Иван Бончев

web

Когато изстрелът прозвуча, полицай Питър Скот се намираше на сто метра от къщата. Мястото бе доста усамотено и подобен звук би накарал всеки благоразумен човек да си плюе на петите и да побегне. Никой не би упрекнал обикновения гражданин, който направи подобно нещо. Доста хора биха заклеймили уплашилия се служител на закона. Питър Скот не бе от най-безстрашните, но въпреки това се затича към скромната сграда, откъде се бе чуло зловещото изтрещяване. Той тичаше, без да мисли за куршумите, които биха могли да го пресрещнат, защото знаеше какво се е случило. Знаеше, че вероятно няма от какво да се страхува.

Преди десет минути в полицейското управление се бе обадил мъжки глас. Той бе съобщил името си - Гейбриъл Конвърс - и адреса си - къща в покрайнините на града - и когато служителят го бе попитал какво има да им каже, човекът бе доверил, че след миг ще се самоубие. Това бе целият разговор. Дежурният мигом се бе свързал с патрулите и най-близък пеши полицай до местопроизшествието се оказал именно новакът Питър Скот.

Къщата бе едноетажна и новата й боя блестеше на фона на скриващото се зад хоризонта слънце. Междуградското шосе преминаваше на 10 ярда от едната й стена и човек би могъл да си помисли, че изстрелът е всъщност шум от ауспуха на някоя кола. Само дето не се виждаха преминаващи автомобили. А и хора нямаше около самотната сграда. Единствено един униформен силует, бягащ към входната врата. В неговия бяг имаше нещо тъжно и обречено, защото знаеше, че е закъснял и се питаше има ли нещо в този живот, за което ще пристигне навреме.

Вратата бе отключена. Нямаше нужда да чука.

Човекът лежеше в центъра на стаята, в която се влизаше направо през входната врата. Питър реши, че това е дневната, въпреки че точно в този момент имаше и по-важни неща за решаване. Обстановката бе доста уютна, като изключим трупа, разбира се. Мебелите бяха от орехово дърво - един бюфет и два големи шкафа с остъклени вратички, през които се виждаха сервизи за чай и кафе. В единия ъгъл бе положено канапе с масичка отпред и два стола до нея. В отсрещния шкаф имаше телевизор. До него на малка поставка се бе разположил телефон. Нищо не нарушаваше хармонията. Освен тялото, простряно до поставката на телефона. И коленичилият до него полицай. Мястото им не беше тук. Те сякаш бяха от друг свят, съвсем чужд на мирния порядък в малката къщичка.

Нямаше пулс, човекът не дишаше. А и как можеше да го прави, когато слепоочието му бе пробито и оттам изтичаха кръвта и мозъкът му. Питър Скот се изправи бавно и уморено. Сякаш целият товар от мъка на света се бе сгромолясал върху раменете му и му бе трудно да го удържи. Младият човек бе на служба от половин година и се занимаваше с патрулиране. Досега най-страшното нещо, което бе видял по време на обиколките си, бе прегазено от кола животно или наранено от другарчетата си дете. Погледът му любопитно се закова на дупката в главата на мъртвеца. Питър знаеше, че не бива да гледа там, и точно за това го направи. Стомахът му се обърна и храната тръгна по сложната върволица от пътища в търсене на изход.

Искаше му се да изтрие петното, което се бе получило на килима в резултат от необмисления му поглед, но бе наясно, че не бива да пипа нищо. Пак тези очи. Те се стремяха към лицето на лежащия на пода човек, както сърцата на малките омърлушени птички се стремят към топлината в студен зимен ден. Искаше му се да затвори очи, но знаеше, че това няма да помогне. Съзнанието му бе изпълнено с видяното. Искаше му се да не е тук. Знаеше, че е невъзможно да се махне. Нямаше ги блестящото слънце, горещия пясък, оскъдно облечените жени и романтиката на залеза - нищо подобно.

Човекът лежеше по гръб, леко извит към лявото си рамо. Лявата ръка бе пъхната под тялото, като че криеше нещо. Сякаш отиваше на среща с любимата жена и не искаше тя отдалеч да види разкошния букет, който ще й подари. Но не това бе целта на движението - тази ръка повече никога нямаше да подарява цветя - нито на жени, нито на мъже. Просто изстрелът така бе прекатурил трупа. Изглеждаше като тъжна шега на смърт с чувство за хумор. Червеният пуловер на мъжа бе съвсем чист, по него нямаше кръв. Чисти бяха и спортните бели панталони, които покриваха краката му. Левият му крак бе свит в коляното и леко подпъхнат под десния, който пък бе изпружен, като че ли на притежателя му се искаше да достигне нещо с него - да погали с пръстите на грубите си крака нежната кожа на гърба на любимата. Стига с тия нелепи сравнения, помисли си Питър Скот. Но мисълта му не можеше да остане безчувствена. Още не бе тренирана достатъчно от живота.

Лицето на мъжа бе кръгло. Очите му бяха притворени, сякаш да се насладят на вкуса на нещо. Може би на вкуса на кръвта, заляла едната половина от лицето - прошарената коса, волевата брадичка и леко брадясалата буза. Изглеждаше спокоен и примирен с участта си. Защо ли?

Съзнанието на Питър Скот започваше да помътнява. Очите му бяха премрежени от някаква странна тъга, която изпитваше към този напълно непознат човек. Чувстваше се засрамен от себе си. Мъжете не плачат. Полицаите не могат да реват като жени.

Гласът му трепереше леко, когато съобщи по радиостанцията за станалото. Отговори на въпросите на дежурния, но мислите му бяха там, зад гърба му, където лежеше прекършеното човешко същество. Бившият човек. Този, който никога вече нямаше да мисли и да чувства, да се радва и тъжи, да целува и мрази.

Какво го бе накарало да се реши на такава постъпка? Защо бе сложил край на живота си?

В дясната му ръка имаше револвер, чието дуло още бе топло; сочеше към раната в главата на човека.

Какво го бе подтикнало да стори това? Защо се бе уморил да живее?

Човек не може да се примири със смъртта, колкото и пъти да я види. Тя е като удар с камшик по голо тяло. Никога не се примиряваш с ударите. Никога не свикваш с кървавия отпечатък на смъртта. Но някои са виждали мъртви тела толкова пъти, че това им причинява само две минутно въртене в леглото, преди да заспят. Други биват шокирани от гледката. Те не са благословени със сън. И ако все пак заспят, то това не е сън, а изпотено унасяне, което се нарича кошмар. Дрямка, изпълнена с абсурдни и гротескно нереални видения, които нощем никак не са нереални.

Питър Скот бе именно от този втори тип хора. Прибирайки се в ергенската си квартира, той усети, че ръцете му все още треперят. Не знаеше какво е нервна криза, но май бе близо до нея. Струваше му се, че самоубиецът още го преследва. Нямаше желание да се храни. Нямаше желание да гледа телевизия. Нямаше желание да спи. Окървавеният самоубиец, толерантният, но саркастичен и рязък инспектор, съдебният лекар, мрачната къща - всички те се въртяха пред очите му в неспирна центрофуга. Искаше да спи. Не искаше да ги гледа. Но не можеше да затвори очи. Те бяха в ума му, а не пред очите му. Виждаше ги с мисълта си. Виждаше ги. Виждаше ги!

Потърси в аптечката си приспивателни, но не успя да намери. Досега не му бяха трябвали. Какво да направи? Ако можеше само някак да изпадне в безсъзнание. Би било чудесно. Но нямаше сили да направи такова нещо. Все едно да се самоубие. Самоубийство.

Лежеше сам в огромното, безкрайно, простиращо се до хоризонта легло, което бе пусто като лунен пейзаж. Знаеше едно. Няма по-мощен мъчител от собствените ти мисли. Те довеждат човека до криза. Те му носят кошмари. Те го самоубиват.

Мислеше си, че времето ще го излекува. Че то е най-добрият лечител, както гласят хиляди поговорки и мъдри съвети от препатили или просто всезнаещи люде. Изминалите дни ще заличат ужасните картини, впили се в съзнанието му като удавник в крехка и неустойчива сламка. Може би щеше да стане така. Вероятно хората знаят как стоят нещата. Но как да чака? Искаше му се да е вече претръпнал или да е от ония безчувствени екземпляри - блажени са те, - които не се покъртват от баналности като тая и които биха се смели при мисълта за подобни тревоги. Някакъв труп? И какво? Мъртвецът не е вече проблем, не може нищо да ти стори, момче. Не може, а? Може, може и още как. Първият мъртвец в живота ти. Дали за всички е така? Дали всеки полицай го помни сякаш е първото му креватно приключение? Дали първият бездиханен образ остава в ума и се превръща в нерешена загадка за всеки инспектор до мига на щастливото разплитане на възела?

Глупости, Питър, ти не си инспектор. Това не е твой случай, не е твой мъртвец. Труповете са ничии. Как да не е мой? Мой си е, аз го открих. Аз го открих и ще се грижа за него. Да бе, той май няма нужда от много грижи, а? - лукаво запита гласът в главата му. - Какво ще го правиш като си е твой?

Лежеше буден и съзерцаваше тъмните контури на тавана над себе си. Защо се тормози? Защо не заспи? Нали вече минаха няколко дни, споменът бавно избледнява, времето покрива раните в съзнанието с благия мехлем на забравата. Но мисълта пулсира като сляпа вена в главата му. Едно същество се бе предало на вечността по свое желание и на никого не му пука защо. Бе надникнал в стаята на колегите, разследващи случая - такъв вече не съществуваше, делото бе предадено в архива. Какви са тия мисли тогава? Никой не дава пукната пара за Гейбриъл Конвърс, защо Питър Скот да се тревожи? Системата бе приела човешкия избор, а защо обикновеният патрулен полицай не можеше?

Да не би защото ти го откри и това те потресе? Хайде сега, виждал си трупове в моргата, е, не е съвсем същото, макар че и те те вълнуваха, но без да ти влизат под кожата. Не му дължиш нищо, той не е сам там, където отива, защото всъщност не отива никъде. Не можеш да му правиш компания. Не можеш да го върнеш с мислите си, нито пък с разследване. Това е то. Точка. Приеми го и живей със себе си, и за себе си. Не дължиш нищо на тези студени очи, ръце, крака, сърце.

А всъщност дължеше. Дължеше на мъртвеца, дължеше и на себе си да разбере защо. Защо човек се отказва от безценния дар на живота? Спомените бяха замъглени, но това ги правеше по-страшни в съня му, всяка нощ виждаше кръвта по мъртвото, вцепенено лице. Кошмар след кошмар го обсаждаха, караха го да се предаде, да се огъне под натиска им. А той не бе силен, дори бе твърде слаб в тъмните коридори на човешката психика. Четирите букви се въртяха в главата му в зловеща смес от любопитство, извратен авантюризъм и страх - страх от съня и обагрените в алено образи. Защо? Защо? Защо? Въпрос колкото прост, толкова и неизмеримо сложен. Въпрос, чийто отговор трябвяше да открие.

Лице на самоубиец. Кръгло лице. Увенчано с леко пооредяла, леко прошарена и леко разрошена кестенява коса. Живи черни очи и прав тънък нос. Отпуснати бузи, но стегната волева брадичка. Загатната усмивка. Професионално направена снимка, запечатала живота. Но очите не бяха вече живи, въпреки че носът си оставаше прав и брадичката - волева, поне засега. А, да, и усмивката вече я нямаше. Както и лицето. Лице на самоубиец.

Бе взел снимката от участъка, който се бе занимавал със случая. Не беше кой знае какъв случай - просто самоубийство. Неизвестни причини, но несъмнено самоубийство. Инспекторът имаше достатъчно престъпления, които да разследва, за да се занимава с някакво самоубийство. Кой го интересува защо някакъв си там инженер се е гръмнал? Негова си работа.

Гейбриъл Конвърс се бе занимавал с проектиране. Архитект или нещо подобно. Взимал добри пари, предостатъчно, за да живее нашироко. Нямал роднини. Или поне не бяха открити такива. Не се знаеше много за миналото му. Петдесет и четири годишният му жизнен път бе забулен в мъглата на мистерията. Или по-лошо - в мъглата на посредствеността.

Питър Скот не обичаше мъглите, но трябваше да се гмурне в тази. Трябваше да се залута из нея в търсене на неизвестното. Търсеше сенки. Образи от миналото на един безвъзвратно изчезнал човек. Думи, отдавна изречени и запазени в мъглата. Усмивки от старите ленти. Банално. И защо е всичко това, питаха го колегите. Те недоумяваха. Не разбираха. Не знаеха. Той знаеше. Единствен той знаеше, че всъщност не търси сенки, образи и усмивки. Защото той търсеше един изгубен човек, чието име бе Питър Скот.

Изминалите от деня на самоубийството дни и нощи бяха кошмарни. Нощи - по-черни от всякога. Много по-самотни от друг път и едновременно с това много по-населени. Ужасно населени. Дните бяха далеч по-разнообразни. Питър си взе отпуск, после намери снимката и прегледа данните, с които полицията разполагаше за Гейбриъл Конвърс. Нищо сензационно. Никаква светлина върху причината за самоубийството. Конвърс живеел по установени правила - от дома на работа, от работа - вкъщи. Рядко се отклонявал да пийне по чашка с приятели, каквито нямал твърде много. Саможивец. Едва ли самотата е причината, заключи Питър. Явно Конвърс е бил свикнал с нея, при това на големи порции. През последните две седмици от живота му имало леко отклонение от графика, неизвестно защо. Закъснявал за работа, тръгвал си по-рано. Даже май не се прибирал вкъщи, но това не бе потвърдено. Социален живот. Едва ли му е дошъл толкова в повече, че да се самоубие, реши Питър. Въпреки натовареността си инспекторът и помощниците му си бяха свършили работата съвестно, което включваше разпити на доста хора от квартала на Конвърс, но никой не бе забелязал нещо необичайно около личността на архитекта. Дотук им бе стигнало търпението и бяха вдигнали ръце от случая. Край.

Нощните терзания го разконцентрираха, пък и той не бе професионалист. Бе просто патрулен полицай. Щеше да му отнеме дни, седмици, докато стигне дотам, където полицията бе отишла за два дни. Но сега можеше да поеме от мястото, където те се бяха отказали. Без тяхна помощ. Сам. Сам, със силата на болната си мисъл и абсурдните си видения. Поне през деня мислеше трезво, но пък това едва ли щеше да му помогне много. Какво търси? Отговор на въпроса си. Как да го открие? Как?

Вероятно трябваше да разбере какво е правил Конвърс през последните си дни, къде е бил. Добре, но как? Ето я снимката - просто тръгвай да обикаляш и да питаш за него. Вътрешният глас, той му нашепваше това. Но къде да обикаля? Градът не беше малък. Как да започне? Началото. Началото е най-трудно. А и после пак щеше да е трудно. Ако всичко бе лесно, нямаше да се сблъска с проснатото тяло, чието видение го тормозеше и го принуждаваше да прави това, с което се бе заел. Трябваше да започне някак.

Идеята бе проста и някак нелогична. Но пък животът, освен че бе труден, бе и нелогичен. Нелогичен в привидната си логика. Логичен в нелогичността си. И идеята на Питър Скот бе такава. Реши да започне проучвателната си експедиция в най-отдалечения от дома на Конвърс край на града. Имаше три еднакво отдалечени квартала и той избра един от тях. Не беше лошо решение. Не по-лошо от всяко друго. Естествено, Конвърс едва ли бе избирал така къде да отиде. Сигурно е бил завлечен там от съдбата. От онази, сляпата, която просто му е посочила къде да иде, с пръст или с помощта на някого. Е, сега собственият пръст на Питър играеше ролята на съдбата. Той взе снимката и тръгна. Тръгна на бой с вятърните мелници. Тръгна да дири изгубеното си спокойствие.

Никой в посетените от Питър барове и ресторанти не бе виждал Конвърс. Нищо не се получаваше, а на него му бе все по-трудно. Чувстваше, че изглежда глупаво, като задава все един и същ въпрос, макар че тези, на които ги задаваше сега, нямаше как да знаят, че го е поставил и пред предишните. Пък и той променяше формулировката. Но същността бе еднаква. Виждали ли сте този човек? Кой се интересува? Защо питаш, бе, приятел? Ченге ли си? Не знам. На съм го виждал. Не. Различни хора, различни отговори. Зализани бармани в долнопробни кръчми, чието единствено желание бе да не се забъркват в нищо или, ако се забъркат, да излязат сухи от водата. Нахакани и надарени барманки в барове от средна ръка, които или се тросваха ядосано, или го подкачаха и се задяваха с него с тайната или явна надежда да проснат плътта си до неговата в леглото на някой евтин хотел. Учтиви оберкелнери в уж класни ресторанти, които го разкарваха тактично. И, разбира се, клиентите по всички тези места. Изискани бизнесмени с натруфените си съпруги, до които рядко се добираше; отчаяни пияници с едничката цел да видят дъното на чашата си; уморени работници, които удрят по едно на крак преди да се върнат в лапите на съпругите си; проститутки и бар дами, лъскави като нова лимузина, които обаче неизменно се оказваха евтини таратайки накрая.

Отначало му бе интересно, но постепенно играта загрубя и на няколко пъти се наложи да вади значката си. Дори и това понякога нямаше голям ефект и се стигна до схватка с трима агресивни алкохолици. Питър успя да се справи горе-долу добре, а накрая и барманът се намеси. Но ползата не бе голяма. Никой не беше виждал човек, който поне малко да прилича на Гейбриъл Конвърс. Или пък не искаха да кажат, но едва ли бе така, защото все някой някъде щеше да се изпусне.

Питър спеше в хотели, за да разпитва персонала дискретно. Обиколи първия квартал и се прехвърли във втория. На седмия ден не си почина. Продължи да търси и добре, че го стори. Може би Господ, който тогава си почиваше, видя усилията му и реши да ги възнагради. Може би късметът му се усмихна. Може би бе чиста случайност. Но на седмия ден Гейбриъл Конвърс бе открит.

- Значи сте го виждали? - попита Питър Скот с надежда.

- Него ли? Аха, да, точно така, момчето ми, виждал съм го.

Барманът поклати утвърдително глава и продължи да бърше чашите. Беше застаряващ тип с полуплешиво теме и добродушно лице. Имаше рошави прошарени вежди, изпод които очите му гледаха уморено, но пък бяха удивително подвижни. Сигурно бяха видели доста неприятни неща през живота си. Носът му бе тънък и остър, подобен на клюн, а брадичката му - кокалеста и с леко набола бяла брада. Лицето говореше за характера му - любопитен до немай-къде, въпреки че демонстрираше дистанцираност като се пипкаше да забърсва чашите на плота пред себе си.

Самият бар бе едно от най-добрите места, в които Питър бе влизал през последната седмица. Клиентите бяха тихи дотолкова, че музиката от старата уредба се чуваше, макар че бе пусната слабо. В ранния следобед още нямаше много хора, но се виждаше, че тук по принцип си бе спокойно и улегнало. Дървените маси и столове, както и неголямата камина на най-отдалечената вътрешна стена правеха мястото уютно и симпатично. Всъщност точно такъв бар би посетил Конвърс, ако му се налагаше, реши Питър Скот. Архитектът бе водил самотен, безметежен и уравновесен живот по разписание. Не можеше да се очаква, че ще посети някой шумен бар, където да направи един билярд и да се сбие с местните. Напротив. Той би се спрял точно на такъв тих и спокоен локал, в който редът и семейното чувство заемат челно място на трапезата на добродетелите. Семейният бар бе идеалното място за не семейния самотен човек. Казваше се "При Макс".

- Кога го видяхте? - попита Питър с пресъхнала уста.

- Преди десетина дни. Идваше често, но скоро не се е появявал.

- Сам ли беше?

- Не, с едно момиче - барманът остави поредната чаша и се наведе напред. - Извинявай, че те питам, синко, но защо се интересуваш от този човек?

Питър се напрегна, въпреки че бе подготвен. Барманът се държеше предразполагащо и затова въпросът му прозвуча като внезапен фалшив акорд в композирана от Моцарт соната.

- Негов приятел съм - отвърна Питър. - Той изчезна преди пет дни и сега го търсим.

- Много лошо - барманът се втренчи в събеседника си, а после изведнъж се отдръпна и продължи да лъска първата попаднала му под ръка чаша. - Много лошо - повтори той. - А може би ти не си му никакъв приятел. Може би ме лъжеш.

- Може би е така - вдигна рамене Питър, но после безразличието му се стопи. Той се просна на бар плота и заговори развълнувано: - Вижте какво, сър, търся следа от този човек вече пети ден. Вие сте единственият от хиляда души, който го е виждал. Трябва да ми разкажете за него. Моля Ви. Трябва да знам. Трябва. Не разбирате ли?

Бе свил дясната си ръка в юмрук и му идеше да я стовари върху бара. Щеше да бъде грешка, но пък повечето неща, които човек иска да стори импулсивно са грешни. Питър не беше решителен по характер. Нямаше дързостта да хване дъртака за реверите и да измъкне необходимата му информация със сила. Не беше опитен. Нямаше здравия разум на частното ченге, което ловко би развяло чифт банкноти пред човека, за да му освежи паметта. Затова направи единственото, което можеше, за което имаше характер - говореше, молеше се, изпадаше в истерия. Провървя му.

- Добре, синко - рече спокойно барманът. - Само не изпадай в истерия. Ще отговоря на въпросите ти. И без това не съм твърде зает. Казвай.

- Познавате ли момичето, с което беше той?

- Не, не я знам по име. Но тя често идва тук. Идваше преди да я видя с него, идва и сега, след като вече не виждам тоя момък.

- Как се държаха един към друг? Приятели ли бяха? Любовници?

- Не зная. В края на краищата не гледам само тях. Те идваха привечер и не стояха дълго. Да, мисля, че се държаха за ръце, но не съм съвсем сигурен.

Той остави кърпата и чашата. Сега бе негов ред да сложи ръце на плота и да държи реч.

- Виж, синко, забелязах този мъж покрай момичето. Тя е красива. Обичам да гледам красиви неща. Барът ми е красив. Домът ми е красив. Може би се лъжа, но си мисля, че и светът е красив. Поне моят свят. Харесва ми да я гледам. Тя влиза, а аз просто я проследявам с поглед. Когато видя лицето й, нещо тук вътре ми се пречупва и сякаш ми поникват криле. Може да ме сметнеш за смешен и вдетинен, но тогава просто не ме разбираш. Не разбираш красивото. Сигурно затова съм го запомнил, защото беше с нея. Четири вечери бяха заедно. После пропуснаха една вечер, а след това тя дойде сама. Не знам името й, а и не ме интересува. Не знам къде живее. Това също не ме интересува.

Барманът се отдръпна и отново се зае с чашите и кърпата. Вероятно така искаше да прикрие вълнението си. Питър бе не по-малко развълнуван от него. Коя беше тази хубавица? И какво бе правила с Конвърс? Държали се за ръце, а? Хм.

- По кое време идва тя обикновено?

- Някъде между шест и седем.

- Имате ли нещо против да я почакам?

- Не, синко. В свободна страна сме, нали? Трябва просто да си поръчаш нещо.

- Разбира се.

Питър си взе бира и порция картофи и седна на една маса в ъгъла срещу бара. От нея се виждаше кой влиза. Погледна часовника. Беше пет и десет. Малко търпение, момче. Целта не е далеч.

Тя беше наистина поразителна. Позна я по многозначителния поглед, който му хвърли барманът, когато едно момиче влезе. Беше тя. Облеклото й не бе предизвикателно, а елегантно. Много често обаче елегантната жена изглежда хиляди пъти по-предизвикателно от проститутките, които си поставят това за цел. Тази мисъл мина през главата на Питър, докато гледаше черния втален панталон и черното кожено яке, с които бе облечена жената. Подхождаха на тайнствения й образ.

Косата й бе черна, дълга и лъскава. Лицето й бе мургаво и леко издължено. Не можа да види очите й, но бе сигурен, че са черни, маслинено черни, с онзи влажен оттенък, който кара мъжете по баровете да се правят на клоуни. Носът й бе прав и фин - такъв и трябваше да бъде. Устата й бе малка, но изглеждаше точно за големината на лицето й - с пълни, страстни устни. Приличаше на мексиканка или испанка. Страстна жена. Жена за любов. Боже, човече, със сигурност ти трябва приятелка. Такава приятелка. Барманът беше прав, дяволски прав. Тя бе красива.

Натрупал на раменете си тежкото бреме на целия мъжки опит в омайването на жени, Питър я проследи как сяда на една маса близо до камината във вътрешния край на бара и стана. Барманът го гледаше. Клиентите го гледаха. Градът не го изпускаше от очи. Светът се бе съсредоточил в действията му. Той тръгна към нейната маса с решителността на обречен. Сърцето му биеше лудо. Не бе свикнал да заговаря красавиците по баровете. Не бе запознат с характера им и с възможните им отговори. Дали ще му се усмихне, ще го изгони или ще го покани да седне. Но всъщност... Всъщност това нямаше значение. Тя знаеше нещо, което той трябваше да разбере. Двамата бяха нещо като конспиратори. Нямаше значение дали е красива като богиня или грозна като вещица. Тя имаше познание, което му бе нужно и той трябваше да й го измъкне. Беше толкова просто.

- Извинете, госпожице, съжалявам, че ви притеснявам, но трябва да поговорим.

Тя вдигна поглед и срещна очите му. Маслинено черни влажни очи. Идеално.

- Познаваме ли се?

- Не мисля.

- За какво ще говорим тогава?

Гласът й бе категоричен, но пълен с приятна мекота, загатваща за това, че когато категоричността й изчезне, тези устни могат да произнесат доста нежни неща.

- За един мъж на име Гейбриъл Конвърс.

Тя трепна. Сега бяха само двамата в бара. Двамата в света. Питър знаеше, че може да седне, без тя да вдигне скандал. Гейбриъл Конвърс. Името на мъртвеца я стресна. То изтри останалия свят. То ги остави само двамата, насаме сред все по-шумния бар. Името ги свързваше.

- Не познавам човек с това име - отрони тя.

Той се усмихна. Беше седнал, а тя не бе реагирала.

- Видели са ви с него, госпожице. Той е мъртъв, знаете ли?

- Мъртъв - повтори тя. Не беше въпрос. Не беше и отговор. Бе просто дума, но значеше много. Издаваше чувство. Конвърс никак не бе непознат за нея.

- Да, мъртъв - продължи Питър Скот. - Самоуби се, а аз открих тялото му. Аз съм полицай.

Този път тя се отдръпна назад и се облегна в стола.

- Не знаех, че е мъртъв - рече тя. - Не го познавах много добре. Просто излизахме няколко пъти, инспекторе, нищо повече.

Инспекторе?! Тя си създава грешна представа за теб, момче. Дали да я остави в заблуда или да й каже истината? Кое от двете щеше да спечели?

- Вижте, госпожице, казвам се Питър Скот и не съм инспектор. Аз съм само патрулен полицай. Законът вече не се интересува от Гейбриъл Конвърс. Аз се интересувам. Като частно лице. Искам да разбера защо се е самоубил той. Никой друг не го интересува, само мен. Това, което ще ми кажете, ще си остане за моите уши и за ничии други.

Тя вдигна рамене. Беше се осъзнала. Може би фактът, че не е инспектор я бе поободрил. Грешна стратегия, момче.

- И защо ви интересува това?

- Защото аз открих тялото. Оттогава не мога да спя, не зная защо. Мисля само за това. Защо Конвърс се е самоубил? Защо? Вие сте единствената ми нишка към него. Само вие можете да ми кажете защо го е сторил. Чувствам, че е така. Знам го.

- Но аз не знам, господине. Не знам защо се е самоубил. Просто не знам - изглеждаше наистина искрена. Или бе добра лъжкиня. По-скоро второто. Тя знаеше. Знаеше. Хайде, Питър, убеди я.

- Знаете. Трябва да ми кажете. Готов съм на всичко, госпожице. Обсебен съм от това самоубийство. Ще ви гоня навсякъде. Няма да ми е приятно, но мога да потърся и помощта на полицията.

- Направете го - отряза го тя. Беше готова да стане и да си тръгне. Това не трябваше да става.

- Няма да го направя. Не искам. Това е нещо между нас двамата. Само нас ни интересува. Вижте, аз бях там, открих тялото му. Беше ужасно. Виждам го всяка нощ. Може да ме помислите за лигльо, но той сякаш иска от мен да разбера причината за това.

- Не мисля, че сте лигльо.

- И аз. Но това е без значение. Трябва да си отговоря на този въпрос. Тогава сигурно ще се успокоя. Сигурно ще спя спокойно. Всичко е психология. За пръв път виждам труп, мислите ми са объркани. Трябва да ми кажете какво знаете.

- Трябва е силна дума, господин Скот. Вече ви казах. Запознах се с господин Конвърс случайно. Излизахме три-четири пъти и нищо повече. Дори не го познавах добре. Това е.

- Не, не е това.

Тя се изправи и тръгна. Той заговори бързо:

- Отседнал съм в хотела отсреща. Трябва да ми кажете. Не можете вечно да го криете. Моля ви.

Очите им се срещнаха. Той я хвана за ръката. Премина електричество.

Търпението е кон, който издържа всякакви товари. Апатичен и равнодушен кон, кокалест и хилав на вид, с огъващи се крака, които невъзмутимо поемат бремето на секундите, плъзгащи се по проскубаната му грива и капещи бавно от крайчеца на опашката му. Питър Скот трябваше да се метне на този кон и да се слее с него. Да се превърне в търпение. А търпението е чакане. Бавно, тягостно, разяждащо като ръжда. Непоносимо, еднообразно, монотонно като неделна молитва в задушна и прашна църква. Чакане. Бе направил това, което считаше за необходимо. Не можеше и не искаше да стори повече. Сега топката бе в полето на мистериозната красавица от бара. Дълго ли щеше да остане там, знаеше само тя.

Хотелската стая бе малка и мизерна. Леглото бе неудобно и пружините го бодяха в гърба. Но това бе без значение, защото нещо друго го бодеше и тормозеше мислите му. Хайде, защо не идва тя? Къде се бави? Колко време ще издържи? Повече от него ли? Невъзможно. Тя е жена, красива, слаба, вероятно не много умна. Глупости. Какво като е жена? Всичко е въпрос на психика. Красива, грозна, няма значение. Уравновесена, неуравновесена. Мисли, мисли, трябва да има мисли в главата си. Мисли, които да я човъркат, да я тормозят, да я въртят на изгарящия си огън и накрая да я доведат при него. В главата му бе лицето й. Красиво лице, за което всяка хубава дума би била вярна, но тази го описваше най-изчерпателно. Още виждаше изненадания поглед на страстните й очи, когато хвана ръката й. После тази ръка се отдръпна, тя се обърна и излезе. Трябваше ли да я спре? Да скочи и да я последва, да я хване и принуди да говори? Инстинктът му казваше - не. Не и с тази жена. Тя бе силна, по-силна от него дори, и нищо, което идваше отвън, не можеше да я пречупи. Нужен бе троянски кон, който да пробие желязната ограда на упорството й. И той бе построил този импровизиран кон - изградил го бе с думи, малко думи, но достатъчно ясно и съвсем навреме казани, думи, които сигурно в момента бяха завладели мислите й. Необходимо бе само време, за да подейства лекарството. Още час, два, десет, ден, седмица. Колко ли щеше да чака?

Не се наложи да тръпне дълго в очакване. Собственият му мъчител се смили над него и насочи пипалата си към друга жертва, която, почувствала грозната му хватка, не можа да издържи много. На следващата сутрин, след поредния нощен кошмар, с който той вече почти бе свикнал, когато излизаше за закуска, един женски глас го спря на входа на хотела. Обърна се. Беше тя. И със сигурност знаеше нещо. Отговора на неговия въпрос.

Погледна я и попита театрално:

- Защо?

- Не зная - отвърна тя бързо, задъхано. Но знаеше. Знаеше какво я пита той - защо се е самоубил Гейбриъл Конвърс, а не защо е дошла или защо стои пред входа на хотела като изпъдено коте, или например защо е гола (а тя не беше).

- Трябва да поговорим, господин Скот. Сега, веднага - добави тя. Беше молба, изречена с възможно най-неумолителен тон. Задължителна, заповедна молба. Благословена молба.

Питър Скот почувства как нещо трепва и в душата му се опъва тетивата на спокойствието. Това беше то. Тя бе дошла. Тя знаеше. Сега или след малко, после или през някоя дъждовна, гръмотевична нощ в някой схлупен мръсен вход тя щеше да му каже. Опустошителната вълна на спокойствието го заля, оглушителна като най-силната тишина. Вече не можеше да сбърка.

- Да поговорим ли? - каза. - Добре.

Миризмата на кафе упоява като наркотик. Малкото кафене, което ги приюти, бе пропито от нея, тя се бе вселила във всеки ъгъл, стол, маса, покривка, салфетка, клечка за зъби. Те се гледаха един друг в кафеен унес, като влюбени, каквито не бяха, мълчаха като съзаклятници, каквито скоро щяха да бъдат и всеки чакаше другия да започне пръв.

- Как се казвате? - попита Питър, разчупвайки леда тромаво като слон, който иска да се изкъпе в замръзнало езеро. И навлезе във водата: - Не зная името ви.

Тя се раздвижи за миг, сякаш с облекчение, но после отново се скова и отвърна тихо:

- Казвам се Долорес, Долорес Смит.

Кафето пристигна на талази, предшествано от уханието си и следвано от уморената недоспала сервитьорка с изкуствена като сива роза усмивка. Отпиха. Питър остави чашката и отново се плъзна в ролята си на барометър на разговора, този път скачайки рязко към върха на скалата:

- Добре, госпожице Смит. Искахте да поговорим. Знаете въпроса ми. Говорете.

Кратко и ясно. Рязко, може би. Тя трепна леко и се замисли. Или просто почака за ефект, защото, когато отвори уста, думите й звучаха като предварително заучени.

- Слушайте, господине, не зная защо в момента говоря с вас. Може би, защото имате симпатично лице и убедителен глас. Може би не искам да ви разочаровам. Но е факт, че не знам отговора на вашия въпрос. Знам само едно - че просто няколко пъти излизах с този човек, Гейбриъл Конвърс, а после той изчезна. Не съм го виждала до момента, в който вие ме заговорихте. Това е истината. Това е моят отговор.

Тя се отдръпна от масата, защото, докато произнасяше речта си, се бе навела напред, сякаш за да достига по-лесно до съзнанието на Питър. Но така и не бе успяла.

- Но това не е моят отговор - отвърна той. - И определено не е истината. Иначе нямаше да сте тук.

Питър се приведе напред и я погледна в очите. После заговори така, както не бе говорил досега.

- Вижте, Долорес, ние с вас сме свързани. Не зная защо и как, но е така. Свързани сме от един мъртъв човек, който вие сте познавала приживе, а аз след смъртта му. Моето познание е болка. Предполагам, че и вашето също. Тази болка е силна, постоянна, натрапчива. Умствена болка. Болката на стаеното в теб, което не смееш да довериш никому, а ти се иска - Господи, как ти се иска! - да го сториш. Иска ти се да споделиш болката с някого и той да се превърне в лекарство, в мехлем за раненото ти съзнание. Но не можеш. Не можеш, защото довереният човек е един, точно определен в случая и погрешното лекарство може да е смъртоносно. Аз намерих своя лек и това сте вие. А аз съм вашето избавление. Вашата връзка с Гейбриъл Конвърс и каквото и да е станало между вас, аз съм този, който трябва да го научи и ще го научи, повярвайте ми. Защото няма по-голяма сила от силата на мисълта. А нашите мисли са на една вълна. Готов съм да чакам, но не прекалено дълго. Не прекалено дълго, Долорес.

Сега бе негов ред да се отпусне назад и да чака зашеметяваща реплика от нейна страна. Беше се зачервил и сърцето му биеше като пред инфаркт. Нямаше тренинг в произнасянето на речи пред ослепителни красавици.

- Твърде театрално, Питър - с насмешка каза ослепителната красавица.

Той се стегна отново.

- Но пък колко вярно, нали? - Кафето му даде нужното време за размисъл преди да продължи решително: - Не знам дали съм симпатичен или театрален, госпожице Смит, но нито с ласкателства, нито с насмешка ще притъпите това вътре в себе си. Знаете го по-добре от мен. Няма да говоря повече. Чакам вас и отговора на моя въпрос.

Отново настъпи пауза. Мъчителна пауза, изпълнена с тракане на порцелан и приглушено жужене от чужди разговори. Питър се бе облегнал на стола си триумфално, като човек, който си е свършил работата, при това добре. Долорес се бе облегнала на стола си сковано, като човек, който не знае какво да прави и е объркан, при това много. Най-сетне устните й, тези божествени устни, се раздвижиха и промълвиха две думи, които сами по себе си не значеха нищо, но заедно от тях струеше необяснима, подтискаща тъга:

- Не... винаги - каза тя. Сякаш говореше на себе си. - Не винаги е така.

Как така? Той се наведе напред и искаше да изрече въпроса си гласно, но не го стори. Знаеше, че не трябва.

- Понякога, Питър - продължи тя, - понякога вярното лекарство също е смъртоносно.

Думите се забиха в триумфалното му настроение като пирони в прогнила дъска. Тя се изправи и заговори, този път твърдо и решително, без тъга или болка, без нищо, просто думи на силна жена:

- Още не съм готова, Питър. Трябва ми време. Още не съм готова.

Казаното го порази със силата си, въпреки че като съдържание бе объркано и слабо. Цялото му самочувствие се сгромоляса в чашата с кафе пред него и парченцата се забиха болезнено в плътта му.

- Не прекалено дълго, Долорес - промълви той тихо.

Но тя го чу и едва забележимо кимна, преди тежката врата на кафенето да се затвори зад гърба й. Заведението опустя. Силата си бе отишла с нея и той бе останал сам, все още питащ, търсещ, отчаян и обнадежден едновременно, силен и слаб в едно уморено и измъчено съзнание, в едно жалко и изтерзано тяло. Човек, който мисли. Човек, който търси. Човек, който страда.

На следващата сутрин тя не беше там. А му се искаше да бъде. Защото неговата болка още си беше болка. Лекарството го нямаше.

На следващото утро нея отново я нямаше. Той не искаше да гадае. Беше полицай, а не можеше да търси истината. Трябваше да я получи, да я получи цялата, истинската истина. Логиката тук не беше на мястото си, тя никога не е била приемана от чувствата. Човек не бе в състояние да събере фактите и от някъде да изведе случилото се. Станалото бе резултат на мисловни реакции, плод на чувства, дете на мъки и терзания. То подлежеше на споделяне, а не на разкриване. Питър Скот се чудеше какво ще му каже тя, инстинктивно се луташе из тъмните дебри на догадките, но знаеше, че това е абсурдно и безсмислено. Защото той просто не можеше да си представи по-нелепа, невъобразима и чудовищна картина от себе си пред Долорес Смит в позицията на Шерлок Холмс, разгадал поредния случай. Защото това не бе просто случай. Защото тя не заслужаваше това. Нито пък той.

Затова Питър просто чакаше. Без да мисли, да се напряга, да търси. Немислещият човек. Като безмозъчно, нестрадащо същество. Като щастливец. Защото знаеше, знаеше въпроса. Чакаше отговора.

И той не закъсня. Дойде неочаквано късно, неочаквано откровено.

- Той ми беше баща. Господи, беше ми баща - промълви тя, опряла гръб на вратата на хотелската му стая, късно през нощта, на петия ден след срещата им в кафенето. Беше влязла тихо, почти без да го събуди, през отключената врата, която той не заключваше с тайната надежда, че ще стане точно това, пренебрегвайки всякакви рискове в името на романтичната мечта една красавица на име Долорес да го пробуди с нежни думи, произнесени от страстни огнени устни в един късен час на духове, похот, егоизъм и откровения.

Баща? Какъв баща?

Не попита нищо. Изправи се изненадан в леглото и я загледа - тя, загърната в тъмен балтон, трепереща, смътна като в мъгла фигура на фона на тънко процеждащата се през пролуките светлина от голата крушка в коридора; а той, облечен, защото спеше с дрехите, сепнат, почти задъхан, полузавит с евтиното мръсно хотелско одеало, което сега се бе омотало около краката му.

- Долорес - рече той. Не знаеше какво да каже. Всичко му изглеждаше не на място - просто един от онези моменти, в които човек неистово иска да изрече нещо остроумно, хитро или просто успокояващо, но колкото и да се напъва, не може да измисли нищо повече от някое достойно за кръгъл идиот възклицание или глупаво обръщение. Мълчи! - Долорес - повтори.

- Моят баща, моят роден баща - шепотът й бе убийствено силен и ясен. Тя викаше без глас. Крещеше беззвучно тези три думи, а той немееше срещу нея и не знаеше какво да стори. Никога не бе знаел и никога нямаше да знае.

Лицето й бе скрито в шепи и сега тя разтвори ръце. Балтонът се свлече в краката й като мъртъв дявол. Сълзите капеха от страните й, но тя вече не плачеше. Изглеждаше тъжна като ранен лебед, но в чертите й имаше нещо ужасно решително, нещо толкова страшно, че той се боеше от това, което щеше да последва. И бе прав.

- Баща ми е мъртъв. Аз го убих - гласът й бе висок и ясен, като на рецитация. Звуците разцепиха нощната тишина като рев на сирена и на него му се стори, че някакво необозримо ехо ги повтори и потрети из стаята.

- Убих го - повтори дръзко Долорес. Беше дръзка и предизвикателна. Стоеше полугола пред него и сякаш му казваше с тези две думи: Ето ме, ето го отговора, виж каква съм и ме накажи.

И той го направи.

Наказа я. Наказа себе си. Наказа целия свят. Наказа всички мъже, всички похотливи долни мъжки екземпляри, някога затаявали дъх при вида на красива жена и подчинявали развилнялата се своя фантазия на нея като някакъв бушуващ океан, устремен към желания бряг, към недостъпните скали, в които да разбие буйните си талази с примирение и облекчение. Нямаше любов. Нямаше нежност. Имаше страст, дива, необуздана. Страст. Телата им се блъскаха едно в друго като слепи лястовици в решетките на затворен прозорец. Ръцете им не се галеха, не милваха, не ласкаеха нежните форми на другия; те стискаха, мачкаха, дращеха крака, гърбове и коси, сякаш бичуваха, както наистина беше. Изживяването бе неповторимо - тъмната, гореща, расова жена с неутешими гърди, силни бедра и хищни ръце и светлия, хладен, обикновен мъж с изранен гръб и не по-малко алчни от нейните длани - толкова различни и тъй слети в едно, борещи се един с друг в някаква странна, страстна ритуална игра и същевременно заедно - съединени в битката с нещо странично, застрашаващо ги отвън, от чуждото или може би от самите тях, отвътре. Борбата бе титанична и обречена - бе победител, с двама губещи, но прекрасна в своето същество.

Всичко свърши в изтощение - тотално, абсолютно, мощно изчерпване, което покри островите на тяхното съзнание и ги погълна с прилива на безвремието, на сладката нега на незнанието, тишината и покоя. Заспаха заедно.

Събудиха се заедно.

Въпросът.

Защо?

- Защо го направи? - попита уморено тя.

- Не зная - отвърна изтощено той.

- Защо го направи? - тя вече не питаше, а крещеше. - Защо?

Очите й жестоко се впиха в неговите и се гмурнаха до дъно. В гласа й се долавяха метални садистични нотки като у дете, измъчващо любимата си сестра просто ей така, за удоволствие, само че тук нямаше доволство, а болка.

- Та аз съм убийца, мили мой. Убийца. Убийца!!!

Ръцете й се стрелнаха и запушиха устата в отчаян жест на отрицание, но думата продължаваше да кънти в ушите й, из стаята, по коридорите на хотела, из улиците на града, по цялата земя - и скоро всички знаеха за позорното петно - че тя е убийца, убийца, убийца...

- Кого си убила? - той знаеше, но защо тогава я попита, защо ли?

- Убих баща си - сухо отвърна тя. Беше изчерпана, нямаше вече чувства, изведнъж бе прекрачила през ръба на скалата и бе пропаднала в бездна от безразличие и тъпота. Бе като парче пластилин в ръцете му, а той питаше ли , питаше с упорството и безскрупулността на изстрадалия, който си мисли, че има право на въпроси, докато всъщност преживяното не му дава право на нищо, освен на още страдания и на глупавата гордост на мъченика, гледащ света от величието на своята Голгота.

- Как го уби?

- Убих го.

- Защо го направи?

- Убих го.

- Кога стана това?

- Убих го.

- Кога го видя за последно?

- Убих го.

- Кого?

- Убих баща си.

Кафенето бе все така уютно и упойващо с натрапчивата миризма на черната плътна течност, а сервитьорката ги очакваше, пак тъй приветлива и спретнато изцапана. Получиха желаното и се изолираха в своя собствена вселена от откровения.

- Сега съм готова - каза тя и остави чашката с утайка настрана. Вече не бе уморена. Беше силна и пряма.

- Защо се е самоубил Гейбриъл Конвърс? - някак формално попита той и отмести празната си чаша. Искаше да слуша. Моментът бе настъпил.

- Защото ми беше баща. Това е дълга история, Питър, и ти трябва да я изслушаш. Не ме прекъсвай (защото той бе отворил уста да го направи), просто слушай. Сам го поиска и аз трябва да съм ти благодарна за това, но не се чувствам така. Облекчена съм, но не и благодарна. Може би стигнахме твърде далеч, но това ще си прецениш ти, след като свърша.

Историята започва преди много време, около тридесет години, когато жената, която би трябвало да наричам майка, се е запознала с човека, когото никога не съм зовала баща, освен снощи и сега в моменти на безумие. Майка ми е била млада, работила е като сервитьорка, а той бил студент, млад колежанин, който харесал момичето с испанска кръв и преспал с него. Позната банална връзка. Виждали се често, решили да се оженят, но родителите на колежанина не дали и дума да се издума за това. Двамата обаче се обичали, или поне така си мислели, затова напуснали града, в който живеели, той изоставил учението и заминал с нея на север. Родило им се дете, после още едно. И той, и тя работели, свързвали двата края някак, защото богатите родители отказвали да издържат сина си и неговата бедна държанка, те дори не знаели, че имат внуци, но това едва ли би променило нещо. Един ден обаче мъжът не издържал на товара на жената, децата, тежката работа, сивото ежедневие и се махнал - просто изчезнал. Жената останала с двете деца в ръце и се опитала да го последва - предположила, че е отишъл при родителите си. Но те отрекли да се е връщал при тях и я изгонили. Тя нямало какво да стори, защото, ах... те не били женени. По един или друг начин той успявал да отложи брака, докато били заедно - цяла година, а и тя не настоявала, защо, защо ли не е настоявала! Имала му доверие... И така той изчезнал. Тя се опитала да се закрепи на крака, но не могла. Двете деца й тежали неимоверно. Един ден едното се изгубило в големия град и жената никога повече не го видяла. Уплашила се и дала другото в дом за сираци. Това дете съм аз. Израснах в този дом и никога повече не видях майка си. Не зная какво е станало с нея. Имам само една нейна снимка и нейно писмо с тази история, която разказвах досега. Когато пораснах и се измъкнах от онзи ад, реших да направя всичко възможно да намеря онзи мерзавец, баща ми, заклех се и никога да не оставам сама. Не понасям самотата. Човек не може да живее сам. Самотното детство е най-ужасното нещо на света. То е неизживяно детство.

Накрая го намерих. Търсих дълго и упорито и го открих, но когато го видях, не знаех какво да направя. Беше умерено богат, архитект, без близки и роднини, казваше се Гейбриъл Конвърс. Проявих интерес към него, той го забеляза, но не разбра истинската причина. Бе самоуверен, но ограничен, твърде ограничен и някак... религиозен, суеверен, вярващ. Вярваше в семейството, а нямаше такова - не казваше защо, но аз знаех - бе изоставил своето; самоувереността му не бе преграда за угризенията, а само ги притъпяваше. Сигурно тридесет години бе живял със спомена за стореното. Тридесет години се бе наказвал, както аз се наказвам сега. Господи, сега знам колко е било жестоко. Колко е нечовешко да таиш нещо в себе си, да се терзаеш, но да не можеш да го извикаш някому и да изчезнеш в мрака. Но тогава не знаех. Била съм сляпа. Сляпа и глуха. Била съм егоистка в желанието си за мъст, в стремежа си да го поругая. Просто му завъртях главата. Не беше трудно, той си падна по мен, боже мой, по собствената си дъщеря! Но това не ми беше достатъчно, не. Имах пъклен план, исках да се подиграя с него докрай, да му покажа каква е станала дъщеря му - безпътна, мръсна, каквато наистина съм. Затова... затова...

Струната се скъса и гласът потъна в тишината на дрънчащите чинии и чаши. Но думите продължиха да кънтят беззвучно.

- Затова... Какво? - изплъзна се от устните на Питър.

- Затова спах с него! Спах с него и после му казах коя съм! Казах му и това го уби! Уби го! Аз съм убийца! Убийца!

Той инстинктивно се пресегна, притегли я към себе си и скри главата й в ръцете си, за да спре вика й. Не успя. Хорът на мислите му бе подел последните няколко изречения и с някакъв инфантилен идиотизъм ги повтаряше в ушите му - отново и отново, като изтъркан рефрен на отдавна забравена детска песен. Убийца. Тя беше убийца. И беше спала с него. Това го бе убило. Кого? Него?

- Убийца - промълви тихо той, но тя го чу. Не я обвиняваше, просто мислеше на глас, осъзнаваше гласно целостта на това огромно прегрешение.

- Така е! Това е! - отново повиши тон тя с дързост, присъща на заинатено дете. Предизвикваше го да я отритне, да я потъпче, както са я тъпкали и отхвърляли винаги.

- Извинявай, просто мисля на глас - рече той. - Просто не мога... Не мога да го осъзная...

- Кое? Какво толкова трудно за разбиране има? - сега вече, набрала инерция, тя го нападаше, като че ли той бе причина за всичките й неволи.

- Сложно е, странно е - мърмореше той, без да се защитава, като боксьор в последната част на тежък мач, който посреща ударите със свалени ръце и с тъпо безразличие. Мислеше за съвсем други неща. Мислеше за себе си.

- Какво... - започна Долорес с агресивен оттенък в гласа си, но той също заговори.

- Знаеш ли - прекъсна я той и тя се спря, сякаш изведнъж изгубила способност да приказва, защото съзнаваше може би, че и той има да каже нещо важно. - Знаеш ли, ние с теб си приличаме. Имаме сходни съдби. Аз също съм изоставено дете, знам какво е. Аз също нямам баща и не познавам майка си, освен на снимка. И сега се срещаме...

Нишката на мисълта му се изгуби или просто продължи под повърхността на думите, но тя не искаше да знае. Тя имаше цел и бе решила да изпие докрай горчивата чаша, която сама си бе приготвила.

- Какво говориш? Не ме ли чу? Не разбра ли какво ти казах току-що?

- Не. Не разбрах. Не зная какво очакваш да ти кажа, какво искаш да ти кажа - той се отдръпна назад и разпери ръце. - Че си постъпила лошо? Че си убийца? Всичко е относително. Той също е убиец. Ти си станала като него. Постъпила си зле. Всички го правят. Някои повече, други по-малко. Долорес - той се наведе напред и я погледна в очите, - аз не съм ти враг. Не съм ти съдник. Ти сама се осъждаш, а после търсиш виновник. Аз съм виновен, но не за това, за което ти ме обвиняваш. Виновен съм, че не мога да те осъдя. Не мога. Не сега. След време - може би, но сега не. Съжалявам.

Но не съжаляваше. Никак даже. Вероятно дълбоко вътре в себе си бе сигурен, че в тази жена има нещо ужасно греховно, но не за него - за другите, може би, но за него това бе просто дума - греховно, приятно греховно, мистично греховно, не и наистина грешно. Безсилен бе да я съди, въпреки че бе извършила кръвосмешение. Безсилен бе, дори и да беше убийца. Човек не може да надскочи себе си, нито да избяга от инстинктите си. Имаше нещо в нея, имаше - той го чувстваше, почти можеше да го докосне; то си остана там - срещу него, дълго време след като тя, развълнувана и объркана, бе буквално изтичала от кафенето, изоставяйки го за втори път тази седмица по същия начин: показала бе слабост, която не искаше никой да види, но чувствата я бяха отнесли далеч от разума и не след дълго отново щяха да я отвлекат, защото тя щеше да се върне при него - и двамата го осъзнаваха с обречеността на осъдени смъртници.

Любов ли беше това? Не. Категорично не. Съвсем не, твърдеше Питър. Любовта е миг безвремие в забързаността на живота. Това бе просто връзка, обвързаност - както между дебелия, преживящ с поничка на задната седалка на полицейската кола полицай, който се чуди какво ще му приготви жената за вечеря, и свързания за него с белезници дребен сводник, чиито пъргави и пресметливи очи прескачат от предмет на предмет, и който се терзае не толкова, защото съжалява за продадените от него безпомощни души, колкото че са го хванали - но не съвсем. Такава обвързаност стиска за сърцето и не пуска лесно. Нейните нишки водеха към мъглата на неземното, но той знаеше кой ги дърпа - същият проснат на пода в собствената си всекидневна бивш човек с пистолет в ръката - този човек сега държеше нещо друго - съдбите им; незнайно защо, той ги направляваше като марионетки, като кукли на конци, чиито конци обаче са се оплели безнадеждно едни в други и никой не е способен да ги разплете, нито пък ще се опита.

Този път беше нежно. Беше бавно, тържествено, страстно. Беше триумф на плътта. Не идеално, но достатъчно великолепно. Всеки от тях го изживя по свой начин, но и двамата просто се спускаха по склона на желанието, на неизбежното, като ранена птица, която пада в океана, знаейки, че там ще умре, но и съзнавайки, че това трябва да стори - никой от тях не мислеше за нищо, не бе момент за мислене, а за чувства, за докосване, за контакт. Всеки от тях действаше сякаш по някакъв механичен импулс, греховен импулс, защото разумът им би го отхвърлил, ако го бяха допуснали до чувствата си, но божествен импулс, защото мъртвото божество, което ги бе събрало - бавно, мъчително, неизбежно - несъмнено искаше такъв завършек на цялата сага, сага за пътуването на две души към единението една с друга и същевременно със самото Него - то ги гледаше от висотата на своите низки страсти с извратеното задоволство на всяко едно всемогъщо създание, в чиято власт са попаднали други създания - наглед по-нисши, но всъщност на неизмерима височина над него, въздигнати на пиедестала на своето жалко, смешно, трагично и неосъзнато, и именно затова, истинско мъченичество.

Сам не знаеше защо го направи. Тя бе легнала до него на твърдото легло и бе потънала в лоното на сънната забрава - спокойна, знойна и красива - не бяха говорили почти нищо, освен нещата, които хората казват в такива моменти, но самият факт, че той я приема, че правят това, което правят, значеше за нея много, значеше, че наистина не я осъжда - защо, тя не знаеше, не я интересуваше - просто вече бе спокойна. Чантата й бе на шкафчето до главата му и лунната светлина лукаво падаше върху нея като лъч от мощен прожектор, който търси и намира бягащ затворник, изкушавайки със сиянието си надзирателите да го прострелят в сърцето. Чантата бе килната настрана, захвърлена там в момент на небрежност и страст - от нея стърчеше дамско портмоне и разни други неща, но погледът на Питър се спря точно на първото. Ръката му се протегна, водена вероятно от някакъв дълбоко заложен клептомански инстинкт и издърпа портмонето. Беше обикновено, кожено, с няколко прегради, отделения и малка закопчаваща се кесийка за монетите - стандартно женско портмоне - и той го отвори. Парите не го интересуваха. Търсеше друго. Не беше съвсем наясно какво, но го търсеше. Няколко визитки. Билети. Сгъната банкнота от една лира. Някаква абонаментна карта, още една, малка рекламна брошура, както и календарче.

Снимка.

Измъкна снимката от преградата и я наклони към светлината, за да я види добре. Наведе се към нея и към прозореца, откъдето идеше сиянието на луната, кацнала сред клоните на близкото дърво като някаква гротескна хитра сврака със сиренце в човката. Тялото му се изви, за да се приближи към светлото и леглото цялото изскърца. Снимката бе обикновена, стара и леко размазана; беше поне отпреди двадесет, двадесет и пет години. Показваше само едно лице, леко наклонено на една страна и леко в профил, но повече в анфас, женско лице с прическа, която сега би изглеждала старомодна, но по времето на снимане сигурно е била зашеметяваща, с усмивка, зад която почти се чуваха окуражителните думи на фотографа, и с очи, в които имаше някакъв неугасим блясък, присъщ на жените с гореща кръв и страстни сърца.

Коя беше тази жена? Коя?

Коя?

- Какво правиш?

Гласът й го стресна и снимката подскочи в ръката му. Тя се подпря на една ръка и надникна над рамото му.

- Защо... - започна тя и спря изумена, защото нямаше думи.

- Коя е тя? - попита той. Знаеше отговора, но му се искаше да се е излъгал. Господи, как искаше тя да му каже нещо друго, а не това, което очакваше. Нещо съвсем различно. Сестра, леля, братовчедка, приятелка. Глупости.

- Майка ми - промълви тя смутено, все още изненадана, като човек, който се сепва изведнъж в съня си и открива, че другият до него не спи, а му пребърква чантата.

- Майка ми - повтори като ехо той след нея. - Майка ми.

Тя се изправи в леглото. Той се обърна по гръб и се отпусна във възглавницата. Беше затворил очи. В главата му се въртеше вихрушка, мислите се надбягваха като млади жребци, пуснати на воля след дълго заточение в тесния и прашен обор. Мислеше за всичко и за нищо. Мислеше за майка си.

- Защо ровиш в нещата ми? - попита тя с глас, който трябваше да бъде рязък, но не беше. Звучеше несигурно и изненадано, вече не от факта, че го е заварила да върши нещо странно, а от реакцията му на думите й.

- Това... на тази снимка... - той беше неочаквано задъхан, сякаш се бореше да изтръгне със сила думите от сърцето си. - Това... майка ти...

- Да, това е майка ми - каза тя и го загледа. Беше божествено разголена в леглото, но той не забелязваше това. - Не разбирам какво толкова има в това - започваше да се дразни от неизвестността. С две ръце повдигна чаршафа и прикри голите си гърди с него.

Очите му се отвориха и я погледнаха, без да я виждат.

- Майка ми, Долорес - с мъка продума той. - Това е майка ми.

Раменете му конвулсивно се разтресоха в беззвучна тръпка - нещо като плач, но без сълзи и гримаси. Тя го гледаше изумено. Понечи да се засмее, като на несполучлива шега, но после осъзна донякъде - защото не можеше в един миг (трябваше много повече време) да разбере всичко - чудовищността на думите му. Очите й се разшириха, сякаш виждаше нещо ужасно (и наистина бе така), чаршафът се изплъзна от пръстите й и тя изхълца като човек, който е препил с бяло вино на обяда по случай годишната сбирка на клуба на бохемите. Питър закри лице с ръцете си, защото в миг пред него се разкри жената - с пищните си форми, съблазнителна, прекрасна, необуздана - която допреди миг бе убийца и бе любил, която сега му бе сестра и бе намразил, макар и сам да не знаеше защо. Трябваше да мрази себе си.

- Майка ти?! - несъзнателно повтори Долорес.

- Майка ни - поправи я Питър, докато се изправяше в леглото, гол като нея, жената, с която бе прелюбодействал.

- Ти... аз... - Долорес го гледаше с питащ поглед като невярващо дете.

- Ти си ми сестра, Долорес - с мъка изрече Питър, - а аз съм брат ти, който се е изгубил в големия град. Тя ме намери. Имам същата снимка. Проклета да е!

- Господи! - промълви тя, после падна на леглото и замря.

Той излезе.

Вървеше просто, за да не стои на едно място, без път, без посока, като подплашено животно. Малкото хора по улиците се обръщаха след него, защото изглеждаше странно разсеян, отнесен, с празен поглед, но с пълна с мисли глава. Фактите направо го мачкаха, бяха се струпали върху нищожното му крехко човешко тяло с цялата си огромна маса, всеки пласт много по-тежък от предишния, и го затискаха с неимоверна злоба, прегърбваха го, спъваха го, блъскаха го вляво и вдясно като освирепял световен шампион, желаещ, жадуващ на всяка цена да нокаутира мизерния си противник. Не можеше да върви, приличаше на пиян рано сутринта и затова седна на първата попаднала пред блуждаещия му взор пейка. Стисна огромната си изтерзана глава в ръце и бръкна в гигантската картотека на изминалите събития с надеждата да намери картончето с буква А и то да му представи нещата по съвсем различен начин, не по-весели, само по-малко фатални. Беше открил труп на самоубиец, оказа се, че той се е застрелял, защото е разбрал, че е любил дъщеря си, после Питър също преспа (и не само това) с нея, след което откри, че тя му е сестра и респективно, че мъртвият му е баща, за който той почти не бе чувал през живота си.

Баща ми е мъртъв, а аз спах със сестра си. Не беше лошо. Глупости. Това е кръвосмешение, братко, чиста проба кръвосмешение. Баща ми е мъртъв. Баща ми. Затова го чувствах тъй близък, затова ме водеше към Долорес, като някакъв извратен пръст на съдбата. Сигурно сега си умира от кеф, където и да е. Боже, чуках сестра си. Боже, какво направих. Боже. Баща ми е мъртъв. Аз съм мъртъв. Мъртъв и погребан.

Главата му се пръсна. Просто се разлетя в различни посоки като презряла диня, стисната по-силно от як кандидат-купувач на градския пазар събота сутрин. Нямаше време да събира частите. Стана и тръгна нанякъде. Отиваше си вкъщи. Отдавна не бе го правил.

Защо, питаше се, защо аз? Защо на мен?

Защо съдбата бе бръкнала смело точно в неговия живот и бе разбъркала всичко с гигантска позлатена лъжица от евтино тенеке? Можеше да преживее смъртта на баща си, все пак човекът бе умрял за него преди много години, в деня, когато видя в дома за изоставени деца жената, представила се за майка му, която имаше негова снимка като малък и която му даде своя за спомен - тя му каза, че баща му е починал и тогава той го прие като нещо естествено; после майка му си отиде, отиде си завинаги и също умря (не наистина, макар че сигурно и това е станало, но поне за него бе така). Можеше да преживее факта, че сестра му е спала с баща им, че го е убила, защото нищо, сторено от жена като нея, не бе грях. Можеше да преживее и това, че е любил сестра си, и точно това го убиваше. Обикновен човек би казал, че драматизира нещата. Съдия би казал, че е престъпник. Психиатър би казал, че е лабилен психически. И всички биха били прави. Но това не го интересуваше, защото той бе вътре в лабиринта - той се бе лутал седмици, воден от някаква неземна мистична сила, оказала се ръката (хипотетично казано) на мъртвия му баща, която със садистична перверзност го бе отвела до мъртвата му (морално, а не телом, съвсем не телом) сестра и го бе хвърлила в утробата й; той бе слаб, жалък, нищожен, безсилен - с удоволствие се бе потопил в оргията на плътта, слабостта му го бе захвърлила в обятията на безмерното телесно блаженство с най-женствената жена на света и той бе прегърнал своя жертвен стълб с готовността на един нещастен роб на чувствата, какъвто си беше. Съдбата не можеше да се гордее с постижението си - просто бе подмамила нещастния самец в капана на фаталната женска - най-елементарното нещо на света; вечната игра, която се е играла и ще продължава да се играе - от великолепното безвремие на първата жена до грохналото битие на последната. Обикновено жертвоприношение - красиво, сладко, фатално.

Входът. Стълбището. Вратата. Вкъщи. Автоматично той се прибра у дома, носен на крилете на познанието за пътя към ниската сива сграда на тихата, забутана уличка в краен квартал. Движенията му бяха забавени като на дрогиран, но непогрешими. Водеше ги една неизбежност и мрачна решителност - същата, която го бе направлявала през последните няколко седмици. Знаеше какво трябва да направи. Знаеше защо. Знаеше как.

Приближи се до телефона и вдигна слушалката. Набра номер. Когато му отговориха, той каза просто:

- Името ми е Питър Скот. След минута ще се самоубия.

София, 5 юли 1998 г. - 12 ноември 1999 г.

© Иван Бончев, 2003
© Издателство LiterNet, 26. 06. 2003
=============================
Първо публикуване, електронно.