ЦИТАТЪТ КАТО ДИАЛОГ

Лилия Илиева

web

Цитатът в текста е проява на диалогичност. Привеждането на чуждо мнение и изразът на отношение към него са форми на междуличностно общуване, които имат различни цели.

В българското средновековие съществуват два вида цитати, които се отбелязват по различен начин. Цитират се сакрални текстове - форма на памет в рамките на християнската традиция: в евангелията Исус цитира "пророците, които бяха преди нас", а християнският автор цитира и Исус, цитиран в Евангелията. Средновековните ни автори са използвали два вида означения за цитата - два вида кавички, изписвани в лявата част на реда, съдържащ цитата. Константин Костенечки в своето съчинение "Разяснено изложение за книгите" настоява да бъде спазвано правилото текстовете на правата християнска вяра да се записват с един вид кавички, а привежданите думи на еретиците да се записват с другия вид. Така (с избора на един от двата вида кавички) се вижда веднага мнението на средновековния автор, което е поляризирано: безусловно приемане на мнението, изразено в цитата, или неговото безусловно отхвърляне.

С развитието на науката се появява идеята за цитиране на научни твърдения, при което се държи строга сметка за посочване на авторството на определени твърдения. Тази идея се крепи върху развоя на отношение към човека на науката като отделна личност, която трябва да бъде уважавана. Това е разликата между два вида книжовни труженици: преписвач (по-късно: издател на текста) и автор на текста. Във фолклора (като тип художествена култура) липсва идеята за автор и произтичащото от тази идея право на създателя на текста да гледа на създаден от него текст като на своя собственост. Съществуват случаи, при които това фолклорно отношение към текста се проявява спрямо книгата дори и в началните векове от епохата на книгопечатането: издател на книга сменя името на автора и я издава като своя, защото той - който има модерното за времето си средство за създаване на книга, книгопечатането - все още няма не по-малко модерната за времето си идея, че текстът има автор и че той по някакъв начин принадлежи на автора си, който представя чрез своя текст своята личност и по този начин влиза в диалог с читателя си.

В съвременната наука се отчитат безусловно правата на автора на текста, но също така и авторовите права върху научните идеи (теории, хипотези, концепции). Значение имат и правата на автора върху отделните понятия, които, като ментални оръдия на труда, също се влагат в научно обращение. Знае се например, че лингвистичният термин Ablaut е въведен в науката от Якоб Грим. За българската наука значение има и фактът, че терминът "лингвистика" е въведен от Теодосий Икономов (неговият съвременник Георги Стойков Раковски използва термина "новая наука язика" (la science du language), а големият речник на българския език на Найден Геров (издаден десетилетия по-късно) не включва думата лингвистика.

Много от хората на науката, когато държат в ръцете си научен труд, с който предстои да се запознаят, започват от преглед на цитираните източници. Това им показва с кои труженици на съответното научно поле е влизал в диалог авторът на съответното научно съчинение. Правилата на научното общуване, формулирани от Рьоне Декарт, изискват авторът на едно научно съчинение да се е запознал с всичко, работено от други автори по съответния въпрос. Това най-лесно се проследява по имената на авторите, които са цитирани.

Някои списания (например "Съпоставително езикознание", издавано от Софийския университет) имат единни изисквания към формалното оформяне на библиографския списък. Други научни списания изискват от авторите си пълен списък на авторите и техните съчинения, които са в полето на един труд, подготвен за печат при тях.

Текущата практика в българската наука има два съществени проблема: първо, проблемът "цитат по цитат" и, второ, трудност в набавянето на съответните източници. Тези два проблема са взаимно свързани.

Проблемът "цитат по цитат" от някои автори се решава така: указва се, че даден цитат е заимстван от друго научно съчинение, където също е включен във вид на цитат. Друго решение е "вторичността" на цитирането да не се отбелязва. Това обяснява защо немалко български учени цитират трудни за намиране източници - редки библиографски издания, които тези автори не са имали възможност да държат в ръцете си.

Трудностите в набавянето на научни трудове са стари. Още в началото на ХХ век чуждестранни автори (главно от руски произход) са включвали в своите съчинения бележка-извинение към читателите, в която обясняват, че са работили в София, далече от световните библиотеки, което не им е позволило да се запознаят с цялата научна литература по въпроса, върху който и те са написали своето съчинение.

С разширяване на възможностите за научно общуване по интернет този проблем ще се реши.

© Лилия Илиева, 2003
© Издателство LiterNet, 17. 09. 2003
=============================
Първо издание, електронно.