В една октомврийска нощ, в полумедитативно състояние ми се яви Шекспир и по-скоро интуитивно улових, отколкото чух думите, които тайнствено ми нашепна:

Милейди, тишината ще пропъдим
и нека някой друг сега отсъди,
дали е верно, че сте прегрешила
или пък музика сте сътворила...

Нямаше нужда дълго да мисля защо получих това "съобщение" и какво искаше да ми "каже" с него добрият стар сплетник. Познавах ли истински себе си? Не, и едва ли в този живот щях да успея да се самооткрия, въпреки че се стремях упорито и съзнателно именно към това и вече мислех, че се познавам до достижимата степен. Но се лъжех. Ред беше на душата ми - близнак! Да бъде "открита", "видяна", "чута", "разбрана" и "изложена на показ" - но не за продан, а за урок, какъвто и да беше той. Знаех си, че все някога трябва да набера кураж и да го направя, пък каквото сабя разсече...

Всичко започна с това, че блъскайки ума си къде бъркам и защо животът ми се върти в омагьосан кръг, от който няма излизане, се опитах да открия центробежната сила, която да ме изведе от него. Да даде нова посока и тласък на пътя ми. Авантюристка по природа, се втурнах през глава в област, която изобщо не познавах. Компютърът. Винаги съм се плашила от перспективата да навляза в тези непознати и недостижими, както ми се струваше, "дебри". Но веднъж насочила вниманието си към това предизвикателство, не можех да се спра.

Купих на старо от приятели компютър и бавно и постепенно започнах да обследвам този нов свят, който ми се струваше силно враждебен преди това. Нямах дори идея какво може да ми донесе... Амбициите ми нарастваха с всеки изминал ден. Прибавих към компютъра първо принтер, после и скенер, а накрая, разбира се и модем за връзка в интернет. Стъпка по стъпка, след около 3 месеца интензивна работа, бях готова да надникна в "осмото чудо", завладяло умовете на близо 800 милиона по света. Изпитвах страх, но и безмерно любопитство. Нямаше вече сила, която да спре устрема ми натам - към интернет и неговите свръхвъзможности, за които нищо още истински не знаех...

В една, за мен еднаква с останалите, утрин осъществих първото си влизане в нет-а. Сама, в непонятна за ума ми главоблъсканица, започнах да обикалям произволно подбрани сайтове и да разглеждам всичко, каквото имаше да се види там. Дни наред правех едно и също. Влизах и кликвах, където ми падне. Дали да не кажа, че "кликването" е чукване на "мишката" върху произволно избрана опция... Ах, този компютърен език! Измъчи и мен, докато малко поне го проумея... Та, ей тъй, като на игра, слепешком и напосоки, кликвах тук и там. Чаках да видя къде ще пикира трайно вродената ми любознателност, така че да намери храна за въображението и фантазиите си.

Какво толкова? Сайтовете си приличаха - като се започне от порталите с външното им оформление и се мине през разнообразната информация за актуални новини, услуги, културен и социален живот, и т.н. Нормално, мислех си. Оригиналните идеи не растяха по дърветата...

След около седмица лутане и бавно набиране на увереност и смелост спрях с известна доза безпокойство и върху "лафче"-то на dir.bg. На портала му ме чакаше първата от безбройните изненади - трябваше да регистрирам ник и парола, за да вляза. Започнах да избирам имена измежду любими герои от книги, филми, оперни спектакли и какво ли още не - каквото се сетех. Все ми даваше отказ с мотива, че този ник (нещо като псевдоним) вече е зает. Господи, нима толкова много хора влизаха в лафчето, та дори моето въображение не стигаше, за да намеря ник-а, който щеше да ми даде достъп до него. Впоследствие успях да видя, че има регистрирани повече от 35 000 (?!) участници, и то само в този сайт. Какво ли ставаше в останалите? Светът май наистина беше полудял, зарибявайки се с този незабранен още от никого "наркотик".

Така, в серията от неуспешни опити, най-после (с името МИСТЕРИЯ) дир-ът отвори вратите си за мен. Случайно ли беше това? Предстоеше да разбера, но от този миг започна най-новият етап от самопознанието за същността ми и една "одисея", чийто край поне за мен ще остане отворен завинаги!

Не знаех изобщо какво да правя в общата стая, в която попаднах. Озъртах се на всички страни и направо се "сбърках" в потока от изречения, които следваха в пълен безпорядък от различни източници към още по-различни адресати... Стресът беше неописуем, но постепенно започнах да се ориентирам. Не мина много време и към мен заваляха първите "бързи лафове". В тях най-често имаше само краткото "asl", което пак по-късно разбрах, че беше обичайната практика тук за изпросване на повече лична информация за име, възраст, занятие и т.н. В паниката си отначало изтривах "призивите за връзка" автоматично, а после се окопитих и започнах да им отвръщам.

Така тръгнаха похожденията ми в чата и на мен ми стана доста интересно това занимание. Открих, че почти всички посетители се криеха зад анонимност, която ги кара да се чувстват защитени, те си знаеха от какво. Както и че откровението е повече от ненужно, но така и не разбирах още защо. Нима човек можеше да избяга от себе си и ако беше изобщо възможно, какво пречеше да бъде и в реалността онзи "друг", за когото си позволяваше да се представя само тук? Аз си бях аз, независимо от ник-а, който все пак, признавам, ми въздействаше и ме караше да потъвам в някаква неясна, известна само на мен, роля. "Играех" я със собствения си арсенал от средства и изявявах единствено себе си и своята природа.

Почти през пет минути ме атакуваха с въпроси и предложения за разговор и аз едва смогвах да отговарям или да отблъсквам подадените реплики. Осланях се единствено на вътрешното си чувство, когато избирах как да постъпя. Приличаше на игра, но кой знае защо ме изнервяше, вместо да ме забавлява. Най-често задаваният ми въпрос беше: "Защо МИСТЕРИЯ?" или пък: "Обичаш ли мистериозните неща, мистериозна ли си?"... Имаше ли значение какво ще отговоря? Може би, за някого, но за мен беше повече от важно да се придържам към истината - аз все още не разбирах, че тя е най-рядкото цвете тук, в тази атмосфера на лъжа, измислици и илюзорна действителност...

Тук сякаш повечето влизаха, за да отприщят бентовете на задържана ярост, горчивина и неудовлетвореност от живота, който водеха в реалността. Правеха го с агресивността на нереализирани убийци - без угризения, притеснения или грижа за останалите. Други припознаваха в чата "бюро за запознанства" и не мирясваха, докато не бръкнеха и в най-малката подробност от битието на събеседника си, сякаш изобщо беше възможно. Трети празнословеха и се забавляваха за сметка на "глупаците", като че ли думите за тях бяха дрънчащи касички с дребни монети. Говореха, колкото да не заспят, или пък се опиваха от "красноречието си" за сметка на онези, които го нямаха. Без мисъл, без чувство - просто така. Четвърти съвсем целенасочено играеха роли, за да "оплитат в мрежите си" невинни и чисти душици. Игра на котка и мишка заради самата игра или игра с неясни и трудно уловими послания. Забавно на моменти, но и зловещо...

Питах се и не можех да си отговоря какво за Бога беше това. Сякаш самият живот се беше пренесъл в други измерения. От другата страна на "изкривеното" вече от употреба огледало. В миниатюра. Блестящо копие на още по-блестящ майстор. С един единствен акцент. Кипяща от страсти "арена", подивяла за емоции публика и шепа гладиатори, обречени да бъдат сами. Да оцелеят или да бъдат смачкани от разярената, жадна за зрелища тълпа...

След няколко дни, в които трупах впечатления, се появи поредният събеседник. МАТАДОР. Никът му не ми говореше нищо, в смисъл, че за първи път ми се "обаждаше" с бърза бележка и ме питаше дали можем да поговорим. В главата ми светкавично изникна картината на "гореща и страстна" корида, затаеният дъх на омагьосани от ставащото на арената зрители, светлини от безброй прожектори и в центъра - тореадор и бик в смъртоносна игра... Нещо у мен трепна почти незабележимо, ненатрапчиво и аз по-скоро се самоизненадах от реакцията си, отколкото да бях я предпоставила по някакъв начин. Приех на момента. След обичайните любезности на "бързия разговор" последва покана за лична стая, но не това беше важно в случая. Обикновено настръхвах и се самозатварях при подобни покани от страна на другите в чата, а сега изпитах някакво доверие, което дори не знам защо се появи така импулсивно и безотказно.

- Добра вечер! - бяха първите му думи. Казвам думи, а не изречение, защото ги чух. Забиха се с приятна топлина в ушите ми, която се разля постепенно по цялото ми тяло. По този начин би поздравил само чувствителен, интелигентен, фин човек, а такива в чата все още не бях успяла да срещна.

След минути светът наоколо престана да съществува. Нямаше никакво значение дали някой ще "надзърне" в стаята или ще продължим да си бъдем сами, но когато ме попита искам ли да я затвори (защото било технически възможно), преди да успея да отговоря утвърдително, вече беше го направил. Обясни ми как става това и аз разбрах, че моят пръв учител тук в нет-а, се беше появил. Повече нямаше да се блъскам сама да откривам топлата вода.

Разговорът ни беше чисто опознавателен. Едностранно. Защото мразех да питам, а си умирах да отговарям на чуждите въпроси. Правех го най-често неангажиращо и принципно, но този път беше различно. МАТАДОР успяваше (и аз не можех да си обясня как) да изтръгва от мен откровения, които дори не допущах, че бих споделяла с някого някога. Успяваше да укротява опърничавостта ми. Същата, в която другите се препъваха и заради която набързо "свиваха знамената" - къде грубо, къде по-деликатно...

Дяволска магия се завъртя помежду ни - можеше да ни даде живот или да ни убие. Нещо неистово ме теглеше към този странен "чатър". Предупредих го, че съм "специална", имайки предвид странностите си и факта, че трудно се вписвам в общоприетите представи за нормалност. А той раздразнено ми отвърна: "ненавиждам специалните хора - пълно е с такива около мен, аз съм съвсем обикновен човек..." Това беше първият от серията сблъсъци, защото или не съзнаваше своята необикновеност, или кокетничеше, а аз не можех да се примиря с това. Въпреки честите разногласия помежду ни, всяка негова дума, всеки жест ме привличаше. Те, разбира се, бяха плод единствено на въображението ми. Това което "виждах и чувах" си беше резултат само на собствената ми сетивност. Образът му на мислене, неговата категоричност, ината му... И силата, с която ги отстояваше. Дори, когато по мое мнение бъркаше или изричаше въпиюща глупост, пак го правеше с един нетърпящ възражение маниер, който още не бях срещала у никого...

Постепенно разбирах, че в много отношения си приличаме и даже сме сякаш еднакви. Имах чувството, че говоря със себе си, че навлизам вътре в същността си и се самооткривам по нов и непознат досега начин. Внезапно бликналото доверие към него и постепенното ми, без сянка на съмнение и колебание, "разголване" методично ме водеха към несъзнателно отначало флиртуване. Женската ми природа започваше да взима връх над човека в мен и аз съвсем не разбрах как и кога флуидите помежду ни се сгъстиха до степен на самозабрава и готовност за отдаване и сливане... Водех го към пропаст, може би, водех и себе си натам, но имаше някаква неустоима сила, която ме теглеше. Обтегнала докрай сетивата ми, същевременно ги и приспиваше...

Кой беше той? Знаех само онова, което сам казваше за себе си, а то беше толкова объркващо. Не се проясни и впоследствие, когато "връзката ни" набра скорост.

Възраст - средна, за мъж направо млада.

Месторождение - какво значение, щом дом му беше всяко кътче от света, където се чувстваше добре.

Професия - артист, перфектен в своята област, носител на множество награди (незнайно защо не обича да говори и не се гордее с това); световно известен, но повече от неизвестен за родината си, в която - като всички, не можеше да бъде пророк.

Втора специалност - психология, и Фройд като безспорен фаворит в нея.

Памет - фотографска по собственото му определение, но често (напълно съзнателно) "неуслужлива".

Авторитети в музиката - Вагнер преди всички останали, а после Чайковски, Вангелис, Супер Макс и много още.

Ръст - висок, че и повече.

Очи - черни, изпитателни, пронизващи, проницателни.

Коса - тъмна, гъста, мека, вълнообразна, често оставяна да расте на воля.

Облекло - спортно, предпочита кожените дрехи, смокингът го стяга и настръхва при всеки случай, при който се налага да го облече.

Вегетарианец - яде само в краен случай, а когато това се случва, се прехласва по люта и пикантна кухня.

Пристрастен към кафето - 25-30 чашки на ден изобщо не му се опъват.

Пушач - цигарите, но също пурите, лулите и "Клан"-тютюнът, неизменно "акомпанират" на кофеиновата течност.

Зодия "чешит" - особняк, нестандартен, като всеки от този зодиакален знак, но все пак малко в повече.

Обожава конете, моторите, колите ("Волво" за него е най-добрата марка) и жените - миньончета, но само онези, които знаят какво искат.

Лудее по Япония и азиатската философия, самият той философ - проникновен и интуитивен до непоносимост.

Има слабост към свещите, белите рози, лилавия цвят и черния сатен; пада си по санталовия аромат и виолетките за водата във ваната...

Женен за любовта на живота си, баща.

Преследван от медиите и жените. Има си хас при всичко, което сам по себе си представляваше, но и само чарът му беше достатъчен. Всъщност жените полудяваха по него, без дори да могат да обяснят защо. Не мислех, че имам право да ги съдя. По-скоро ги разбирах, защото чувствах и себе си като някоя, която е престанала да има достойнство и гордост...

Ненавижда гейовете. Нито пък ги разбира. Прекалено мъж, за да може. Както впрочем и циганите недолюбваше. Твърде расистко, но пък не му пукаше, защото си имаше основания от лични преживявания и разочарования.

Тази тема беше също спорна за нас. Беше се опитал да превърне едно "търкалящо се в калта" цигане в лебед. Направил беше всичко възможно, за да му даде шанс (какъвто се пада на малцина) за живот и реализация, но получил насреща само черна неблагодарност. Това завинаги определило отношението му към ромите. Мал шанс. Или пък му липсваше широта на фантазността, за да може като Радичков да възкликне "Лебеди, мои!", без да се налага преди това да ги измие и лустроса, та да ги разбира и харесва. А може би просто забравяше, че всяко стадо си има мърша...

Самокритичен, естет, неизтощим работохолик (почти никога не спи, измъчван от музиката в главата си - "Тя е жестока!"); точен, почтен, пунктуален, щедър, състрадателен, великодушен... В същото време мнозина биха му лепнали нелицеприятни етикети - сноб, луд, самовлюбен, безпощаден, интровертен (най-вероятно от разяждаща ги завист). Но пък нямаше как да не признаят - силно магнетичен!!!

Мислеше, че ме усеща и че прозира всяка моя мисъл, всяко състояние и чувство. Наистина понякога имаше удивителни попадения, но често всъщност "улавяше" и разкриваше единствено себе си, без дори да си дава сметка за това. "Защо си тъжна" - питаше, а аз не бях тъжна. "Какво искаш?" - почти крещейки казваше, а аз не исках нищо. Не и в момента. "Нямаш настроение" - констатираше, а аз имах такова. Уморявах се да обяснявам, уточнявам и изяснявам. Подробно и бавно, за да разбере, че бърка. И не спирах да го правя, защото и аз държах на моята истина. Не можеше обаче да му се противостои. "Знам всичко, усещам те, улавям дъха ти, чувам сърцето ти... КАЖИ ГО!!!

Мило, нали? И се поддадох - на моментните пориви, на желанието, на страстта, на бликналите и неподлежащи на управление чувства... Магия! Красива, сложна, необяснима. Може би опасна, но пък какво? Нямаше сила, която да ни спре, освен ако не го сторехме самите ние. Какво беше това?! За мен - любов, платонична и затова прекрасна! Но дори и Платон не би могъл да предвиди в техно-епохата ни до какви размери ще успява да се разширява и свива тя. Словесна любов! Денем думите ни кръстосваха шпаги и се убиваха безпощадно, нощем възкръсваха от пепелта на изстиналата лава на враждата и се вкопчваха в прегръдка...

Душите ни не познаваха друг начин за израз на чувствата освен чрез телата, в чиято тясна жилетка се бяха намъкнали. "Любихме се" плахо, опипом... За първи път ни беше и на двамата тук - на тази никому докрай овладяна територия. Беше чувал, че в чата, се случва какво ли не. Бяха му разказвали за горещи нощи с развихрили се страсти. Отнесъл се беше с неразбиране и присмех. Не вярваше, че е възможно и не искаше да знае. Аз пък, както винаги, нямах и най-малка представа за всичко това. Никой и дума не беше обелвал пред мен за "виртуалната любов". Но ето, че и за нас - присмехулници и безхаберници, капанът щракна!... Бояхме се от всяка стъпка и все пак се оставяхме на импулса да ни води. Бяхме "странници в нощта" - намерили се, може би случайно, но най-вероятно напълно нарочно, на кръстопът от пътя, който (като всички други) често лунатично извървявахме...

В началото измисляхме какво ли не. След първата нощ в банята имахме салон в "ампир" с овална маса, за която се шегуваше, че не е в стила на слабостите ми към острите ръбове; пиано, клетка със славей (нареди ми веднага да го пусна на свобода) и градина с огромен, вековен кипарис, а в нея нашата люлка за двама... Имахме къщичка на брега на езеро, до която се добирахме на коне... Имахме развила се внезапно буря и своите фантазии "в окото на бурята"... Имахме среднощен бар за приглушени, романтични излияния и уличка с дърво под дъжда... Имахме пясъците на океана при Нова Зеландия... "Любехме се" навсякъде - по стълбища, первази на прозорци, подове... Беше изключителен любовник - страстен, огнен, ненаситен, неизтощим. Силен в нежността и нежен в силата. И заради всичко това - просто неустоим...

В стаите, които създаваше, приютявахме развихреното си въображение. Те бяха винаги оригинални и носеха неповторимо очарование. "Само за нас", "космос", "внезапен обрат", "есенни кестени" и разбира се - любимата ми "призрачно ухание" - при застланото с черен сатен легло и разпилените върху него бели рози...

Владееше ни чувството, че правим ужасна грешка, а в същото време не можехме да се спрем. Защото беше хубаво, безумно хубаво като усещане. Измисляхме обстоятелства, наслагвахме върху тях детайлите, рисувахме и създавахме музика - цял един свят, фантазен и красив, който дълго сякаш беше дремал вътре в нас и сега отприщваше всички бентове. Телата и душите ни живееха неповторими мигове в напълно необясним синхрон извън света, който познавахме и в който досега се бяхме подвизавали. Възбудата ми не секваше, оргазмите ме заливаха с неспирна мощна вълна, оставяйки ме без дъх, а той извайваше с невидима ръка жената в мен и сам бе изцяло потопен в тази магия... Бяхме луди, развързани луди за връзване и се опивахме от тази внезапно подарена ни свобода!

Не познавам човек, който би могъл да овладее без някакви последици за себе си обхваналата го възбуда. Да се владеят и управляват емоциите се оказа твърде амбицозна програма за един човешки живот и колкото усилия да полагах в тази посока, стигах до частични резултати. "Възбудата е майсторка да ражда безплътни привидения" - дали го беше казал Шекспир или някой друг, какво значение, щом просто се оказа вярно. Съзнането ми се помрачаваше внезапно и следвах само връхлитащите ме импулси... Чувствах се изтощена до смърт след всеки "акт". Плувах в пот и почти не можех да помръдна ръцете и краката си, а главата ми килваше върху клавиатурата... Трябваха ми минути преди да дойда на себе си и да се върна в реалността. Беше като при регресивна хипноза. Душата ми се носеше неуправляемо някъде над тялото - волна, ефирна птица, а то - изоставено от нея, сякаш обезглавено животно, успяваше единствено да се тресе в конвулсии...

Побъркваше ме. И аз го побърквах. Когато не се срещахме в чата, си пишехме писма и си изпращахме картички на e-mail адресите. Това беше нашият начин да не се изгубим, да продължим. Беше мил и груб понякога, нежен и суров, объркан и точен. Истината за него стоеше над всичко. За нея беше готов да се бори "на живот и смърт", но не можеше да разбере и не приемаше докрай, че всеки има "своята истина", а абсолютната е недостижима. А може би тъкмо аз грешах и не успявах докрай да го разбера...

След поредица от дни, в които непрекъснато го търсех, проумях, че съм влюбена, а после и че обичам това същество. Проумях го така - изведнъж, без да се питам защо и как. Връхлетя ме неочаквано и разряза като с нож предишната ми увереност, че такова нещо на мен никога няма да ми се случи. Умът беше този, който можеше да измисля аргументи, да хиперболизира и строи пиедестали, да се самозалъгва и мами. Душата - душата ЗНАЕШЕ, а сърцето - предател, не скриваше нищо от това, което тя "му разказваше"... Когато ми се проясни трансовото състояние, в което винаги изпадах, колчем бивах с него, не изпитах и капка съмнение, че трябва да му го кажа. Рано или късно. И по-скоро ме чу да изкрещявам, отколкото да нашепвам: "Обичам те!".

Беше стъписан, шокиран и силно недоверчив в този момент. Напълно естествено, напълно в стила му. Чувал го беше стотици пъти и стотици пъти беше отблъсквал чувствата на другите от себе си, защото бе чакал признанието на една-единствена жена. Цели 16 години! Когато най-после го беше дочакал, нищо повече не искаше от живота си. Принадлежеше с цялото си същество на тази жена и вярваше, че мъжът обича само веднъж истински...

Моето признание го уплаши и той направи всичко, за да ме отрезви, но не успя. Не успя да блокира и своите усещания, незнайно откъде и защо промъкнали се в подредения му и програмиран свят. Нямаше как. Душите ни толкова близки, толкова еднакви, познаващи се сякаш от векове, се бяха открили и само Бог можеше да знае дали някога щяха да успеят да се разделят и разминат... Колко души се блъскаха сами в тъмното и се търсеха? Колко от тях можеха да се намерят? Единици, хиляди, милиони? Всички? Аз не знаех и само се питах, а отговорът все някъде съществува. Вселената трябва да го знае...

Забравих да ям, да спя, да работя, загубих покой и умът ми трескаво се блъскаше в тесните си граници. От край до край. Къде се намирам, коя съм?! Екзалтацията от нощите продължаваше в дните ми. Какво ставаше с него си знаеше само той, но най-вероятно - същото. Откривайки сходността, дори еднаквостта на душите ни, бях сигурна, че докато мисля и се вълнувам за него и той ще прави това. На чисто физичния принцип за интерференцията на вълните, разбирах, че в крайна сметка всяка отправена към него вълна се връща към мен със същата сила...

Смеех се и плачех - бях напълно изключила, напълно изгубила се във внезапно бликналата страст. Изцеждах всяка капка чувство от себе си, раздавах се докрай, потискайки тревожността за нещо неясно и опасно... Не исках нищо да знам, заключих вратите на всяко "защо" и "ако" и се предадох в плен на това ново, прекрасно усещане, което може би щеше да ме тласне към ада на собствената ми душа...

Неразкрита досега реалност или красива самоизмама, каквото и да беше - случи се, и така завладя съзнанието ми, че за нищо вече не можех да мисля. Действителността отстъпи пред въображаемото, пред измислицата, а дали не беше точно обратното? Дали не съм живяла в измислица през всичкото време? Всъщност, именно фантазният ми свят не беше ли истинската моя реалност? Можеше ли някой да ми каже...

Трябваше да знам кой е той, кому дарявах така безотказно себе си и кой ме прави толкова неизказано щастлива по този напълно необясним начин... Имах само един ориентир. На една от поредните ни "опознавателни срещи" беше говорил с впечатляваща яснота и детайлни познания за нашумяло в света музикално произведение. Аз пък не знаех нищо. За свой ужас - нали винаги исках да бъда запозната с актуалностите. Тръгнах нетърпеливо с "търсачката" на нет-а и бях потресена от количеството информация и снимки, които открих там за обекта на своите търсения. Интуицията ми, която рядко ме подвеждаше, се разкрещя: "Това е той, това е той!". Нямаше как да не я чуя, да не й обърна внимание и да не й повярвам безрезервно. Вече знаех кой е моят събеседник в чата. Знаех с кого прекарвам в безкрайни диалози нощите си, кой насища празното пространство в ума и душата ми с толкова непознати, недокосвани още светове...

От интервюта и статии на руски, френски, испански, италиански, английски, че дори и корейски и японски, вече можех да попълня "картинката" към онова, което сам беше ми казал. Тези мои "начинания" го вбесиха напълно. Те щяха да ми донесат много неприятности и занапред. Разрази се първият скандал помежду ни, защото той държеше на всяка цена да остане анонимен (?!). "Аз не съществувам!" - често ми казваше и онемявах. Изобщо не го разбирах. Не исках да го разбера. Та нали бях му дала в аванс цялото си доверие и бях му разкрила всичко за себе си. Очаквах същото от него. По-късно всичко щеше да ми се проясни. Щях да мога не само да разбера мотивите му, но и да ги уважа. Нужно ми беше време...

Той беше невероятен. Непоносим. Непробиваем. Див. Упорит. Инатесто магаре, запънало се точно на моста помежду ни, на кръстопътя на собствените си съмнения и търсения. 101 лица в едно! Възможно най-желаната провокация и най-трудно овладимото същество, което можеше да ми се падне на лотарията на живота, който и без това се люшкаше между крайностите на печелившата и непечеливша комбинация... Споделяше, че ме обича, а после (сякаш никога не беше го казвал) биваше и безпощаден към мен. "Мога да имам всяка жена - казваше с такава острота и категоричност, сякаш си беше поставил за цел да пръсне тъпанчето ми, пулсиращо непоносимо от нахлулата в главата ми кръв - ...но не искам, защото имам онази, която обичам!". Нямах нищо против това. Търсех само приятелството му, но изглежда беше невъзможно да го имам. Смяташе, че ни е хубаво във виртуалността и не е необходимо "да разваляме" нещата. Откачах от невъзможността да го убедя в обратното. Макар да влагах пълната гама от способността си да убеждавам, оставаше непробиваем...

Гениален, магьосник, пророк, навярно и луд... Познаваше ли се докрай или се самооткриваше чрез мен, също както аз чрез него? Не знаех, но и не исках да знам. Действаше ми по неверятно стимулиращ начин. До този момент ленива и отпусната, примирена сякаш напълно с появата на първите признаци на застаряването и с невъзможността да направя каквото и да било повече с живота си, изведнъж рипнах. Засуетих се и предприех серия от действия, които ме правеха неузнаваема в очите на околните и в моите собствени. Промених напълно външния си вид. Стопих набързо 10-тина килограма, изхвърлих хапчетата за успокояване на нервите - макар и безвредни и билкови, не минаваше ден без тях преди това. Очите ми възвърнаха познатия от младостта блясък и дяволитост. Усмивка трайно заседна на устните ми. Преизпълних се с доброта, милост и нежност към всички... Запях, а толкова отдавна не бях го правила. Отивах в близкото кафене и още от вратата пропявах, събирайки любопитни и жадни за човешка топлота случайни и нарочни посетители. Не виждах никого и не чувах нищо освен гласа си. Постепенно си припомних всички изпяти в миналото текстове и пеех с жар, вдъхновено и отнесено, като да бях сама в целия свят. Стигаше ми да знам, че радвам и сгрявам други "премръзнали сърца" и това ме изпълваше с огромно щастие. "Ха-ха-ха, ти като Пиаф, а?" - веселеше се МАТАДОР, когато му разказвах нощем за певческите си "подвизи". Какво ли не правеше любовта? Бях влюбена и това забравено усещане ми даваше крила, връщаше мечтите ми...

Случайно, а може би не съвсем, един ден попаднах на дъщеря му Лиа. Бях впечатлена от качествата, които демонстрираше в чата това дете - зрелост, прямота, болезнена чувствителност и честност... В много отношения приличаше на баща си. Дори изразите, които използваше, бяха неговите или поне заимствани от него. Очевидно безпределно го обичаше и му вярваше. И тя изискваше истината и само истината. Директно. Сякаш не разбираше, че има истини, от които никой не се нуждае. Както и че има истини, които може и трябва да бъдат премълчавани без непременно да бъдат прехвърляни в графа "лъжи"... Лиа си оставаше дете, обаче - казваше понякога повече, отколкото на НЕГО му се искаше. "Пак е яла кокоши крак!" - шегувайки и смеейки се, с топлота и обич, заявяваше той по отношение на нейната словоохотливост. А двете с нея постепенно се сприятелявахме и засилвахме взаимната си симпатия до чувство на обич. Аз - заради липсващата ми дъщеря, тя - заради липсващата й майка...

Мислите му ме стъписваха. Понякога сякаш сам не знаеше какво говори. Сякаш всеки път се срещах едновременно с най-малко двама. Противоречив, но и последователен, двустранен, но и многостранен, често просто странен:

1. "Горчив и отровен съм!" - срещу моето "Ще те изям!".

2. "Не всяка хирургическа операция е успешна" - като отговор на твърдението ми, че "за да се отстранят язвите, не е необходим мехлем, а скалпел".

3. "С истината се живее леко!".

4. "Няма омагьосан кръг - има движение по спирала; магичният кръг е ниво на светлина, която всички виждат по различен начин".

5. "Живея ОТ и ЗА любов!".

6. "Краят (имаше предвид смъртта си и говореше за нея така, сякаш знаеше точно кога ще го споходи) ще бъде бърз и сладък!".

7. "Човекът е единственото животно, което повтаря грешките си!"

8. И сред куп от хора може да си самотен..."

9. "Сексът е венец на любов, а не на омраза и никога не можеш да се доказваш в него, както в спорта, а оргазмът е в екстаза, в екзалтацията на душата и в изхвърлянето на оплодената енергия".

Числото девет ми се струва добро за край на цитатите и нека спра дотук...

Не искаше да зная нищо за него и в същото време охотно разказваше и разказваше... Колкото повече подробности ми даваше от живота си, толкова повече се питах кое е истина и кое измислица, но това сякаш нямаше никакво значение за мен - харесваше ми всичко негово и всичко, което казваше или правеше, ме привличаше вместо да ме отблъсква...

На 24 години безумно се влюбил в гимнастичка по време на едно състезание. Тя била само на 16, но той загубил покоя си по тази миниатюрна, фарфорно чиста, крехка (като че кристална) и призрачно красива "кукличка" за цели две години. Все пак, накрая успял да спечели благоволението и вниманието й и дори се оженил за нея. После, в горещ юнски ден, изживял ужаса на едно мъчително раждане с непредвидим изход. Тя се борила със смъртта месеци, а той самият бил ни жив, ни умрял от парализиращ страх за двете любими същества - майка и дъщеря на ръба на оцеляването. Между тях тримата - Бог и тънката нишка на живота в ръцете му...

Обичаше я много, неистово. За нея беше готов да "сече глави", както ми се струваше. Не даваше с дума да бъде засегнато достойнството й. Говореше за жена си Алба с такова обожание, че това първоначално ме изпълваше с възхита. Беше толкова навътре в професионалния й живот, в лишенията, страданията и пълното й самоизчерпване, че сякаш сам изживяваше и най-малката подробност...

Оставях го да говори и слушах внимателно колко тя е красива, нежна, деликатна. Колко силна същевременно, самовглъбена и концентрирана във всеки един детайл от композициите, които изгражда - до самоотричане. Жалеше я. Страдаше за изранените й крака, бдеше над съня й, дразнеше се, когато я виждаше да се занимава с домакинска работа, която сам ненавиждаше... "Мразя миризмита на яхния в спалнята си...", "...побеснявам, като я видя да чисти прозорци, качена нависоко...". И още: ..."Тя е невероятна любовница, перфектна съпруга и майка, изключителна...", "... гори във всяко нещо, до което се докосне, а когато е на сцената (защото завинаги се бе отдала на изкуството), е неповторима - сякаш не съществува, напълно се слива с образа и го изживява с безумна отдаденост...".

Беше толкова влюбен в жена си, че представите му за нещата се бяха изкривили до степен на неузнаваемост. Готов беше да принизи музиката като изкуство и издигаше в култ Мелпомена, Терпсихора и останалите, което ми звучеше самоубийствено. Трябваше ми време, за да го убедя (а дали изобщо успявах), че музиката е най-великото изкуство, че във вселената тя съществува изначално, че нейната хармония поддържа хармонията във всичко. Както и че самата вселена се крепи на един-единствен тон и всеки дисонанс в нея води до катаклизми...

Любовта, възхищението и преклонението му към Алба изглеждаха непоклатими, а бяха същевремнно лесно накърними, защото трябваше да внимавам за всяка своя дума. При една "крива стъпка" - би ме унищожил. Не смеех да му противостоя. Но и нямаше за какво. Аз се радвах винаги, когато срещнех хора, способни да обичат истински. Все пак се питах не хиперболизираше ли той качествата й от любов, както често всички го правим. Не я ли издигаше на пиедестал и беше ли тя наистина такава. Та нали няма идеални хора. А може би има? Нима започвах да ревнувам? Не, обичах го толкова много, че ми се искаше всичко, което казваше за НЕЯ да е вярно. Исках да е щастлив...

Имаше, впрочем, още една жена в живота му - не по-малко стойностна и ценна за него. Асистентката му Жералдин. Имах удоволствието да се "запозная" и "да разговарям" и с нея в чата. Беше изключителна. Освен че като жена пасваше напълно на типа жени, които той харесваше, като помощничка и професионален спътник беше неоценима. "Тя е моята дясна ръка и без нея не мога изобщо. Моята женска половина е, а за музиката е много важно "ин" и "ян" да съществуват в неделимо цяло...". Обичаше и нея, но по различен начин, или поне вярваше в това. Самокритична, точна, прецизна. Дискретна, коректна, перфекционистка... Бих могла да прибавя още много щрихи, но и с тези само тя ме грабна изведнъж и ме спечели завинаги. С нея ми беше леко да общувам. Разбирахме се от една дума и рядко се случваше да сме на противоположни мнения. Завиждах му благородно, че я има за сътрудник. Питах се възможно ли беше при тези обстоятелства да съм му с нещо интересна, като се има предвид колко много време отделяше за нашите "срещи"... С какво го привличах, щом имаше всичко. Всичко, за което би могъл да мечтае... Не ревнувах изобщо. Дали в края на краищата не изпитвах идеалната, божествената, библейски предписваната любов? Искаше ми се да го обичат всички. В същото време го исках и за себе си, признавам. Поне в частта, в която вече знаех, че мога да го имам. Колкото и недостатъчно да ми се струваше това, още в началото ми даде да разбера, че на повече не бива да се надявам...

Беше естествено Алба да прояви някакво любопитство към жената, с която съпругът й "чезне" по шест-седем часа в нощите. И на мен ми беше любопитно да я "усетя" и опозная поне мъничко. Но и се страхувах. Чувствах се лъжкиня. Имах своята тайна за ставащото нощем и трябваше да впрегна всичките си сили, за да я "гледам в очите", без да усещам вина. "Ти си мръсница!" - натрапчиво повтаряше съзнанието ми. Пак там - вътре, друг глас ми даваше утеха за правото да имам чувствата си. Защото не ги планирах и не бяха дошли по поръчка...

"Диалогът" между нас вървеше нормално и спокойно, с обичайните любезности. Нищо не предвещаваше настъпващата буря до мига, в който пожела да ми изпрати снимка на дъщеря си. Не виждах нищо неестествено в това една майка да бъде горда с детето си. Не се съмних и в снимката, която получих, макар че никак не ми приличаше на Лиа (бях убедена, че знам точно как изглежда). Препратих я на дъщеря си. Дъщерите ни задочно вече бяха проявили интерес една към друга и искаха "да се запознаят". Не подозирах какво ме очаква, когато за свой ужас разбрах, че това е снимка на известната в Щатите състезателка по синхронно плуване и фотомодел Естела Уорън (?!).

Бях още в чата и веднага поисках обяснение от МАТАДОР. Настъпи малка пауза, а след нея хиляди извинения и молби за прошка. На всяко второ изречение. "Ние се изгаврихме с теб..." - звучеше като разкаяние монологичният порой от думи. Нямах никакъв шанс да го спра. Да го уверя, че не му се сърдя. Нима имаше вина за хрумването на жена му да проверява интелигентността ми по този нестандартен начин... Накрая, все пак, сякаш се успокои и прие, че съм му простила.

На другия ден дъщеря ми решила да провери всичките издпратени ми от МАТ снимки. Една от тях, тази на Алба, за която преди време изприказвах толкова думи на възхита, се оказа всъщност снимка от младите години на Ванеса Редгрейв... Значи той също ме беше лъгал!!!???... Не исках да повярвам по-рано в това, въпреки очевидното. Веднъж ми каза, че е написал песен специално за мен и я е изсвирил за първи път на рождения ден на Лиа, а тя вече от шест месеца беше на пазара в Щатите и се въртеше нон-стоп по MTV. Тогава подминах този факт с разбиране. Нямаше ми доверие!!! На мен, която цял живот се борех да доказвам лоялност към всичко и всеки?! Можех ли и трябваше ли да го намразя? Не бях способна, а и той не ми дължеше нищо. За него нереалният свят на нет-а си беше за измислици. Знам, че се шегуваше незлобливо с мен. Подлагаше на проверка и анализ нещо и имаше съображения за това. Прилагаше собствени способи за "тестване". Можех да го разбера, шоумен беше в края на краищата! Нямах нищо против и да се "забавлява", както намери за добре. Напук на всяка логика нарастваше възхищението ми към него...

Дъщеря ми изпадна в истерия. Заля ме с леден душ от нетърпящи възражение думи - звъня през пет минути поне пет пъти. Настояваше да изискам обяснение. "Майко, с теб се подиграват. Знаеш колко те обичам и не мога да позволя да те правят на глупачка...". Милата тя, не знаеше, че никой не може да се подиграе с мен повече, отколкото аз самата можех да се надсмея над себе си. И най-умният наистина понякога си е малко прост, а аз нямах нищо против наивността си. Вярвах, че тя (наивността) е деликатност на душата и би следвало да остана при тази своя позиция. Само че не успях за момента да се овладея. Бях разбита отвсякъде. Гневът и болката бавно парализираха ума ми, а сърцето все повече се свиваше и "взривът" беше близко...

Направих грандиозен скандал. Но не защото мразех, не! Вулканът в мен изригна с безпощадна лава от убийствени думи на безсилие и разочарование. Бях разигравана и някой си правеше чудовищни шеги с мен... Питах се и питах тях всъщност трима ли бяха? Съпруг, съпруга и дъщеря, или някой хакер се забавляваше за сметка на популярния композитор, който дори не подозира за съществуването ми... Чувствах се ужасно. След налудната ми тирада, без дори да "чувам" какво ми се говори отсреща, тряснах копчето на компа, изключвайки го, както си мислех, окончателно...

Плаках дълго, невротично. Изпадах в безумни състояния и депресията ме връхлетя съвсем закономерно. След вълната от обида дойде и съжалението за всичко, което изгубих с прибързаната си реакция. Какво, по дяволите, от това, че някой може би ме лъже?! Какво значение имаше, щом ми беше толкова хубаво с "тайнствения хакер". Щом въпреки всичко не успявах да устоя на магнетизма му. Мислите ми бяха изцяло обсебени от него...

Последва нова загуба - внезапно умря съществото, което през последните 12 години беше мой неотлъчен спътник. Моята скъпа, неповторима Дейзи! Това сякаш ме довърши. Вече наистина нямаше кой да ме топли в нощите... Нямаше да отърква муцунка в лицето ми, когато се гушехме двете в леглото. Нямаше да имаме повече никога толкова много неща, които ни свързваха...Мъката ме връхлиташе с такава сила, че сякаш губех разсъдъка си...

А щях ли да имам пак някога дните и нощите си с МАТ?... Всичко ме изпълваше с неугасима жал. Дори кръвта ме болеше. Сякаш си платих повече, отколкото беше възможно! "Ти не умирай в мен, птица измислена. В тебе намирам аз радост и истина..." Всяка песен, изпята от Лили, се отнасяше и до мен. Но тази особено много пасваше на моментното ми състояние. Щом само помислех за НЕГО, се сещах и за друга една: "...сърцата ни, разбити от вражди, възкръсват от любов и си прощават...". Де да можеше!

Но чудото се случи. Може би, защото не престанах да влизам в чата с надеждата да ми се обади. През това време натворих куп още глупости. "Разговарях" с все повече и повече никове, някои от които силно ме изнервяха, защото откровено лъжеха. Други ме затормозяваха с претенциите си или пък биваха нахални, безпардонни, самонадеяни. Имаше ги всякакви... Между тях все ГО търсех. На два-три пъти ми се стори, че влиза в мои стаи с нов ник, но не направих нищо, за да уточня подозренията си. Просто чаках. Когато най-после (сякаш мина вечност) се появи, всичко започна отначало. Пак безкрайните обяснения, изяснения, съмнения, колебания...

Накрая все пак стигнахме до неизбежното. "Обичахме се" отново. Беше ми простил, ако изобщо имаше за какво. Опитваше се да забрави или се залъгваше, че е забравил. Искаше да се самонадскочи и май беше успял... Той си знаеше какво е трябвало да стори, за да се справи с продължителната депресия, в която след моето "изпълнение" беше изпаднала пък жена му. Да преодолее омразата към мен, която беше заляла и дъщеря му, след като разбрала за случилото се. Дори да ми разказваше, не можех да изпитам в пълна мяра силата на събитията в дома им. Нито да поправя нещата. Изпитвах жалост и мъка, колкото пъти станеше въпрос за това. Не можехме да спрем да се връщаме към темата, може би защото трябваше да я изчистим докрай... Питах се колко ли му струва след всичко отново да ме потърси и да е способен да продължи... Да върне радостта от контактите ни, да се смее пак и да ме разсмива. Неговото великолепно чувство за хумор така беше започнало да ми липсва. "Аз съм силен, много силен...!" - повтаряше често, но беше ли достатъчна само сила...

Дълбоко в себе си МАТАДОР беше дете - капризно, упорито. Учудващо се и гневящо се. Импулсивно и интуитивно. Външно погледнато - "рицар на рефлекса". В някаква степен маниак - музиката, семейството, приятелите, истината... Ужасяваше го думата "вина" и все питаше: "Аз ли съм виновен?" и "За какво пак съм виновен?". Сам си отговаряше след това: "Аз съм виновен за всичко, не трябваше да допускам това, трябваше да си тръгна веднага..., съжалявам!". Как само рефлектираха у мен тези негови монолози! Размазваха ме... Думата "почтен" пък беше за него емблематична. Незнайно как беше успял да я внуши и на приятелите си, които настръхваха при мисълта, че някой би дръзнал да ГО обвини в непочтеност. Сигурно имаха право. За мен оставаше единствено постепенно да се убедя в това.

Опитваше се да избяга от детето в себе си, да разсъждава хладно, безпристрастно, задълбочено и философски. Сякаш беше възможно при такъв вулкан от страсти. Като дете, не схващаше разнобоя си на моменти между думи и дела. Като възрастен - внимаваше те да не се разминават, поне в частта, която се отнасяше до обещанията. В изпълнението им беше перфектен!

Имаше мигове, в които беше толкова мил, добър и грижовен към мен. Междувременно бях преживяла първата ударна вълна на драмата от смъртта на Дейзи, но не можех повече да живея в апартамента си, пълен с болезнени спомени... МАТ отделяше часове за съвети по вътрешното оформление на новия ми дом, по отоплението, инсталациите и т.н. Беше неоценим помощник и съветник в първите контакти с котето Шери, защото си нямах представа какво да правя - така внезапно и неочаквано ми се натресе в живота. В една ранна утрин, след още една нощ, прекарана в разговори с "граф Дракула" (МАТАДОР често се идентифицираше с него), то сякаш падна от небето. Мъничко "бебе", което се нуждаеше от мен и за което можех да бъда "майка". А може би Дейзи се върна пак в друга форма при мен... Когато премазах пръстта си при ремонта на къщата и когато Шери буквално "перфорира" краката и ръцете ми при опитите си да подостри и оформи "маникюра" си на възможно най-неподходящото място, той не само непрекъснато се интересуваше как съм, но и се тревожеше за мен. Настояваше да отида на лекар. Изискваше го с такава методичност, безпрекословност и упорство, че ме трогваше до сълзи. В същото време намираше сили да се шегува, за да ме ободрява. Изпрати ми картичка на превързан женски безименен пръст с текст на английски отдолу: "Не съм готова да се омъжа!"... Ха-ха-ха - как да не го обикнеш такъв, какъвто беше! Вече почти не можех да заспя нощем, ако не "чуех" неговото: "Искам да те завия с нещо сега и да те сложа в леглото...". Или: "Хайде, скачай в леглото, водолейке!". Или: "Гушкам те, но мисля, че трябва вече да си легнеш, уморена си...". Или: "Кажи на батко, спи ли ти се?". О, Боже, чувствах го толкова близък и толкова далечен...

Трябваше ли да ме изненадва всичко това? "Имам две лица - беше ми казал още в първите ни разговори. С едното ме знаят всички, другото си е истинското и с него ме познавате само ти и жена ми...". Думите му бяха балсам за изранената ми душа, но съзнаваше ли какво още въздействие върху мен имаха те? Не игнорираше ли тяхната сила, както го правеха много други? Може би и той мислеше, че те са кухи, изпразнени от съдържание заместители на истинските мисли и чувства... Колко рядко се срещаха вече апологети на думите. Нима бяхме престанали да разбираме, че те можеха да се материализират. Веднъж изречени от нас, оживяваха и поемаха по свой път, със своя съдба...

За него думите можеха да убиват и намираше, че това е по-силната им страна. Можеше да разсъждава върху негативния им заряд с дни и месеци, загърбвайки онези от тях, които бяха изпълнени с любов и нежност. Имаше обаче и мигове, когато се изразяваше неописуемо красиво. Спонтанно редеше проникновени стихове, а после внезапно, сякаш събудил се от дълбок сън, отрязваше: "Стига толкова!". Някак беше посвоему суров, затворен, тайнствен - на думи. Действията му обаче по-често бяха насочени към положителната страна на нещата и се стремяха към доброта и ощастливяване на околните...

В това, което говореше, често липсваше логика. Поне аз не я откривах, разминаваше се с моята. Понякога го съзнаваше и казваше, че умее да се изразява добре само с музика. Като извинение. Сякаш беше малко, че владееше най-могъщото, универсално изразно средство... Можеше да претворява всяка дума в нота. И го правеше. Имах чувството, че докато си говорим, той всъщност непрекъснато работи, реди ноти и съвсем "не е в час"... Веднъж го накарах да затвори очи и да напише онова, което чува, когато си ме представя. Просто на мига изписа: А/ А7/ Еm/ F7/ 4/ Gm/ С/ С7+/ В/ F/ F7/ G/ АІІІ/ D.С all FINE.

Не знаех това как звучи и как му се "привиждам", защото бях и съм лаик в тази област. Понякога се питах как ме понася изобщо - такава невежа! Учеше ме и беше добър учител, защото веднага запомнях онова, което ми даваше като знание:

- до смяна на доминантата в музиката се стига с четири стъпки: субдоминанта, тоника, доминанта и К6/4 и тогава стъпване върху тоника;

- куадро-то е за нормално озвучаване;

- адаптер-ът е ефект за изкривяване на тона в допустимите му граници;

- ХИАТУС е "дяволският интервал" (звучи като сливане на душите)...

Беше пестелив на комплименти и сам заявяваше, че не ги обича. Знаех колко трудно прави разлика между справедлива оценка на качествата и притворството в похвалите. Затаяваше дъх, когато го характеризирах, сякаш очакваше да стоваря върху него непосилен товар, но и харесваше онова, което чуваше... Тогава казваше само: "Благодаря за хубавите думи, но не знам с какво съм ги заслужил!" и "Само ти можеш да го кажеш така...". Скромност, скрупули, добро възпитание, какво още?...

През цялото време на контактите ни чух един единствен път комплимент за себе си: "...и ти си красива!", когато говорехме за друга една жена. Една от многото, пресекли пътя му. Но пък успях веднъж да го провокирам да ме опише с четири само думи и това, което без колебание написа, беше: "чаровно, умно, шантаво, видение, което обичам". Най-милото и хубаво нещо, което пък само той можеше да каже за мен... Красивите думи в любовта опиват, а извън нея винаги предизвикват любов... Аз не помня моите четири думи за него. Не умея да се концентрирам върху онова, което казвам. Винаги ми е подръка мисъл, когато ми е нужна, и не са необходими готови фрази или формули. "Родените на мига" са най-ценните. Ако трябва сега да напиша своите четири думи в негов стил, то те ще са: "необозрим, вълнуващ, тайнствен, нежен" - извор, от който черпя сили и енергия.

"Попивахме" се взаимно. Имаше мигове в разговорите ни, когато - също, както в нощите, потъвахме в нирвана от думи и състояния на взаимно проникване. Това ни даваше творчески импулс и вдъхновение. Блаженство на ума и душата, сила и екзалтация, раждащи моите стихове и неговата музика. Нима можеше да има по-голямо щастие?

"Аз причинявам само болка и страдание на жените, а не съм го искал и не съм виновен за това, мога да бъда с тях само една нощ и после не искам повече да ги виждам..." - казваше той и си вярваше. Не разбираше, нито пък съзнаваше, че им дава неизпитвано щастие и неизразимо повече, отколкото можеше да им вземе. Затова го обичаха и го преследваха. Знам, че това понякога можеше да бъде непоносимо. Всичките женски истерии, театрални изпълнения, хитринки, домогвания... Но знаех също и че в много от случаите ставаше въпрос за истински чувства, които той заслужаваше и от които нямаше къде и как да избяга. Не беше във властта му да ги владее и контролира. Това го измъчваше, не му даваше покой. Усещаше всяка чужда болка, опитваше се да я отнеме, да я пренесе върху себе си, да я неутрализира...

"Мъжът обича само една жена" - твърдеше, а имаше мигове, когато (като да търсеше оправдание за постъпките си) страстно ме убеждаваше, че може да обича и двете ни - мен и жена си. Намираше, че между нас с нея има много голяма духовна близост, за която аз дори не подозирам... Ето така, в резултат на противоречията в изказа му, се питах има ли противоречие и в мисленето му и къде е истината... Не можех да го проумея, а исках, и това държеше сетивата ми напрегнати, опънати докрай. По този начин изникваха неразбирателствата и недоразуменията помежду ни. Десетки пъти. Разделяхме се и пак се събирахме. Всеки път започвахме отново, въпреки че всъщност продължавахме оттам, откъдето бяхме спрели...

Ненавиждаше Филип. Не понасяше сякаш дори споменаването на името му, а не пропущаше при всяка среща да захапе темата. Подигравателно го наричаше "професора", отричаше всичките му качества. Подлагаше на съмнение всяко негово действие спрямо мен. Твърдеше, че двойнственият му живот ме унижава, че съм се превърнала в играчка. Заявяваше, че не може да ни разбере и двамата защо, след като се обичаме, не живеем заедно. И още, и още - главата ми направо пламваше. Въпреки молбите ми да не го коментира, не се спираше. Нарочно ли измъчваше себе си, а и мен - не можех изобщо да си дам еднозначен отговор...

А Филип ме предаваше непрекъснато и улесняваше нещата. Изваждаше на показ неподозирани и за самия него негативи на природата си. Ставаше саркастичен, зъл, ревнив - блъскаше се по повърхността и по дъното на чувствата си, а лицето му се разкривяваше в непоносима гримаса на болка, самосъжаление и отчаяние. "Ти не си същата!" - и съвсем не искаше да търси обяснението извън подозренията си. А аз, която от години вече издържах на плещите си бремето на настъпилия климактериум, трябваше да стискам зъби. Поведението ми наистина се изменяше рязко, внезапно. Докато се смеех, започвах и да плача. Мила и кротка допреди миг, истерично се разкрещявах, след което пак сълзи на горчиво разкаяние обливаха лицето ми. Горещи вълни ме стягаха в непоносима примка, а след тях ме втрисаше и студ сковаваше тялото ми... Какво ли беше нивото на "мелатонина" в хипофизата ми, питах се и дали всъщност не тя, а щитовидната ми жлеза с малкия възел, който вече имах, не ми погаждаше всичките номера. Защо трябваше другаде да се търсят причините за спада на либидото ми в реалността, защо да беше толкова неестествено при тези обстоятелства да търся и намирам всички липсващи ми усещания именно във виртуалността?... Бях на път да изгубя единствения ми останал най-близък човек, въпреки всичко, което преживяхме заедно през последните 17 години.

Намирах се между чука и наковалнята - къс разтопен метал, който се бореше (подскачайки нагоре-надолу при всеки удар) и никак не искаше да придобие формата, която се опитваха да му придадат...

Единият - приятел, който никога не си отиваше и беше готов на всичко, за да ме задържи.

Другият - не искаше или не можеше да бъде приятел, но беше така неизказано привлекателен...

Денем споровете ни с МАТ продължаваха. Разговорите скачаха от тема в тема - всичко беше интересно да се коментра. Обменяхме мисли и личностни философии. На моменти се карахме и (както само на него му се струваше) се мразехме. Но аз знаех, че просто самоизследваме себе си, че навлизаме в дълбочини, до които винаги сме се бояли истински да се докоснем. Нощем започвахме пак "делово", стигахме до познатата вече точка на кипене, от която можехме сърдити и непримирими да се разделим. Или да направим пълен завой и да се обичаме...

Любехме се само с думи, без да се докосваме физически, но думите се врязваха дълбоко в съзнанието ни и от тях вибрациите ставаха истински доловими. Арената на чувствата ни се разширяваше до мащабите на вселената и се свиваше до една единствена фибра вътре в нас - настръхнала и готова да скъса тънката нишка на сливането ни... Във властта на ТРЪПКАТА! До степен на самоотричане. До другия ден и другата нощ, когато започвахме отначало с нова сила и нов хъс да се самодоказваме...

Обичах го все повече. Но имаше толкова много още други, които го обичаха и това донякъде привнасяше горчилка в радостта ми. Умът ми отказваше да бъде поредния плод на клона... А чувствата ми крещяха, че това няма значение и ревността отстъпваше на всеопрощението, на великодушието. Исках да го раздам на всички - той не принадлежеше никому, дори и на себе си. Беше необозрим, многопластов, противоречив, продуктивен, неизтощим, неизчерпаем. Чувствах се прашинка от този свят и свят, чиято прашинка бе той...

С времето още повече се самозабравях, самоотричах и в същото време самооткривах и самоутвърждавах. Той ми даваше всичко. Всичко, което нямах до сега. Усещането, че съм истински жива... Музиката, която винаги звучеше в мен и която заглушавах дълго... Връщаше ми миговете на младостта и детството, които сякаш отдавна вече бяха си отишли... Даваше ми тръпка на радост и сливане с космоса... Тръпката да си самия себе си без страх, че можеш да бъдеш отхвърлен, неразбран, неприемлив. Тръпката да си жив, с всички произтичащи от това последствия. Чувствах се щастлива и не възприемах поведението си като изневяра към Филип. Изпитвах лекота, неподправена естественост. По детски чиста и невинна. Съвестта ми беше напълно спокойна - мисълта за грях напълно отсъстваше. Не бях лъжкиня, не дължах себе си никому и не се разкайвах за нищо...

Музика звучеше във всичко и навсякъде помежду ни. При него - с нотите, които моите думи му внушаваха. При мен - в мелодията на стиховете, които неговата музика извикваше на живот. В безсъниците ми...

Когато нощта си отива от нас
и утро надзърта в стъклата,
загърната в любовен плащ,
се връщам пак при самотата.

Желаната, безмълвна самота,
добра и стара спътница, горката!
Не знае, че прокудих я, така -
да броди изоставена в тъмата...

Ръцете и очите ти ме парят
и тялото ти още тръпне в мен.
Целувани и устните изгарят
на кладата на твоя огнен плен.

Викът на совите отнася любовта,
оставил ме без думи и без мощ,
а утрото е бременно със радостта,
с която чакам следващата нощ...

Но нима имаше думи, които можеха да изразят чувствата?! Простото "обичам те" казваше всичко. Пак. Всеки път. Отново и отново, и ... различно. Винаги средоточие и самовсмукване навътре, към безкрая...

Заплашваше да се превърне в катастрофа или начало - еднакво страшно, еднакво неизвестно, еднакво многозначно и неразбираемо. Неприемливо. За принципите ни, за убедеността, че трябва да отстояваме позициите си на отговорни и съвестни личности. Драма без изход или пък драматичен изход ни предстоеше... Трябваше да реша. Аз и само аз, но може би се заблуждавах за силата на волята си. Стихията на чувствата изглеждаше непреодолима, но все пак съществуваше възможност да бъде насилствено спряна. Можехме да го направим във всеки един миг. Едновременно или поотделно. Завинаги. И навярно трябваше - преди да се саморазрушим. Преди да получим отговорите на всички болезнени въпроси. Преди да нараним другите и себе си докрай. Защо, защо, Господи, беше толкова сложно и трудно да бъдем истински? Защо си заложил в природата ни и вратичка за измъкване, защо си ни белязал със знака на страха и си ни отнел правото да стигнем до дъното на същността си?...

Самотата ме убиваше. Особено нощем, когато всеки в този вече тъй тесен свят затръшваше вратата на дома, ума и сетивата си за всичко, което не го засягаше... Моята идея фикс да имам някого в тази самота, предполагам, ми изигра този безподобен "номер". Мълчах с часове, мълчах години - аз, най-уникалната бърборана, която познавах, и това беше убийствено непосилно за мен. Една от любимите песни звучеше в ушите ми натрапчиво: "...няма ли едно местенце на света, мойта скръб да заглуша..., зная аз напразно търся във нощта за теб и мене таен кът...". Изглежда не търсех напразно, но когато ми се стори, че всичко, от което се нуждаех, вече го открих, че тайният кът за двама е именно "лафчето" на интернет, точно тогава познатите въпроси предателски пробиваха повърхността на съзнанието ми отново и отново. Можехме ли да си принадлежим? Трябваше ли? Всеки от нас отдавна принадлежеше на някого другиго. Но душите ни бяха свободни. Те принадлежаха единствено на време-пространството, а значи - на себе си...

Полудявах бавно. Все по-трудно се владеех и контролирах. Бях отпуснала докрай юздата на обичайните си задръжки. Отивах към дъното на бездната, или пък се носех право към облаците на далечни небеса - над седемте, към които обикновено се стремяхме ние, човеците. С кого си имах работа? Кой беше той? Защо беше толкова груб и толкова нежен същевремнно? Защо се съгласяваше с лекота с мен, а по-често ми противоречеше с непримиримостта на враг? Защо ме обичаше и мразеше едновременно? Моята и неговата истини се срещаха, сблъскваха, сливаха и разминаваха. Това ме отчайваше и очароваше в едно и също време. Какво исках аз? Единствено да не го загубя. Но можех ли, след като го НЯМАХ (от гледна точка на "философията на притежанието") и след като го ИМАХ, защото го носех вътре в себе си... "АЗ не съществувам!" - продължаваше да повтаря непрекъснато, и сърцето ми изтръпваше от негодувание и болка. То чувстваше тъкмо обратното...

Той беше толкова много неща, взети заедно. Носеше у себе си святост и смирение заедно с едно напористо стремление към опасното, рискованото и неизвестното. Ангел и Дявол, жарава и лед... За сетивата ми беше тръпка; за очите - мъглявина с прозираща в нея светлина; за ушите - неземна музика; за кожата - нежност, мекота и сатенена хладина; за обонянието - букет от екзотични ухания; за езика - сладкогорчива тръпчивост... За шестото сетиво (интуицията) беше "душата-близнак!". За седмото и останалите, които не ни беше дадено да познаваме - ехо от безкрая!!!

Вграждаше се в музиката си, а тя ми действаше с още по-голяма сила - в нея имаше всичко, всичко, което беше самият той. Очевидно не се познаваше - предстоеше му да намери докрай себе си, но го правеше далеч по успешно и по-бързо от мен. През неговите "аз съм най-обикновен човек", "пионка съм на сбъднатото предвидено" и други подобни омаловажаващи безспорните му качества самоопределения, прозираше и самосъзнание за силата на способностите му.

Музиката му беше вдъхновяваща, мащабна, разтърсваща, грандиозна - знакова и значима. Не приемаше подобна оценка и изобщо не й вярваше, защото откриваше в патоса й повече от пристрастност. Аз обаче знаех, че я чувствам такава не защото го обичах. Обичах го, защото можеше да я изтръгва от себе си такава! Само лишен от всякакви сетива човек не би бил докоснат от тази музика и това мое становище не подлежеше на преоценка. Беше виждал десетки да припадат и да се държат неадекватно на концертите му. Да се чувстват като омагьосани. Да не разпознават себе си в поведението си, но това някак все оставаше встрани от полезрението му. Сякаш изобщо не му говореше нищо. Нямах нищо против да съм един от всички тези хора. Бих се мразила, ако по някакви съображения за съхраняване на достойнството и гордостта си, се правех на равнодушна...

Музиката, която създаваше напоследък, беше с внушително, мистично начало. После търпеше развитие и се надбягваше сякаш сама със себе си и с времето. Слушах я онемяла, а в ушите ми звучеше тропотът от копитата на галопиращи в прерията мустанги... Надбягваха се някъде далеч с пустинни пясъци, подгонени от внезапно разразил се вихър... Беше като хвърлен мост от космоса към човечеството, на чийто два края се гледаха под око зло и добро. Смразяващата хлад на техно-века и апотеоза на човешката същност. Любовта срещу отчуждението и безразличието!!! Ритъм, китарни сола, оркестрация, вокално изпълнение - всичко беше на хиперниво. Огледано отвсякъде и изпипано до последната подробност.

"Това съм аз!" - казваше често по повод на едно или друго свое творение. Но не беше. Беше много повече. Всичко накуп - кълбо от опънати докрай сетива, разбъркани, усукани и неразплетаеми, неподредими. Омагьосан хаос с магнитна сила...

Не можех, а и не исках да се съпротивлявам. Всеки на този свят успява да се справи със странностите, порочността и перверзността, които открива у себе си, по някакъв начин. Трудно обаче ги понася у другите и винаги се дистанцира от тях, щом ги срещне. Трябваше ли, за Бога, да се правим на такива, каквито не сме? Всичко в края на краищата се свеждаше до едно и също - нашата сексуалност. Дори един въпрос от типа "За какво си мислиш?", като този в интернет-рекламата на "Флирт-парти", представен визуално с две бутилки водка (едната изправена, другата легнала) навеждаше на определена мисъл. И имаше за цел да провокира именно нея. О, да, гладката повърхност на заложената у всеки нежност отдавна беше се покрила с мазоли. Загрубявахме по принуда, в отговор на ставащото извън нас..

Аз бях само искрена. Бях истинска. Животът си беше мой и отиваше, както казваше често МАТАДОР, "на кино от 6 до 5 без право на повторение". Това щеше да бъде най-голямото изпитание за моя Филип. Съзнавах го, и въпреки всичко... Моите две половини - добра и лоша, най-после, може би, щяха да се сдобрят и заживеят у мен в хармония. Кой знае?...

Бяхме егоисти, егоцентрици извън реалността, но действията ни рефлектираха в нея и оставяха ако не рани, то белези, които може би дори времето нямаше да успее да заличи. МАТ толкова се надяваше и вярваше, че само то ще покаже истинските стойности на нещата, които ставаха помежду ни...

Бяхме свободни, но не съвсем, не докрай. Свободни да избираме и затворници на условностите, които стопираха тази възможност. Отдавна бяхме направили избора си (всеки от нас) доброволно и носехме отговорност за него. Искахме да летим, но се бяхме заземили. Можехме да се носим само на крилете на любовта във въображаемото и то в откраднати мигове... Намираше, че съм порочна, наричаше и себе си порочен и признаваше, че това му харесва. Можехме ли да бъдем други, щом просто бяхме хора и нищо човешко не бе ни чуждо? Цената на нашето, често неизразимо нито с думи, нито с музика или каквото и да е друго изразно средство удоволствие, сигурно тепърва щяхме да платим...

Не можех да му се сърдя. За нищо. Аз бях "пришълката", натрапницата във вътрешния му мир. Поредната от многото преди това и... не последната. Той за мен беше желаното, търсеното, мечтаното предизвикателство. Камъчето, което да разбута сигурността на изградената кула, да я събори, ако трябва - за да я строя върху друга основа, от позицията на изминалото време, натрупания житейски опит и научените дотук уроци. И в моя живот придойде отнякъде, извън обозримото и познатото, и трайно се настани в съзнанието ми, разпъвано на кръст от хиляди въпроси. Чаках го подсъзнателно и онова привидно случайно може пък да беше наистина дълбоко прикривана необходимост...

Ако изобщо беше възможно да не мисля за него, идваше в сънищата и разбъркваше "реда" в тях. Сънувах го толкова ясно в сюжети, които не разбирах и не можех да си обясня. Аз, която изобщо не бях чела "История на музиката" на Кронин, както и "Безкрайната мелодия" на Имре Кеси, сънувах МАТ и себе си във фрагмент от живота на Вагнер, както се оказа. Мисълта за случайност вече изглеждаше напълно абсурдна, защото знаех, че Вагнер измъчва и него и често смущава мислите и съня му. Може би се беше върнал духът му сред нас, или пък просто живееше следващия си живот в човека, който преобърна света ми...

Знаех, че е много повече от камъче, което да прекатури колата. Според тест на Далай Лама, който и двамата попълнихме, МАТАДОР се оказа моята "душа-близнак", а аз за него бях "някой, когото наистина обича". Тези две неща съвсем не си противоречаха и можеха да значат едно и също. Чувствахме го от самото начало, без да беше нужно да попълваме тестове. Просто не можехме да го проумеем, но това не правеше нещата по-малко значими. Флуидността ни беше идентична - нямаше прегради, които да спират взаимопроникването. "Ловяхме се" безпогрешно, дори когато грешахме. Две взаимопротиворечащи си половини (+ и -), без които не можеше да протече ток в батерията, а значи и не можеше да има живот... Който и да беше той - хитовият композитор, възкръсналият Вагнер или Дракула, никой или всякой - вече го обичах и нямаше брод назад... Обичах всички негови "АЗ" - композиторът за безспорната гениалност на музиката му, която въздействаше толкова силно; Дракула за "нахалството" на пророчествата му, които ми даваха увереност и кураж; МАТ (никой и всякой) - за тръпката, владееща сетивата ми и потапяща ме в един друг, прекрасен свят, чийто вкус нямаше да познавам иначе...

По едно време ми попадна кармичен хороскоп. Там открих, че според кармичната си обремененост съм длъжна в този живот да се науча да бъда сама. В минали животи съм била прекалено обвързана в семейство и обсебващи любови, които са ми пречели да бъда себе си и да се самоизявявам, без това да рефлектира у някого другиго... Стори ми се жестоко! Защо, Господи, стъпало към самоусъвършенстване ли беше това? Знам, знам, че се раждаме сами и сами умираме, но как, как можех да изпълня тази "задача"...

Преди плачех много, вече - все по-рядко. Всяка стъпка ме водеше натам - към самотата! Боях се, борех се, съществото ми роптаеше, нищо не разбирах, но сякаш наистина нямаше друг път. Всички пътища и пътеки изглеждаха извървени... МАТАДОР ми помагаше, но дали го съзнаваше? "Аз съм само пратеник за теб", казваше той и може би това беше единственото нещо, което сякаш истински прозираше. Дори не знаеше, че казва много повече, отколкото подозира. А аз го разбирах...

Моята обсебваща другите природа се учеше да отстоява, но и да дава свобода. Беше толкова трудно, повярвайте. Все още е и ще бъде трудно, но постепенно започнах да свиквам и да мисля, че е достижимо...

Аз не бях по драматичните "сбогувания". Ненавиждах думата "сбогом". За мен тя беше равносилна на смърт. Той имаше навика да я употребява, въпреки че се боеше от смъртта, но не за себе си, а за онези, които обича. В разстояние на три месеца загуби трима приятели. Това го съсипваше. Аз бях загубила много повече и отдавна бях съсипана...

Казахме си безумно много. И изглежда, в края на краищата - твърде малко или почти нищо. Не съзнаваше какво прави с мен. Не беше просто болка, нито болна амбиция. Исках го - като приятел, като скъпо същество, каквото вече ми беше. И тялото ми го искаше. Само във виртуалността. Защото знаеше, че няма право да го има нито за един, единствен дори "реален" миг, за да не изчезне магията...

Колкото и да бях способна на "изключване" от действителността, все пак не можех напълно да се откъсна от битийното и неговите непрекъснато нарастващи претенции. С Филип затъвахме в дългове, които се трупаха лавинообразно, съзнанието ми отказваше да спре да се тревожи за бъдещето, все по-неясно впрочем... Обсебващите мисли за невъзможността да се излезе от омагьосания кръг на безсилието затормозяваха мозъка ми и аз се чувствах от зле по-зле с всеки изминал ден. Трябваше да ревизирам перата в бюджета си, да преустановя с някои традиционни разходи, да се лиша от много неща и приказката за "две и двеста" съвсем не ме устройваше в случая - положението ставаше неудържимо. Всичко това се отразяваше на настроението ми, пречеше ми да се отпусна и да се наслаждавам на срещите си с МАТАДОР така, както това ставаше, когато бивах спокойна и уверена в себе си. Не исках да го занимавам с омразната финансова проблематика, знаех, че когато влезе в оборота на нечии взаимоотношения, разваля всичко, но и нямаше как да устоя на твърдия тон, с който казваше: "Кажи ми! МОГА ДА ТИ ПОМОГНА!". Известно време отказвах да споделя, защото знаех, че не може и че няма как да ми помогне - вече познавах образа му на мислене и допусках какъв ще бъде резултатът от откровението ми този път, но накрая ми писна и отстъпих. Последва нощ на "лекция" за това как всички страдат, колко е трудно, но не и невъзможно човек да се справи сам. Как трябва да се работи и че няма срамен труд. Колко му е било тежко на него самия някога и как е трябвало да премине през седем кръга на ада, за да успее накрая... Сякаш и сама не знаех всичко това прекрасно. Забравяше, обаче, че съм жена, при това на неприятно звучащите (и не само звучащи) 48 години... Както и че живея в една объркана, да не кажа сбъркана, страна, където всичко е "с краката нагоре"...

От този ден нещата някак се затлачиха помежду ни. Все по-трудно се разбирахме, говорейки си сякаш на чужди езици. Не можеше и дума да става за любов. Бяхме явно и прикрито нервни и във въздуха витаеше неясна заплаха за пореден срив... Имах новия си дом, новия домашен любимец, твърде много неща вече бяха различни. Самата аз не можех да бъда същата, най-вероятно отношенията ни с Филип също претърпяваха своята метаморфоза... МАТАДОР виждаше в това знак за ново начало. Очакваше от мен да бъда също нова, друга. Пророкуваше щастие, обещаваше всичко най-добро. Казваше го с познатата вече увереност и не търпеше възражения. Едва ли не трябваше да вярвам, че ето на - от утре, като с магическа пръчица ще потече мед и масло. Ще се случат неочаквани, но приказни неща. Всичко ще се оправи изведнъж и аз ще бъда много, много щастлива...

Пророчества, магьосничество, ясновидство - колко хубаво!!! Дрън-дрън, че пляс. Гадните пари отново заплашваха да развалят всичко - ненавиждах ги, защото бяха единственото нещо, което като октопод се втурваше в защитения ми от всякакви набези вътрешен свят и разбъркваше, а често и изяждаше, каквото докопаше с пипалата си. Махнах с ръка вътре в себе си и се зарекох повече никога да не го занимавам с нещата от живота си. Очевидно беше на светлинни години от реалностите. Виждах съвсем ясно, че се дразни. И че никак, ама никак не обича, когато някой се жалва и хленчи, вместо да запретне ръкави и да докаже, че е способен да се справи с всичко. Месеците на контакти помежду ни съвсем не бяха достатъчни, за да знае вече, че не съм от хората, които просто хленчат. Че имам сила за всяко предизвикателство, но че за мен отдавна вече е късно. Даденостите бяха непреодолими и единственото, което ми оставаше, беше да се съобразявам с тях. Можех да бъда само муза. Вдъхновител и генератор на идеи. Да дарявам любов, сила и самочувствие. На другите. С това да храня собствената си устойчивост и издръжливост на ветровете и бурите по пътя...

До деня Х, до вечерта У. Въпреки предчувствието за поредната наслада от съвместно прекараните часове, една моя реплика го извади от равновесие. Както винаги откровена, без дори да се замислям, споделих, че Филип ми беше поставил ултиматум ("Или аз, или той - не можеш да обичаш двама!") и че намирам това за пълна глупост, защото всъщност нямам избор. Имах предвид, че за избор е нужна алтернатива, а тъй като изобщо не можеше да става дума за такава, нямаше и какво да избирам. Последва кратка пауза и безапелационното, този път прозвучало като за последно, СБОГОМ! Както и: "Остани си при твоя Филип, върни се към стария си начин на живот... вегетирай!". (В този миг си припомних безпощадността на думите "плазмодий и червей", които веднъж изрече по повод на вегетацията в живота.) После изхвръкна от чата и повече не го "видях".

Търсех обяснението и когато ми се струваше, че го намирам, се самоотричах от логиката на мисленето си. Потънали в досадата на собствения си свят, обсебени от скуката и тегобата на "звездната" суета, всички - актьори, художници, музиканти, певци, балетисти, моделиери, търсеха бягство, може би, в един друг свят. Непознат и неотровен още, свят на виртуалността, където можеха да бъдат анонимни, никои... Бях разбита! Виртуалността за мен беше част от реалността и в нея си бях самата аз. Никъде не ми се бягаше, само следвах пътя си... Преследвани от необяснима параноя (сякаш целият свят се беше втурнал да ги ограбва), отблъскваха стойностното за сметка на фалшивото и нездраво любопитство и вмешателство на общата маса хора, поставяйки всичко под общ знаменател... Подобна недалновидност не само ме учудваше. Липсата на ориентир, усет и адекватен подход към заобикалящия свят на реалността можеше да се обясни единствено с огромната заетост, самовглъбеност и концентрация върху собствения вътрешен мир, където постигането на целите беше единствения смисъл... Бог им бе дал свръхкачества за реализация в изкуството, отнемайки им сякаш нарочно всичко останало... Това ли беше, обаче? Права ли бях в разсъжденията си? Та нали МАТ често говореше с презрение за "богоизбраните" и самоопределяше същността си като плебейска. Той имаше толкова много брони, които не успявах да разсъблека. Боже, защо, защо не можех да прозра ИСТИНАТА???

А истината идваше винаги бавно, понякога късно, често - никога. Обречените да раздават любов чрез изкуство бяха самотни бегачи на дълги разстояния в миналото, а днес - на къса писта. Те трябваше да забравят себе си в бясната и безпощадна надпревара с конкуренцията в един меркантилизирал се шоу-свят, където шоу-бизнесът имаше своите безпощадни закони. Всяко отклонение и разсейване водеше до изхвърляне зад борда. Не можеха да си позволят да бъдат подвластни на чисто човешките си желания, на собствената си природа, ако искаха да останат на върха. Къртовски труд, лишения, самота - такава бе цената на тяхната "божественост". Всички ние (останалите простосмъртни), ако искахме да ги има и да черпим от изворите на тяхното вдъхновение, трябваше не само да разбираме, но и да се съобразяваме с това. Да ги щадим и да ги пазим... Прозирайки най-после колко често хищнически нахлувахме в живота им, как раздърпвахме и накъсвахме подредения им ритъм на работа и разхвърляхме безразборно, с претенциите си да бъдем поне забелязани, вниманието им; преизпълнена с болка и страдание, но и с още по-силна любов, се оттеглих. Защото истинското чувство към някого трябва само да дава, а не да ограбва. Истинската любов не познава егоизма! Тя е щедрост, в която не може да има никакви пресмятания...

 

---

Дните и нощите минаваха. Очаквах го, въпреки всичко. Напук на всяка убеденост, че никога няма да го видя повече, защото идваше само в сънищата... Представях си, че пристига внезапно сам или с компания и звънецът на вратата разсича остро, пронизително тишината. Във въображението ми се вихреше купон; безразборен глъч от надвикващи се, за да бъдат чути, гласове пълнеше къщата с радостна суетня. Звън на китара и песни, задушевни разговори... Как ми се искаше, само! Отново беше толкова близо (на ръка разстояние) и толкова далеч - в безкрая, до другия чак живот...

Имах сили колкото да въздъхвам на пресекулки - дълбоко, спонтанно, мъчително... Умирах бавно и се раждах с ново упование. Сама раздавачка на надежди, вярвах, че все една ще остане и за мен...

Къде си, МАТ? Интуицията би трябвало да те пронизва със силата на тъгата ми по теб... По-прозорлив ли беше от мен, знаеше ли нещо, което не знам, та заглушаваше всеки мой повик за отговор и оставаше в тишина и мълчание? Отчаянието ме връхлиташе с ураганна сила. За него, може би, глава "МИСТЕРИЯ" беше безвъзвратно затворена. За мен нашата "епопея" до живот щеше да е най-вълнуващото, силно и незабравимо преживяване. Аз оставам вярна на себе си, на всички свои колебания, страхове, страсти и любови. Съм такава, каквато съм и това сигурно струва поне 1$, измерено в презрените финикийски знаци. За същият този долар тук, на родна земя, можех да взема такси и да поема в неизвестна посока. Поне до някой друг кръстопът, откъдето пътища много. Или пък да си купя ножче за бръснене и да използвам ръба на острието му по предназначение. Веднъж и завинаги!

Чувствата ме връхлитаха...
притискаха...
мачкаха...
задушаваха...
умирах!
Кой би понесъл това?!

Не, не, не - не унивай, не се предавай, не бягай от живота - дал ти е толкова много и толкова много още може да ти даде! Самият живот е дар с всички мигове на щастие и покруса, не го загърбвай, а мини през него, изживей го! Събуди се!!!

Крещеше вътрешният ми глас, изпълваше съзнанието ми с напъните си да излезе на повърхността и да вземе връх над всичко, което парализираше сетивата ми. Чувах и без да дере пространството у мен с кресчендо. Не разбираше ли, че и сама правех опити да му отворя повече място, за да излезе най-после на светло. Събуждайки у себе си и последнте късчета радост от живота, последните усмивки - плод на обосялото ми чувство за хумор, и поглеждайки откъм смешната страна на нещата, бих извикала сега: "Ехеййй, каква веселба настана само...". И ще излъжа. А сълзите - предателки, без думи ще кажат истината.

 

---

Но ето, че не беше писано да се свърши с това. В електронната си поща намерих писмо от МАТ, което имаше за цел да ме довърши: "Мой дълг е да призная, че съм ЖЕНА, която се опитваше да ти даде урок. Направих всичко възможно за тази цел, но ти си твърде сляпа, за да видиш, че сама рушиш живота си... Сбогом и прости!".

Без да се замислям написах отговор: "Мисля, че сме квит, защото и аз трябва да призная, че съм МЪЖ, а не жена. Беше ни добре заедно, останалото няма значение. Бъди щастлива!".

О, Боже! Какво бяхме направили? Докъде бяхме стигнали? И защо? Умът ми отказваше да побере цялата тази каша и да я смели. Стоях часове, стоях дни в мълчалив размисъл и потъвах във възможната пълна гама от чувства. Разкъсвана от безброй нахлуващи канени и неканени мисли и терзания. Спохождана от гузна съвест, но и от изблици на самосъжаление и оправдания. Разбираща всичко, но и отказваща да се примиря. Господи, колко дефекти на природата си откривах само! Блъсках се от едната в другата крайност и някак непрекъснато пътувайки към себе си, оставах при себе си...

Не бях по-добра от който и да е друг на тази планета. Получавах само онова, което заслужавах. Както и да се оправдавах, където и да търсех мотивите за поведението си, истината беше, че непрекъснато грешах и цял един живот нямаше да ми стигне, за да "платя сметката"...

В душата ми МАТ си оставаше душата, която перфектно се синхронизираше с моята, защото я допълваше. За тялото продължаваше да бъде мъжът, с когото изживях най-вълнуващото приключение.

"Тя танцува само едно лято" - с горчивина си помислих и присмях над себе си. После вътре в мен заедно с мисълта проникна и споменът, че този "танц" на душата и тялото, в тяхната пълна и може би веднъж достижима хармония, бе неизказано красив!... МАТАДОР ще ми липсва, но и ще бъде в мен. Никога повече от празното място, което запълни, няма да извира болка. Може би?! Не зная дали се умира от любов, но да се живее ОТ и ЗА нея ми се струваше вече най-трудното нещо на света...

 

---

Стоп! Нека спрем за миг! Починете си от невротичните ми изстъпления поне за малко. Затворете очи и си представете шумящата струи от стичащ се в ниското водопад, тропота от копитцата на подплашена сърна и стържещия под тях звук на скършени сухи храсталаци и клони. Вижте завихрената от вятъра златистокафява маса паднали листа, слънчевите лъчи, пробиващи си път през върховете на дърветата. Чуйте тревожното свирукане на скорец съвсем наблизо... Ето така, красотата ме връщаше бавно...

А времето наистина умееше да лекува раните, да ги заличава. От позицията на човек, обречен да се прости с поредната илюзия на живота си, все по-ясно виждах и улавях знаците на станалото и ставащото наоколо. Да, интернет не само се оказа стъпало в развитието на човешката цивилизация. Най-вероятно съвсем закономерно то трябваше да бъде изкачено от хората, които вече губеха почва под краката си в надпреварата за повече и повече материални ценности, с които се обграждаха до самозадушаване. Хората трябваше да се откъснат от предразсъдъците на пола, да излязат от рамките на телата си и да срещнат душите си. Дяволското число на радиовълната беше свършило работата си. Беше ред да чуем вътрешния си глас и да го разпознаем във вселената от звуци. А ако можем, и да му повярваме. Да се намерим и самооткрием. Накрая все пак да успеем да се самообикнем, такива, каквито сме. И минали през горчилката на собствената си отрова, да се отърсим, да се освободим от нея. За да се научим да обичаме и всички други...

Моята тъмна (дяволска) страна за месеци излезе на повърхността, вилня там, руши и бесува. Самоизконсумира се и се кротна. Вече можех да я приспя за много повече от 17 години, защото я опознах и примирих със себе си.

"Кълна се в Один, няма да те пусна,
докато със себе си не се сдобриш..."

Тази строфа преди много, много години бе написал и оставил на лист върху пишешата ми машина приятел, който вече не е между живите. Може би и той беше предвиждал, че ще ми трябва силата на викинг, за да успея да се самопреодолея. Надявам се да е спокоен вече за мен, там горе. Защото не само се сдобрих със себе си, но и си простих... Почивайте в мир и се гответе за следващата ни среща в астрала, скъпи мои, които си отидохте толкова рано... Тук, долу, никак, ама никак не е уютно и хаосът е пълен. Аз обаче отдавна знам, че сме дошли на тази земя не за "купон", а за да се разплатим със страдание за миналите грешки. Затова се налага да продължа...

Поставяйки на везната всички "за" и "против", питайки се какво щяхме да загубим или спечелим, ако се бяхме разминали и не се бяхме срещнали, дори по този необичаен начин, НЕ МОГА като МАТ да кажа "съжалявам за случилото се". Сблъсъкът на нашите два микрокосмоса може би все пак роди "свръхнова". Само времето, наистина, знае отговорите на всичките ни въпроси...

Добих увереност, каквато никога по-рано не притежавах. Вече можех вместо познатото "на кого му пука?" да извикам "не ми пука!" и това е първата голяма крачка назад към истинската ми природа, която едва ли някога повече ще бъде "арестувана и прикована". Отлепяйки от дъното, ще търси брод единствено към светлината!

 

---

Знаех, че споделеното щастие се руши и че трябва да се пази като бисер в най-отдалечените дълбини на душата, за да не бъде видяно и откраднато. Тази рецепта бях вече изпитала през годините и тя действаше безотказно. Но какво, какво е щастието, питах се отново и отново, макар да вярвах отдавна, че ТО е в очакването, в предчувствието за предстоящо вълшебство... Отминалият миг е безвъзвратно отлетял, но всеки следващ носи атмосферата на своята неповторимост и е безценен, бидейки първи и последен... За него - мига, си струваше да се живее на един дъх! Сега, когато нямам повече какво да губя, мога да подаря щастието си на всеки, който би знаел по-добре от мен какво да прави с него...

Понякога думите не стигат. Лишени сме от думи за много от тайнствата на живота. Мълчанието и тишината със светлосенките и звуците в тях са космос, който ни зове и чака да бъде открит, за да не е самотен. Той принадлежи на всички ни и всеки си го носи. Случва се за кратко да се разтворим в него и да забравим за всичко останало. Само ако можеше да му принадлежим изцяло...

 

---

През мъглата на премрежения поглед една мъничка светлинка се опита да си прокара път до съзнанието на Стиляна и тя рязко отвори очи. Да, да, да! Тъничка и невзрачна пръчица под купа дърва се беше запалила и постепенно се разгаряше с все по-ярък пламък. Огнените езици бавно лизваха краищата на изсъхналите вече съчки и въздухът наоколо затрептя в очакване на едно истинско, ново начало...

Време беше. Все някога пеперудата се отделя от пашкула си и полита... Мишел дьо Нострадам би казал днес: "Не погребвайте живота в сетивата си, защото мъртвите сетива не могат да бъдат докосвани от ТРЪПКАТА!". Останалото наистина е мълчание...