура и предпочитат декоративно-украсните форми, задоволяващи техните стремежи към многоцветност и обилие на украсата. Връзката между конструкция и архитектурна форма не е цел на творците на възрожденската архитектура. Те се отдалечават от нея, колкото повече се отдалечават от народната архитектура с нейната здрава конструктивна логика. Сега се цели живописност и разточителност, а не органичен синтез между архитектурата и изкуствата, които обилно изпълват създаваните от нея пространства. Пейзажите, рисувани по стените на къщите, многоцветната декорация, оцетяването на жилищните фасади с ярки тонове водят до процъфтяване на художествените умения в керамиката, накитите, дантелите и бродериите. От Европа идва и модата на светския портрет и скоро кавалетните жанрове изместват стенописта и "демодираната" иконопис.

През последните два века от османското владичество, когато политическият гнет вече не е в състояние да спре развитието на икономическите и обществените процеси, неудържимият напор на освобождаващите се социални сили, задържани в течение на столетия в неестествен застой, променя характера на художествената култура и насочва нейното развитие. Процесите на културно обновяване обхващат почти всички области на творчество, но, както вече посочихме, се проявяват най-рано и най-определено в архитектурата.

Колкото и повърхностен да е направеният преглед, той набелязва основните черти на архитектурното творчество през епохата на Българското възраждане и дава обобщените характеристики на неговото развитие. Развитието на възрожденската архитектура се извършва в период от около сто и петдесет години, много къс срок от гледна точка на архитектурната история. Затова то носи белезите на един неравномерно протичащ процес, лишен от време и условия за пълно разгръщане. Възрожденската архитектура преминава твърде бързо от елементарни композиционни форми и строително изпълнение към едромащабни пространствено-композиционни задачи. При тяхното решаване тя бива изправена пред много от проблемите, които е имала да решава и западноевропейската архитектура в началните периоди от установяване системата на архитектурата на новото време. Това са проблемите за композиционното единство, за основните принципи на композиционния строй, за отношението към изкуствата, участващи в изграждането на художествения образ на пространствата, и пр. И много по-често, отколкото се мисли, майсторите на Възраждането намират решения, твърде близки до тези на "голямата" западна архитектура. Естествено, тези решения не могат да се изравнят с европейските по мащабите на реализацията си, но са определено типологически сходни с тях. Несъмнено, за историческото развитие на българската архитектура те са също така ценни като творчески хрумвания и дръзко новаторство, каквито са били първите реализации на европейските ренесансови и барокови майстори.

Потвърждение за това намираме в градоустройството, където се ражда възрожденският площад, в църковната архитектура, създала бароковото "съподчинено" вътрешно пространство, в дърворезбата, възродила класическата ордерна схема в композицията на възрожденския иконостас, в жилищната архитектура с нейните овални барокови холове и богато развити стълбища. Самобитността на тези решения, техният типично български мащаб, чувството за пропорции и съотношение между елементите носят ясния отпечатък на едно творческо мислене. Те са подхранени от българската народна архитектура, но са вече ново, качествено различно архитектурно творчество. Въпреки че възрожденските строители са принудени да заменят липсата на академическа подготовка с традиционно обучение и творческа интуиция, а липсата на скъпи материали с това, което могат да добият от заобикалящата ги природа, те успяват да създадат по свой път новаторска архитектура, почиваща върху ново мислене и изобилстваща с типологични сходства с европейската архитектура на Новото време.

Бурно разгръщащото се архитектурно сътворение, с което се характеризират ХVІІІ и ХІХ в. и което е също стадиално сходно с европейските ренесансови процеси, е осъществявано от определена категория хора. За разлика от земеделците, чийто живот е протичал в границите на селището, което обитавали и парчето земя, което обработвали, тези хора прекарвали живота си в непрекъснато пътуване от селище до селище, кръстосвайки Империята и излизайки често извън нейните граници. Това били майсторите строители, обединявани в "строителни руфети", напълно подобни на "масонските" строителни обединения в европейските страни. В тях главен орган на управление била "великата лонджа", която както по функции, така и по название е напълно сходна с "ложата" на строителите (масоните) от европейското средновековие, а правилата за взаимоотношение са наричани "регула". За да бъде запазена професионалната тайна, всеки еснаф имал тайна терминология, за понятията, свързани с професията и строителното изпълнение.

Почти до края на ХVІІІ век строителите като личности са анонимни. Значение има названието на "тайфата", групата, която поема строителния обект, а решенията се вземат от главния майстор, устабашията на групата и неговото име се запомня като авторско. Успоредно с разгъване на възрождеските процеси обаче анонимността на творчеството, наследена от средновековното строителство, постепенно изчезва. Нарастването на индивидуалното съзнание и желанието на строителите да подчертаят както своята обществена роля, така и отличието си от османите са причина през XIX век много от тях да престанат да употребяват титлата "устабашия". Показателно обаче е, че те не възприемат древното българско название "протомайстор", а предпочитат титлата "архитектон", която е най-близко до европейското "архитект", въпреки и в леко погърчен вариант.

Първоначално в рамките на организацията на строителните еснафи се включват всички фази на архитектурна реализация: проектиране, организация на строителството, изпълнение, обучение и по-късна непрекъсната проверка на професионалната квалификация. Обективно погледнато, при този начин на получаване на професионална школовка се изграждат много повече професионални навици и граждански качества, усвояват се много повече практически познания, отколкото при академичното образование, което налага откъсване на архитекта от реалното строително изпълнение. Очевидно, на това продължително обучение, което за добиване на права на майстор продължавало около 25 години, се дължат до голяма степен художествените и конструктивни качества на българската възрожденска архитектура, която и до днес омайва с непретенциозната си сила и естетическо съвършенство.

През XIX век и главно през втората му половина производствените отношения вътре в еснафа постепенно се изменят. Промените засягат главно разпределението на труда и печалбата. Възприемат се: парично участие в управлението на еснафската организация, степенуване на правата с оглед на вложения капитал, създават се форми на предприемачество, майсторите не участват в процеса на изпълнение, а имат свои представители и поемат голям брой обекти едновременно и пр. В края на този период архитектурното творчество и строителното изпълнение въпреки своята относителна изостаналост от европейските страни, напомня много системите на организация, съществуващи там. Това са, разбира се, организационни форми, родени на българска почва, отговарящи на българските условия, но вече изцяло буржоазни по същност.

Самобитността на архитектурата и на цялостната художествена култура на Възраждането обаче, в никакъв случай не означава, че тя е капсулирана в себе си и не поддържа връзки с други художествени култури. Историята е доказала, че изолирано развиващите се култури са лишени от жизненост, изразходват бързо вътрешната си енергия и ресурси и достигат до развитие, насочено единствено към усъвършенстване на формалните средства и съставки. Дори най-беглият анализ на възрожденската култура изключва подобна характеристика. Изключителният заряд от възможности и вътрешна енергия, който тя притежава, нейната конструктивност и същностно новаторство свидетелстват за това, че тя е една отворена система с възможности за контактуване със света и за преработване на информацията, получена от тези контакти. Освен качествените белези на българската възрожденска култура съществуват и други нейни характеристики, които изключват тезата за изолиранността й. Това е преди всичко географското местоположение на българските земи, което заедно с тяхната роля в историческото развитие на стария свят правят невъзможна изолацията на нашата култура, през който и да е от периодите на нейната дълга и много често трагична история.

В течение на хилядолетия земите на Полуострова са заселван, завладявани, прекосявани и разорявани от различни народи, племена и народностни групи. Взаимните вплитания на кръв, бит и култура са формирали облика на населението, неговия характер, пластичността на неговото мислене и бързата му приспособимост към променящите се условия за живот. Въпреки непрекъснатите промени, налагани от сложните и често трагични събития, с които е изпълнена историята на Балканите, както общият културен модел на зоната, така и тези на отделните народности запазват елементи, оставащи непроменливи, независимо от политическите и военни катастрофи, следвани от насилствени включвания в една или друга държавна структура, в един или друг културен ареал. Разположени в онази част ог Балканския полуостров, през която минават главните търговски пътища, свързващи Западна Европа и Източния свят, те в продължение на хилядолетия са представлявали междинна зона за обмен на идеи между двете части на Стария свят. Те остават такава зона и през османското владичество колкото и характерът на установените от османите власт и култура норми да затруднява културните връзки. Макар по-рядко и по-трудно, но през българските земи продължават да преминават търговци от Дубровник или Венеция, чужди пътешественици с кервани и стоки, дипломатически представители и военни мисии. С намаляване на военната мощ на империята нейните граници стават все по-лесно преодолими и заедно с идващите търговци по пътищата започват да се движат и кервани, които изнасят стоки от имперските земи към европейските държави. Успоредно с този търговски обмен се извършва и обмен на култура и идеи, свързан винаги в миналото с търговските пътища.

Проблемът за външните влияния в художествената култура през османското владичество и Възраждането е безспорно един от най-сложните в българската културна история. Липсата на информация, исторически архиви и сведения в тази област ни принуждава често да прибягваме до догадки и логически хипотези. Може би единствено в областта на архитектурата и изкуствата паметниците от тази епоха са по-многобройни и реално съществуват и до днес, поради което в тях могат да бъдат анализирани по-пълно белезите на едно или друго художествено влияние. Без да считаме, че това може да бъде окончателен отговор на извънредно сложните въпроси за художествените връзки и влияния между нашата възрожденска култура и останалия свят, ще се опитаме да изложим резултатите от някои изследвания в областта на архитектурата и участващите в архитектурната среда изкуства, като считаме, че явленията, протичащи в другите области на художествената култура, са в общи линии сходни с тях.

В пространствено-композиционните решения и в декоративните форми на възрожденската архитектура съществуват много елементи, които говорят за въздействие на определени външни влияния. Тези въздействия не намаляват нейната самобитност, напротив, обогатяват й допълват нейното развитие. Основата, върху която се наслагват, както вече изяснихме, се състои от три главни пласта: народностната художествена култура и архитектура, църковната художествена култура, която през XV, XVI и XVII в. е преминала през процесите на онародностяване, и новаторството на Възраждането, родено от социалното битие. Външните влияния, които се наслагват върху тази основа, водят началото си от две диаметрално противоположни по същност културно-художествени сфери: източната и западната.

Източните влияния преобладават през първите векове на робството. Те проникват чрез сборната мюсюлманска култура. Колкото и да е изолирана българската художествена култура от мюсюлманската, благодарение на разликата в религиите тя все пак трябва да противодейства, за да запази своята самостоятелност. Една от опасностите за проникване се крие във факта, че мюсюлманската художествена култура носи много от елементите на византийското средновековно творчество, което е много близко до нашата средновековна култура, и следователно се възприема лесно и има широко поле на влияние.

Вторият начин, по който влиянията на външния свят достигат до нас, са западните влияния, проникващи чрез османската художествена култура. Осъществяването на тези влияния е свързано с начина, по който самата османска култура влиза в допир със западната. Когато османската империя бива принудена да отвори границата си за официални представители на западните страни и, на пърно място, да установи връзки с Франция, в нея идват и представители на френската архитектура и изкуство. Тогава именно започва проникване на западната архитектура и изяшни изкуства в затворения дотогава двор на империята и в нейната столица. От гледна точка на българското развитие е много важно да се изясни какъв е характерът на това проникване.

Възприемането на европейските влияния от турската художествена култура, и по-специално от турската архитектура и декоративно-приложни изкуства, е различно от начина, по който възприемат тези влияния поробените балкански народи.

Разликата е качествена. Тя се дължи на застойния характер на османската художествена култура, която е средновековна по тип, свързана със средновековната държавна система, икономика и социален строй. Тази култура се съпротивлява срещу всички прониквания на западната, буржоазна по тип култура. Съпротивлението й е закономерно и напълно логично, защото всеки контакт с чужда култура, родена от качествено различна историческа епоха, я заплашва с вътрешно взривяване. Ето защо, както в политическия живот, така и в областта на културата тази стара система се бори отчаяно, за да задържи своите форми. Когато все пак трябва да възприеме някои европейски влияния, турската култура се стреми, и трябва да признаем, много дълго време успява, да ги преосмисля по такъв начин, че те да не представляват заплаха за нея. Проникването на френския барок и класицизъм османската художествена система успява да превърне в "мода", да вземе от тях само някои декоративни форми и елементи, да остави отделните, построени в Констинопол в "европейски стил", сгради като случайни изключения и да не допусне подобно нахлуване в провинциите, откъдето всъщност произлизат нейните корени и където е най-силната й опора. Барокът и Рококото биват превърнати в стил "лале" и техните декоративни форми, умело вплетени в старата декоративна система, водеща началото си от арабските страни. Ние не можем да намерим елементи от същността на барока като архитектурен стил, от неговите пространствено-композиционни системи, от формите на синтез между изкуствата, от типологията на сградите, характеризиращи барока, всичко е превърнато в "мода". Съвсем съзнателно старата система не допуска нищо инородно, несвойствено й и заплашващо я с разрушаване.

Начините, по които турската архитектура и изкуство възприемат западните влияния, обясняват и формите, по които тези влияния достигат до нас, филтрирани през официалната османска художествена култура. Чрез нея в нашата архитектура и декоративни изкуства преминават единствено изчистени от същностното им съдържание стилови форми, придобили почти вида на източен орнамент: предимно барокови елементи и декоративни форми. Най-ярък характер добива този процес главно през втората половина на XIX в., когато в българската архитектурна декорация се разпространява модата, наречена "едирне-еши". Това течение, което е наистина само мода, представлява наслагване на елементи и форми върху вече изработените композиционни форми на българската архитектура и декоротивен орнамент.

Освен тази вътрешна линия на въздействия съществува и втора, отворена линия на преки контакти със западната художествена сфера. Както обикновено, през тези епохи тя се осъществява чрез търговските контакти и големите гърговски пътища. Път на директна връзка с австрийските и румънските градове е река Дунав. Тя свързва българските селища от "Туна вилает" с културата на западноевропейските страни. По нея се пренасят мебели, стоки и художествени предмети, пътуват български търговци, открили кантори във Виена, Германия, Букурещ и Браила. Не по-малко активни са връзките и пътищата по суша. Чрез тях у нас проникват европейски стоки и успоредно с тях влияния ог средиземноморската и средноевропейската художествена култура. През средата на XIX в. към тези външни влияния се прибавят и въздействието на руския класицизъм и московския ампир, носено от все по-многобройните българи, получили образованието си в Русия, както и чрез нарастващите връзки между българската и руската църковна култура.

В резултат от този материален и духовен културен обмен се подсилва прогресивната линия на българското архитектурно развитие. Върху подготвената вътре в него почва се наслагват влиянията от европейската архитектура на новото време. Достигнала до някои от основните типологични особености на същата архитектурна система по собствен път, българската архитектура е готова не само да ги възприеме, но и да ги осмисли с оглед на собствените си условия и възможности. В нея се внасят не само украсни елементи и барокови завитъци, но преди всичко ново усещане за пространство, композиция, колорит и светлина, което е европейско по същност, а не само "европейска мода".

Тези разнопосочни и често случайни външни влияния, разбира се, не са в състояние да зародят и ръководят дълбоките процеси на обновление, които са същината на българското архитектурно и художествено възраждане, но те могат да обяснят до голяма степен неговия специфичен характер. Осъществено на границата между две взаимно изключващи се като концепция художествено-културни сфери, то трябва да преодолее противодействието на вековната изостаналост и да определи мястото на българската култура в общото културно и художествено развитие на Европа. Историческото битие на Балканския полуостров обуславя скоростта и формите, под които протичат културните процеси на балканските народи, и ги прави различни от тези в централните части на Европа, но не омаловажава тяхното значение и принос в общоевропейската развитие.

Сходни примери ни предлага и архитектурно-художественото развитие на останалите балкански страни. Следователно, тук става дума не за пренасяне на "художествени моди", а за своеобразие на развитието, начин на преминаване към художествената система на новото време, характерен за балканските страни и обусловен от особеностите на тяхното историческо битие, който с право може да бъде наречен "балкански път".

Eстетическият идеал на възрожденските българи е всъщност своеобразна проекция на тяхната национална и революционна идейност. Архитектурата и изкуството на тази епоха са неизчерпаем източник за сложния вътрешен свят на своите творци и потребители, който винаги е оставал неразбираем (ориенталски) за хората, формирани в рамките на западната европейска култура с нейната "подреденост", "кодифицираност" и точно спазване на правилата, дори в най-смело авангардните изяви. В изкуството на българите, също както в техния вътрешен свят, се сплитат митичното с реалистичното, митологичното с историческия факт, легендата с документалното. Наложеното им от историческото битие съществуване едновременно в няколко исторически времена е изградило архетипа за относителност на времето и съвмествяването на явления от различни епохи за българското съзнание не представлява трудност. През Възраждането духовната народностна енергия избухва с такава сила, че създаваното от нея, без да бъде съвършено като израз, или да принадлежи на определен стил, завладява със своята жизненост, наситеност с вътрешна енергия, искреност и непреднамереност.

Връзките с античната традиция, много силна по българските земи, които са едно от местата, където тя се създава, съществуват през средновековието, оцеляват по време на османското средновековие и се "възраждат" по специфичен начин през епохата на Българското възраждане. Процесите са сходни с тези в централните и северни части на Европа, въпреки че протичат в напълно различна политико-социална обстановка, откъдето идват и "особените", в очите на европейците, форми, под които протичат.

Естетиката на възрожденската епоха също е "особена" според европейските "класически" критерии, защото тя надхвърля целите на "чисто естетическото" и не признава "стиловата чистота", пред които се прекланя художествената история на Европа през ХІХ и първата половина на ХХ в. За деятелите на българската култура обаче, възприели безусловно мисията на "будители", творчеството има ценност само тогава, когато способства за развитието на националното съзнание. Те считат, че е необходимо изкуство, което да утвърждава и внушава поставените пред народността цели: исторически, просветителски и революционни.

Притежавайки основните типологически белези на ренесансова култура, културата на Възраждането осъществява първоначалното откъсване от остарялата система на източното Средновековие. То променя коренно измеренията на народностния светоглед, изгражда ново отношение към света ориентирано към промяна и развитие, а не към страх от нарушаване на налаганите правила и по този начин поставя основите на новобългарската буржоазна култура.

Ето защо, въпреки че по време българското художествено възраждане е закъсняло явление по отношение на западноевропейското, условията, при които се извършва, и проблемите, които поставя и разрешава, го определят като едно от най-значителните явления в културния и художествен живот на Югоизточна Европа.

В заключение още веднъж ще подчертаем, че един от главните исторически, социологически и философски проблеми - проблемът за прогреса в човешката история, е неразривно свързан с историческото развитие на архитектурата. Това приобщава архитектурната наука към съвременните тенденции на научно мислене - разрушаване на границите между "класическите науки", и отхвърля приетото до днес "иманентно" изучаване на архитектурната история, като поставя акцента върху историческата и социокултурна логика на проявите на полифункционалното архитектурно творчество.

Ако настоящето изследване успява да обогати представата, без да бъде отричано икономическото схващане за историята, за една диалектика на архитектурното развитие през ХVІІІ и ХІХ век, по-богата в разбиране на човешката мотивация, отколкото тази на социологическата традиция, неговата цел е постигната.

ИЗБРАНА ЛИТЕРАТУРА

Ангелова, Р., Кожухаров, Г. Пловдивската симетрична къща. София, 1971.

Арбалиев, Г. Българската възрожденска къща и нейната украса. София, 1974.

Арнаудов, М. Българското възраждане. 3. изд. София, 1944.

Бербенлиев, П. Архитектурното наследство по българските земи. София, 1987.

Берон, П. Буквар с различни поучения. Брашов, 1824.

Бичев, М. Българският Барок. София, 1955.

Божков, А. Българското изобразително изкуство. София, 1988.

Българската народност през ХV век. София, 1972.

Вакарелски, Хр. Българското народно изкуство. София, 1963.

Василиев, А. Български възрожденски майстори. Живописци. Резбари. Строители. София, 1965.

Всеобщая история архитектуры. Архитектура Западной Европы XV-XVI веков. Т. 5. Москва, 1967.

Всеобщая история архитектуры. Архитектура Турции XII-XIX веков. Т. 8. Москва, 1969, с. 427-472.

Гандев, Хр. Ранно Възраждане. 1700-1830. София, 1939.

Гуковский, М. А. Италиянское Возрождение. Т. 2. Ленинград, 1961.

Златев, Т. Българският град през епохата на Възраждането. София, 1955.

Златев, Т. Българската къща през епохата на Възраждането. София, 1955.

Златев, Т. Пространството в българската възрожденска архитектура. София, 1958.

Златев, Т. Българските градове по река Дунав през епохата на Възраждането. София, 1962.

История на България. Том V. Българско възраждане (XVIII-средата на XIX в.). София: БАН, 1985.

Коева, М. За развитието на основните видове църкви в България през втората половина на ХІХ век. // СТИГА, т. ХХІV, 1972, 239-270.

Коева, М. Паметници на културата през Българското възраждане. София, 1977

Коева, М. и др. Православни храмове по българските земи. ХV-средата на ХХ в. София, 2003.

Коева, М. Типология на архитектурното развитие през Възраждането. // Българската наука през Възраждането. София, 1989, 303-326.

Коева, М. Развитие на селищните структури по българските земи през ХVІІІ и ХІХ век. // Коева, М. Архитектурното наследство и съвременният свят. Сборник студии и статии. Варна: LiterNet, 2003-2012 <https://liternet.bg/publish9/mkoeva/nasledstvo/razvitie.htm> (16.08.2012).

Мавродинов, Н. Изкуството на Българското възраждане. София, 1957.

Майстор Никола Фичев (Уста Кольо Фичето). 1800-1881. София, 1953.

Народната къща. София: БАН, 1980.

Пеев, Хр. Пловдивската къща през Възраждането. София, 1960.

Полевой, В. М. Искусство Греции. Т. 3. Москва, 1975.

Протич, А. Денационализиране и възраждане на нашето изкуство от 1393 до 1879 г. 1000 години България. София, 1930.

Първомайстор Никола Фичев - творец на Възраждането. София, 2001.

Радкова, Р. Рилския манастир през Възраждането. София, 1972.

Радкова, Р. Неофит Рилски и новобългарската култура. София, 1975 (Допълнено издание - 1980).

Радкова, Р. Българската интелигенция през Възраждането (ХVІІІ-първа половина на ХІХ в). София, 1986.

Тойнби, А. Изследване на историята. Т. 1, 2. София: З. Стоянов, 2001.

Филов, Б. Възраждане на българското изкуство. // ВИБ, год. IV, 1931.

Христов, Х., Стойков, Г., Миятев, Кр. Рилският манастир. София, 1957.

Цончева, М. Българско възраждане. София, 1962.

Чавръков, Г. Български манастири. София, 2000.

Шишманов, Ив. Нови студии из областта на Българското възраждане. // СбБАН, кн. ХХІ, клон ИФ и ФО, София, 1926.

© Маргарита Коева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.08.2012
Маргарита Коева. Архитектурното наследство и съвременният свят. Сборник студии и статии. Варна: LiterNet, 2003-2012