"ТАЙНИ И ЛЪЖИ"

Анна Койчева

web | Писма от Обединеното кралство

Всяка къща си има заден двор, всеки град - гето, а всяка държава - гледки, дето не трябва да излизат на показ... Или поне така изглежда...

Тази година православният Великден бе близо месец след протестантско-ватиканския, от който англичаните не се трогват много-много: шоколадови яйца, ваканция за учениците - така те отбелязват празника. За разлика от родителите си, съвременните поданици на Кралицата рядко се сещат за Библията, а за ходене на черква и дума не може да става. Освен ако поводът не е някое погребение или нечия сватба. Да не пропускаме и факта, че голяма част от тях официално се признават за атеисти, понеже така им е по-лесно.

Една седмица преди нашенския Великден, решихме да отидем до Лондон на черква - за Цветница. Православните храмове в Англия се броят на пръсти и повечето са или руски, или гръцки "катедрали", та затова и изборът ни беше малък. Катедрала е условно название, защото обикновено църковната обител е разположена в къща, досущ като останалите постройки в Кралството... Само една табела отпред указва за какво иде реч. Руската черква в Уестминстър, на пъпа на Лондон, в един от най-богаташките квартали - Кенсингтън, беше отворена от рано сутринта и по уличките към нея пъплеха семейства млади и недотам млади руснаци. В това време Хайд парк - от другата страна на булеварда, се пълнеше с подранили ездачи на коне, бегачи на кратки разстояния, колоездачи, играчи на тенис и боулинг, или обикновени англичани, тръгнали с ранички и сандвичи - да прекарат неделния ден на открито. Беше краят на април и макар черешите да бяха цъфнали, времето бе хладно и ветровито. Градът се събуждаше; пред големите музеи и изложбени зали вече се бяха проточили опашки посетители; конните полицаи край Темза се поклащаха в тръс; а пред Биг Бенд се виждаха дежурните плакати, този път разпънати в подкрепа независимостта на Мексико. Само след два часа градът щеше да заприлича на кошер от тълпи туристи, въоръжени с камери, очила, шапки и бинокли, покатерени по всевъзможен начин из паркове, градини и монументи, накачулени по двуетажните туристически автобуси, или яхнали велосипеди под наем само и само да обиколят забележителностите на втория по големина град в света за една сутрин, или за един следобед. По стечение на обстоятелствата аз и Майк, приятел и меценат, прекосихме Лондон не един, а няколко пъти този неделен ден.

Не е нужно да идваш тук заради едното ходене на изложба, музей, или зоологическа градина - самото лутане и оцеляване из мегаполиса, пренаселен от возила, коне и пешеходци, е събитие. Паркирането из улиците на Лондон е също преживяване. Не че и в София е по-различно, но тук, ако нямаш доказателство, че си платил на кметството предварителна солидна такса и вземеш, че паркираш на случайна улица, в продължение на половин час отнякъде изскача пътен полицай, блокира ти возилото и слага на стъклото огромен чаршаф с телефонен номер, цитат от някакъв закон и цифра на наложената ти глоба. Иди се оправяй.

Тук пътните полицаи не са като софийските - никаква банкнота не би ги умилостивила - отвсякъде дебнат камери и всичко се записва за вековете. А на това отгоре в повечето случаи служителите на реда не са полицаи, а полицайки. Тези служителки с униформа на "стюардеси" се наемат от всяко кметство и единствената им работа е да обикалят по улиците и да следят коя кола е превишила минутите, разрешени за паркиране на съответното място. Времето е пари - цените на услугите и на живота в Англия са така добре пресметнати, че държавната хазна никога не остава на сухо. Отишъл си да разгледаш някой замък със собствената кола и съкращаваш времето по пътуване. Щом влезеш в замъка, трябва да си платиш паркинг, съответно за един, два или повече часа. Пито-платено. Така е не само в Лондон, но и във всички градове и селца в Кралството. Така ще стане и в България, но съмнявам се някога на нашенските "паяци" да им мине модата. Подобни футуристични творения в Англия няма да видите - дори най-нахаканият шофьор не би си разрешил да задръсти улица или да паркира на забранено от властите място, предназначено за инвалиди или за родители с малки деца, или просто двойна жълта линия на асфалта. Тукашният "паяк" е свръхсолена глоба, придружена с отнемане на шофьорския лиценз най-малко за 6 месеца.

...В късните утринни часове Лондонската руска църква бе пълна, но по улиците към нея продължаваха да прииждат руснаци и друго-говорящи православни християни. На площадчето отпред бяха паркирани няколко лъскави лимузини, а край тях - групички мъже обсъждаха нещо на висок руски. Имаше и грузинци. Не бих се изненадала и чеченци да са се навъртали наоколо. За разлика от англичаните, които влизат в църквата точно в един определен час и излизат от нея по същия начин, тук суетнята продължи дълго след като службата приключи.

Цветница и началото на пролетта са хубаво време за размисъл. И за разходка. В Хайд парк чухме тук-там и българска реч. Обърнеш ли се, веднага разпознаваш сънародника, колкото и "лъскаво" да се е изтупал. По-голяма част от българите емигранти са родени през късните седемдесет или в началото на осемдесетте. Тук са със семействата си или живеят с други българи в една обща квартира. Ако не са софтуерни специалисти, санитарки по договор или както казват - "временно пребиваващи с учебни визи", българите в Англия са готови на всякаква работа. Медицински сестри от България идват помамени от фирми да печелят валута, но работят не като медицински сестри, а като помощни сестри, което не е нищо друго освен санитарки. Българското сестринско образование не се признава тук. Бедата е, че дори за детегледачи, продавачи в кафене или магазин, в Англия се искат британски сертификати и опит, придобит на място. Българското образование не се признава никъде, изключение правят някои "тънки" компютърните специалности. Съществуват английски университети, които предлагат "кредит трансфер" за някои учебни предмети - прехвърляне на част от придобитите в задгранични учебни заведения знания. За съжаление български универтситети, които да се ползват с привилегията "кредит трансфер" засега няма. С някакви облекчения за този род трансфер се ползват няколко нашенски "училища", които се броят на пръсти, а измежду тях - неизвестно мене школо някъде в Младост 1, София. Там се преподава науката "кибернетно пиратство".

Казват, че в Англия понастоящем пребивават стотина хиляди нашенци, по-голяма част от които - съсредоточени в Лондон, Оксфорд, Манчестер или Бирмингам. Прелетни птици като мен в Уелс, Йоркшир или Шотландия се броят на пръсти, та затова и избирателни секции в Уелс и Йоркшир няма разкрити. Но за изборите - като му дойде времето.

...Задгранични алма матер, "благословени" от Кралицата? Разбираемо е кои са тези университети - някои индийски, пакистански, новозеландски, хонконгски или африкански колежи - с една дума от бивши колонии на Англия. Пример как се поддържа националният дух. Какво да каже България с нейните "управници", с продадените и продавани национални интереси? Мисли ли някой за българите от Западните покрайнини, от Беломорието или за Таврийските българи? Безхаберие в Англия не може да се случи. Хонконг, който Велика Британия държа 100 години под наем, е всеизвестна люлка за процъфтяващи банкери и адвокати. Преди оттеглянето на Английската корона (1997) и благодарение на мътното данъчно облагане, Хонконг станал мека за хитроумни търговци, особено на текстил и на имоти. Сега най-богаташките квартали на Лондон се владеят тъкмо от такива люде, които дотолкова се чудят къде да инвестират парите си, че купуват не просто къщи, а цели квартали с паркове, езера и рекички. Минаването с кола пред тези лондонски квартали става след задължително плащане на такса, ако нямаш пари - заобикаляй и мълчи. В един такъв квартал, на име Дълич изживява старините си баронеса Тачър, жената, която възрастните англичани обожават (тя им била върнала потъпканото самочувствие!), а подрастващите мразят - по нейно време настъпил краят на местните занаяти и производство, но се отворили вратите за евтини работни пазари от Азия, Африка и Карибите. На същата баронеса принадлежи историческата фраза "Бедните заслужават да са бедни", която от 11 години насам яде главата на консерваторите и класирането им за всенародни избранници непрекъснато се проваля... В Дълич освен "покоите" на г-жа Тачър, има далеч по-внушителни владения. В едно такова "къще", разказаха ми, живее един "юноша бледен", който, ненавършил 17 години, е вече собственик на още няколко подобни имота. Сега кара шофьорски курс, но за разлика от останалите "деца", придружавани от настойниците си, родителите на това дете са твърде заети с управлението на няколкото собствени банки в Хонконг, та то, "горкото", е оставено на самотек и живее без опекуни в Града на мъглите, иначе известен като Лондон.

Но ето ти един парадокс. Да бъдеш англичанин - това съвсем не означава да бъдеш на ти с историята, да не говорим за световната литература. За резил повечето англичани не познават собствените си писатели. Продавачка в една от най-реномираните вериги английски книжарници "Отакърс", не беше чувала за Съмърсет Моъм и попита как се спелва (изписва) името му. Помислих, че се шегува, но тя се усмихна и погледна безпомощно към моя спътник, англичанин, който й бе задал въпроса на чист английски (в случай че моето произношение е неясно). Тук трябва да поясня, че навсякъде в публичната администрация на Острова (банки, болници, данъци и прочее), питането за правилното изписване на личното име е задължително. В случая с книжарката обаче не можеше и дума да става за (справка) от подобен род, девойката просто не познаваше този класик. Не е за почуда наскоро цитираната по Българската телевизия статистика: на въпроса доколко начетени са българите и затъпяват ли, ако не четат, отговорът бе: на всеки българин се падат средно дневно 9 мин. време за четене, на французина - 7, а на англичанина - 2. Сигурно е вярно - англичаните са заети премного с колите си, конете, голфа, диетите за смъкване на тлъстини, времето за козметика и лицеви инжекции на ботокс против стареене, пасане на овце, извеждане на кучета на разходка, пръскане и торене на цветятя в градината и най-вече - гледане на телевизия, та едва ли им остава минутка да прочетат ред-два. "Господине, желаете ли да лъсна топките ви?" Този иначе сериозен въпрос, задаван по време на игра на голф, разсмива англичаните... Които четат, но какво? Резултатите от поредната игра на тото или конни залагания, някоя и друга кръстословица, клюките около съмнително бременна сапунена героиня и много РЯДКО класика, вероятно - само докато ходят на училище, взависимост какво е училището. Понякога се питам какво ще стане в Англия, ако телевизията спре за една седмица. Вандалщини, запои, крах на стоковата борса и Ситито (нали няма да има реклами), нежелани бременности и въстания пред двореца в Бъкингам, пред Би Би Си или пред Парламента.

Наивни ще са библиотекарите и книжарите, ако по погрешка удължат работното време и наемат повече работници да обслужват клиентите. Освен ако не започнат да се подаряват безплатно по улиците, романите на английските класици ще продължават да събират прах по лавиците... Тук издатели и агенти работят рамо до рамо само и само да измъкнат задължителните 9, 15 или 17 лири от джоба на клиента (такава е обикновено цената на новоиздадена книга). Публикуват всевъзможни ръкоделия - как да си намериш работа и как да напуснеш работа, как да пропъдиш охлювите от градината; 20-годишни силиконови блондинки разказват автобиографиите си; какво да обличаш и какво не; сърцераздирателни признания на изнасилени от бащите си дъщери; книги за това как да напишеш книга; книги как да разпознаеш антики от анти антики... Всичко може да стане на книга, стига да намериш точния издател... Едно такова издателство, чието име буквално преведено звучи като "Пътна умора" се е заело да издава книги, предназначени за отегчения англичанин, тръгнал да пътува, колкото да убие времето и да си похарчи парите, разбира се. "Пътна умора" наема фотографи и "писатели", които пътуват и снимат нелицеприятни гледки от разни "местенца" на планетата. Дъщерята на една моя бивша английска колежка е подобна писателка и в момента "шета" из Австралия. Издателство "Пътна умора" си гледа интересите и плаща на своите фотографи и писатели, за да поддържат интереса у публиката буден. Снимките се композират под формата на гротеска и така се издават книги за уж съществуващи държави. За една държава - нова туристическа "дестинация" в Източна Европа, се разказва в поредната книга на въпросното издателство. "Молвания, страната, недокосната от модерното зъболечение" е нейното заглавие. Молвания е пародия на Албания, Молдова, Полша, Унгария, Румъния и може би... България, четеш, смееш се, но хуморът става черен и прехвърля добрия вкус.

Всъщност границите на британския вкус са доста размити. В момента едно от най-популярните четива е сапунена поредица за Камила - всеки ден след венчавката й се гледа под лупа. Разказът се публикува на части в реномирано английско списание и описва живота в кралското семейство като живот "във фирма" - Камила не може да се вижда с дружките си, нито дори да си купи цигари от бакалницата на ъгъла. Всичко трябва да става по протокол и с предварителна поръчка. За подобни лишения бедната дукеса се оказва неподготвена. Но не по-малко подготвени в живота навлизат и стотици млади хора, които прекарват години уж зад учебната скамейка. Образователната система в Кралството, оплювана по равно от консерватори и лейбъристи, си остава какафония. Автономията, печалбарството и съмнителното ниво на преподаване и даване на изпити в знайни и незнайни учебни заведения дотолкова е обсебила главите на преподавателите в тях, че те са готови на чудеса, само и само да докажат колко уникални и съвършени са и колко ценни и незаменими кадри са учениците, излезли изпод техния калем. Обикновено оттам излизат специалисти по ноктопластика или по възпитание на делфини.

Да му мислят наивните студенти, готови да теглят десетки хиляди паунди годишен кредит, за да учат в "университети", предлагащи обучение за правене на татуировки, за правене на клизми, или за "чистене" на гъбички от главата... Обирджийски модули за това как се лепят нокти и правят клизми - бол, но никой университет не предлага обучение за каналджии и газаджии - най-търсените професии в Кралството. Тези занаяти се преподават само от майстор на чирак, та затова и гилдията от газаджии е нещо като "синдиката" на таксиметровите шофьори пред летището в София...

Бе Цветница и за късмет - слънчев неделен ден. В Англия хубавото време е рядкост и се приветства почти толкова възторжено, колкото в България - безлихвените кредити от Европейския съюз.

От дума на дума и от крачка на крачка отправихме се към Източен Лондон. Там, в едно закътано кварталче сред халета и складове е отворил врати истински български магазин. По неволя Централната избирателна комисия го използва и като избирателна секция за предстоящите български избори. В халето магазин се продава всичко, за което би се облизал българинът - кебапчета, кюфтета, кисело зеле, дори музика и плакати на български фолкзвезди. Цените са поставени дискретно и разбира се, неясно. Касовият апарат е един и на него работи един човек. Уж е с фискална памет, ала разписките, които дава, излизат със странни цифрови знаци. Нейсе, купихме кори за баница и истинско саламурено сирене, запъплихме обратно към центъра.

Истинско удоволствие е да бродиш в страничните квартали, а в далечината да се откроява Ситито. Уличките с нищо не напомнят, че става дума за Лондон и за една западноевропейска столица, а напротив - досущ приличат на някои нашенски постройки, като например тези по софийския булевард "Константин Величков" или разбитите подлези около Мотописта... После преминахме "стената на времето" - ограда, на която различни часовници показват различното време в световните столици и стигнахме до Рибния пазар. По ирония (или нарочно) Рибният пазар е разположен "в полите" на световната стокова борса. Миризмата, която се разнася, пропъжда куцо и сакато и единствени гларусите са тези, които се навъртат наоколо... дилърите, охраната и такива като мен. Трябва да си въоръжен или със железни нерви или с някоя златна кредитна карта в джоба, или с камера (както аз например), за да устоиш на миризмата... Доковете са любимото ми място. Над тях се извисява Прибоят на Канарчетата - така поне си превеждам името Кънери Уорф. Там в миналото са разтоварвали шлеповете, а сега има огромни небостъргачи на банки и хотели. Обичам прибоя - това е излазът към Източен Лондон, където вече бяхме. По небето кряскаха гларуси, беше топло и удивителен - броят на колоездачите, прекосяващи града по къси панталонки. От Прибоя на Канарчетата тръгва железопътната гара на Канарчетата. Влакчетата са малки и прекрасни! Пъстри, и излизат от тънки стъклени ръкави. Обичам това място. Влакчетата водят към летището с доковете. Аз на шега го кръстих Летище за Канарчета.

...В Ситито се чувстваш като в град от идния век - архитектурата на някои сгради с нищо не подсказва, че сме 2005 година. Внезапно се натъкнахме на постройка, строена в стил Помпадур в Париж. Загрижени как да прекосим центъра, та да се върнем отново и да я разгледаме, попаднахме в потока коли и никой уличен светофар не ни разреши връщане назад. Само след три мили ситито бе далеч зад нас, а това, което се откри пред очите ни, дори най-злощастният българин не би си представил, че може да съществува. Гледката, която никога няма да забравя, се разиграваше в Хакни - известен с мизерията си бедняшки район на Източен Лондон. От двете страни на това, което някога е било улица, седяха или лежаха човешки същества, продаващи или опитващи се да продават де що покъщнина имат - кафеварки, транзистори, чаши... По-нататак разпрегната каруца, а ла цигански катун, бе приютила неколцина други бедняци, които се опитваха да привлекат вниманието на случайните минувачи (нашата и още една друга кола бяха единствените моторизирани посетители) и да продадат нещо в неделния следобед. На стълбите край слънчевата фасада на порутена викторианска къща спеше брадат несретник, а на лицето му бе изписана такава мъка и тъга, че бутилката, която ръката му стискаше на сън - наполовина празна, едва ли щеше да го утоли. Несритникът спеше, единствената топлина за него бяха ранните пролетни лъчи на залязващото неделно слънце. Наоколо бяха разпилени покривки и зимни дрехи, останали непродадени, но навярно те ще го топлят идната зима. Ако доживее. Никога няма да забравя това, което видях този следобед в един от най-бедняшките квартали на Лондон, на света... Отдалечен само на минути от мястото, където световните капиталови пазари замръкват и осъмват с милиони лири стерлинги печалба... или загуба... Има ли значение? Има ли значение, че си в Англия и Лондон, щом мизерията броди навсякъде. А в Лондон контрастите са толкова очевадни.

Тайни и лъжи - така се нарича един филм, благодарение на който преди 6-7 години една самоука английска актриса бе забелязана от световната критика. Един беден лондонски квартал разкрива личните тайни на една отрудена нещастна жена. История колкото трагична, толкова типично английска - просмукана от лицемерие, задни дворове, тайни и лъжи.

Прибрахме се в Мидландс мълчаливи и посърнали.

© Анна Койчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.12.2005
Анна Койчева. Писма от Обединеното кралство. Варна: LiterNet, 2003-2005