Лилия Илиева

web

Книгата на М. Пенчева има стандартно заглавие ("Езикови универсалии и типология" и използвано вече подзаглавие "От описание към обяснение" (подзаглавието "От описания к объяснению" беше дадено на един сборник, посветен на руския типолог А. Е. Кибрик, срв. Типология (1999). В същото време тази книга рязко се отличава от научните трудове, които се издават и у нас, и по света, защото възстановява една средновековна практика: авторството на текста няма значение, преписвачът свободно компилира своя текст. Както ще се види, има и разлики в сравнение със средновековната практика: средновековният книжовник е скромен, той не се изтъква, а освен това, по правило разбира съдържанието на текстовете, които преписва. Затова книгата на М. Пенчева трябва да се анализира само с паралелен текст на друг автор. Ще прилагам този принцип, като ще започна със съпоставка от книга на У. Крофт (1990):

Този пример (паралелният текст продължава) ни представя най-характерните черти на книгата:

1. М. Пенчева преписва пасажи от чужди трудове, като по този начин сглобява "своя" текст.

2. Пасажите, преписани от различни източници, терминологично (а и не само терминологично) понякога си противоречат. В случая У. Крофт пише за флективни категории на името при класическия монголски, но има предвид елемент, който е аглутиниращ. Както ще стане дума по-нататък, М. Пенчева обстойно се занимава с въпросите на аглутинацията (главно - с основния си метод за научни изследвания: преписването - и твърди, че има приноси и в тази област; но тук личи, че тя даже не различава аглутинация от флексия). У. Крофт пък, както се вижда, не е от авторите, които много държат на разликата между аглутинация и флексия. М. Пенчева механично е превела неговия текст (естествено, без да твърди, че превежда - тя е "автор"). Не става дума за случай, който подлежи на интерпретация или е труден. В учебниците по лингвистика като пример за аглутинация най-често се дават тюркската морфема -lar (чрез чиито аломорфи в повечето тюркски езици се изразява множествено число) и монголската морфема nar, която привържениците на алтайската хипотеза смятат за далечно родствена с тюркската.

3. При преписването М. Пенчева внася някои промени (основно - съкращения), но и някои "дребни" изменения, свързани с това, че (1) "авторката" не разбира материята, на която са посветени текстовете, от които преписва, и (2) малко я е грижа за особеностите на езиците, от които са примерите. Така, в разглеждания случай, М. Пенчева е съкратила посочването на първия език като "класически монголски" до "монголски". Но означението "класически" не е художествен епитет, който да може да бъде съкратен, а указва на точно определен език, от който е цитираният пример. В примера от езика нгалакан М. Пенчева дава значение `той/те отива`. Но в "изходния" текст е `he/she goes`. Много езици по света не различават формите `той` и `тя`. Но език, който не различава `той` и `те`, би бил много голяма екзотика. В същия пример от нгалакан М. Пенчева е съкратила втората част - формите, които трябва да ни покажат, че именно приведеното ŗabo е немаркираната форма. Без тях примерът се обезмисля. Излиза, че се привежда пример само колкото авторът да се похвали, че знае как е `отива` на езика нгалакан. Още повече, че авторът (имам предвид У. Крофт), естествено, не знае как е тази форма на слабоизвестния австралийски език, по който в света има само един специалист, цитиран от Крофт като източник.

Вярно е, че в науката въпросът за авторството едва ли е най-важният. Но самата М. Пенчева държи да изтъква мнимо авторство, като в два от случаите това е особено недостойно. Ще се спра на тези два случая по-обстойно.

В първия от тях М. Пенчева е преписала пасаж от Г. А. Климов по начин, който заслужава да бъде включен като бисер в един евентуален наръчник по преписване:

По-нататък М. Пенчева е прибавила и пример, който да илюстрира това явление в адигейски. Примерът, разбира се, пак е един от приведените от Г. А. Климов (1983: 44), където авторът (Климов) разисква много по-подробно същия въпрос. Наистина, М. Пенчева е внесла в превода на тоя пасаж някои промени. Но нима предаването на термина аблаутные чередования със с вокално редуване (например) е проява на авторство? "Авторство" е, че от текста на М. Пенчева излиза, че всички ергативни езици имат подобни редувания за изразяване на агентивност/фактитивност. Това изобщо не е така; както се вижда, в конкретния случай Г. А. Климов говори само за абхазко-адигските езици. Г. А. Климов има много интересни разсъждения за разпространението на коментираното явление и за неговата диахрония (срв. Климов 1983: 178-179), но е абсурдно това, което твърди М. Пенчева - че всички ергативни езици познават това явление - и тя го твърди само за да разнообрази своя превод и по-успешно да го представи като авторски текст.

Такива примери в текста на М. Пенчева има много - преписва се пасаж, който се отнася до едни езици, а "авторката" го отнася към други и в това се състои и нейното авторство. При положение че в България няма специалисти по адигейски, тангутски, чукотски и т.н., дори явни абсурди могат да останат незабелязани, ако не се познават текстовете, от които преписва М. Пенчева. На въпросния пасаж от Климов се спирам специално, защото този голям руски лингвист е преписван изключително безогледно от М. Пенчева - негови са пасажи, класификации, схеми, таблици, даже - обзори! Но в случая, за който говоря, на българската професорка й е било малко само да преписва Климов - тя е решила и да го набеди, че не е "казал нищо" за това, което е казал. Казала го е тя, с тънките си наблюдения върху кавказките езици, по които Г. А. Климов беше водещият специалист в света!

Втори случай, който се отделя дори на общия фон на безгранично плагиатство, е свързан с голямото ленинградско изследване по квантитативна типология с метода на Дж. Гринберг, публикувано през 1982 г. като колективна монография (в издателската практика на бившия СССР имаше такъв термин) под редакцията на В. Б. Касевич и С. Е. Яхонтов. Трябва да се каже, че след излизането на студията на Дж. Гринберг (1960), в която американският лингвист предложи свой метод за квантитативни типологични изследвания и го приложи върху 8 езика (руски превод от 1963 г., срв. Гринберг (1960; 1963), в света се появиха няколко изследвания с този метод, всяко от които е отлично известно на специалистите по света, независимо от езика, на който се е появило. Авторите, които прилагат този метод, винаги го адаптират - въвеждат нови индекси, уточняват как ще отчитат граници между думи и морфеми; отделните изследвания се отличават помежду си и по набора от езици, върху които се извършват изследванията. От всички (немногобройни) изследвания в света най-задълбочено, най-обхватно е споменатото ленинградско изследване (1982), снабдено с много ценни студии: две въвеждащи (от В. Б. Касевич и от С. Е. Яхонтов) и една обобщаваща резултатите от изследването (на С. Е. Яхонтов).

Въпреки че ленинградското изследване някога свободно се продаваше в руските книжарници в България и много български езиковеди го имат в личните си библиотеки, по някаква причина М. Пенчева е решила, че може да си присвои този впечатляващ и ценен труд: Б. В. Касевич, С. Е. Яхонтов (ред.)."Квантитативная типология языков Азии и Африки", Ленинград, 1982. (По-нататък: КТЯАА). Макар че М. Пенчева от дълги години в различни свои научни изяви си приписва този труд, тук ще се огранича главно в начина, по който тя го е "използвала" в рецензираната книга.

Естествено, първата задача на всеки автор, работил с метода на Гринберг, е да представи накратко метода, като внесе своите корекции, уточнения и допълнения. Това М. Пенчева "прави", като преписва пасажи от уводните студии и от обобщаващата студия, в един разбъркан вид на пасажите. Но тук се натъкваме на нещо смайващо - наистина смайващо, като се има предвид, че М. Пенчева от много години обявява за свои "изследвания" с този метод. Нека тръгнем от една съпоставка:

Пред индексите, за които става дума в пасажите, М. Пенчева е поставила звездички - това значело, че въпросните индекси били въведени от нея ("Знакът * означава, че тези индекси не се съдържат у Гринберг и са въведени допълнително от мен" (Пенчева 2006: 66, бележка под линия). Кое обаче е смайващото в този случай? Не това, че М. Пенчева преписва, защото тя върши това навсякъде. Но М. Пенчева в продължение на години твърди, че е правила изследването, представено в КТЯАА. През цялото това време тя не е проявила естественото човешко любопитство да погледне студията на Дж. Гринберг и дори не знае какви индекси има у този автор (освен че не знае за какво служат и какво представляват). Приведох пасажа от С. Е. Яхонтов, за да се види, че дори в границите на този труд може да се придобие представа какви индекси е предложил Дж. Гринберг; М. Пенчева, естествено, е преписвала от Яхонтов, но тя не е разбрала, че у Гринберг има три индекса - за изолация; за чисто словоизменение; за съгласуване. Едната причина, разбира се, е затрудние с превода на значенията на падежните окончания, макар че С. Е. Яхонтов говори за индексите като "они" и "индексов", т.е. чрез генитив на множественото число на "индекс". Но ако има само един индекс - "за изолация, чисто словоизменение и съгласуване", както пише М. Пенчева, такъв индекс не би могъл да измерва нищо. В терминологията на Гринберг, това са трите възможни синтактични връзки между думите в текста. Общият брой на възможните синтактични връзки, разделен на общия брой на синтактичните връзки в текста, ще бъде равен на единица за всеки един език по света.

Много странно е, че у М. Пенчева в обяснението на индексите "знаменател" е заменено с "критерий". Тя не е успяла да забележи, че формулата на индексите се представя като проста аритметична дроб, с числител и знаменател (дробната черта, както се вижда в примерите, за удобство е заменена с права наклонена черта). Защото стойностите на индексите не се получават чрез медитация, а се изчисляват. Естествено, това не интересува М. Пенчева, защото единственото, което тя прави, е да преписва, без да разбира съдържанието на текста, който преписва.

Тъй като М. Пенчева ни "запознава" с методиката на Гринберг, на с. 66-67 тя пише: "Един от най-съществените индекси на Гринберг се отнася до словореда. Pr/W и Po/W бележат броя на про- и постпозициите на зависимите думи по отношение на главната и броя на връзките между думите".

Към това твърдение трябва да се направят следните бележки:

1. Първо, това не е един, а са два различни индекса - единият е Pr/W, а другият - Po/W.

2. Тези индекси не могат да бъдат "един от най-съществените индекси на Гринберг", както пише авторката, както не могат да бъдат и едни (не един!) от най-несъществените. Тези индекси просто ги няма у Гринберг. Въведени са от авторите на КТЯАА. М. Пенчева не е успяла да забележи това (макар че авторите са го написали) и така (в този труд, но не и докторската си дисертация) е пропуснала да направи още "теоретични приноси" в българската лингвистика, като ги припише на себе си (отбелязвам, че в автореферата на "голямата" докторска дисертация на М. Пенчева тези индекси, макар и в своеобразния запис на човек, който не разбира за какво става дума, фигурират като "въведени" от нея (Пенчева 1998а: 21).

3. Индексите, за които става дума, на могат да бележат "броя на връзките между думите". За да се изчислят индексите (защото другите автори изчисляват, само М. Пенчева преписва), трябва да се знае броят на връзките между думите. Индексът Pr/W например се изчислява така: а. Брои се колко зависими думи са поставени пред думата, към която се отнасят (главна дума). Това е Pr. б. Броят се общо връзките между думите. Това е W. в. Полученото число (Pr) се дели по прост аритметичен начин на числото W. Това е индексът Pr/W, т.е. Pr, делено на W. Всичко това, разбира се, се извършва върху избран текст, който при Гринберг съдържа 100 думи, а при други автори - малко повече. Текстът се указва, за да може резултатите да се проверят и от други учени. Излишно е да се казва, че ако индексът се изчислява за манджурски език (например), изследваният текст е на манджурски език, т.е. този, който изчислява, трябва да знае добре манджурски.

М. Пенчева е "цитирала" статията на Гринберг, но този цитат е част от по-голям пасаж, преписан от В. Б. Касевич (Пенчева - с. 67, Касевич - с. 11); Касевич цитира руския превод на студията на Гринберг, а тъй като М. Пенчева не си е дала труда да промени годината и страницата на изданието, от "нейния" текст излиза, че този цитат се среща в друг труд на Гринберг (посочен в края на книгата в библиографията, но без съмнение - също толкова познат на нашата специалистка). В същото време, М. Пенчева е привела стойностите на някои индекси, изчислени от Дж. Гринберг за английския език (2006: 67). Естествено, не е посочено, че тези индекси са изчислени от Дж. Гринберг (от текста на М. Пенчева не се разбира, че индексите се изчисляват, но те наистина се изчисляват). Тези данни М. Пенчева е взела от една студия за типологията на креолските езици (Дячков 1980: 161), както личи от превода на означенията на индексите при нея (с адаптация към руската терминология, със съкращения; от десетте индекса на Гринберг са приведени стойностите само на шестте, означенията на които М. Пенчева е успяла да преведе от руски); освен това, в този сборник има студия на Г. А. Климов (1980), от която М. Пенчева, разбира се, също е преписвала (срв. напр. Климов 1980: 11 - Пенчева 2006: 59).

Всички резултати от изследванията върху 26 езика, проведени от авторите на КТЯАА, са обобщени от С. Е. Яхонтов, а М. Пенчева не много старателно ги е преписала (някои от грешките при преписването са смехотворни - например, вместо "тагалски" пише "татарски" език), заедно с фрагменти от коментара (2006: 68-72; няколко страници високоинформативен текст, обобщен в таблици с кратък коментар и препратка към други изследвания, всичко - преписано от М. Пенчева, естествено, с големи съкращения). Ще представя само малка извадка от групирания материал (която подрежда езиците по индекса на съгласуване - за който М. Пенчева твърди, че е "въведен" от нея (2006: 66); и заключителната част:

Ето сега обобщенията на изследването:

Вече стана дума за това, че М. Пенчева от дълги години си приписва изследването КТЯАА, което не й е помогнало да вникне за какво става дума в него. Нека сега се обърнем малко към друг неин труд - дисертацията, заради която Специализираният научен съвет по езикознание й е присъдил научната степен "доктор на филологическите науки". На с. 64, където М. Пенчева е описала своите научни приноси, като № 7 е посочено следното: "Предложени са нови формални индекси, които допълват типологичната система на Грийнберг". На с. 21 са описани индексите, "използвани" (тук поставям кавички, защото цитирам автореферата) от претендентката за висока научна степен, някои от тях - с астериск, т.е. "въведени" от нея. Тези "нововъведения" са:

*L = лексичност, *G = граматичност, *Co/W= съгласуване, *O/W = прилагане, *Gov/W = управление, *Pr/Х = препозиция, *Post/W = постпозиция, *F/W = флективност, *Aux/W = аналитичност, *Con/W = конверсия.

Индексите на съгласуване, управление и прилагане ги има в системата на Дж. Гринберг. Индексите на аналитичност, флективност, препозитивност, постпозитивност (както и много други индекси - на предикативните връзки, удвояване, изафет и други - са въведени от авторите на КТЯАА (но не с цел да се прави "теоретичен" принос, а за да се изчислят техните стойности, т.е. да се правят изследвания). М. Пенчева дори не е дала формула, по която да се изчисляват "въведените" от нея индекси на лексичност и граматичност (използвани от С. Е. Яхонтов в обобщителната му студия в КТЯАА, като пасажът, в който те се обясняват, е преписан в рецензираната книга на с. 71, която съответства на с. 320 у Яхонтов).

Ето как е "въведен" един от индексите, "изобретени" от М. Пенчева, в автореферата й: *"L =лексичност". Какво може да се изчисли по тази формула? Какво значи "L"? Това, че ако "лексичност" се напише с латиница, първата буква ще бъде "L"!

Странно е, че в докторската си дисертация М. Пенчева обявява индексите за препозиция и постпозиция за въведени от нея. Но още по-странно е, че, както стана дума по-горе, в новата си книга тя ги обявява за въведени от Дж. Гринберг. Тя нито знае какво има у Гринберг, нито какво е "въвела" тя, нито какво представляват индексите.

Но да речем, че М. Пенчева е въвела някакви индекси (макар че не е). По-нататък тя дава числови стойности на "въведените от нея" показатели. При това данните са за 26 езика от различни семейства и много различни по тип. Самият Дж. Гринберг, който прави изчисления за 8 езика (между тях са английски и англосаксонски), в обяснението защо езиците са тези, съвсем не само от скромност обяснява: "Изборът на езиците е ограничен и от моите собствени познания в областта на отделните езици" (Гринберг 1960, цит. по руския превод от 1963: 92). Това е несравнимият Джоузеф Гринберг, който безспорно е ученият, работил с най-голям брой езици, през целия ХХ век! Естествено, М. Пенчева няма откъде да знае върху колко езика е провел изследването Дж. Гринберг. Но все пак какво може да обясни доверието към "изследванията" на М. Пенчева, при положение че тя, както може да се види от текста, на с. 286 (например) показва, че дори не може да препише правилно един китайски израз, който е обяснен, не може да постави дори шпациите, които отделят думи една от друга (а е "правила" изследвания и за китайски и старокитайски). В нейния запис четем: иу цзи жен (не отбелязвам интонациите). Правилният запис е и уцзы жэнь; и значи `едно`, уцзы `стая`, жэнь `човек`, буквално, както е и в текста, `една стая хора`. Как при това положение тя "брои" граници между думи и брои морфеми? Това е една загадка.

Привидно изследването става по несложен начин. Както вече споменах, взема се текст от около 100 думи (думи - W). За да се изчисли индексът на лексичност (напомням - "въведен" от М. Пенчева като част от научните й приноси за получаване на висока научна степен), се броят корените на думите в този текст (предлозите, съюзите и други служебни елементи не се броят). Полученото число се дели на общия брой на думите. Така за тангутския С. Е. Яхонтов и К. Б. Кепинг получават индекс на лексичност = 0,76, което, грубо казано, значи, че в текст от 100 думи трябва да се очакват 76 корена. Освен това, както може да се види от таблицата, която М. Пенчева е преписала на с. 76 от рецензираната книга, авторите на КТЯАА изнасят данните за индексите, като умножават по сто получаното число.

Любопитно е, че М. Пенчева е представила своите "изследвания" върху африкански и азиатски езици и пред българските кореисти, на английски език (Пенчева 1997).

Естествено, присвоила си е и тук изследването КТЯАА, но някак си се е позовала на него. Ето как: "въвела" е нови индекси и:"Using the data contained in the book "Quantitative Typology of the Languages of Asia and Africa" (Kassevich, Yahontov 1982), we can check some of those indices"(Пенчева 1997: 27). След което, естествено, е преписала текстови фрагменти от обобщителната студия на С. Е. Яхонтов в КТЯАА (с. 29-33 от текста на М. Пенчева, с. 309-322 от текста на С. Е. Яхонтов; разликата в броя на страниците идва от това, че М. Пенчева е преписвала със съкращения). Ако се спирам на този труд, написан от М. Пенчева на английски, то е, че М. Пенчева тук отново показва нещо смайващо: тя не знае на английски имената на езици и семейства - базова научна терминология в лингвистиката. Така, тя е кръстила манджурския език на английски Manchurian (винаги е Manchu; Manchurian може да е за готварска рецепта (например - `манджурски сос), но никога - за езика), пише за семейство Maia-Kiche (с. 36), вместо Maya-Quiché, сочи езици от Jes famili of South Africa (с. 35), за семейството, което се означава като Ge (Ge languages), а също и като Je, Jean, Ye, Gean и други, но никога като Jes (освен че тези езици не са в Южна Африка, а в Южна Америка, защото Бразилия се намира там). При това М. Пенчева само превежда (от руски на английски) и нищо не й е струвало поне да се поинтересува какви са на английски език имената на езиците и семействата, щом не ги знае.

В друга книга на М. Пенчева - "Човекът в езика, езикът в човека" (1998б: 103-106) авторката пак си присвоява изследването КТЯАА, като привидно се позовава на него: "За илюстрация ще използвам богатия фактологичен материал от сборника "Квантитативная Типология Языков Азии и Африки"(запазвам правописа на М. Пенчева), като ще предложа своя интерпретация на данните и забелязаните закономерности" (1998б: 103). Тук под "своя интерпретация" М. Пенчева разбира преписване от обобщителната студия на С. Е. Яхонтов, а за да заблуди читателите, нарича изследването КТЯАА "сборник", от който тя използва "богатия фактологичен материал".

В изследването КТЯАА участва голяма група ленинградски учени, всеки един - един от водещите специалисти по съответния език в света. Дори изследването върху старокитайски и новокитайски е извършено от двама различни автори, защото се изисква съвсем специализирана квалификация в областта на съответния език. Специално за тангутския такова изследване могат да направят автори, които в света са по-малко от пръстите на едната ръка, знаят се кои са (и М. Пенчева, естествено, не е сред тях). Ето имената на авторите на "сборника" с "богат фактологичен материал", както са посочени в предговора: К. А. Бекбаева (специалистка по персийски език, която е анализирала текста на персийски и е представила този език, заедно с обобщение и обсъждане на данните от проведеното от нея изследване; изчислила е и "въведените" от М. Пенчева индекси, както и други, информативни за съответния език - например, индекс за изафет; всичко това се отнася и за изброените по-нататък автори), А. Г. Василиев (корейски), Н. В. Гуров (телугу), Д. И. Еловков (кхмерски), В. Б. Касевич (въвеждаща студия, бирмански), Т. Е. Катенина (санскрит), В. Г. Кондратиев (турски), Е. А. Кузменков (тибетски), Л. В. Малигина (иврит), А. К. Оглоблин (индонезийски), Т. И. Оранска (урду), М. Ю. Павлова (таджикски), В. С. Панфилов (виетнамски), С. Г. Пучков (китайски), Г. Е. Рачков (тагалски), В. В. Рибин (японски), В. А. Сосновски (манинка), С. Е. Яхонтов (две големи студии, от текста на които основно преписва М. Пенчева; старокитайски език), Н. С. Яхонтова (монголски), И. П. Яковлева, К. Хут (суахили), В. П. Недялков (чукотски), В. С. Храковски (арабски литературен език), В. И. Гохман (тайски), Г. А. Зограф (хинди), К. Б. Кепинг (тангутски), Т. А. Пан (манджурски).

Това са авторите, чиито труд М. Пенчева си приписва в продължение на години - елитни учени, някои - със световно значение като уникални специалисти по рядък език. Естествено, никой от тях няма да обърне внимание на факта, че българска - така или иначе - професорка, която даже не е чела Гринберг и не разбира какви са тези индекси, въведени от него, не знае как се изследва текст с метода на Гринберг, не знае езиците, изследвани от тях - си присвоява техния труд, като години наред мами българската лингвистична общественост, че имала някакви "приноси" в тази област. И никой не й е задал даже елементария въпрос защо, като "изчислява" стойностите на "въведения от нея" например индекс на лексичност за тангутския език, чукотския, език, суахили и т.н., не даде стойностите на този индекс за българския език? Тя, естествено, няма как да го даде, защото няма откъде да го препише, но ако познаваше поне още един труд по квантитативна типология освен КТЯАА (няма да коментирам колко познава и тоя труд), откъдето преписва, би могла да ги даде поне за старобългарския език, защото стойностите на индексите са изчислени от М. Мейлах (срв. Мейлах 1973).

По-нататък ще се спра по-подробно на два малки раздела. Те са показателни за начина, по който М. Пенчева създава "научни" текстове, а освен това са в област, която също не е нова за "изследванията" на М. Пенчева - т.нар. контензивна (на руски: контенсивная) типология, разработена от Г. А. Климов.

Както би трябвало да е известно, идеите на Г. А. Климов намериха много плодотворна почва в българската лингвистика. Самият Г. А. Климов подчертава, че първият автор в света, който е реконструирал индоевропейския език като език от активен тип, е българската изследователка Кр. Минкова, като се позовава на автореферат на нейната кандидатска дисертация (разработена под ръководството на акад. Ив. Дуриданов и защитена през 1976 г.). М. Пенчева в един обзор, преписан от Г. А. Климов, е споменала името на Кр. Минкова, защото то се среща в "изходния" текст (Пенчева 2006: 124 - Климов 1983: 58-59). В библиографията към рецензирания труд е посочена и книга на Кр. Минкова, но такава (за съжаление) няма. През 1982 г. чл.-кор. Ив. Добрев, независимо от Кр. Минкова, реконструира индоевропейския праезик като език от активен тип (Добрев 1982), а след това, през 1984 г., Т. В. Гамкрелидзе и Вяч. Вс. Иванов в обобщаващия си труд върху индоевропейците и техния език предложиха също такава реконструкция (Гамкрелидзе, Иванов 1984 - труд, от който М. Пенчева също се е мъчила да преписва, но с ужасяващ резултат, защото текстът съдържа много примери, абсолютно неразбираеми за нашата книжовничка. Тя не различава знака за тематична морфема -о- от надредното кръгче, използвано от двамата автори за означаване на лабиализация на съгласна (срв. напр. Пенчева 2006: 222-223 - Гамкрелидзе, Иванов 1984: 274; Пенчева 2006: 224 - Гамкрелидзе, Иванов 1984: 277 и др.).

На стр. 157-158 от рецензираната книга М. Пенчева представя първия тип езици от класификацията на Г. А. Климов (която включва 5 езикови типа: неутрален, класен, активен, ергативен, номинативен; в късните си работи Климов казва, че е на път да се откаже от първия, т.е. неутралния).

Към неутралния тип езици Г. А. Климов в ранните си работи включва езиците от "Западна Африка (...) - семейство манде (например, манинке, бамбара, коранке, диула, сонинке и др.) и езиците от семейство жес" (срв. Климов 1976: 130). М. Пенчева е "редактирала" кръга на тези езици така: "Засега установените неутрални езици са тези от Западна Африка: манинке, бамбара, коранке, диула, сонинке, семейство манде и семейство жес" (2006: 157). Но всички, посочени отделни езици, са от семейство манде - манинке, бамбара, коранке, диула, сонинке - това са езици от семейство манде. Тук се срещаме с една особеност на труда на М. Пенчева, която личи и в преписаните текстове: авторката има големи проблеми с генеалогичната класификация на езиците.

Съществен момент в това кратко разделче е моментът, в който М. Пенчева решава да се обърне към конкретен езиков материал от езика манинке - "Ще демонстрирам това с пример от езика манинке" (2006: 157). Следва "научно изследване" на материал от манинке с метода на М. Пенчева (преписване без указване на източник и без кавички):

В приведения случай има хубави неща - М. Пенчева не е сменила името на езика, не е съкратила нещо, което да е особено важно (съкратила е разсъжденията на специалиста по езика манинке Сосновски доколко е правомерна операцията, която той извършва върху реален израз на езика). В други случаи, в които авторката пише за този език (източникът й е Сосновски) това, за жалост, не е така. А точно този език е много важен за общото езикознание (примери от него например някога даваше Вл. Георгиев в лекциите си пред първокурсници, като го означаваше чрез името му, използвано в западната лингвистика: манинке). Да съпоставим едно кратко твърдение за този език от труда на М. Пенчева с източника на твърденията й (отбелязвам тук появила се разлика в текста на М. Пенчева):

Това, че към косвеното допълнение има предлог (или задлог, както е в този език) е най-обичайно явление, което се наблюдава и в българския. Ако обаче в света се срещне език, в който отделните членове на изречението са маркирани чрез задлог (от начина, по който М. Пенчева е разнообразявала преписваните пасажи, от които е част изречението, излиза, че езикът манинке е точно такъв) - това би било световна сензация. Такъв език би бил мечта за прогимназиален учител, но такъв език няма и не може да има; той съществува само в книгата на М. Пенчева.

М. Пенчева е следвало поне да запомни, че езикът манинке е от неутрален тип. Защото по-нататък в книгата си тя изведнъж започва да твърди друго - че езикът манинке и всички езици манде са от класен тип (класният тип е втори в класификацията на Г. А. Климов, след първия - неутралния, от който, според ранните схващания на този автор, че такъв тип езици съществува, са езиците манде). Естествено, езиците манде не могат да се променят по тип от една глава на книгата на М. Пенчева в друга, а освен това езиците манде са коренови и няма как да бъдат от класен тип. Кореновите езици предполагат дума, която ("при еталона") е равна на корена. А класните езици трябва да имат поне още една морфема към корена - класен показател (само при глагола или и при името и глагола). Както се вижда и от примерите, дадени от Сосновски, никъде не са посочени морфеми - класни показатели.

В автореферата на докторската си дисертация М. Пенчева (1998а: 22) е дала схема, от която се вижда, че и там тя по някое време в текста започва да твърди, че изолиращите (коренови) езици могат да бъдат от класен тип. Тъй като никой не й е обърнал внимание, че това е невъзможно, тя продължава да го твърди и в новата си книга. Изобщо, в трудовете си М. Пенчева нееднократно ни представя езиковите типове, обособени от Г. А. Климов, като в един и същ труд на едно място разглежда (по нейния си начин) езиците манде като неутрални, а на друго - като класни.

Да видим кои езици са от класен тип според М. Пенчева, като имаме пред вид само рецензираната книга. На три места като класни езици са представени три различни множества:

1. На с. 158-163, където е разгледан въпросът за класните езици, такива са "езиците на Централна Африка: семейството банту (суахили, зулу, конго, сото, шона, шамбала, ибо, акан, йоруба) и Западна Африка (гребо, еве), гиляцки и др.".

2. На с. 446 пише: "класни езици като йоруба и семейство манде"; на с. 447 се споменава "класният език манинке".

3. На с. 161-163 за "класни" са обявени "гиляцкият", юкагирският и унанганският (наричан днес алеутски).

Нека се спрем на "възгледите" на М. Пенчева за класните езици, защото тук тя наистина на места се е отклонявала от текстовете на Г. А. Климов.

Няма спор, че класни езици са представени в Африка. Класификацията на езиците в Африка е напълно непозната за М. Пенчева, което не й пречи да ни запознава със свои "наблюдения" върху тях. Като един типичен пример за "научност" на твърденията й, в случаите, в които тя се отклонява от буквалното преписване, е следният:

"В съвременните езици банту се забелязват ясни отклонения от еталона на класния тип. Отдавна е установено, че класните системи в тези езици са подложени на опростяване и разрушаване, особено в бантоидната група бенуе-конголезе" (2006: 208).

Това твърдение на М. Пенчева не може да бъде нито вярно, нито невярно. То е нелепо. Защото бенуе-конголезе е термин за родствено обединение, което включва като свои раздели езиците банту, бантоидните (Bantoid) езици, а също така и някои други по-малки езикови обединения, разглеждани от някои автори като "семейства". Бенуе-конголезе не са бантоидна група, а обратното: бантоидните езици са част от бенуе-конголезе. Това може да се провери във всяка лингвистична енциклопедия. Да не говорим, че бантоидните езици не са подвид на езиците банту, както излиза у М. Пенчева.

Да се върнем сега на класните езици, изброени от М. Пенчева на с. 158: "езиците на Централна Африка: семейството банту (суахили, зулу, конго, сото, шона, шамбала, ибо, акан, йоруба) и Западна Африка (гребо, еве), гиляцки и др.".

Вместо поне да провери в някоя енциклопедия кои са езиците банту, М. Пенчева е използвала едно изброяване на Г. А. Климов (1976: 130 ), в което той пише за "Централна Африка (...) обширното семейство банту"; отделните езици, изброени от М. Пенчева, са в реда, в който са дадени у Климов (1983: 80) (суахили, зулу, конго, сото, шона, шамбала и мн.др). Към изброените от Г. А. Климов езици банту М. Пенчева е прибавила ибо, акан и йоруба, които не са банту. Казано със съвременна терминология, те са от семейство ква (Климов ги означава като гвинейски). По-нататък М. Пенчева е посочила езика гребо (който е кру; Дж. Гринберг причислява езиците кру към ква, но те се отличават от тях по това, че нямат именни класове и не могат да бъдат класни) и езика еве (който също е ква). Всичките тези езици М. Пенчева взема от Г. А. Климов, който ги изброява (няколко реда по-горе в неговия текст) като представители не на класните, а на неутралните езици (без да са типични техни представители, срв. Климов (1976: 130). Но М. Пенчева вижда, поне от текста на Климов, че "гвинейските" езици не могат да се включат в семейството банту! А принципът й за класификация е следният: "ако в един пасаж от текста на Г. А. Климов се упоменават няколко езика, то тези езици са от едно семейство." Ако някой ни изброява тюркските езици и включи в списъка френски и английски, бихме го порицавали. Но за езиците в Африка - защо не, "банту", "манде", "ква" - все непознати! Отбелязвам, че в случая ролята на М. Пенчева не е да класифицира езици, а просто поне съвестно да препише.

Посоченият след тях гиляцки изглежда на тоя фон от африкански езици като лапсус, но по-нататък се оказва, че не е. Защото М. Пенчева е решила тук наистина да "доразвие" Г. А. Климов, като разгледа "класни" езици, които при него отсъстват - по простата причина, че не са класни. Така тя е обединила в един тип африкански езици с палеосибирски, което изглежда трогателно - и на екватора, и на река Колима да се говорят езици от един и същ "класен" тип. Никой не твърди, че типът на езика е свързан с климата, но когато се обединяват в един клас абсолютно различни езици, трябва много да се внимава. Затова М. Пенчева е посветила на този въпрос няколко страници, в които вече преписва от различен източник - И. И. Мешчанинов. За автора, от когото се преписва, читателят може да се досети веднага още от названието на езиците - "гиляцкият" език днес се нарича нивхски, "унанганският" - алеутски, защото И. Мешчанинов е писал своя труд отдавна, когато данните за тези езици, новопричислени от М. Пенчева към класните, са били много малко, а даже имената на езиците са били различни.

На какво основание М. Пенчева "разглежда" (като преписва от И. Мешчанинов) нивхския, юкагирския и алеутския (унангански) като класни езици? На никакво основание. Те не са класни езици; И. И. Мешчанинов пише за тях във връзка с тезата си, че в зората на човешкия език е съществувал т.нар. "именный строй" - език, в който протоизреченията са били оформени като едно име. Но "именный строй" (Мешчанинов) и "именные классы" (например, Г. А. Климов) са две различни неща, които описват две различни явления, характерни за различни съвкупности езици (уточнявам, че тезата на И. И. Мешчанинов за съществуването на езици, в които изречението се оформя като име, не е потвърдена. Освен всичко, И. И. Мешчанинов по тези езици е бил "нетекстабилен", както се изразява за него друг руски лингвист, но като стойностен учен се позовава на източниците, от които черпи данни за тези езици - данни отпреди един век).

Както посочих, М. Пенчева "разглежда" три "нови" класни езика - нивхски (гиляцки), юкагирски и алеутски (унангански). За последния, алеутския, още след няколко страници пише други неща: той престава да бъде език от класен тип и става език от ергативен тип. Любопитно е как М. Пенчева е изброила езиците от ергативен тип, макар че уж е следвала Г. А. Климов (естествено, без да се позовава на Г. А. Климов, на чиито текстове М. Пенчева гледа като на своя собственост). Авторът (Климов) прави редица уговорки за отделни езици, които ще пропусна:

Моля читателя да обърне внимание на посочените от М. Пенчева "чукотско-алеутски (с изключение на ителменски)". В бързината при преписването М. Пенчева е сътворила от две езикови семейства едно - "чукотско-алеутски" езици, разбира се, такова семейство, няма. Но присъствието на алеутски (унангански) сред ергативните езици (според написаното тук) не може да се отрече, още повече че на с. 192 е даден и пример от език, наречен "ескимоско-алеутски" (има ескимоски; има алеутски - без да се впускам в подробности), а и в този раздел (за ергативните езици) М. Пенчева отново е преписала текст от И. И. Мешчанинов, но вече с идеята, че алеутският е ергативен език.

Но в раздела за класните езици в рецензираната книга алеутският (унангански) е все още "класен" език (макар че за това няма никакви основания). Нещо повече: една негова особеност (отсъствието в него на местоимение за трето лице - особеност, характерна за много езици, включително и старобългарския) - е превърната в много важна "импликация" на всички класни езици.

Нека сравним един фрагмент от текста в рецензираната книга с текста-източник (Мешчанинов 1975: 106), за да видим, че идеята на Мешчанинов е, че в нивхския (гиляцки) език (във вижданията на Мешчанинов и в научните данни за нивхския отпреди 70 години) още съществуват следи от цяло изречение-дума, оформено като име:

Колко разбира М. Пенчева от пасажа, който е преписала, личи от начина, по който е превела (от руски, не от гиляцки) примера със субекта, който има "активно" значение - на руски собака ест,при което е ясно, че кучето извършва самичко някакво действие - активно е (за разлика от втория пример - преведено от И. И. Мешчанинов като`собака черна`. Значението на израза, цитиран от И. И. Мешчанинов, е `кучето яде`, а не - `кучето е` (глаголът `esse` в езиците, в които се среща, не може да изразява активно действащ субект). Тъй като текстовете на И. И. Мешчанинов са от "музея на лингвистичната мисъл", ще уточня, че неговият анализ на материал от гиляцки (нивхски), юкагирски, алеутски и т.н. - езици, за които той предполага наличието на инкорпорация - не е потвърден от по-късни изследвания (по някои въпроси все пак все още съществуват спорни мнения). Правя това уточнение, защото М. Пенчева е преписвала от този труд на И. И. Мешчанинов и в раздела за инкорпорацията на рецензираната книга (2006: 94-95), в един много разбъркан вид на оригиналния труд: пасажите следват труда на И. И. Мешчанинов така: с. 95, с. 96, с. 94, с. 104, с. 109, с. 70; към анализа на примера на с. 95 (Пенчева), при с. 70 (Мешчанинов) редакторите на второто издание на труда на Мешчанинов специално са отбелязали под линия, че твърденията на Мешчанинов за унанганския (алеутския) не са потвърдени, т.е. не са състоятелни). И други от пасажите, които М. Пенчева е преписала, са от типови случаи, за които редакторите на второто издание на тази книга на И. И. Мешчанинов отбелязват, че фактологически не съответстват на положението в описваните езици. За жалост, М. Пенчева е пропуснала да включи тази книга на И. И. Мешчанинов, от която е преписала ключови положения с цитати на Н. Я. Мар, даже в библиографията, приведена в края на рецензираната книга, затова не може да се узнае кое издание е използвала - първото или второто (второто издание е коментирано от редакторите с оглед на неговите несъответствия с данните от нови изследвания върху тези езици).

В твърденията на М. Пенчева за гиляцкия има нещо, което не се среща у И. И. Мешчанинов: странното решение на тази авторка да ни убеждава, че в този език няма местоимение за трето лице (или, както тя пише, "Но, както отбелязах, в трето лице няма лично местоимение. Затова в 3 л. все още се запазва общата субектно-предикатна форма" (2006: 162).

Защо у М. Пенчева се е появило убеждението, че в гиляцкия език няма местоимение за 3 лице? Причината е, че тя очевидно не е чела цялата книга на И. И. Мешчанинов, а само пасажите, които са й се видели подходящи за преписване. Да отидем на с. 104 от труда на И. И. Мешчанинов (с. 94-95 от рецензираната книга):

Приведох този по-дълъг пасаж от И. И. Мешчанинов, за да се види, че дори пасаж, преписан от М. Пенчева, не е прочетен докрая. Разбира се, че нивхският (гиляцкият) има третолично местоимение (с разлики в отделните диалекти, които са описани в литературата). Вместо да дочете поне пасажа, който преписва, М. Пенчева е преминала към с. 109 от текста на Мешчанинов, откъдето е преписала съвършено друг пасаж, отразяващ неговите интересни (но непотвърдени от многогодишния по-късен развой на науката и изследванията на обхванатите езици) възглед за стадии в синтактичния развой, илюстрирани с примери от палеоазиатски езици. Нека видим и този пасаж:

М. Пенчева започва този пасаж с думи за проследяване на "историята на езиците на Северна Азия", за което, естествено, никой друг не би могъл да пише. Как може да се проследи историята на тези безписмени (в най-добрия случай: младописмени) езици? Както се вижда от приведения текст на И. И. Мешчанинов, авторът изобщо не е имал предвид историята на езиците на Северна Азия, за каквато е абсурдно да се говори.

По-нататък ще се спра на два момента от разделите, които "представят" ергативните и номинативните езици, в които е наивно човек да търси някакъв смисъл.

На с. 186 М. Пенчева пише: "Особено внимание на морфологията на ергативния тип обръща Р. Диксън (1979: 133) и смята за нейна специфична черта слабото й разграничаване от синтаксиса. Той формулира това свое заключение в импликативно твърдение: "Ако в неизвестни езици, чиито падежни системи последователно отъждествяват С (субект на непреходно действие) и А (субект на преходно действие), то техните синтактични правила винаги ще обединяват С и О (обект на преходно действие). Можем да предскажем, че такива езици никога няма да се срещнат." (Диксън 1977б: 389). "Източник" на цитата, които сочи М. Пенчева тук, е: R. M. W. Dixon, The Syntactic Development of Australian languages. In: Mechanisms of syntactic change. Austin - London.

Така представено от М. Пенчева, това твърдение "на Р. Диксън" е твърде загадъчно (не коментирам, че е и в неграматичен вид - без сказуемо на главното изречение). Какво ще стане, ако в неизвестни езици, чиито падежни системи последователно отъждествяват субект на непреходно действие и субект на преходно действие...? Руският език е например един от огромния брой езици, "чиито падежни системи последователно отъждествяват С (субект на непреходно действие) и А (субект на преходно действие)". Казва се например Человек спит и Человек читает - падежната система на руския език и за двата случая изисква Человек да бъде в именителен падеж. Значи ли това, че руският език не съществува? Или твърдението "на Диксън" се отнася само за "неизвестни езици" с такива особености, а за тия, които вече са известни, се прави изключение и им се разрешава да съществуват?

Отговорът на загадката се съдържа в текста на Г. А. Климов, който, с кратък увод и позоваване и на друг труд, е цитирал това място от Диксън:

"...Р. Диксон усматривает определенные системные зависимости в реализации языкового типа на синтаксическом и морфологическом уровнях (тук Климов е цитирал Диксън 1979: 133, както е и в текста на М. Пенчева). Однако - пишет он в другой работе - несоответствие между морфологией и синтаксисом никогда не бывает слышком большим. Иначе говоря, неизвестны языки, падежные системы которых последовательно отождествяли бы S (субъект непереходного действия) и А (субъект переходного действия), в то время как их синтаксические правила и ограничения всегда объединяли бы S и О (объект переходного действия) или обратно. Более того, мы можем предсказать, что такие языки никогда не встретятся" (цитиран е Диксън 1979: 389).

М. Пенчева се е "спънала" още с първия израз от цитата на Р. Диксън - руското "неизвестны языки" на български не се превежда като "неизвестни езици (както е у нея), а като "не са известни езици", защото кратката форма на прилагателното носи значението предикативност. Това е важна черта в граматиката на руския език и всеки, който се опитва да превежда от този език, би трябвало да я знае. Но М. Пенчева "не превежда". Тя е "авторка".

Както се вижда от руския превод на цитата, Р. Диксън говори за съвсем друго нещо (че не може един език да е морфологично номинативен, а синтактично - ергативен) и съвсем не формулира "импликативно твърдение", не смята, че специфична черта на морфологията на ергативния тип е слабото й разграничаване от синтаксиса. Р. Диксън, който е един от водещите специалисти в света по ергативността, е написал нещо много смислено и друг голям специалист по проблемите на ергативността, какъвто е Г. А. Климов, го е цитирал уместно. М. Пенчева нито е разбрала за какво говори Диксън, нито е превела смислено цитата. Превела е, че руският език не съществува!

Друга "мъдрост" четем на с. 189, където М. Пенчева говори за номинативните езици. Тук тя пише дословно следното: "Подлогът е сложно понятие и има поне една характеристика, която е решаваща за него - той не може да се изпуска. Това изключва възможността за език, в който подлогът може да се изпусне и изречението да остане завършено". Тук М. Пенчева е обявила за несъществуващ и българския език, в който (както и в много други езици) изпускането на подлога е най-обикновено явление.

Ще се спра и на въпроса за примерите в книгата. М. Пенчева не сочи откъде са тези примери, което само по себе си е грубо нарушение на професионалните правила (Г. А. Климов в много случаи също не сочи източници на примерите, но причината там е друга - примерите са си негови). Но ако М. Пенчева посочи откъде са й примерите, ще се види, че те не са от "стотиците граматики", за които тя твърди в предговора, че е чела (2006: 10), а от трийсетина съчинения, в заглавието на които по правило се среща терминът "типология" и които в един разместен и съкратен вид са преписани, за да образуват текста на рецензираната книга. При това положение на М. Пенчева нищо не й е струвало поне да препише правилно примерите, превода и обясненията към тях. Дори това не е направено!

Много от младописмените езици от бившия Съветски съюз използваха кирилица, адаптирана към техните фонетични системи. От примерите на такива езици М. Пенчева е изхвърляла ненужни според нея букви като "э", "ы", "ь" (на непривично място). Както ще покажа, в резултат на това някои от тях са добили неузнаваем вид. Китайският език е записван по два начина: с кирилица (когато се преписва от руски), а в други случаи - с латиница. Този език е разделен на два езика: на едни места се нарича "китайски", а на други - "мандарин", както е било в източниците, а от М. Пенчева не може да се очаква, че ще разпознае текст на даден език, за да може да установи тъждество (терминът "мандарин" се използва от тези автори, които смятат, че китайският език не е единен и на "мандарин" противопоставят например "кантонски". В книгата примери на "кантонски" няма. Има и един пример, за който се твърди, че е на китайски, но той не е и няма система за транскрипция, в която той да има този вид (2006: 465; примерите са макаронически).

Ще започна с примера на с. 297 от даргински, въведен с думите: "Класният показател обикновено се повтаря в други думи в изречението:

Нека поразсъждаваме върху този пример. Подчертаните от М. Пенчева (болд) части на думите очевидно се повтарят и според М. Пенчева те трябва да са класните показатели, които да се повтарят "в други думи в изречението". Но това са три различни изречения, а не едно изречение. Това, което се "повтаря", е коренът на глагола (един и същ в трите изречения) - нищо друго не се повтаря. Според това, което ни казва М. Пенчева тук, излиза, че съгласуване между частите вътре в простото изречение се извършва, като един елемент се повтаря в три различни изречения! Може би става дума за техническа грешка и не е подчертано това, което е класният показател, който да се повтаря? Не, няма какво друго да се повтаря. Но М. Пенчева тук дава този пример, за да видим как класните показатели "се повтарят" в изречението.

На с. 180 е даден същият пример, само че с обратната цел: да ни се покаже, че в някои езици класни показатели не се повтарят. Един и същ пример се използва, за да се покаже, че нещо го има (2006: 297; М. Пенчева е поставила тук даргинския сред активните езици, но той е ергативен език) и че същото това нещо го няма (2006: 180). Правилното (но само по отношение на тази особеност) тълкуване е на с. 180 - в случая имената не съдържат морфема, която да показва клас. По старото Аристотелово правило, от две противоположни твърдения едното е вярно.

След като сме станали вече подозрителни към тълкуването на този пример, даден в текста на М. Пенчева, да го разгледаме по-внимателно. Ако представеният превод е верен и изразите съдържат глаголните форми `яде`, къде са показателите за ергативност на имената? Даргинският език е ергативен език, а глаголът `ям` предполага субект в ергативна форма. Да вземем последния израз, даден от М. Пенчева като урчи либ и преведен като `конят яде`. Глаголната форма либ обаче е форма на даргинския помощен глагол със значение `има`, която на руски език се предава като `есть`. Следователно, преводът на руски е `есть лошадь`, а на български език трябва да бъде `има кон`, не - `конят яде`. По-горе видахме, че в пасаж, преписан от И. И. Мешчанинов, М. Пенчева превежда руското ест като превод на форма от чукотски с българското е. Тук е направила обратната грешка - руското есть е преведено като `яде`. В този израз обаче поне съществителното е преведено точно. Не е така в двата предходни израза. Първият израз например е записан от М. Пенчева като адам лив `бащата яде`. Но съществителното (освен че фонетично не е предадено правилно), не значи `бащата`! Тук има стара семитска заемка със значение `човек`, която се среща в много езици. Преводът на този израз не е `бащата яде`, а `има човек`.

На с. 293 са представени два примера от австралийския език маяли, вторият от които е този:

(правописът "майали" е на М. Пенчева - бел.м., Л.И.).

Какво трябва да илюстрира този пример? Познания върху езика маяли? Примерите се дават, за да илюстрират езикови явления. А. Ю. Айхенвалд (авторката на текста тук) е дала двата примера, които намираме в книгата на М. Пенчева, за да илюстрира как в езика маяли глаголът инкорпорира генерично име (при обект - по-тясно понятие, за което е първият пример; или при субект - по-тясно понятие, за което е вторият пример, който ни интересува). М. Пенчева е съкратила обясненията защо се дава примерът. Тя преписва примера с произволен превод и обяснения.

Тъй като целия този раздел М. Пенчева е преписала от А. Айхенвалд (М. Пенчева 2006: 293-296; Айхенвалд 2003: 149-160, след това - отново 2003: 153), ще се доверим за обяснението на примера на Айхенвалд. Преписването от А. Айхенвалд е нещо ново за цялостното научно творчество на М. Пенчева, което се обяснява с факта, че книгата на тази авторка (която преди работеше в Русия, а сега - в Австралия) върху именните класификатори излезе сравнително неотдавна. М. Пенчева е използвала нейния текст в много голям обем, като между пасажите на Айхенвалд е вмъквала пасажи от други автори (на някои места - неуместно, защото във вмъкнатите пасажи става дума за абсолютно различни езикови особености).

Да видим сега как Айхенвалд е представила примера от маяли, който ни е "обяснен" от М. Пенчева (естествено, Айхенвалд е посочила източника на своя пример) (Айхенвалд 2003: 150):

Субект в това изречение е `ironwood tree` - ботанически термин, който може да се предава на български като "желязно дърво" (в маяли - dubang `желязно дърво`, пред което е префигираният елемент an - класен показател за ІІІ клас на имената). В глаголната форма има префигиран елемент ga- (който показва лице - в случая - само на субекта, но в този език префикси могат да показват и лицето на субекта, и лицето на обекта), показател за генеричен клас -rruk- `дърво` и корен на глагола -di `стоя`. Буквален превод на този израз би било нещо като *"Желязното дърво дървостои", а преводът по смисъл е "/Тук/ има желязно дърво".

Няма никаква морфема, която да показва "клас 2 - неразумно", както пише М. Пенчева (вж. по-горе българския текст на примера). Класът не е 2, а 3; в маяли това е клас на растителната храна, а клас (род) `неразумно` в този език изобщо няма, има четири класа - мъжки, женски, среден и клас на растителната храна. Това може да се види у Айхенвалд (2003: 38) и да се провери и в интернет. Споделяме мнението на М. Пенчева, че дървото е "неразумно", но това няма нищо общо с граматиката на езика маяли и с тълкуването на конкретния пример. Вижда се, че М. Пенчева предава примера с невярно граматическо тълкуване. Въпросът не е в езика маяли, който е слабо известен австралийски език. Въпросът е, че книгата на М. Пенчева не може да се използва и като христоматия от текстове на чуждестранни лингвисти, групирани по теми, защото основната цел на "авторката" е била да скрие, че преписва. Затова текстовете на истинските автори са накъсани и разпръснати. За достоверност на изнасяния материал, по начина, по който го представя М. Пенчева, не може да се говори.

След този пример в книгата с името на М. Пенчева текстът върви добре (в следната последователност: Пенчева 293 - Айхенвалд 152, 153; Пенчева 294 - Айхенвалд 154; 153, след което следват три примера от алгонкинския език оджибуа (Айхенвалд 2003: 154-155), които М. Пенчева даже не е преписала изцяло - пропускала е части както от представените глаголи (да, части от думите), така и от обясненията, а класифициращото значение на третия е "преведено" съвсем произволно: у М. Пенчева, с. 294 като `не-двуизмерно`, а у А. Айхенвалд, от която М. Пенчева преписва, като `non-extended` (Айхенвалд 2003: 155, третия пример в таблица 6.2; т.е. този глагол изисква обект, който е нещо `което не е продълговато`).

Не мога да се въздържа да не приведа още един пример от същия раздел. На с. 288 в края на малкия раздел 4.1.3. ("Притежателни класификатори") на рецензираната книга (преписан с много големи съкращения от Айхенвалд 2003: 125-140), изведнъж М. Пенчева започва да говори за австралийските езици (за които Айхенвалд казва, че нямат притежателни класификатори: "No special classifiers in possessive construction are found in Australian or Eurasian languages" (2003: 147). Ето какво намираме у М. Пенчева в края на съответния раздел, изцяло преписан от Айхенвалд, но от два различни раздела (краят е от с. 65-66 - друг раздел у Айхенвалд, в който става дума за друго нещо):

"Някои езици могат да съчетават два вида класификатори в притежателната конструкция. В австралийските езици частите на тялото приемат два префикса. "Вътрешният" префикс съответства на класа на притежателя, а "външният" префикс съответства на класа на притежавания предмет:

Частите на тялото в тези езици спадат към клас "Неутрални" или клас "Зеленчуци" (запазвам правописа на М. Пенчева 2006: 288).

Както може да се види, в този пасаж се твърди, че всички австралийски езици имат една обща граматическа особеност. Даден е пример на "австралийски език" (все едно да се даде пример на "европейски език"). Най-възмутителното е, че този пасаж (който пак е преписан от Айхенвалд 2003: 65-66, друг раздел, в който се говори за различни неща) не се отнася до притежателните клсификатори. М. Пенчева е преместила този пасаж тук, на това място в текста, по чисто външни белези - става дума за посесивна конструкция (но не за притежателни класификатори, които в този език, носещ името нунгали, не се срещат. Да не говорим, че особеността, която е описана (и която няма нищо общо с притежателните класификатори), не е особеност на "австралийските езици", а само на езика, наричан нунгали.

М. Пенчева прави грешки в превода на примерите даже там, където е трудно да се допусне, че някой може да сбърка. На с. 169 например е посочен пример от езика камаюра, който е преведен така: `кучето ламята ухапа`. Как може куче да ухапе ламя? И каква е тая ламя в Южна Америка, където се говори камаюра - ламята е персонаж във фолклора на някои балкански народи. Някой може да си помисли, че в пример все пак става дума за някакъв южноамерикански дракон - но нищо подобно. Това е един от примерите на Г. А. Климов, който го анализира на няколко места (срв. напр. Климов 1983: 94), значението на примера е `собака змею укусила`. Преводът на израза е `кучето ухапа змия`.

На с. 183 от рецензираната книга са дадени схемите на морфологичните типове на ергативната конструкция (естествено, преписани от Г. А. Климов 1973: 43), като първата схема е илюстрирана от пример на абхазки: `истина покойник украсява" (у Климов примерът е на с. 42). Какво значи това - "истина покойник украсява"? Екзотика на кавказкото мислене? Възможно е М. Пенчева да е превеждала тази "мъдрост" направо от абхазки (как не!), но е трябвало да свери своя "превод" с превода на Г. А. Климов (от когото преписва); все пак Г. А. Климов е специалист по кавказки езици от световна величина. Тук Климов превежда (от абхазки) така: `правда покойника воскрешает`, т.е. `истината покойник възкресява`; руското "воскрешает" на български се превежда като "възкресява", не - като "украсява", както си мисли М. Пенчева.

На с. 90 и 91, от двете страни на разтворена книга, са приведени "два" примера - единият от "чукчи", предаден с латиница и преведен като `Имам ужасно главоболие" (с. 90), а другият - от "чукотски", предаден с кирилски букви и преведен като "Много ме боли глава" (с. 91). Това е един и същ пример, но по два различни източника. Ето как М. Пенчева е предала кирилския запис (с. 91): "ти-мейн`и левти-пингти-ркин", с "обяснението": "тук има показател за време и лице (-ти-), -ркин бележи "глаголност" на формата, а субектът е характеризиран като намиращ се в дадено състояние".

Ето как изглежда той в източника (Мешчанинов 1975: 89 ), като Мешчанинов, разбира се, сочи, че това е един от примерите, които е взел от В. Г. Богораз: "ты-мэйн`ы-левты-пыгты-ркын` ``у меня очень болит голова`.

Тук И. И. Мешчанинов е анализирал едновременно три примера от чукотски, от които ще извадя само това, което ни интересува в разглеждания пример; за него той сочи: "показател на лицето - префикс" (т.е. ты-; М. Пенчева го записва като -ти- (префикса!) и твърди, че е показател за време и лице); освен това, Мешчанинов сочи и наставката -ркын "которая в чукотском языке характеризирует глагольную форму". За субекта сочи, че "он определяется состоянием" (Мешчанинов 1975: 89).

Спирам се на този пример, за да се види, че М. Пенчева го е предала в толкова деформиран вид, че той трудно може да се разпознае като същия пример, даден на предишната страница в латинска транскрипция. Освен това, на М. Пенчева нищо не й е пречело да препише правилно значенията на морфемите. Не може в чукотския език една морфема да е носител едновременно на значението за време и на значението за лице, както пише тя за морфемата ты-. Тук Мешчанинов пише за значението `лице` на друг елемент, от предишния пример (Мешчанинов, повтарям, едновременно анализира три примера, а М. Пенчева вади само единия, като при преписването смесва описанието на различните примери).

Да вземем примерите, с които М. Пенчева описва видовете сложни думи в изолиращите езици (2006: 102-103). Въпреки задушевния тон на изложението (срв. "трябва да отбележа, че композити с такава структура има и в неизолиращи езици" (2006: 103), М. Пенчева няма какво да отбележи. Всички примери (и от изолиращи, и от неизолиращи езици) са част от богатия материал, събран, класифициран и описан от покойната А. Л. Семенас, която впрочем години е работила по този проблем; срв. Семенас 1985). М. Пенчева и тук не си е дала труда поне да препише правилно (т.е. буква по буква) примерите. На с. 103 М. Пенчева пише пример от китайски като "тан-ся" `наоколо`, вместо "шан-ся"; на същата страница има пример от туркменски - "алтын-кумуни" `скъпоценност` (от `злато` и `сребро`, `сребро` в този език не е "кумуни", както го е предала М. Пенчева, а "кумуш" (дума, близка до турската, заета и в българския дума "гюмюш" със същото значение, от която има и фамилно име Гюмюшев).

Макар че авторите, от които М. Пенчева преписва, винаги са отбелязвали езика, на който са примерите им, М. Пенчева не винаги отбелязва езика - дава само пример, пропуска името на езика. Това обикновено са случаи, в които авторът е упоменал името на езика в предишен пасаж, а пасажът е съкратен при преписването. На много места вместо име на език е отбелязано име на цяло семейство езици. Ще се спра първо на един по-обстоен пример, от който се вижда как едно вярно (в източника) твърдение с "малка" промяна в книгата на М. Пенчева се превръща в абсолютно невярно.

На с. 286 четем:"Сино-тибетските езици имат и измерителни, и сортиращи класификатори. Докато измервателните са универсални, сортиращите не са. Те нямат съответствие в английския език. Например в тези езици повечето животни приемат сортиращия класификатор за `животно` zhī" (следва пример, езикът на който не е означен. Сигурно трябва да си помислим, че е на "сино-тибетски"?).

Сино-тибетските (китайско-тибетските) езици са едно голямо семейство, родството между отделните езици на което може да се докаже само със средствата на сравнително-историческия метод. Възможно ли е някой да си помисли, че всички тези езици имат един общ във всички езици класификатор за животни zhī ? Да се твърди такова нещо е все едно да се твърди, че всички индоевропейски езици имат окончание за множествено число -ове (столове, синове) - в българския го има, но значи ли това, че го има в английския, френския, немския и т.н.? Посоченият класификатор за `животно` zhī е присъщ само на стандартния китайски език (дори и в диалектите той има различна употреба - на шанхайски например се казва san zhi li `три круши`, със същия тоя класификатор за животни zhī, който обаче в шанхайския израз е използван за круши. Да не говорим, че и в стандартния китайски език въпросният класификатор не е само за животни; но наистина, е главно за животни. Примерите, посочени след цитирания текст от книгата на М. Пенчева (без указан език), са на стандартен китайски, защото няма на какъв друг сино-тибетски да бъдат.

На с. 313 са дадени в таблица примери на "австронезийски". А австронезийските езици са може би езиковото семейство, което включва най-голям брой езици!

На с. 271 М. Пенчева в раздел за именните класификатори изведнъж дава пример от езиците банту, с твърдението, че те имат именни класификатори. Езиците банту нямат именни класификатори, те имат именни класове (освен че са типичен пример на езици с класна типология в системата на Г. А. Климов, което М. Пенчева така и не може да запомни).

На с. 273 е даден пример на "език" мон-кхмер. Този език е от групата мон-кхмер и се казва мал; и т.н. - има и други такива случаи.

Тези илюстрации на "достоверността" на примерите в рецензираната книга избрах произволно; техният преглед може да бъде продължен. А именно примерите са причината авторите, от които М. Пенчева преписва, да бъдат идентифицирани лесно. Един автор се познава по това - какви езикови явления и от кои езици изследва. Даже имената на езиците, които се използват, са показателни; и трудовете на Г. А. Климов в това отношение са терминологично остарели. "Гиляцки" вместо нивхски, "унангански" вместо алеутски - такова нещо веднага насочва към И. И. Мешчанинов (споменаван впрочем от М. Пенчева като "Мещанинов". За сметка на това Шчербак е писан и на "руски" език така - Шчербак (срв. с. 506 - библиографията. Още веднъж посочвам, че М. Пенчева споменава Мешчанинов, но не там, където преписва от него. Принципът в рецензираната книга е такъв: преписва се от един автор, който цитира други автори, и в преписания текст влизат и цитати).

Понеже става дума за имената на езиците, ще засегна един въпрос, който е важен за българската наука. Когато преписва, М. Пенчева пише за "старославянски език" (например, 2006: 221, в текста, преписан от Гамкрелидзе, Иванов 1984: 295) или за "славянски" (когато преписва от В. М. Жирмунски). Тъй като в руската наука старобългарският език се нарича старославянски (с малко разколебаване около 1990 г.; принципът да се използва това название е "чуждото е общо, нашето си е наше"), ще обясня причината за това с един пример. Ще дам цитат от Л. Блумфийлд (големият американски лингвист не може да бъде обвинен в пристрастност), с руския превод на неговия текст:

За жалост, М. Пенчева не е единственият български автор, който започна да използва термин "старославянски" (имам примери, но няма да ги давам; не става дума за концепция, а за неосведоменост). Но всеки български лингвист е длъжен да знае поне това - че един език, важен за сравнителното езикознание, примери от който се дават наред с примерите от санскрит, латински, старогръцки, готски, е старобългарският език (а не - "старославянският", тъй като такъв няма). Това българските филолози преди го научаваха още като студенти в първи курс, независимо от конкретната си специалност, в курса по увод в общото езикознание. За жалост, пристрастието на руската наука успя да наложи термини, които са й "изгодни", и в световната наука - макар че до шейсетте години на ХХ в. в англоезичната лингвистика се говореше за Old Bulgarian, днес вече се срещат други термини, като не само в термините, а и в представянето на езика няма "нищо българско". И големи учени не са чужди на руското необективно представяне на старобългарския. Т. В. Гамкрелидзе и Вяч. Вс. Иванов в своя opus magnum са представили обилни примери на "старославянский" с латиница, за което няма основания, но съвсем отдалечава мисълта за нещо българско (срв. списъка на с. 1217-1220). За сметка на това са представили обилно общ клас "русский (древнерусский, церковнославянский" (изброени на с. 1223-1230), а 12 примера са от "болгарский" (с. 1220). Ще отбележа само, че "церковнославянский" е руска редакция на старобългарския. Ако българските лингвисти трябва да оправдават своето съществуване, то е поне да могат да представят по справедлив и научен начин българския език (поне това трябва да могат; естествено, ако могат повече - би било прекрасно), а не - да преписват чужди текстове за "чукчи" и "езика немепу", които отгоре на всичко не разбират и не могат да преведат без груби грешки.

Ще засегна още един въпрос: за достоверността на обзорите и препратките към историята на науката. Както вече споменавах, М. Пенчева преписва даже обзори. Да видим накратко колко надеждни са тези ексцерпции, със съпоставяне:

Ще обърна внимание само на разликата в изразите, които са подчертани (болд) от мене. Естествено, М. Пенчева не може да напише тук "в предишните глави на книгата, от която преписвам". Вместо това ни представя нещо уклончиво - "преди това" - кога преди това? Като че ли става дума за дългогодишна научна традиция, променена в нови времена, а не - за начина, по който един автор (Крофт) описва собствената си книга.

Текстът, който ни представя М. Пенчева като своя книга, звучи като странно многогласие в жанра на какофонията. От една страна, той включва текстове на стойностни руски учени с дълбоки и оригинални идеи, много от тях - спорни, някои - изоставени в науката преди повече от половин век, но вдъхновени от голям научен талант - дори фактът, че ги преписва "автор", който не ги разбира, не може да унищожи напълно техния (вече старинен) блясък. Бих отделила текстовете на голямата германистка Мира Мойсеевна Гухман - "разобличавана" в миналото като маристка, тя между другото е била обвинявана и в това, че прекалено често цитира западни учени като Р. де ла Грасери и Л. Леви-Брюл (да не говорим за цитатите от Н. Я. Мар, с които, по изяснените причини, изобилства и книгата на М. Пенчева). За жалост, нямам възможност в една кратка рецензия да се спра и на важния принос, който имат текстовете на М. М. Гухман за изграждане на "научните" текстове на М. Пенчева, както и на други автори, преписвани още в докторската дисертация на М. Пенчева по същия безотговорен начин. Вариант на "големия" докторат на М. Пенчева е издаден като книга под заглавието "Човекът в езика. Езикът в човека" (Пенчева 1998) и даже повърхностен прочит на текста би трябвало да установи необикновени нелепости. Ето само един пример:

"В състава на групата банту могат да се проследят четирите степени в развитието на системите в именните класове:

(iv) всички те плюс класове според (Социален Статус) - в бирмански" (тук цитирам Пенчева 1998: 311).

Естествено, текстът е преписан - източникът е статията на Дж. П. Дени и Ч. А. Крайдер върху именните класове в протобанту (Дени, Крайдер 1986: 230), публикувана в сборник, доста преписван от М. Пенчева по различни поводи. Но ако статията е върху езиците банту, от това не следва, че всички упоменати в нея езици са банту!

М. Пенчева е поизменила първото изречение така, че излиза, че изброяванията, които правят двамата (непосочени) автори, засягат само езиците банту. Така в нейния текст в "ролята" на езици банту са се озовали съвършено различни езици, които нямат нищо общо с Африка и с езиците банту! Езикът тоба се говори в Аржентина и е един от амазонските езици (от езиците с името тоба той има именни класове, както се вижда и от статията на Дени и Крайдер), оджибве е алгонкински език и е от Северна Америка, а бирманският език е представен основно в Бирма (Мианмар), която, както е известно, е в южната част на Азия. Езиците банту пък се говорят от африканско население. Не е нужно авторът да е езиковед и типолог, за да знае, че Бирма не е в Африка!

Това е само един пример на крайно некомпетентно преписване, което характеризира "научните изследвания" на М. Пенчева и би било редно комисия да се произнесе по начина, по който й е присъдена научна степен.

От друга страна, са сравнително нови текстове на западни учени с преобладаващо обзорен характер или учебници. Трудът на У. Крофт е типичен пример за това. Така книгата на пръв поглед придобива и "модерно" звучене (ако, разбира се, не се прочете внимателно). Това, което М. Пенчева предлага като "свой" текст, трябва да се разглежда само в сравнение с текста, от който тя преписва, при което ясно се вижда поразителна некомпетентност.

И така, М. Пенчева преписва текстове, които не разбира, по безпрецедентен начин. Но освен това тя и съзнателно фалшифицира, което показва искреното й убеждение, че никаква наука всъщност няма, а всичко е въпрос на хитра измама.

Държа да информирам българската научна общественост за "надежността" на научните "изследвания" на М. Пенчева, защото чуждестранните автори, от които тя преписва, едва ли ще се заинтересуват от нея, никой не го е грижа за българската наука (а голяма част от преписваните от нея руски автори не са между живите). Така че лингвистите извън България няма да проявят интерес какво става в българското езикознание. Висшата атестационна комисия все още съществува и носи отговорност за кариерното израстване на М. Пенчева, чиито по-ранни "трудове" по езикова типология са използвани при получаване на научни степени и звания.

Има нещо зловещо в това, че "учен" с морала и компетенцията на М. Пенчева е председател на Специализирания научен съвет по общо езикознание, класически и нови езици. Съдбата на учените у нас се определя от мнението на човек, който за дългогодишното си лингвистично обучение (включващо и специализации в Англия, лекторат по български език в Америка, плащани от българската държава) не е успял да научи дори термин като "представка" (навсякъде М. Пенчева пише "приставка", както е в руски, напр. с. 217); пише "едносложна" (морфема), "двусложни" (думи) - напр. с. 101), вместо "едносрична" и "двусрична". За тези, които у нас се интересуват от контензивна типология (окарикатурена от преписванията на М. Пенчева), ще посоча едно съчинение, което много сериозно развива идеите на Г. А. Климов и на което случайно попаднах в интернет. Това е дипломна работа на студента от Саратовския университет Кирил С. Панфилов (2002). Препоръчвам я на почитателите на плагиатското дело на М. Пенчева, освен всичко, така могат да видят разликата между наука и груба имитация на наука.

ЦИТИРАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Айхенвалд 2003: Aikhenvald, A. Y. Classifiers. A Typology of Noun Categorization Devices. // Oxford Studies in Typology and Linguistic Theory. Oxford, 2003.

Блумфилд 1968: Блумфилд, Л. Язык. Пер. с англ. Е. С. Кубряковой и В. П. Мурат. Москва, 1968.

Блумфилд 1988: Bloomfield, L. Language. Halt, 1933. // Readings in Linguistics. Seventy-five Years since Saussure. Vol. I. Beijing, 1988.

Гамкрелидзе, Иванов 1984: Гамкрелидзе, Т. В., Иванов, Вяч. Вс. Индоевропейский язык и индоевропейцы. Т. І, ІІ. Тбилиси, 1984.

Гринберг 1960: Greenberg. J. H. A Quantitative Approach to the Morphological Typology of Language. // International Journal of American Linguistics, Vol. XXVI, 3, July 1960.

Гринберг 1963: Дж. Гринберг. Квантитативный подход к морфологической типологии языков. // Новое в лингвистике, вып. ІІІ, Москва, 1963.

Дени, Крайдер 1986: Denny, J. P., Creider, Ch. A. The semantics of noun classes in Proto Bantu. // Noun Classes and Categorization. C. Craig (ed.). Amsterdam / Philadelpia, 1986.

Диксън 1979: R. M. W. Dixon, The Syntactic Development of Australian languages. // Mechanisms of syntactic change. Austin - London, 1979.

Дячков 1980: Дьячков, М. В. К типологии креольских языков. // Теоретические основы классификации языков мира.В. Н. Ярцева (отв. ред). Москва, 1980.

Касевич 1982: Касевич. В. Б. Типологическое изучение языков и место в нем квантитативной типологии. // Квантитативная типология языков Азии и Африки. В. Е. Касевич, С. Е. Яхонтов (отв. ред.). Ленинград, 1982.

Климов 1973: Климов, Г. А. Очерк общей теории эргативности. Москва, 1973.

Климов 1976: Климов, Г. А. Вопросы контенсивно-типологического описания языков. // Принципы описания языков мира.В. Н. Ярцева, Б. А. Серебренников (отв. ред.). Москва, 1978.

Климов 1980: Климов. Г. А. К взаимоотношению генеалогической, типологической и ареальной классификации языков. // Теоретические основы классификации языков мира. В. Н. Ярцева (отв. ред). Москва, 1980.

Климов 1983: Климов. Г. А. Принципы контенсивной типологии. Москва, 1983.

Крофт 1990: Croft. W. Typology and Universals. Cambridge Textbooks in Linguistics. Cambridge etc., 1990.

Мейлах 1973: Мейлах, М. Индексы морфологической типологии. // Структурно-морфологическое описание морфологии. А. А. Зализняк (отв. ред). Москва, 1973.

Мешчанинов 1975: Мещанинов, И. И. Проблемы развития языка. (ІІ издание). Ленинград, 1975.

Панфилов 2002: Панфилов, К. С. Стадиальная типологическая классификация языков: опыт построения.Дипломная работа студента Саратовского университета. 2002. // Erlang <http://www.erlang.com.ru/euskara/?linguistics-stadial> (23.12.2009).

Пенчева 1997: Pencheva, M. Form and Content. Quantity and Quality in Language Typology. // Втори национален симпозиум по кореистика. София, 1997.

Пенчева 1998а: Пенчева, М. Автореферат: М. Пенчева. Семантични константи. Категорията ОДУШЕВЕНОСТ. Автореферат на дисертация за присъждане на научната степен "доктор на филологическите науки". София, 1998.

Пенчева 1998б: Пенчева, М. Човекът в езика. Езикът в човека. София, 1998.

Пенчева 2006: Пенчева, М. Езикови универсалии и типология. От описание към обяснение. София, 2006.

Типология 1999: Типология и теория языка: от описания к объяснению. К 60-летию А. Е. Кибрика. Я. Г. Рахилина, М. Тестелец (отв. ред.). Москва: Языки русской культуры, 1999.

Ренфрю 1987: Renfrew. C. Archaeology and Language. The Puzzle of Indo-European Origins. Cambridge, 1987.

Семенас 1985: Семенас, А. Л. Некоторые особености семантики сложения в изолирующих языках. // Лингвистическая типология. Москва, 1985.

Сосновски 1982: В. А. Сосновский. Язык манинка. // Квантитативная типология языков Азии и Африки.В. Е. Касевич, С. Е. Яхонтов (отв. ред.). Ленинград, 1982.

Яхонтов 1982а: Яхонтов, С. Е. Метод исследования и определение исходных понятий. // Квантитативная типология языков Азии и Африки. В. Е. Касевич, С. Е. Яхонтов (отв. ред.). Ленинград, 1982.

Яхонтов 1982б: Яхонтов, С. Е. Сравнение и классификация языков по данным квантитативного анализа. // Квантитативная типология языков Азии и Африки. В. Е. Касевич, С. Е. Яхонтов (отв. ред.). Ленинград, 1982.

Майя Пенчева. Езикови универсалии и типология. От описание към обяснение. София: Университетско издателство "Св. Кл. Охридски". Библиотека Lingua, 2006.

© Лилия Илиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.12.2009, № 12 (121)

Други публикации:
Съпоставително езикознание, 2009, кн. 1.