МАЛКАТА РАЗБОЙНИЧКА

Анна Койчева

web | Писма от Обединеното кралство

Преди много години, в детството, имаше там някъде забутана на тавана една голяма и тежка книга с приказки на Андерсен. Сега да се четат приказки не е модерно. Тук-там децата заспиват с "Мечо Пух" и то е само защото или компютърът е изключен, или пък телевизорът не работи... А дали разбират те нещо от "Мечо Пух", в който има толкова много философия, непостижима за детския ум? Мисълта ми обаче бе за "Малката разбойничка" - една приказка с позабравен сюжет, но с все така живописно присъстващ образ на едно момиченце с дръпнати очи, което превъзхожда останалите не само с дързостта си, но и с умението да изненадва в гръб. За мен зад образа на Малката разбойничка сега стои една обикновена женица. Една от двайсетината, работещи в поликлиниката наравно с мен. Филис има неизлечимо болен съпруг. Никога не бих научила за това, ако не бяха приказките помежду сестрите, разменяни във време на сутрешната почивка. Филис бе винаги засмяна, облечена изискано, ведра и готова на услуги. През обедната почивка тя отива вкъщи да нахрани и разходи кучето. Пристига на работа в малкия си червен миникупър и винаги звучи бодро. Има хоби - освен че ходи на плуване, събира и малки плюшени играчки. Те така си и стоят сега - наредени на прозореца на регистратурата. В очакване... В началото на юни Филис замина със съпруга си Бил на кратка почивка в Дубровник. Оттогава не се е връщала на работа. Казаха, че Бил се влошил и постъпил в болница. Много често мисля за нея. Един ден се прибирали от някаква разходка и Бил (както обикновено напоследък) се държал грубо с нея. А тук грубостта не е ежедневие. Необходимо е да отбележа, че ниският тон и учтивостта са задължителна форма на общуване навсякъде: от болницата, банката и пощата, та до кръчмата. Псувни и ругатни могат да се чуят на маса или вкъщи, но никога на обществено място - повишаването на тон и нагрубяването се вписват като форма на посегателство над личността и са наказуеми от закона... Филис не чакала закона: веднага щом се прибрали, тя обърнала колата и отишла на плуване... Тук няма място за стрес и нещастие - щом на някого не му изнася, "изнася" се и окото му не мига. Кавгите и скандалите, които в България са си чиста форма на "покана за екзекуция", тук не се случват. Не че ги няма из бедняшките райони и семействата с пияници, но там полиция и социални работници са почти ежедневни посетители.

Покрай работата ми в поликлиниката, обработвайки епикризите и досиетата на близо 13 000 пациенти, пръснати в различни точки на Нюпорт, се натъквам на невероятни битови трагедии. Думата ми тук обаче е не за нещастието като явление, сполитащо само бедняшките квартали. Депресията е навсякъде - независимо дали е породена от беднотия и безработица, или от охолство и наркотици... В Англия за всичко си има лекарства, а ако те не вършат работа, идват на помощ социални работници, здравни посетители, физиотерапевти... Но в България?... В една балканска държава, където начинът на мислене, нрави и бит са коренно различни, дали таткото ще изчака социалния работник да дойде, че да разтърве биещите се на улицата хулигани, между които и собственото му отроче? Едва ли...

В Англия е така открай време. Така е било и в началото на 60-те, когато "непослушните и отлъчили се" от стадото момичета са ги пращали като работнички-заточенички в Ирландия, на работа в пералните на католическия Орден "Сестрите на Магдалена"... В пуританска и двулична Англия класите са очертани като с бодлива тел и хората макар да се надбягват, подскачат и приклякват, не прескачат този свой строго охраняван зайчарник. Така е и в обикновения живот. За разлика от България, където доскоро живеехме в "безкласово общество", поданиците на кралицата знаят своята класа, принадлежат към нея и не се бунтуват. Както казва моята приятелка Галя от Лондон: "Казват им, че са бедни, че са глупави, слагат им етикети и никой не се възпротивява. Защото е вярно. Но всеки си знае мястото, не сътворява невъзможни мечти, живее спокойно с това, което има. Защо този, който може само да копае, трябва да се мъчи с "Война и мир"? От това нивата няма да стане по-добре изкопана. В България имаме библиотеки, ходим на театър, умовете ни са заети с велики идеи, постоянно се борим с живота и "спасяваме света", а резултатът...

Докато била в България на почивка по Българското черноморие това лято, Галя наблюдавала англичани как купуват и препродават къщи, а българите си остават все така бедни... Мисля си обаче, че беднотията в България прилича на бездънен кладенец. И чак се е превърнала в мит. Както тук е мит Богатият англичанин. Няма такова животно.

Започнах с това колко е немодерно днес да се разказват приказки за лека нощ. Но напук на всички правила ще разкажа една съвременна приказка, която чух напоследък.

...Професорът донесъл в клас един празен буркан, отворил го и попитал студентите празен ли е бурканът, те казали - да, празен е. Тогава той сложил вътре три пръстена и ги попитал пълен ли е бурканът и те казали - да, пълен е. После той прибавил няколко речни камъчета и ги попитал същото, те пак казали, че бурканът е пълен, защото той наистина бил пълен. Тогава професорът добавил пясък, после вода и всеки път всичко си отивало по местата. Тогава професорът казал: студенти, това е вашият живот, помните ли - когато имаше три пръстена в буркана, той беше вече пълен: това е животът, пълен с най-важните неща от него - вашето семейство, здраве и приятели. Камъчетата са пак част от него - вашата работа, къща и кола, но извадите ли ги, на дъното остават пръстените. После идват другите по-малко съществени неща, които са пясък и вода. Помнете обаче, че ако поставите първо пясъка, в буркана няма да има място за пръстените.

© Анна Койчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.11.2005
Анна Койчева. Писма от Обединеното кралство. Варна: LiterNet, 2003-2005