ФРАГМЕНТИ ОТ СМЕХОВАТА КУЛТУРА НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ. ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ

Катя Станева

web

След продължителен период на стеснен обем на духовния обмен в българската култура от средата на 19. век смехът е рационализиран в режим на познаване на някои фундаментални концепции за смешното, принадлежни към различни времена и школи. Тук няма да листим, да сравняваме и коментираме прашасалите ръководства за словесност и цивилизованост, и то не защото Петко Славейков няма отношение към тяхната нормативност, обяснителност и предписателност. Обратното е вярно, подсказва го великолепната дефиниция за светливата сила на смеха; Славейков е автор на текстове, в които по различен начин се форматират и натъртено се огласяват виждания, родеещи се (по предназначение, компетентност и патос) с най-систематичните теоретични пособия и наръчници със съвети как да пишем, да четем, да разбираме, да се държим „питомно“ в обществото... Но пък възрожденецът (точно този, най-вече този човек) и без (книгите на) Фуко някак знае, че нормите, конвенциите освен че внасят ред, системност, яснота, са и репресивни, че ограничават и включват във властови мрежи. Славейков през 1863 г. отклонява покана да сътрудничи на цариградския „Съветник“, защото вестникът - според неговото разбиране-портретуване - е „еднообразен, безцветен“; бъдещият авторитетен журналист отказва да следва избраните от редакцията „начала“ като умереност, предвидливост и предпазливост, да пише „зажумели“ политически прегледи с аргумента, че духът му е неподвластен на подобна идеология и на регулиране: „Като взема да пиша, виждам, че ми е много мъчно да бъда умерен. То се види, от една страна, да е ашлама, но от друга, е и дълбоко убеждение. Сърдят се някои, мъмрат и охулват злъчливите дописки, но каквото и да казват, аз съм на мнение, че за много време йоще перата ни трябва да бъдат жестоки към разстлението и разврата, към своекористието на кметовете и към раболебството на народа“ (Славейков 1982, т. 8: 53)¹. Този отровено себетълкуващ документ не се нуждае от допълнителна интерпретация, той лаконично явява позицията на публициста в дебатите за същността, задачите, ефектите на журналистиката, назовава пределно точно адресатите на сатирическо изобличение и манифестира проектирана социална въздейственост.

Собствените интуиции подсказват на Петко Славейков, че „хуморът не се поддава на регламентации, важният въпрос е не в това, какъв трябва да бъде хуморът, а в това, какъв на практика той е“ (Лук 1977: 54). В първоначална редакция този текст носеше заглавие „Употреби на смеха в творчеството на Петко Славейков“. Думата „употреба“ най-често сочи кодифицирани поведения, регулирани от нуждата, уместността („политиката на момента“), статута на потребяващия (по Фуко) и установени, възпроизвеждани от дадена група стереотипизирани процедури, нейните „навици и обичаи“ (по Серто). Провокация за изследователя е да анализира изкусността, майсторството на твореца при инструментализиране на наличните жанрове и форми от народната смехова култура и да уточни какво фабрикува (в съзнанието си) потребителят от предложените му в словесен текст смехови образи. За подобна амбициозна задача се изисква опора върху вече изучени практики на потребяване („начини на правене“), тази опора няма как да бъде (ре)конструирана, (пре)сътворена тук и сега (Фуко 1994: 65-76; Серто 2002: 95-112, 186).

И така, всяка употреба се основава на предписания, правила, регламенти, на набор от изисквания, „договорени“ с възприемателя: например при разказване на виц се борави с вицова лексика, вицови ситуации; баснята се изгражда върху основата на баснен разказ, баснен диалог и т.н. Но не с втренченост в направата на Славейковите текстове и в тяхната въздействена прицеленост ще започне изложението тук. По-обобщаващата гледна точка откъм смеховата култура на периода ми се струва по-уместна, тя позволява многопосочност на разсъжденията и предполага по-строга концептуализация. Трябва да уточня, че студията на Милена Кирова „Жива вода. Сълзите и плаченето в поезията на Българското възраждане“ (Кирова 2002: 24-45) ме провокира да потърся нови акценти в говоренето за смеха, гнева, афектите на българина от 19. век, да коментирам Славейковия смях във връзка с наличната система от социални регламентации и поведенчески норми.

Да тръгнем от знанията на възрожденеца за психотелесната природа на такива човешки универсалии като плача и смеха. Смехът се тълкува като указващ разумността на човека; за разлика от плача, той е доминиран от мисловното, положеното в съпоставяния, аналогии, аксиологии и въобразявания. Физиологията на смеха предполага качества като спонтанност, естественост, импулсивност, присъщи и на плача, които обаче не отменят задължителния пораждащ елемент на съзнателност. Началото на човешкия живот е свързано с плача, с проплакването като биологичен факт, който дава основания на изкушени от феминизма съвременни теоретици да настояват, че още в проплакването на детето са откриваеми бъдещите отлики на гласа, респективно на говоренето. Според Джон и Сандра Кондри проплакването на момченцето звучи като гняв, докато на момиченцето - като страх, и тези първи изяви на гласа после избиват в език, доминиран от команди - при момчето, и от колебливи фрази - при момичето². Подобни обобощения са незащитими, абсурдно би било да тълкуваме плача и блажените усмивки на пеленачето като съзнателни и/или родово маркирани.

Този текст успоредява плач и смях въз основа на различни мотивации. Първо, сълзите и плаченето, веселието и смехът безспорно са функционални доминанти в литературата, културата, политиката на Възраждането и конкретно в текстовостта „Петко Славейков“ (политика тук мислим по Плутарх като живот и практика). Мелодраматичното, сантименталното, трагикомичното, ироничното са важни, същностни инструменти на българския модерен проект. Сълзите и смехът са привидяни, са употребявани като телесно-речеви фразеологизми, изговарящи и конотиращи общностните преживявания чрез соматичното реагиране на отделния индивид; в това качество те се вписват в проектите и практиките на националната идеология и колективните идентификации. Ренесансовият смях става публичен феномен и означител на епохата, заедно със сълзите (оплакването) осмешаването на случващото се започва да функционира като надежден мост между частните пространства и конституиращата се модерна публичност.

Сдвояването смях и плач може да се аргументира и с респекта пред вездесъщото ботевско слово. В ироничен ключ то изписва Петко Славейков като пренебрегнал гражданската си мисия певец, изоставил своята гусла, гайда и веселушка, като плачещия пророк Еремия и ревльо, навикнал от детинство да се оплаква като вдовица (фейлетона „Тая нощ сънувах...“). Години наред започвах лекцията си върху смеха в творчеството на П. Р. Славейков с цитат от Ботев - изговореното през 1875 г. по повод българските хумористични вестници („Под петите на азиатските варвари ни един не е можал нито да се смее, нито да плаче; а отсам Дунавът смехът се е обръщал на псувня, а сатирата на проклятие“ - Знаме, бр. 19 от 22 юни). Безпощадните Ботеви констатации проработват спрямо характера на сатиричното в емигрантската периодика, те несъмнено съдържат и автокоментарен пласт, самооценки за част от печатаните във в.„Будилник“ текстове. Към издаваните в пределите на Османската империя вестници на Петко Славейков оценките са тотално несправедливи, напълно неприложими - автентични са и сълзите, и смехът на редактора глумец; за да проблесне езикът на желанията, той по неподражаем начин изплаква собствената си „мирова скръб“ и осмешава, иронизира собствените си несъвършенства, фалшивостта на връзките, на ценностните парадигми, противоречията на човека и своечуждия свят. Като че ли тук му е мястото на забелязването, че в езика и мисленето на Ботев важните атрибути - окачествявания на плача, са в семантичния диапазон „смешен“, „женски“, „детински“; не забравяме и това, че разтерзаната българска майка по волята на поета революционер прекалено често (прекалено много) сълзи лее и проклина...

Основните настоявания в този текст се свеждат до следното: стопроцентово защитена писателска идентичност Петко Славейков постига чрез езика на смешното; в неговото творчество реалността най-често е преработена в осмешаващ наратив, версиите за света системно се проблематизират, проиграват се чрез механизмите на смешното. И още - словото на Славейков по особен начин задава, дефинира, представя културния проект на възрожденската модерност. Чрез институционалната поставеност на тогавашната българска периодика - да бъде отговорен глас, да конструира и тиражира национални и социални митове, да упражнява контрол върху образите и митовете в публичното пространство - редакторът на „Гайда“, първия сатирически вестник в историята на нашата журналистика (1863-1865), трасира важно културно пространство. Чрез смеха Петко Славейков произвежда идеологии, проблематизира идентификационни модели и аксиологии, проблематизира самата словесност на Възраждането и езика й. В масовата културна памет писателят присъства със специфичното си журналистическо поведение; в медийното поле през 60-те и 70-те години на 19. век той издига глас за конституиране на институциите на гражданско общество, за модернизиране на различни аспекти на своето като начин на живот, като битие-бит, като запълване на пропастта между частно и публично, между битовия свят и публичната сфера. Петко Славейков изговаря модернизационния проект на възрожденския елит чрез функционализиране на различните форми на смешното. При никой друг измежду възрожденските творци не се случва толкова органично сдвояването смях/идентичност, никой друг не скъпи така смеха - като изключителна ценност - и не притежава дарбата да възприема нещата от живота, да ги превръща в култура откъм смешната им страна. И като че ли в градената от автора текстовост не се практикува злоупотреба с езика на смешното в преследване на конкретни политически цели и/или оповестяване на лични пристрастия; тук със словото най-често се играе, познава, блаженства.

Както няма „охкане без глас“ (Ив. Вазов), така оксиморонна е синтагмата „беззвучен смях“. Петко-Славейковият смях моделира своята звучност и тоналност в зависимост от конкретни намерения. Акустичната и лингвистичната страна в случването на смеха и смешното за търсещия въздейственост възрожденски творец са изключително важни. Резонансът и акустиките, произведени от „Нова мода календар за 1857“, „Смешен календар за 1861“, от сатиричните издания с афиширана извънлитературна прицеленост: „свестяване на българите“ (вестниците „Гайда“ (1863-1867), „Звънчатий Глумчо“ (1873), „Шутош“ (1873-1874), „Костурка“ (1874), „Остен“ (1879) са коментирани - понякога с обратен знак - от съвременниците на писателя. Рецептивно потвърдени, богато документирани са „печалбите“ от бързата „продажба“ в публичното пространство на идеи, лансирани в смехова „опаковка“. Смехът е приобщаващ, сплотяващ, единяващ феномен; хумористичното обговаряне на историческите и социалните конкретики уплътнява, уякчава връзките в социума. Мотото „Смей се, дядо, да се смеем, че дано се проумеем“, избрано от Славейков за „Нова мода календар“, подсказва преднамерено търсена многопосочна функционалност на посланията от този тип печатни издания, нововъведени във възрожденската книжнина от писателя (Михова 1995; Михова 1986: 130-143). Смехът опростява, прояснява всяка ситуация, отменя тежки усъмнявания, колебания, драматични раздвоявания; чрез смехова експликация - надява се писателят хуморист - недоразуменията се превръщат в разумение, в общо и взаимно „проумяване“. И още нещо - лидерът трябва да има ответ за въпроси от типа „Какво да се прави?“, със сериозно говорене и/или смях той об-яснява, обосновава, рационализира съществуването. Да повторим отново - възрожденският книжовник (не само Тодор Бурмов и не точно от Тодор Бурмов) знае, че смехът легитимира човешкото откъм разумността; от Неофит Бозвели насетне писателите са информирани за негови(те) различни състави, потенциали, светове.

Многобройни материали за възприемане на устното, ръкописното, печатното слово през втората половина на 19. век предлагат разнородни отбелязвания и тълкувания на автентичността, спецификата, високата „профилираност“ на Славейковия смях. Ще се огранича с един пример - Симеон Радев откроява влиянието на народния трибун при изработването и приемането на Търновската конституция от Учредителното събрание (1879) чрез няколко важни акцента: „Тънък познавач на народната душа и хуморист, Славейков ... очарова със своя весел игрословен език... Славейков бе в това време най-популярната личност в България. Неговият живот бе обгърнал всички почти форми на обществена деятелност; неговият талант бе създал почти всички родове на народната литература... Неговият хумор бе утешавал две поколения. Две поколения бяха пили от извора на неговата ясна мисъл. По Църковния въпрос Славейков бе известен като борец срещу чорбаджиите и ето че сега пак бе въстанал срещу техните нови съблазни, неуморим, ... остроумен, весел, ловък и свръх всичко - приятел на народа и защитник на неговото достойнство“. И по-нататък мемоаристът натъртва, че като опитен журналист, отлично запознат с българската публика, Петко Славейков притежавал „голяма сръчност да дава комичен релеф на нещата и хората“, че умеел да обезценява чрез иронична интонация, чрез привидно безобидна мимика най-силните възражения на опонента и с шеги да печели-поддържа живо вниманието на слушателите върху изключително сериозна проблематика (Радев 1990: 84-85, 95 и сл.). Документално-достоверна, четливо курсивирана от С. Радев е лекотата, с която безспорният тогава лидер употребява смеха, иронизира и дискредитира идеи, поведения, социални избори. Словесната, социалноповеденческата, телесната жестовост открояват фигурата на писателя в актуалната му публичност, чрез смеха Славейков оличностява своята - безспорно значима - роля на българската обществена сцена, намира винаги ефектна (модна и модерна) кройка на уместно и навременно „текстово“ облекло.

Българите от десетилетията непосредствено преди и след Освобождението оценностяват високо, фаворизират Славейковите шеги, издявки, иронии (Литературен архив. Т.1 1959; П. Р. Славейков ... 1967). Извлечените от възрожденската мемоаристика фрази „Четохте ли „Гайдата?“, „Чухте ли какво пише „Гайдата“ изговарят авторитета, популярността, харизматичното лидерство на „гайдактора“. Приписката на Неофит Рилски „Пак от Гайдаро нещо достойно“ открива възрожденските нагласи литературната творба да се мисли през/чрез социалната жестовост и прибира с лаконично окачествяване в Славейковия био-графос пореден художествен текст, тъждествен на оповестената нова гражданска позиция. Повод за коментарната бележка е литературно събитие на 1870 г. - изплаканият с красива решителност отказ на поета Петко Славейков да пуска гласа си в пустинята. Социалният престиж на обявилия „Не пей ми се“ творец в този момент - нека се доверим на „патриарха на българските филолози“ (Константин Иречек така определя Н. Рилски) - е кодиран в именуването „гайдара“, тоест известността на автора е произведена от вестник „Гайда“ или поне се свързва непосредно с точно това издание. Оптиката, през която най-авторитетните съвременници на Славейков четат правените от него текстове, позволява без пространна аргументация да обобщим: първият български сатиричен вестник се случва като особено въздействащо в тогавашната публичност оригинално явление. (Предхождащите „Гайда“ вестници и списания на „пионерите“ Иван Богоров, Константин Фотинов, Георги Раковски в една или друга степен са задължени на чужди образци, списвани са по модели на модерната европейска и балканска периодика). Към гледната точка на читателската рецепция да прибавим аргументи от страна на литературноисторическата наука за смислите на текста „Петко Славейков“ в българската култура. Редакторът на споменатите дотук сатирични издания, но още и на вестник „Македония“ (1866-1872), на списанията „Ружица“ (1871), „Пчелица“ (1871), „Читалище“ (1872-1873) подхваща важни дебати върху ключови и/или маргинализирани в тогавашната публичност теми (Боршуков 1965; Леков 1988; Леков 2003). Качественият български печат в Цариград постъпателно разширява своите позиции, като най-стойностното в него носи Славейковия подпис. По програма за семинари - понякога с осем различни групи в един семестър - съм възлагала на студенти филолози от СУ „Св. Климент Охридски“ реферати върху публицистиката на писателя. Успоредяването дори на най-непретенциозни описателни представяния на вестниците „Гайда“ и „Македония“, задължени единствено на ползвани справочници и учебни помагала, оставяха впечатление за припокриване на теми, жанрови форми, стилистични решения, за настойчиво раздипляне на едни и същи проблеми, за минимални разлики откъм смеховата интонираност на печатаните в двата вестника материали. Панорамното обглеждане на Славейковото творчество също убеждава, че в него смехът е непренебрежима константа. Вторият том от най-пълното засега осемтомно издание на неговите съчинения, осъществено от издателство „Български писател“, представя пред читателя хумора и сатирата на Петко Славейков. На практика всеки от останалите седем тома съдържа множество различни по жанрова специфика и тематична насоченост творби, доминирани от весели издявки, подмятания, пародии, сатирични артикулации... Дори в личните си писма борбеният общественик коментира откъм (при)смеха и/или презрението вгорчаването на живота си, когато местни величия го „гледат на пушка“. Фразеологизмът „гледам на пушка“ носи разпознаваеми смехови потенциали, показва намигване, засмиване, оценъчна съпричастност между съобщаващ и този, към когото е насочено съобщението.

„Вокален кастинг“ на възрожденските писатели позволява идентифицирането им чрез Гласа и неговите метафорики: Гласът на Гръмовержеца Паисий; Словото на Врачанския епископ - беседа и поучение, проповед и тълкуване; Сантименталните вопли и сатирическите изблици (изливи, избухвания) на Неофит Бозвели... За текстовостта „Славейков“ подходящо етикетиране търся в посока „Ренесансовият глас на българските желания“. Основанията - текстовете му огласяват надеждите, вълненията, терзанията, страстите на „6 милиона българи“ (оценката е на Любен Каравелов, век по-късно Тончо Жечев я преповтаря върху основата на ефектна аргументация); писателят прокарва жанрови пъртини, с откривателска страст разработва нови литературни ниши. Официалната стара българска литература не познава смеха и категориите на интима - Възраждането преоткрива подривността на смеха. Употребите на автобиографичното в ироничен ключ, комичните лъчения на еротичното, налагането на табуирани от „речника на патриархалото мълчание“ теми като доминантни, проиграването на властови позиции, роли, идентификации в любовнодиалогичната заедност са в основата на успеха на Петко-Славейковата любовна лирика; те допринасят за превръщането Ј в ренесансова емблема на Българското възраждане. Комически артикулирана - в различни по жанрова определеност текстове - е изнамерената формула за литературна успешност (Станева 2001: 174-188).

При обглеждане на медийното поле, на публичните фигури и публичното писане (журналистическо, научно, художествено) Славейковите коментари настойчиво преплитат високо и ниско, духовно и телесно, сакрално и профанно. На непрестанно обсъжданото питане „Как и защо пишат някои“ редакторът на вестник „Шутош“ (бр. 31, 3 юни 1874) предлага серия от иронични отговори, които вземат на прицел важни фигури и ключови модели на боравене със словото във възрожденската публичност. Ето част от тях:

„Михайловский пише всичко за пари и нищо без пари. Опитай и виж.

Славейков пише и с пари, и без пари, но повече без пари.

По това си и личи.

И. Найденов пише, кога няма кой да пише за него.

Д. Цанков пише, все що намери да препише.

........................................................

Т. Шишков пише, без да знае и той що пише, и пише, за да има и от него нещо писано.

Личе Стойчев пише нарочно, за да подмирише.

Богоров пише, за да покаже, че дядо му знаел български, а той знае и цигански.

Оджаков пише, за да покаже колко е мастор да дращи като юрист, канонист и пр., и пр.

Друмев пише - но не пише вече, откак позна,че благославянието е и по-лесно, и то-мазно от писанието“.

Намирам за уместна тук професионална закачка-препоръка „Иди и виж“ - характеристиките улавят специфики и автентики на конкретни проекти и писателски почерци, които си струва да се познават и различават от съвременния читател. В говоренето си за вестници, за списващите и четящите ги хора Петко Славейков много често тръгва от темата за парите; той от собствен опит знае, че медиите са не само отклик на конкретни потребности, огледало или катализатор на обществени процеси, но и труден, нерентабилен бизнес. (Моралната несъстоятелност на финикийските знаци е доминантен тематизъм в творчеството на писателя, въпреки че точно Възраждането открива силата на капитала, през тази епоха парите стават недвусмислен белег на състоятелност и възможности.) Славейковската трактовка на стилове и на мотивации за присъствие в публичността обосновано акцентира отелесяването на духовното в предосвобожденския говор. „Личе Стойчев пише нарочно, за да подмирише“ е оценка за идеологическата прицеленост на почерка „Любен Каравелов“; предложената оптика фокусира разпознаваемото, физиономичното в Каравеловата практика за изричане на битието - в нея най-често чрез материално-телесния код се внедряват смислови лъчения и се спояват думите и нещата. А талантливият белетрист, роденият драматург, критикът по призвание Васил Друмев през 1873 г. се замонашва; този избор е равнозначен на отказ от пряко участие в литературния и културния живот, разчетен е от приветствалия появата на драмата „Иванко“ Славейков като съблазняване на писателя от мазното, не от духовническото. Чрез езиковите механизми е явена подривност спрямо религиозната ритуалистика (лесно дело) и спрямо липсата на ангажимент към писането-свещенодейство, фино се играе с конотативните ореоли около лексемите „писане“ - (свещено)„писание“.

В избрания режим на иронични легитимации популярният „списовател“ на „Гайда“, „Шутош“, „Звънчатий Глумчо“ не включва името на редактора на вестниците „Дума на българските емигранти“ (1871) и „Будилник“ (1873) Христо Ботьов Петков. Възможно е Славейков да скъпи авторитета на младия поет и журналист, да цени акустиките на гръмогласните ругатни, нацелени да събудят заспалите съвести и мозъци; несъмнено обаче той не е чак такъв „звънчатий глупчо“, какъвто го изписва Ботев в един фейлетон, не е вестникар, загърбил задълженията си да изпраща рационални послания в публичното пространство.

Специфична ренесансова характеристика на Славейковия смях е неговата амбивалентност: той е удоволствен, развлекателен, жизнерадостен, безгрижен, но и осмиващ, подигравчийски, изобличаващ. С окачествяването „подигравчийски“ искам да акцентирам още веднъж задължеността на Петко Славейков към фолклорната смехова традиция (Унджиева 1968: 89-102; Холевич 1977; Топалов 1979: 39-56; Радев 2003: 54-59). (Отпратка към различни частни изследвания върху етиологията и типологията на смеха през епохата на Българското възраждане ще маркира добре проследими връзки на нашата култура с различни езици и образи на смешното.)

В смешните календари и вестниците си чрез различни литературни форми и пародии, чрез фамилиарно-непристойни речеви жанрове и образи от народната смехова култура писателят осмива определени прослойки, представя карикатурни черти от националния характер и българския бит, с откровена неприязън дискредитира гръцкото духовенство; амбивалентният смях е насочен срещу самите смеещи се (Бахтин). Хумористичното представяне извайва профили, налага и сваля маски, изобретява роли - всекидневни и празнични - за тогавашния човек.

Изключително атрактивни са амбивалентните славейковски „прокобения“. В продължение на трийсетина години писателят издава календари, пародийно „влиза“ в ролята на звездоброец. От избраната комуникативно силна позиция остроумният „бивши и будущи астроном-предвещател“ удоволствено реди предсказания, разправя на своите „драги читатели и още по-драги читателки“ тъмни, смрачени или светливи и ясни „видения“ (Кратък месецослов за 1879 г., Звездобройски прокобения за високосната година 1884).

Ще се спра съвсем накратко на предложените чрез Кратък месецеслов, година високосна 1876 „Поместни прокобения“ (Т. 1, с. 182-193). Годишните наричания предупреждаващо акцентират тревожни констатации за качеството на живота и деятелността на българите във важните тогава градове и села. Славейков вменява вини, сочи синовна неиздълженост, безотговорност, недалновидност на своите сънародници. Чрез тоналността на шеговито фамилиарно прославяне и порицаване прокобенията съхраняват двойствеността на оценката. Хвалата е иронично двусмислена, долавя се влиянието на антични риторизирани форми на комично прославяне: „... 11. Батак - Уж потръгна и напред са закрачи// повървя ти, а че пак са вбатачи;... 29. Жеравна - Жеравна си, но кат жерав не хвръкна,// ниско кацна, не са чуеш, премлъкна; ... 79. Видин - Бил си с време, па и днес си ти виден,// сещаш ли са от какво си обиден?;... 83. Лом - Зле та ломят възгнездени раздори,// здрав ти беше, как си рана отвори?... 94. Преслав - Прослави се, преслави се отколе// и безславно днес ти лежиш най-доле;... 104. Търново - Славно име древността ти остави,// буйно трънье славно име подави;... 110. Ловеч - Лов готов е, но ловец го не хвана,// червен Ловеч в черно поле остана“. Настойчивото обглеждане на проиграни позиции, възможности, изгоди, обговарянето на занемарени дейности, свързани със самоорганизирането и просперитета на регионално обособените български общности, цели коригиране на установените социални нагласи и поведения. Според речника на Найден Геров глаголът „прокобявам“ носи значенията „по-отрано казвам, каквото има да стане“; предсказвам, предричам, пророкувам“. П. Славейков по специфичен начин борави с конотациите на проницателното слово, травестира високия идеологически модел на пророчествата, прекрачва техните конвенции. Разглежданите тук годишни месецослови са структурирани в съгласие със споделяното от архаични времена до 21. век знание - „Пророчествата имат двойствен характер: те са предупреждение и предсказание. Ако предупреждението има успех и предизвика промяна у хората, те отпадат като предсказание“ (Хелсинг 2007: 222). Осмисляне на съ-твореното от сънародниците, на провалите и моделиране на съ-ответно бъдещо поведение e неизменна цел на възрожденския смехови дискурс.

Прокобенията - поместни, календарни - са особен речев жанр, притежават качествата изолираност, завършеност, самостойност, самоцелност. Изреждат се хвалебствено-хулни оценки за области, провинции, градове и села, за времеви отрязъци (години, сезони, месеци, седмици, дни), към конкретните имена и времена се прикачват епитети или остойностяващи фрази с амбивалентно значение, с частично преобладаване на охулването. Прокобенията сдвояват място-и-време, пространство-и-човек, задават хоризонти на близкото и далечното, на долепеното и разпръснатото, на историята и едновременността; чрез тях Петко Славейков съсредоточава погледа и угрижеността на българина върху злободневните проваляния на важни обществени начинания и полуставането на нещата.

Езиковите игри (в прокобения, предсказания, предвещания, любовни наричания, публични вричания и отричания) прелъстяват читателя, удоволствието за пишещ и възприемащ се поражда от играта със словото, от изтръгнатите из дъно етимологии, от употребите на двусмислия, неологизми, каламбури, необичайни обрати, комични етимологизации. Словесната игра е подчинена на авторовото желание да изрази, да излъчи послание. Посланието на формата също умело е инструментализирано от Петко Славейков. Писателят цени жанровата определеност, жанровите ореоли на баснята, на стихотворната и публицистичната сатира, на фейлетона, на пословиците и поговорките, пародира календарни модели, религиозни речеви жанрове - молитва, изповед. Чрез игрово боравене с различни литературни видове Петко Славейков покрива широк диапазон от представи за писане - вехти, авангардни, екстравагантни, обичайни, скандални, ординерни, екстраординерни.

Например в стихотворението „Пиянска молитва“ чрез травестиране на евхемния модел на всички равнища се иронизират безбожновъзторженото отношение към виното и хипертрофираният ищах за пируване. С молитвата вярващият християнин моли за снизхождение, очаква закрила, благослов, подкрепа за делата си. В „Две молитви“ - „Вехта молба/Нова молба“ - и в „Друга по-прясна молитва“ (в. „Гайда“, бр. 16, 15 август 1866) хумористът употребява само просбените формули от православната култова молитва „Боже, опази“ и „Боже, вразуми!“, за да изреди, възпроизведе и разиграе всевъзможни ситуации от властовите отношения между половете в социалността и в частния свят на семейството (престорена обич, престорено покорство, взаимно дебнене, надхитряне и надхващане, лицемерна благосклонност; житейски претенци(озност)и, зависимости, застрашености, притеснения...). Печатаната в „Залъгалка“ (1862) и в „Песнопойка“ (1870) манифестна Славейкова „Изповед“ сякаш е изградена като свенливо разгърнат, но ведър отговор на коментираните от Мишел Фуко въпроси от средновековните учебници по изповед. За да бъде тя пълна, изповядващият се говори за сладостта в любовната игра - разговори, шеги, жестове, докосвания, целувки и пре-стъпване/„криво“ стъпване, артикулирано като „смешно, йоще и грешно“. Творбата може да се разглежда като потвърждение на изведеното от изследователя на дискурсите върху секса обобщение: „Впрочем от християнското покаяние до днес привилегирован предмет на изповедта бил сексът“ (Фуко 1993: 27-28, 84).

Творчеството на Петко Славейков функционира като ренесансова емблема на Българското възраждане - в преплитането на актуалните любовни и смехови дискурси намирам достатъчно основания за подобно настояване. Рецептивните кодове и компетенции на епохата са умело използвани, ефективно оползотворени от писателя, избрал още в началото на творческия си път подражанието като практика на себе си. (Автобиографичните признания за харесаните и следвани от младия Славейков високи поведенчески и писмовни образци - от християнските светци и монаси, от Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели, Добри Чинтулов - са отделна изследователска тема; за настоящия текст любопитно би било сдвояването с Бозвели по линия на сатиричното).

Няма друг възрожденски книжовник, който така свободно да оперира с оценъчни категории от фамилиарната реч, да включва в своите текстове - идеологически и художествено мотивирано - речеви жанрове с нарушени речеви забрани, непристойни думи и изрази. Заслугите на Петко Славейков при утвърждаването и развитието на българския поетически език са калкулирани в научната литература, достатъчно е да си припомним често цитираното от литературните историци изказване на Иван Вазов от 1895 г. - поклон и признание пред Славейковото литературно дело. Все още непроучен обаче е въпросът за отслабването, пародирането на речевия етикет в хумористичните и сатиричните творби на Петко Славейков. Писателят преднамерено снизява, профанира речта си („пепелушки-лайнушки“), употребява хулни думи, цели хулни редици, битовизми, ругатни, оскърбителни слова, говори с езика на народната смехова култура, с подмятания, издявки. Началото на неговия творчески път е белязано със стихотворна сатира за „подгавряне на гръцките владици“ - книжовникът самоопределя творчеството си чрез оценъчни категории от фамилиарната реч.

Петко-Славейковата интерпретация на мотива за човешката психотелесност е една от най-фриволните, най-„ренесансовите“ във възрожденската ни литература. Разноликото, гротесково представяне на човека по страниците на в.„Шутош“ (бр. 32, 8 юни 1874 г.) де факто е раблезианско отелесяване и снизяване на високото идеологическо слово, глумливо и жизнелюбиво боравене с множество ограничени гледни точки и професионални езици. Смешното се ражда в резултат на търсена (д)ефектност при втренчено разглеждане на обектния „венец на природата“. Статията, за която говорим, носи заглавие „Человек спрямо человеците“ (Славейков Т. 2, с. 437- 440). Жанрът на текста не е лесно определим - по замисъл и като направа това е (псевдо)опит за философски трактат, за ерудитско говорене, но в олекотената форма въпрос-отговор(и); резултатът се доближава до подчертано игрова, пронизана от иронии „енциклопедична“ справка.

Статията се разломява на три ясно обособени несиметрични части. В първата част остроумно и волнодумно авторът коментира относителността на философските идеи за света, за телесността и нравствеността на човека. Втората част колажира и иронизира стесненото, професионално деформирано отношение към човешкия индивид. Със завидна освободеност и откровеност ренесансовият глас-поглед сменя оптики и фокусира специфики. Ще сглобя цитатен блок - моя подборка от конструираната в Славейковия текст „селективна извадка“ от тогавашното (нима само тогавашно?) обмисляне-обговаряне на все неразгаданото докрай „словесно животно с разумно-свободна душа“ ( това е Найден-Геровото речниково определение):

„Человек е:

За докторите - лекосер или спечен, скудокръвен или многокръвен... ранен или душаберящ, полусляп или полуглух, подрисничав или кръводрисничав, еднокрак или еднорък, главоболящ или жилоболящ, улав, гламав или полудял и пр., и пр.

За поповете - зародиш в коремът... После отроче, на което ще се чете рождествената молитва; после безимениче, на което тряба да ся тури име, т.е. да ся кръсти: после... зет или жених, т.е. младоженик, който тряба да чуе Евангелието, според което мъжът е главата, а жената краката...

За даскалите - человече, което хвърлят в ноктиете им с намерение да го направят шашкънче.

За кундурджиите (не държа ли добре редът?) или е крачец, който има нужда от чепиче, или е крачундра, който има нужда от калевра или от цървуляга. Понякога за този занаят человек е само мъртва кост на кракът.

За локантаджиите - търбух или чрево, твърде здраво и което събира много тони, от сила на много конйе,...от лакомност на много псета и от ненаситност на много вълци. За ахчиите человек е корем Левиатан.

За кръчмарите - гърло жаждуще, Суецки канал за безкрайно виноплавание и ракиоплавание. Пъкъл с прегорял от оджаците язик и със сакаджия кръчмарят.

..............................................

За основателите на компании - участник на пагубите, неучастник на печалата.

.................

..................

За философите е аз в противоположност на не аз.

За полицията - едно сумнение.

За романтиците - една утопия.

За музикантите и певците - ухо, щръкнало да слуша...“

Дефинициите улавят прагматично отнасяне, проектирано и очаквано поведение от позициите на конкретен интерес за важен „занаят“. Колажирането притежава своя логика и култура в желанието да се акцентира пределното о-външняване, о-пределяне, о-граничаване на човешкото. Серията от формулировки въвежда сводимостта на човека до обект, в който себеподобните му - групирани по определен признак - субективно инвестират надеждите си за изгоди. Речевото намигване, реторическата жестикулация към възприемателя „не държа ли добре редът?“ (доктор, поп, даскал, кундурджия) е издявка със сложилите се йерархии, социални статуси и авторитети. Огласени са свръхинтимни очаквания и припознавания. При обмисляне-остойностяване на човешкостта Петко Славейков рядко подминава изконно напрегнатото привличане между половете, решено тук като последователно преминаване от „любовен интерес без властови интерес“ към „война между половете“ и природосъобразна грижа за себе си. Проблемният сплит присъства с лаконично обобщаване на частните желания: „За жените - человек е всякога мъж (преди да е оженен); За мъжйете - всякога жена (също тъй преди да е оженена); За жените (след като ся ожени) - всякога жена; За мъжйете (след като ся ожени) - всякога мъж; За вдовиците - стопан без стопанка“.

Възможните решения на въпроса „какво е Человек спрямо человеците“ клонят към неизброимост, когато се отговаря откъм очакванията за полезност на социално разслоената човешка общност. Изграденият интерпретативен модел предлага 34 версии, като принципът на слепване забравя за „вертикалната“ ос, комически щрихирана в началото на изреждането. „Конституционните царйе“, „патриците, екзарсите и владиците“ са вместени след кръчмарите, терзиите, банкерите, търговците и непосредствено преди „калугерите-просяци“. Стратификацията в социума се определя от споделяни ценности - достолепното привиждане в човека „син, който храни майка си“ прибира патриарси, екзарси, владици в заедност, позиционира ги в една „висока“ страта; висшето духовенство си е духовно извисено, императивите на ползата и интереса са артикулирани със стилистичните кодове на традиционно висока фразеология. Клишираният фигуратив въ-образява праведното, редното, добре у-редено съществуване. За калугерите-просяци, според пишещия, Божието творение е „брашнян чувал“; стилистично огрубеният фразеологизъм отпраща към езика на низовото, въвежда просторечието на широките социални слоеве, яснотата на естествената всекидневност. Успоредяването на двете „духовнически“ визии и принадлежните им комуникативни модели носи специфични смехови товари, „интерпретативното“ сдвояване обозначава по особен начин опозицията висок/ниско и центрира смисловото послание, вклинява го в сърцевината на текста.

Насъчинените от писателя отговори илюстрират фундаментални взаимоотношения в човешкия свят. Третата част лаконично обобщава многопосочните внушения, разблъсканите представи за човешкото и изпълнява функциите на поанта: „Человек за человека е вълна за стригание“. Финалът въвежда симетрията, синонимизира субект и обект, прави човека равен на себе си, постулира качествена еднаквост в нравствеността на хората; балансирането на гледните точки снема поредицата ответи в „граматическо“ прередактиране на питането и приключва с горчива усмивка разговора върху човека и общностното съществуване. Когато ценността в общосподеляния свят е артикулирана чрез фразеологизма „вълна за стригане“, общността на себеподобните е обречена на разобщаване. (В писмото „Славейков“ иронията често преминава в драстична самоирония - ще припомня само шоково въздействащата стихотворна сатира „Не сме народ“, написана по конкретен повод през 1875 г., но улавяща-изричаща дълговечната българска неспособност за колективно дело: „Не сме народ, не сме народ, а мърша,// хора, дето нищо не щат да вършат.// Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!// „Аз не зная!“„Аз не мога!“ - общ е глас.// И не знаем, не можеме, не щеме// да работим за себе си със време.// Само знаем и можеме, и щеме// един другий злобно да се ядеме...// Помежду си лихи, буйни, топорни,// пред други сме тихи, мирни, покорни...// Все нас тъпчат кой отдето завърне,// щот сме туткун, щото не сме кадърни...// Всякой вика: „Яман ни е нам хала“! - //а всякому мерамът е развала...// Не сме народ, не сме народ, а мърша,// пак ще кажа и с това ще свърша“.

Образите на доктора, попа, даскала, кръчмаря, банкера, търговеца, калугера-просяк, адвокатина, вестникаря, разбойника и т.н. от статията „Человек спрямо человеците“ се родеят с карикатурното представяне на тези социални типажи във възрожденската литература и в периодичния печат. Бахтианското проблематизиране на горницата и долницата тук е проведено в специфичен режим. В текстовостта - Славейков идеологизацията на долницата е в незлоблив ракурс. Писателят ползва ренесансови стратегии за изговаряне на високото идеологическо слово - проиграва и съешава различни традиции - балканска смес, която е актуална и днес. Високите и низовите редове от литературата и фолклора се сплитат, свое и чуждо еднакво са извор на вдъхновение и идеология. Ренесансовият глас руши авторитети, това е скандализиращ и дискредитиращ, демаскиращ глас, който е много различен от гласа на националната встрастеност и напрегнатост³.

Присъствието на Петко Славейков в българската публичност от втората половина на 19. век безспорно е значимо и определящо същностни посоки в нейното развитие. Изданията му изпълняват жанровопораждащи, жанровоподдържащи, но и жанроворазвенчаващи, травестиращи функции. Добре известно е, че раждането на фейлетонния жанр, утвърждаването и популяризирането на литературната басня се свързват с името на Петко Славейков. Писателят пародира фразеологизми, афоризми, сентенции, поговорки, религиозни речеви жанрове, сантименталистки стилистични модели, календарни и други популярни жанрове. Инструментализирането на смеха, на различните форми на смешното умножава смислите на Петко-Славейковия текст в българската възрожденска култура, допринася за усилване на нейния въздействен потенциал както в конфронтационен, така и в консенсусен план. Роденият хуморист полага, гради културата на свързване в общностите върху стабилния темел на смеха.

БЕЛЕЖКИ

1. Всички цитати от текстове на Славейков тук са по: Славейков (1978-1982). [обратно]

2. Позовавам се на Личева (2002: 216). [обратно]

3. Препращам към изследването на: Пелева (2000). [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Боршуков 1965: Боршуков, Г. История на българската журналистика. 1844-1877, 1878-1885. София.

Кирова 2002: Кирова, М. Проблематичният реализъм. София.

Леков 1988: Леков, Д. Българска възрожденска литература. Проблеми, жанрове, творци. Т. 2. София.

Леков 2003: Леков, Д. История на литературата и на възприемателя през Българското възраждане. Т. 1. София.

Литературен архив 1959: Литературен архив. Т. 1. П. Р. Славейков.София.

Личева 2002: Личева, А. Истории на гласа. София.

Лук 1977: Лук, А. Н. Юмор, остроумие, творчество. Москва.

Михова 1995: Михова, Л. Българските календари. Пловдив. Вж. от същата авторка: Пародийното в Славейковия „Нова мода календар“ или началото на една жанрова трансформация. - В: Литература, общество, идеи. София.

П. Р. Славейков ... 1967: П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Хр. Ботев, З. Стоянов в спомените на съвременниците си. София.

Пелева 2000: Пелева, И. Ботев. Тялото на национализма. София.

Радев 1990: Радев, С. Строителите на съвременна България. Т. 1. София.

Радев 2003: Радев, Ив. Петко Славейков и естетическите визии на иронията. // Петко Славейков - нови изследвания. Сборник по повод 175 години от рождението му. В. Търново.

Серто 2002: Серто, М. Изобретяване на всекидневието. Т. 1. Изкуства на правене. София.

Славейков 1978-1982: Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 1-8.

Станева 2001: Станева, К. Гласове на Възраждането. София.

Топалов 1979: Топалов, К. Петко Славейков. София.

Унджиева 1968: Унджиева, Цв. Фейлетоните на Петко Славейков и народното творчество. - Във: Фолклор и литература. София.

Фуко 1993: Фуко, М. История на сексуалността. Т. 1. Волята за знание. Плевен.

Фуко 1994: Фуко, М. История на сексуалността. Т. 2. Употребата на удоволствията. Плевен.

Хелсинг 2007: Хелсинг, Я. Не пипай тази книга! София.

Холевич 1977: Холевич, Й. Фолклорът и хумористично-сатиричното начало в творчеството на П. Р. Славейков. - Септември.

© Катя Станева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2008, № 3
© Електронно списание LiterNet, 14.08.2008, № 8 (105)

Други публикации:
Български език и литература, 2008, № 3.