СЕЗОНЪТ НА ГОЛЯМОТО ПЛЮСКАНЕ

Анна Койчева

web | Писма от Обединеното кралство

Със сигурност заглавието ми има много повече общо с Англия, нежели с бедната ошушкана Българийка, където макар и Коледните празници да наближават, малцина ще са тези, които "ще се облажат". Повечето хора сякаш няма да почувстват насладата от коледните пиршества, като се започне от пуйките, та се стигне до разните префърцунени торти и пайове, отрупващи още от края на октомври супермаркетите в Кралството... Това поне са впечатленията ми от дванадесетте месеца, прекарани в Уелс и двете седмици напоследък в София. Угрижени и унили хора - някои забързани незнайно закъде, а повечето - шляещи, пушещи, дъвчещи мръсни банички и престояли гевреци, и всички - кои повече, кои по-малко бедни, озверени, безпътни, безнадеждни, безработни. А е октомври... или ноември, есен е, сезонът, когато (поне за Стефан Цанев) на двора падат "тежките есенни сълзи на дюлята"... 14 години след кадифяната революция бедните са станали още по-бедни... А богатите? Кои са те и откъде се взимат с всеки изминал ден? Някогашното ми любимо кафене срещу Съдебната палата сега е превърнато в бардак: елегантни девойки с карибски загар, облечени по последен вик на модата (в Англия единствено Кайли Миноуг и Кейт Мос могат да си позволят подобни тоалети!?), се разхождат на лов за клиенти. Нищо не убягва от зоркия поглед на дебеловратия сърбин, който сега вилнее тук и затова "горките работнички" бягат в тоалетната за по-сигурно - да разменят няколко приказки с гаджетата си по телефона. А навън, зад витрините на това безумно кафене и далеч от рая на сладкишите и средиземноморския тен, по улиците на София животът си тече - хората се разминават, бутат, настъпват, просят, пушат, чакат някоя далавера и все нещо продават направо на тротоара... Това българско изобретение (взаимствано по всяка вероятност от чаршиите и сергиите на югоизточната ни съседка), изненадва единствено чужденците: как ще влезете в Европа след четири години с тези улични търговци?... Наистина, как ли?... Да беше само това "кусурът", щяхме песен да пеем.. В Англия например е недопустимо на работното място да се водят лични разговори, да има протакане в обслужването или караници по време на работа - наместо това навсякъде те посрещат с усмивка, друг е въпросът, че тя е професионална и далеч не искрена, но задължително - сърдечна: клиентът идва с парите си, следователно той е господар на положението! И хората в България ще се научат да го правят, но след поколения.

Като казах усмивка, сетих се за психиатричната клиника за възрастни пациенти, която посетих преди два дни. Не бях влизала, а и едва ли някой от местните хора в селото, където работя, има хабер от това, което става зад стените на тази малка едноетажна постройка. И как да е иначе: вратата се затваря с код, а посетителите идват единствено с уговорен час... Приютът за възрастни самотни хора с умствено изоставане и психични проблеми НЯМА НИЩО общо с българските "лазарети", в които са превърнати старческите домове, а и някои провинциални болници. В тях, както е известно, пациентите са натъпкани най-малко по 12 в стая. Ужасяващата снимка от един такъв дом, където опосталяли старци, обръснати нула номер, полуоблечени и напикаващи се, стояха сврени в ъгъл, публикувана преди година-две от някакъв наш вестник, изникна в паметта ми, когато служебно усмихващата се ръководителка на клиниката започна да ме запознава с обстановката и с пациентите. Това е Дороти, а това е Джеймз, това е... Всеки от тези деветима старци (забележете - само девет за цялата клиника!) обитаваше собствена стая с хотелско обзавеждане, а по рафтовете закачливо надничаха плюшени мечета, снимки, сувенири и играчки, които напомняха на пациентите за тяхната си, домашна атмосфера, за семейството и миналия живот... Толкова ми стана мъчно за българските възрастни хора, за бедните и бездомните, които дори И НЕ МОГАТ ДА СЪНУВАТ лукса на побратимите си от "капиталистическа и империалистическа Англия"... За сметка на това подземни икономически групировки строят масивни алуминиеви сгради, чийто лукс може да се сравнява единствено с лондонските небостъргачи... Но къде е Лондон, къде е България? Една Англия може да си позволи такова строителство, защото тя ВЕЧЕ Е ОБЕЗПЕЧИЛА своите болни, изоставени старци и сираци... Не само финансово - да са нахранени, облечени и лекувани, но и от чисто човешка гледна точка. Достойнството! То е съхранено: на всички места, където потропах за работа, интервюто задължително съдържа въпроса: какво е вашето разбиране за съхраняване достойнството на пациента? Общоприето правило за това е осигуряването на самостоятелно помещение, лично пространство, било то легло със завеска, инвалидна количка или собствена стая.

А у нас? Кой ти мисли за възрастните? Кой ти мисли за наука? Кой мисли за нещо?... Приятелката ми Вяра е социолог и доктор на философските науки. Работи по няколко международни проекта и преподава в два реномирани български университета. Равносметката? Тя работи за една заплата, а лекциите и струват... 5 лв. на час?! За разлика от нея, един счетоводител в Англия, ако изкара няколко курса по счетоводни програми и почне да чете лекции, получава по... 25 лири на час (почти колкото получава един начинаещ адвокат в Кралството!)

Станах и си тръгнах. И повече кракът ми едва ли ще стъпи в тази клиника...

За разлика от болниците, въпросът със затворите стои другояче. В Тенериф затворите (говори се) били с телевизор и хладилник в "килия", а навън - плувен басейн. В Кралството тези институции за въдворяване на порядък се задоволяват единствено с лукса да бъдат разполагани в сградите на някогашни замъци, подобаващо заобиколени от фонтанчета, алейки, пътеки, водоскоци с ангелчета и архангелчета, а често и - лебеди, плуващи гордо вирнали шии. Дотук добре, иде ми наум смешно-тъжната българска поговорка "Пременил се Илия, погледнал се - пак в тия". Трябва да знаете, че лебедите в Кралството принадлежат на Кралицата и ако някой от затворниците има неблагоразумието да тегли ножа или, недай си Боже, ако домашният ви котарак вземе, че пооскубе опашката на някоя от пернатите особи, вие определено ще си имате приказка с височайшото тяло на мекия килим. Не че лебедите ще позволят това - говори се, че един кралски лебед е в състояние да ти счупи крака?!

...Но сега, слушайки Щраус, на няколко часа път, които ме делят до летище Хитроу, насочвам мисълта си към едни други географски ширини, където лебедите също така не са рядкост и където за разлика от Кралството, затворите са си баш зандани. Европа, Австрия, Балканите, България...

© Анна Койчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.08.2005
Анна Койчева. Писма от Обединеното кралство. Варна: LiterNet, 2003-2005