СКАТОСОФИЯ
ИЛИ РАЗМИСЛИ НАД ЕДНА АНТОЛОГИЯ И ОТВЪД НЕЯ

Анжелина Пенчева

web

Повод и вдъхновение за настоящия текст e една оригинална антология, издадена в Прага през 2001 г. (автор на концепцията и предговора Павел Рут). Антологията носи уж недвусмисленото, а всъщност криещо немалка опасност от погрешна рецептивна настройка заглавие “Голяма книга за лайното” (Velká kniha o hovně). В действителност съставителят представя т.нар. литературно лайно. А първостепенно място (и внимание) е отредено на, да продължим в същия дух с номинацията, модернистичното лайно, представено чрез текстове от края на ХІХ и първите две десетилетия на ХХ век, когато, по думите на П. Рут, „вместо големите любовни страсти и национално-патриотичните теми като централен мотив започва да се появява вътрешният свят на човешките усещания като страх, срам, гняв, безнадеждност, и то както в мистично-декадентска одежда, така и в натуралистична интерпретация“. Именно посоченият период е според Рут преломният момент, когато се отприщва интересът към скатологичните теми “както от социологическо и психологическо гледище, така и от позициите на литературата и изобразителното изкуство”. Всяко нововъзникващо литературно направление (експресионисти, примитивисти, сюрреалисти...) ги “прегръща” (въпреки че “будят по-голямо възмущение и срам от порнографските текстове”) и същевременно разкрива нови техни измерения. “Лайното постепенно си пробива път през мистиката до архетиповете, дълбинната психология, гротеската, за да завърши със своего рода израз на апатия от състоянието на обществото след 1848 г.” Този именно забележителен път на мотива проследява Павел Рут, като не пропуска да ни представи и най-нови негови модификации, нещо като постмодерното лайно. Неведнъж излиза от тясно заявената в заглавието тема, като се занимава не само с, така да се каже, есенцията на долницата - екскремента, но и с физиологическото действие, и с органите, които го случват на бял свят, изобщо със “задницата на долницата”, включително с определени други нейни продукти, с “дома” й¹, а също и с някои нейни метафорични проекции - природни, архитектурни², социални³... Всеки от тези аспекти би бил много благодатен за изследователя, но нека се насочим към друг, който като че ли е най-задължаващ, изпъкващ - случайно или не - със значимостта си в естетската антология на Рут, и изкушаващ с дразнещото напрежение между привидните несъвместимости, които съвместява - “задницата на долницата” и звездните висини на горницата. Става въпрос за литературното представяне на лайното като предмет на философията, или дори като философска категория. В този текст философията се разбира в своята широка ученическа/учебникарска дефиниция - система от възгледи за обясняване на света. В този смисъл за философски системи се приемат и различните митологии и религии.

Лайното несъмнено е неотменна съставка от света, нещо повече - то е непосредствено и неоспоримо доказателство за съществуването на човека в света заедно с туптенето на сърцето, циркулацията на кръвта, дишането. Екскрементът би могъл да символизира и асимилацията, усвояването на света от човека, респективно - най-пълната симбиоза между тях. Той е обединително звено между човека и природата, както и между живата и неживата природа. Изпражнението е еманация на невъзможността обитаващият света на живите човек да се избави от обременяващата духа му телесност. С други думи - лайното провокира голяма част от екзистенциалните проблеми на човешкото битие, или поне се докосва до тях. Неизбежно е било, следователно, то, експлицитно или имплицитно, да намери място във всевъзможни митологични, религиозни и философски концепти. Показателен в това отношение е (стига да не е ловка мистификация) препечатаният от култовата поредица на Индржих Щирски “Erotická revue“ в антологията мини-трактат от абат Дюбоа “Обрядът на срането в Индия” в превод от френски. Оказва се, че днешното досадно-делнично действие в дълбоката древност на източната страна е било придружено от цяла мрежа ритуални практики (“Ако браминът иска да се изсере, трябва да спази двайсет и три предписания”) с дълбок символен смисъл, в това число избирането на подходящо място (върху което не се простира никоя от многобройните забрани), съблюдаването на пълно мълчание, извършването на действието с максималната възможна бързина; след приключването му браминът не бива да поглежда зад себе си, трябва да изтрива ануса си на подходящо за пречистване място точно определен брой пъти с грижливо подбрана пръст (отново изборът е ограничен от всевъзможни забрани), като това в никакъв случай не бива да се върши с дясната ръка. Ако “набожният серящ брамин” не спази макар едно от изброените строги предписания, вечен позор грози не само него, но и всеки, неволно станал свидетел на това ужасно прегрешение.

Философското измерение на лайното виждаме синтезирано в отпечатания в антологията графичен диптих на Емерих Алоис Хрушка, преписващ/дописващ оригинално класическия Хамлетов въпрос. Под двете еднакви изображения на стилизирана човешка фигура, понесла пред себе си положено на поднос (а може би върху “тухла от мирозданието”, защото предметът изглежда досущ като тези, които обкръжават плътно отвсякъде фигурата) добре оформено изпражнение, пише съответно: “Да бъдеш, или да не бъдеш” и “Да твориш лайно, или да не бъдеш жив” („Být či nebýt” и „Mít hovno či nežít”).

Антологията започва почтително със стихотворението “Лайно”, приписвано на Ярослав Връхлицки. Съставителят коректно споменава недоказаното авторство, така че не знаем дали не става дума за извънредно сполучлива пародия, която, ако е такава, несъмнено също е дело на високо талантлив автор. Лирическият герой (или, както предпочитат да казват в „новото време” чешките колеги, „говорителят на лирическия субект”), е получил като подарък за рождения си ден от своите приятели тежест за затискане на документи под формата на човешко изпражнение. Предметът поражда у него непреодолимо вълнение (“усмихвам се, проронвам сълза”), както и поток размисли (в духа на типичната за по-зрялото творчество на Връхлицки рефлексивност) за “майстора” на изпражнението, за възрастта, за професията и дори за политическите му предпочитания; изобщо - за връзката между екскремента и „венеца на творението”. Постепенно се оформя идеята за лайното като най-висша ценност на битието и всъщност като негов еквивалент (“за какво са ти милиони, щом не можеш да сереш?”). Крайният продукт на храносмилането изземва целия смисъл на човешкото съществуване: та нима човек, пита Връхлицки или „Връхлицки”, бил той крал или просяк, е нещо повече от жива каруца за разнасяне на лайна?

Първият раздел на антологията, наречен “Символното лайно”, започва с разказа на Густав Майринк “Как исках да произвеждам злато в Прага”. Тук интересуващият ни обект е вкаран в една частна философска система, каквато е алхимията. Пародийно-иронично натрупвайки романтични и готически клишета, Майринк довежда героя си до шифрираното в древни книги познание, че праматерията, без която превращението в злато е невъзможно, представлява всъщност екскременти, самите те трансформирани чрез дълъг престой в земята в “масленожълта, божествено ухаеща и сладка като манна небесна материя”. Накрая героят дори се сдобива с мечтаната субстанция, ала опитът му да се намеси, бидейки непризван, в тайните на вселената не само не сполучва, но и му донася куп нещастия. Въпреки забавно-гротесковата модалност на разказа, в който възвишеното и низкото непрестанно разменят местата си, самата идея екскрементът да бъде представен в ролята на философския камък не е смело хрумване на Майринк. Издателят Рут припомня в предговора, че всъщност изпражнения (вярно, не човешки, а животински), наистина са били използвани в алхимичната практика, и то не само заради някои свои физически характеристики (подходяща постоянна температура), но вероятно и заради това, че символизират, всъщност дори въплъщават, основната идея на алхимията - промяната, превръщането на едно в друго; следователно изпражненията биха могли да са носители на латентна енергия и да инициират такива промени и в други вещества. Нека не оставяме да ни убегне атрибутът “божествен” и препратката към манната - едва ли случайно допиране, а дали не и отъждествяване, на двата възможно най-отдалечени един от друг края на долницата и горницата.

Забележителен е следващият разказ в антологията - “Действително събитие, състояло се в Постморталия” от Ладислав Клима. Клима е представен вече в превод на български, но поради ограничения тираж и днешната странна книжна дистрибуция едва ли е познат дори на най-пристрастената към високата литература аудитория. Освен това прочитът на неговите текстове непременно трябва да се случи на фона на знанието за необикновената му личност, за уникалната му поетика, за трудно определимото му място в чешкия и европейския литературен процес и преди всичко на философските му възгледи, които ни представя вещо Йозеф Зумър в предговора към едно от малкото книжни издания на Клима в Чехия - “Мигновения от вечността” (Vteřiny věčnosti), Прага, 1967 (обърнете внимание на годината на изданието - именно тогава е било възможно както представянето на Ладислав Клима, така и предложеното проникновено тълкуване на философските му и художествени творби; цитатите в тази част от изложението са от текста на Зумър или по него). Във въпросния предговор, наречен “Философ на гордата човечност (или човешкост? - б. м., А. П.)”, Зумър припомня, че още първата издадена философска книга на Клима е приветствана като “историческо събитие в историята на чешката философия”, защото благодарение на нея на чешка почва встъпва радикалният субективен идеализъм. Зумър подлага на критическа дисекция тезата, че Клима е епигон на Шопенхауер и Ницше. Но ако Ницше е “освободил човека от господството на Бог”, то чешкият философ отива по-далеч (и по-дълбоко) - той се стреми да постигне непостигнатото от Ницше: да освободи човека от “господството на старата метафизика на обективния свят, където в крайна сметка Бог лесно се укрива под формата на различни субстанции”. Това той прави, като обявява света за абсолютно несъществуващ, плод на чиста фикция: “На нас ни се струва, че ни се струва, че нещо съществува”. Светът е изпразнен, лишен от субстанциалност. “Човекът се възкачва на освободения от мъртвия Бог трон и сам става Бог, господар на света и на самия себе си.” Това е смисълът на Климовия “егодеизъм” (още “егосолизъм”) и “деоесенциализъм”, заключава Зумър. По-нататък той се спира и на белетристичното творчество на Ладислав Клима, чиято същност е изразена най-лаконично в известното определение на Фр. Кс. Шалда - “философ-поет”. Зумър доразвива това наблюдение, доказвайки, че философията на Клима без съмнение притежава “поетическо измерение”, че ако биха били доразвити в подходящата посока, някои нейни аспекти са могли да станат “манифести на много направления на модерното изкуство”. И обратното, литературните креации на Клима са като че ли негови упражнения по философия, по собствената му философия, съгласно която развихрената, свободна до абсолютност игра на човешкия разум и на подсъзнанието е оста на мирозданието или по-право самото мироздание. Интересно е, че Ладислав Клима не е придавал особено значение на литературните си занимания, което се доказва от няколко красноречиви факта - почти приключва с тях близо двайсет години преди смъртта си, собственоръчно унищожава голяма част, налага възбрана върху публикуването на друга голяма част, а и издаването на останалото е предимно дело на приятели и почитатели, осъществено без негова лична воля (в някои случаи дори против нея). “Философията е поезия на разума”, прогласява самият Клима. Четейки белетристичните му текстове през философията му, няма как да не заключим, че той “употребява” литературата и преди всичко неограничените възможности на поетическия език, за да доизкаже и да доизрази възгледите си с необуздана, титанична експресия, която не е по възможностите на философското писане. И ако в програмната си прокламация от 1910 г. говори за “нова форма на романа”, “абсолютно свободна и позволяваща си всичко”, защото дотогавашната е “тясна”, за “най-свободен стил”, за пресъздаване на “душевния живот без никакви прегради”, то тези постулати се покриват едва ли не математически точно с философските му възгледи. Което обаче ни най-малко не “кастрира” художествеността на творбите му, а точно обратното, разкрива непознати дотогава измерения на тази категория; с пълно право Зумър го нарича “голям експериментатор и революционер на модерната проза”, белетристичното му творчество - “превратно”, като към своето мнение прибавя това на Отокар Бржезина (самият той определян от Арне Новак като може би единственият европейски чешки поет на модерното време), според когото Клима е “...роден белетрист, навярно единственият в цяла Европа. (...) От него очаквам произведение, което ще бъде първото от новото изкуство.”

Нека сега с помощта на още два цитата се завърнем към интересуващата ни тема. Единият принадлежи на самия Клима: “През последните две години избълвах за свое собствено развлечение и отдих камара “бел’летрия”, десет пъти по-реалистична и гнусна от Зола, 10 пъти по-фантастична от Хофман, 10 пъти по-мръснишка от Казанова, 10 пъти по-перверзна от Бодлер, 10 пъти по-цинична от Грабе, 10 пъти по-изпълнена с парадокси от Уайлд, 10 пъти по-груба от Хавличек, 10 пъти по-ефикасно средство за развращаване от “Лабиринтът на света и раят на сърцето”, с една дума - non plus ultra неморалности, злодейства и лудост.” Другият цитат е отново от казаното от неговия тълкувател Йозеф Зумър: “Неизчерпаемата фантазия на Клима подчинява на естетическата функция и най-тъмните страни на човешката психея, физическата и метафизическата погнуса и ужас, садизма, зверствата, сатанизма, перверзията, параноичното безумие, подсъзнателната ирационалност с всички слепи инстинкти (...). Всички табута, по които модерната европейска литература плахо пуска по някой изстрел в продължение на десетилетия и от време на време поваля някое, в творчеството на Клима падат всичките наведнъж.” Напълно логично следователно можем да очакваме обектът на настоящия текст, лайното, да “проблясва” в прозата на Ладислав Клима. Впрочем, то присъства като метафорика и във философските му текстове - ето как например е “формулирана” същността на материализма: “Светът като лайно, от което се вдига дим - духът”. А що се отнася до белетристиката му, там изобщо телесността, физиологичността присъства просто смазващо, в пределно одолничностени, отблъскващи, нездрави, патологични хипостази. Това виждаме в най-“изчистен” (простете за неволния оксиморон) вид в избрания от Павел Рут за антологията му разказ на Клима, където фекалиите в прекия и непрекия смисъл се стоварват като лавина, разливат се като блато и мирисът им преследва героя до материалния край на света, където той се опитва да избяга. Ставащото в разказа (героят изчаква трепетно, и дочаква, агонията на любовницата си, която сам е убил с малки дози отрова) е обговорено все чрез скатологични лексеми: гневен на отказващата да пукне жена, Генор се утешава: “И лайното един ден все пак престава да дими!”; явилото се в нощния му кошмар канарче строшава със страховития си клюн черепа му и рие в мозъка му “като свиня в тор”; център в описанието на отвратителната, гнояща и гниеща отвсякъде физика на Генор са чудовищният му търбух и най-вече гротескно безобразният му задник, който “не се състоеше от две полукълба, а образуваше една цяла-целеничка топка, в чийто център се чернееше безсрамно аналният му отвор, при това силно издаден навън, сякаш протегнат за целувка”. Предполагаемата смърт на Гена е описана с глагола „pošla“, употребяван в чешкия език само за кончина на животни. Самата агония е съпроводена с отделяне на невъобразимо количество фекалии, които затрупват смъртния одър на нещастницата и от тях остава да се подава само главата й (въпрос на време е и тя да потъне под екскрементите). Всъщност и пространството на ставащото може да се уподоби на долница, в него дори случайно проникналото слънчево сияние е “кървавочервено, мътно, тихо, зловещо”. Експресията на гнусотата е изострена до крайност чрез непрестанното й съпоставяне с възвишени обекти, които тя неведнъж симулира и замества: неколкократно се споменават звездите, светлината; освобождаването от бремето на чревното съдържимо се изживява от героинята Гена като небесно блаженство, като божествена лекота; златистата лъскавина на изпражненията е за нея всепроникващо неземно сияние. Предсмъртните си мигове Гена изживява, разкъсвана между дърпащите я нагоре възвишени сфери и поглъщащото я фекално блато в постелята й. Кулминацията на сдвояването е прозрението на Генор, че неудържаните екскременти са всъщност самата изпусната душа на Гена, която, ерго, ще се зарие обратно в земята, вместо да отиде на небето.

Почти до края на разказа контрапункт на уродливата психика и физика на двамата герои е образът на външния свят - фосфоресциращите звезди, свежият вятър, идиличният пейзаж отвъд стените на описания дом на ужасите. Но този контрапункт се оказва привиден, измамен. Достигнал мястото, в което се съединяват хоризонтът и небесният свод, Генор с ужас открива, че небето е от камък, а слънцето, луната и звездите са “отвори в него”. Всъщност звездното небе сътворява със свода си една космическа долница, вмирисана от Генините лайна-душа, или, ако включим в анализа крайния субективен идеализъм на Клима, светът се оказва всъщност мултиплицираната долница на Генор. Ако съвестно се придържаме към тезите на философа Клима, не би могло да има друг, емпиричен свят извън съзнанието и психеята на Генор; драмата е, че това съзнание и психея се изчерпват с долницата му, или, по-право, той изобщо не притежава горница. (Впрочем, ако се опитаме да разчетем семантично имената на двамата герои, те по всяка вероятност препращат към благородния корен gen, оттам - към гениталиите, следователно - към “предната” долница⁴.) Какво излиза: нарочно или не, Клима разкрива опасната страна, или дори трагизма, на собствената си философска концепция: светът е продукт на духа, но що за свят е той, ако породилият го дух се помещава в нечия долница и лъха на лайна?⁵ Би следвало да приемем също, че и споминалата се Гена е била светотворка, както всеки друг притежател на индивидуален дух; и като си припомним какво представлява субстанцията на душата й, то изводите за естеството на света/множеството светове стават вече крайно безрадостни.

От само себе си се разбира, че в антология от такова естество не би могъл да липсва Ярослав Хашек. Тук той е представен с кратката пародия “Предател на народа в Хотеборж”⁶. В нея скатологичното отправя предизвикателство не към, така да се каже, “чистата философия”, а към философията на националната история и към висши идеали като патриотизма и героичното минало. По времето на написване на разказчето (1912 г.) те едновременно са анахронизъм, след като през голяма част от предходния век са детерминирали и обществото, и литературата в чешките земи, но и продължават да “имат почва” в още неизвоювалата независимостта си страна. Освен че напада нелепата мода на възкресяване на надживени стереотипи, Хашек успява „с едно лайно” да подиграе поне четири чешки национални символа наведнъж. На първо място това е ранновъзрожденският език (а през него и този на старите чешки писмени паметници), който тук с книжността и приповдигнатостта си служи като средство за неимоверно усилване на комизма, защото с него е обговорена една, меко казано, профанна и срамотна случка. Нататък в текста е положена в гротесков контекст песента “Кои са божиите воини”. На трето място е поругана прочутата чешка бира, защото именно тя причинява диарията на злополучния герой. И на четвърто място в буквалния смисъл е осквернен (с екскрементите на героя) чешкият дъб, под който, според поставената на него табелка, си бил отпочинал Ян Жижка по време на един от своите бойни походи. Непредотвратимото изхождане по голяма нужда на клетника Ян Павличек под въпросния дъб е привидяно от спътниците му от хотеборжската Омладина, отправили се на патриотичен събор в Часлав, като чудовищна мерзост. “Самият онзи дъб, под чиито клони Жижка сбирал сили при похода си към Пршибислав, като да съзнаваше размера на предателството Павличково към цялата нация и към историята ни; той зашумя с клоните си и обсипва с желъдите си почвата околовръст тъй дълго, докато скри милостиво и сетната диря от Павличковото дело.” Тук се сблъскваме с друг комплекс от семантиката на екскремента, формиран още в далечното минало и особено изострен по време на християнството. Християнският човек мрази изпражненията си, тъй като те през целия му живот напомнят за неговата смъртност, тленност, недостойност. Дразнещо и непрестанно напомнящо на човешкия дух за неговия неизбежен телесен носител на земята, лайното е открай време натоварвано с безброй негативни конотации. Като краен и най-нечист израз на телесността то е пълната противоположност на духа и следователно притежава осквернителска и десакрализираща мощ. Неслучайно пърденето и срането присъстват (наред с разюзданата еротика, практикувана и от монасите) свръхизобилно в прочутата средновековна чешка сатира “Врачът с мазилата”, травестираща мотива за трите Марии и гроба на Христос и представляваща вербално тържество на долницата. В травестираната версия на притчата за Аврам и Исак възкръсналият момък възкликва: “Майсторе, май дълго спах, но възкръснах, оживях и едва не се посрах” (превод Димитър Стефанов)⁷.

Няколко други текста от антологията обаче ни показват, че когато човек престане да противопоставя своята духовност на телесността си и започне да ги възприема като взаимообуславящи и взаимодопълващи се, лайното се приема като нещо позитивно, та дори високо позитивно. Доброто храносмилане, респективно “качественото” лайно, например е признак на добро здраве, при това не само телесно, а и психическо. Ето защо Йозеф Вахал отправя за настъпването на новата 1954 г. следното пожелание към приятелите си: “Желая здравословно, хубаво като за изложба, лайно”. Да отбележим, че надписът под приложената рисунка, показваща как именно си представя Вахал въпросното творение, звучи: “божествено здравословно лайно”... Тук като най-добра илюстрация могат да ни послужат писмата на две благороднички (навярно също мистификация), отново препечатани от “Erotická revue“ íа Индржих Щирски. Едната, принцеса Шарлот Елизабет Баварска, измъчвана от запек, негодува срещу космическата несправедливост хората да бъдат принудени да се изхождат. “Аз бих приела това при носачите, войниците, които са на стража, (...), но императорите също серат, императриците серат, папата сере, кардиналите серат, принцовете серат, архиепископите серат, генералът на ордена сере, абатисите серат, свещениците и кметовете серат; признайте, че светът е пълен с отблъскващи и гнусни серачи, защото в този свят се сере във въздуха, сере се на земята, сере се в морето, цялата вселена е пълна със серящи хора (...). Ако си мислите, че целувате прелестни, малки и сладостни устенца, то вие сте в плен на заблуда: всъщност целувате мелничка за лайна." Достойният отговор на хановерската курфюрстка представя нещата в точно обратната светлина. “На мен ми се струва, че вие не можете да усетите нито една наслада, щом ви е чуждо блаженството, което носи срането. (...) Наяждаме се и се изсираме, изсираме се и се наяждаме; тези две действия са в непрестанен кръговрат и може да се каже, че серем, само за да можем пак да се наядем, и че после трябва пак да се изходим, само и само за да сме в състояние отново да си похапнем. (...) По-добре да не живеем, отколкото да не серем.”

Разбираме, че при такава всеобхватна екзистенциална тема, каквато е лайното, една литературна антология на мотива никога не би могла да бъде изчерпателна. И все пак е трудно обяснимо отсъствието в разглежданата тук подорка на Милан Кундера, в чието творчество екскременталното играе важна смислотворна роля. Нещо повече, бихме могли да кажем, че „скатософията” е важен дял от „кундерософията”.

Незабравима е прочутата „клозетна” сцена от „Шегата”. Постигнатата от тежко любовно разочарование, смъртно оскърбена героиня решава да се самоубие, но погрешка изпива флакон пургативи. По (кундеровска) ирония не друг, а именно любимият мъж се оказва този, който я намира зад вратата на дървения клозет в кулминацията на диаричните й спазми. Тази сцена, разбира се, може да бъде четена (и много често бива четена) като повърхностно-комична. Но бруталното разминаване на възвишеното намерение и диаметрално противоположния резултат е всъщност лайтмотивът на целия роман и случилото се с Хелена е травестийна проекция на случилото се с главния герой Лудвик Ян, профанизирана миниатюра на собствения му трагичен житейски крах. И другата важна тема на „Шегата”, тази за безмилостната ирония на голямата история, играеща си с човешките съдби (няма значение, че самата история се твори от хората; в даден момент тя се изплъзва от техния контрол, става всевластен Бог), в цитираната сцена е преинтерпретирана в принизено-битов вариант. Принудителното и болезнено изпразване на червата на Хелена дублира в профанен план съкрушително-опустошителния катарзис на Лудвик.

Ако в „Шегата” е само един, и далеч не най-важният, от множеството сложно преплетени мотиви, то в „Непосилната лекота на битието” телесността изобщо и екскрементът като неин най-еднозначен символ вече заемат централно място. Две от седемте глави на романа носят еднакво и отпращащо ни право в сърцевината на нашата проблематика заглавие - „Душа и тяло”. Другото дублиращо се заглавие - „Лекота и тежест” - също не е далеч от нея. Разбира се, лайното е „тежест” и „бреме”, т.е. обратното на „лекотата” - все ключови за романа понятия, които съграждат семантичната му ос - и в буквалния, физическия смисъл. Но лайното, както и куркащите в най-романтичния миг от живота на героинята Тереза нейни черва, са, по думите на самия Кундера, разбулване на „непримиримия дуализъм на тялото и душата, този основен принцип на човешката същност”. В „Непосилната лекота...” Кундера ни представя въпросния изконен проблем на древни митове и стари и нови религии през манталитета на интелектуалеца от края на ХХ век - може би не точно атеист, но с доста проблематизирано отношение към ако не мъртвия, то поне твърде обезсилен Бог: „От мига, в който човек е станал способен да назове всяка част от тялото си, то го притеснява по-малко. Ние знаем още, че душата не е нищо друго, освен дейност на сивото мозъчно вещество. Дуализмът на тялото и душата е завоалиран с научни термини и днес ние можем весело да му се надсмиваме като на някакъв старомоден предразсъдък. Но стига само човек да е лудо влюбен и в същото време да е принуден да слуша куркането на собствените си черва, и единството на душата и тялото, тази лирическа илюзия на научния век, светкавично се разсейва.” В образа на идеалистката Тереза противоречието духовно-телесно е изцяло доминантно. Не само собствената й, но и чуждата телесност е за нея „непосилна тежест”; тя сякаш има очи само за грозното и отблъскващото в човешката плът и за усложненията, които тази плът причинява. Сцената на нейното умишлено, но в действителност нежелано грехопадение закономерно завършва в най-недуховното място - клозета, където на човек грубо се припомня неговата небожественост, плод на библейското му грехопадение; клозета, където той се отървава от „отпадъците на своята утроба”, за да може „тялото да забрави за своята нищета”. Но това отърваване и забравяне е илюзорно; телесността ни е вездесъща, под чистичкия ни свят лежи една цяла и сътворена именно от нас „лайняна Венеция”, предупреждава Кундера. Осъзнава го най-после и самата Тереза. Изпразването на червата е за нея достигане на възможния предел на (само)унижението, но и отмъщение, насочено към предалата я, провалила се, оказала се недостойна, нейна душа.

Темата кулминира в главата „Великият поход”. Нежеланието на сина на Сталин да почиства следите от своята дефекация от тоалетната във военнопленническия лагер предизвиква битова колизия, а тя довежда до неговото самоубийство. Кундера използва случката, за да свърже отделянето на екскременти с темата за Бог (първо, Яков Сталин е син на най-могъщия човек по онова време в света, тоест почти Божи син; второ, допълваме ние, самият акт на самоубийството е изземване на функциите на Бог). Но не спира дотук. Следват философски размисли за несъвместимостта на Бог и дефекацията. Кундера ни представя лайното като „по-сложен теологически проблем от злото”, защото ако човек е свободен да решава дали да върши зло, то той няма избор дали да продуцира фекалии и в този смисъл отговорността за съществуването на лайното носи Бог. Но не само това: низвергнатият и прикриван по всякакъв начин (точно за да се позволи на човека да се чувства богоподобен), но оставащ си все тъй нахално реален смрадлив продукт на човешката телесност е за Кундера напълно достатъчен аргумент да бъде поставена под съмнение християнската теза за Сътворението (Бог не ходи по голяма нужда, следователно не ни е създал по свой образ и подобие).

Известно е, че откривателската поетика на Милан Кундера има множество последователи в съвременната чешка проза, а много от разработените от него мотиви присъстват като очебийни посттекстове в нея. Не правят изключение и скатологичните мотиви. Така например един от романите на Иржи Кратохвил още със заглавието си заявява съотнасяне с Кундера: „Печалният Бог” (Truchlivý Bůh. Бърно, 2000). В своята дръзка парафраза на „Битието...” и други Кундерови текстове той отива още по-далеч от учителя си в интерпретацията на набелязания теологичен парадокс. Героят с библейското (нищо, че според бележката на автора уж било случайно избрано от телефонния указател) име Йордан желае да скъса с рода си, който постепенно се е превърнал в мафиотски клан и освен това крие в миналото си грях, почти равен на първородния. Самият той е единственият, който е преминал с чисто име и съвест през горнилото на новата чешка история. Ето защо именно него избира преди смъртта си „кръстницата” Душичка (името означава на чешки и „Задушница”) да я замести и да върне в семейството морала като най-висш императив. Това обаче се оказва вече невъзможно, покварата и развалата са преминали границите на приемливото и на поправимото. И макар персонажите да са силно усъмнени, че мистичната непрекъсваемост на родовите връзки е валидна в края на ХХ век, се оказва, че има само един начин героят да ги разкъса: като извърши нещо, пред което бледнее и най-голямото кощунство, нещо, което да взриви устоите на културата и цивилизацията. Оставен да бди край ковчега на „кръстницата”, той покрива със съдържанието на червата си главата на покойницата. Така затваря кръга от безбожни престъпления в името на Семейството, започнат от самата нея преди десетилетия (първото от тях също е белязано с дефекация). Крайното деяние му носи и крайно освобождение: Йордан става „никой и нищо”, който не идва от никъде, не отива никъде. Отхвърлил и отказал се от всичко, той успява не само да стигне при Бог, но и да размени мястото си с него.

И за финал още една днешна парафраза на Милан Кундера. В романа си „Убийствена любов” Александра Беркова също си играе и с философизиращата проза на Кундера, и с неговата скатософия: „Да, вярно е, че не можеш да влезеш два пъти в една и съща река. То и едно и също лайно не можеш да изсереш два пъти.” Нима може да се възрази нещо на това съждение, което отново нарежда лайното до вечните символи на човешкото битие и на вселенската хармония? И нищо чудно, защото, както ни уверява чешкият учен Антонин Долежал в книгата си „Пикантно езикознание” (Pikantní jazykověda, Прага, 1996), в санскрит думата „самсара”, ще рече „все-сране” или „съ-сране”, означава именно вселената и вечния кръговрат на всичко в нея.

БЕЛЕЖКИ:

1. ... т.е. клозета. Антологията предлага фрагменти от прочутия цикъл фотографии на Йозеф Прошек “Пражките клозети”. Чернобелите екстериорни снимки на неугледни и грозни “представители на жанра” съдържат, оказва се, неочакван поетичен заряд, някаква неустоима мистичност. [обратно]

2. Вж. откъса от “Подземна Прага” на Карел Ладислав Кукла, пародийно романето, описващо “дъното” на Прага и обитаващите го странно-страшни същества. [обратно]

3. Вж. текста на Егон Ервин Киш “Нощ в приюта за бездомници” или “Подземният “хотел” на пражките скитници” на Кукла, където откриваме и безценен миниречник на пражкото “блато”. [обратно]

4. Разглеждайки фразеологичните и стилистични употреби на думата “лайно” в чешкия език в съпоставка с френския, писателят Лубомир Мартинек стига в изследването си “Двете страни на едно лайно”, поместено в края на антологията, до интересни изводи за народопсихологията на двете нации. Докато френските псувни са “еротизиращи” и отпращащи към “предницата на долницата” (това Мартинек обяснява със завишения интерес към секса и съблазняването у латинските етноси), чешката приземеност (zemitost) „се задоволява с екскрементите и свързания с тях орган”. Друго обяснение за копролалисткия и скатологичен модел на чешкия език Мартинек вижда в многовековната липса на аристокрация в чешките земи. Изглежда обаче, че българската езикова реалност може да разклати силно иначе привидно здравата логика на хипотезата му. [обратно]

5. Подобна хиперекспресивност в литературната употреба на долничното в най-ново време откриваме в новелата на представителя на най-младото поколение чешки прозаици Вацлав Кахуда „История за василиск”. И тук метафориката на „обикновената” човешка долница не е в състояние да предаде достатъчно задоволително всепроникващата гнусота, мерзост и неприемливост на нашия свят, затова авторът прибягва до образи като този на лекарката-чудовище, чиято тайна страст е да похапва току-що отделени, парещи животински изпражнения. [обратно]

6. В друг текст от антологията, писан от Зденек Матей Кудей, Хашек е герой от гегова кръчмарска случка (може би автентична), където самият той е заподозрян, че е оцапал... женските гащи, които е нахлузил, за да се прави (впрочем с огромен успех) на кипра селска мома, а после не е успял да свали в нужния (критичния!) момент заради безбройните им дипли и връвчици. [обратно]

7. Препращаме към вещите коментари на тази творба, направени от проф. Иван Павлов в изданията „Изкусителката и нейното куче (Старочешки Декамерон от ХІV век)”, подбор и превод от старочешки Димитър Стефанов, С., 1993, и „Христоматия по стара чешка литература”, автори Ив. Павлов и В. Пирова, С., 1993. [обратно]

© Анжелина Пенчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.05.2004, № 5 (54)