ЗА МЕЧКАТА И НЕЙНИЯТ МЕЧКАР

Анна Койчева

web | Писма от Обединеното кралство

Срещу хотел "Родина" в София видяхме мечка. Истинска рунтава мецана, чийто нос бе прободен с халка и оттам нейният мечкар я дърпаше за верига. Ето една от онези мили столични картинки, с които дотолкова сме свикнали, че чак не се замисляме нормално ли е това в 21. век в една европейска столица. Веднага сбутах Антъни да се разшава и да снима, докато е време. Чак после той ме попита - не друго, а следното - на мечката направена ли и е лоботомия и ако не, кой ще се наеме да спасява бедните софиянци, когато ги нападне?!... На мечкаря, разбира се, хич през ум не му минаваше това, сврял се беше с гъдулката в един ъгъл и чакаше публика; мецана заставаше понякога изправена - ту заканително, ту добродушно и чакаше да заиграе хорце.

От отсрещния паркинг се зададе тромав дебеловрат бял шлифер, мина покрай нас, отвори вратата на лимузината си и "забрави" да я затвори, унесен в сладка приказка с чаровно разкрачена чочарка, обута в задължителните за процедурата черни чизми. Осмелих се да затворя вратата, от което последваха ругатни и псувни, неописани дори от Дядо Славейков... Но това е друга тема, от която няма скоро да се отървем: караници, блъсканици, стрелби, псувни...

Още преди година ми правеше впечатление разликата в звуците в Англия и в България. Тук например никога няма да чуеш да тупат килими - ако нещо се зацапа или им омръзне, англичаните направо изхвърлят стария и купуват нов килим. Сигурна съм, че на това място всеки втори в България ще запита: къде ги изхвърлят тия килими, дайте да идем да ги приберем. "Българите са умни хора, срамота е, че не използват техния ум, за да си оправят страната" - казва моят господинчо и прибира камерата, пълна със снимки както на мечката, така и на бездомни кучета, разбити тротоари и паркирани отгоре им коли. Преди една година се ядосвах, че снима тези страни от нашия живот, сега се ядосвам, че наистина ги има разбитите улици и коли, задръстващи тротоарите... И от всичко наоколо стресът се натрупва, издига се като планина, и накрая рухва върху горките хора.

В Англия на всичко се радват и от нищо не се трогват: приказките на моите колежки се въртят около тоалетите, домашното куче, тотото, поредната сапунена опера, кръчмите, бижутата, фойерверките и коя колко пъти прави секс (независимо дали е на 20, 50 или 70 години). Тук не се говори за безпаричие; нито за неплатени сметки; нито за болести, породени от мръсен въздух и недоимък; нито за внучета, които вечно са болни и заради тях трябва да си стоиш в къщи; нито... Хората повсеместно живеят на кредит, но не им пука, че имат да плащат стотици и хиляди паунди за колата, купена на лизинг, или за ипотеката на къщата. Живеят си и животът им минава без трусове, дори ходят на Карибите... пак на кредит... Но това да им са проблемите... Не че и такива няма. Един десетминутен разговор с управителката на болницата в селото, където работя, ми даде да разбера, че и в Кралството, както навсякъде по света, мършата си е мърша! Не говоря нито за вулкана клюки около сексуалната ориентираност на един принц, заплашващ всеки момент да разтърси короната, нито за марихуаната, пушена повсеместно; нито за наркопласьорите, или откровените педофили... За друго говоря и то се нарича ксенофобия. Собственичката на болницата - много фина жена на средна възраст, чиито жестове и език издават веднага потеклото й - че не е от Уелс, не е! (говори чист английски, а не този ужасен акцент тук!), обсъди с мен надълго и нашироко моята кариера. От разговора стана ясно, че като лекар бъдеще аз нямам (то настоящето не е ясно, какво остава за бъдещето!?)... Чака ме един порочен кръг - за да практикувам, трябва да уча, а за да уча, трябва да работя, да, но - за да работя, ми е необходима практика, а тя не пада от небето, нали? Към това като се прибави и ксенофобията, особено характерна за Уелс (тук не обичат англичаните, какво остава за чужденците), кръгът се затваря. Но аз не се отчайвам, а и като че ли много-много не съм се разбързала да вляза отново в лоното на Асклепий, откъдето с облекчение дезертирах преди десетина години... Местните не си дават много зор, та аз ли?...

Тук дори на овцете не им пука. Пасат си кротко те без овчар, пасат и преживят, пък нека вали; днес са на тази ливадка, утре - на отсрещната... В България, в София, насред Бояна видяхме 5 крави, но и петте бях предвождани от овчар, облечен в аба, дори с чадър. Тук овцете пасат на воля и то навсякъде - по поляни, край ферми, замъци и железопътни линии, дори понякога излизат на шосето (никога на магистрала - има специални заграждения!), но хората се съобразяват с тях, а шофьорите са длъжни да ги пазят, ако излязат на шосето... Толкова много овце има, че чак ми е чудно какво правят англичаните с овчето мляко? Не го правят на сирене - сирене тук само от краве мляко се прави. Ако знаеха само какво губят... Намираме се в Англия, есента на 2003-та е.

© Анна Койчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.09.2005
Анна Койчева. Писма от Обединеното кралство. Варна: LiterNet, 2003-2005