ЕСЕННО ПИСМО

Анна Койчева

web | Писма от Обединеното кралство

И аз съм така: намирам се на работа само да не стоя вкъщи... Поне една котка да имахме, дето се вика. На шега, на майтап - днес написах един имейл на Лигата за защита на котки (!?) и ще ставам член (!?)... Написах и писмо на Клуба на колоездачите - и там искам да членувам. Правя го и от спортен хъс - нека да държа пощальона нащрек и да идва всеки ден да ми пуска по някое и друго писъмце. Аз много се радвам, като се прибера от поликлиниката с колелото, отворя вратата и ме затрупат пликове с писма. Разбира се, една голяма част са сметки за плащане, а друга - писма за моя хазяин, който поддържа този адрес като своя партизанска квартира - явно пази тайна от семейството си... Оня ден отидох да му занеса наема и го заварих да пуши марихуана, това е нормално за ниските социални прослойки на Англия... Боже, като си помисля как се възхищавах от него, а като дойдох тук, какво заварих и как ми се отвориха очите. Нейсе. Голям урок е това...

През уикенда, както казах, отидох да видя Джоан и Пол в Девон. Пътувах през Бристол за Ексетер, тя ме посрещна на гарата и тръгнахме с колата за Барнстапъл. Ужасни завои, както всяка година пак ми призля, но нейсе. Прекарахме весело - то какво може да се очаква от двама стари викторианци, които са възпитани изцяло в духа на английския канон. Имат къща с градина и езеро, две котки и са доволни от живота, Джоан час по час "прескача" до Кения, където Католическият орган има мисия и тя учи акушерки и други подобни на безопасен секс и прочие... Пол й лиже петите и чака да се върне, много е послушен горкият... Ходихме с госпожата на уиндоусшопинг, т.е. да зяпаме витрини и видях наистина колко различен е стандартът на живот в тази част на Англия, където няма и помен от пакистанци, индийци, корейци и прочие емигранти... Ядохме един много вкусно приготвен пай - на дъното на тавичката - сварена и изчистена риба, отгоре смес от варени намачкани картофи и броколи, разтопено сирене, а отгоре всичко е поръсено с настъргано бяло сирене, подобно на нашето краве. Така яденето иска само 15-20 минути, колкото да се препече, а е много евтино и много вкусно... Вместо броколи можеш да сложиш сварени моркови и запържен в червен пипер лук... На следващия ден - до Ексетер, да видя пак какво беше преди десет години, а и миналата година - когато само минахме транзит с моя покоен господинчо. Всичко си е същото, помня досущ подробностите!... Пихме (блудкаво) английско кафе, качих се на влака и обратно в Бристол и Нюпорт.

На другия ден пак на работа. И пак върху досиетата на 13-те хиляди пациенти в поликлиниката. Напоследък непрекъснато се натъквам на случаи на глухота. Тукашната медицина го отдава на безбройните смесени бракове. И това е напълно логична причина - тук има фермери и плантации, отдалечени на стотици километри от по-оживените селища. Е, как да си намерят жена за съпрута, освен ако не се венчаят с най-близката под ръка. А обикновено това е или първа или втора братовчедка... Но за малко да оставим мързела, разкоша, разврата и кръвосмешението, а да се върнем към Ексетер... И така, пътувахме си кротко по пътя и хоп двамата с Джоан решиха да се отбият до Центъра за отпадъци. Е, на това ако му викат "вторични суровини", главата си режа! Едно огромно хале, пълно със "съкровища" от всякакъв род - изрезки от коприна и кожа, всевъзможни пластмасови пособия за бита - и всичко това дарение от фабрики и заводи... Да видиш как двама възрастни викторианци (Пол и Джоан) почнаха да се ровят в боклуците. Джоан прави картички и шалчета, които продават по време на благотворително пиене на чай и парите трупат за Мисията в Кения... Благодарение на този щурм в причудливия боклукчарник на Ексетер сега на бюрото ми отлежава скъп речник на английските идиоми, а от ъгъла на нощното шкафче ме гледат две хумористични фотографии. Едната от тях изобразява булка, щастливо пушеща цигара и пиеща голяма халба бира (все едно съм аз), а втората показва един клошар, който е просто неописуем.

Нейсе, стига толкова за боклуците, да се върнем към викторианците... Боклукчарник или не, но в Ексетер могат да се видят и далеч по-различни архитектурни стилове, отколкото в други части на Кралството. Тук за първи път видях къщи от рода на тези, в които са живели героите от "Джейн Еър". На въпроса ми как живеят и какво правят всъщност вътре собствениците на тези чудовищни каменни сгради, повече подобни на замъци, нежели на къщи, Джоан отвърна: "О, Анна, те просто живеят вътре и никога не излизат навън, не им и трябва - кухнята им е с размерите на нашата градина, те само поглеждат зад завесата какво става на улицата и си лягат. "...Изглежда има нещо вярно, духът на старите викторианци е все още жив. И ще бъде жив столетия напред - това е отколешна черта на англичаните - да бъдат прикрити и да пазят неприкосновеността си, пък било то - частна собственост, име, лице или чувства. И зад всичко това, разбира се, стои парата: ако не бяха толкова богати, щяха ли да се крият така зад завесите, щяха ли да си позволяват въобще да имат завеси, зад които да надничат...? В момента в английския парламент се водят дебати за или против лова на лисици. На пръв поглед такъв един спор звучи налудничаво на фона на останалите социални миазми, от които се тресе светът. Замисля ли се обаче, разбирам, че зад кавгата не стои просто някакъв спор за пари, имения, земевладения и ферми. Ловът на лисици е едновременно един от най-скъпите спортове (та кой освен най-богатите може да си позволи да гледа едновременно коне и хрътки и то не една и две, а десетки?), но и един от най-жестоките спортове. А мерилото за цивилизованост на една нация е както отношението към старите, болните и пенсионерите, така и към животните... Гонят лисиците, убиват ги и ги зарязват на тревата. Не е ли жестоко?... Моят арабски събеседник от влака е прав. Тези хора са побъркани на тема "разум и чувства"... Това и аз го разбрах по време на погребенията, които ми минаха през главата - тукашните просто НЕ ЗНАЯТ как да се държат, не знаят какво да кажат или не им се занимава. А колко е просто - да прегърнеш някого и да си поплачеш с него... Не! Тук няма такива изблици... Може би за това е така висок и ръстът на депресиите - когато човек спотайва чувствата си цял живот, те един ден избухват и го погубват, тогава той рухва и почва да търси лекари... Е, за всичко са измислили "хапчета", има дори и такива "срещу стрес"... Така поне ги нарича Фил - моят кореспондент от югоизточния бряг. Фил е стар ерген, философ, математик и писател, работи в Агенцията за защита на децата. Живее с две котки в скромен апартамент в най-луксозната ивица на английското крайбрежие. Той никога няма да признае, че причината за неговия стрес е не само работата му, но и самотата. Тук такива неща не се признават...

Но сега е есен и времето все още не е започнало да става така потискащо и мрачно, както е през зимата. Вали и духа, но все още е топло. Пазари тук няма, нито зеленчуци и плодове - такива каквито са в България. Непрекъснато мислите ми прескачат от пазара на "Красно село" към тукашните подобия на пазари, където преобладава стока от Индия, Африка и Австралия, но няма и следа от хубавите европейски зеленчуци... Преживявам носталгията и си спомням детството с опушените октомврийски улици, с мириса на попарена туршия и догарящи купчини листа. Тук няма да срещнеш такива миризми... Нито някогашната си учителка от началното училище. Хората са дистанцирани, отдалечени и бързо се забравят... Обучението тук на много места е дистанционно, компютърът и тестът се пулят срещу теб от екрана и ела ми говори за учители и Алма Матер.

Ето затова е хубаво, че повечето ми приятели не са англичани. Такъв е и Алдо, за когото и друг път съм писала - застаряващ италиански преселник, който дотолкова е усвоил тукашните порядки, че чак говори с уелшки акцент. Алдо държи една бръснарница и аз от време на време се отбивам, за да ми подкъси бретона. Само той знае как! В замяна му нося ягоди, защото той никога не ми иска пари... Това не е разбираемо за англичаните, насядали по столовете и неразбиращи, те само тъпо мигат и се прозяват.

...Карам си колелото на път за работа и на връщане и виждам, че броят на самотните колоездачи като мен се увеличава. През пролетта бяхме само аз и петима китайци... Ще стана приятелка и с тях.

© Анна Койчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.11.2005
Анна Койчева. Писма от Обединеното кралство. Варна: LiterNet, 2003-2005