МОНГОЛКА ВЪРХУ ГОРЕЩ ЛАМАРИНЕН ПОКРИВ

Анна Койчева

web | Писма от Обединеното кралство

...Така както си мислех, така и излезе - историята на Болар е много по-засукана, отколкото на пръв поглед изглежда.

Болар се появи за първи път в нашия клас миналата година и първото впечатление, което остави, бе - монголка от краката до главата. Като се започне от дръпнатите й очи и изскокнали скули, мине се през неясния забързан говор с азиатски акцент, та се стигне до културата й... да се смее, когато някой умре, наместо да плаче. Като махнем настрана факта, че ходеше в кожени джинси, причудливи бижута и зле изрусена, Болар на моменти стряскаше аудиторията със заключенията си, от които определено лъхаше опит, мъдрост и природна интелигентност. По средата на часа тя размахваше ключовете от колата и тръгваше да посрещне малката си дъщеря от забавачница. С естествен аристократизъм тя заряза скъпото и прескъпо обучение, съпътствано от съответните учебници и такси, и изчезна нанякъде. Около Коледните празници я забелязах в ТЕСКО, придружаваща болната си и стара майка и обградена с куп дечурлига. Оказа се, че двете деца, които има от английския си съпруг, са само част от многолюдното семейство.

Днес Болар е отново моя състудентка. Тази година класът ни наброява не 12, а цели 26 човека и в един учебен час е трудно да влезеш в разговор с всеки. Дори от дидактично естество. Но аз, незнайно защо, живо се заинтересувах от Болар. Може би най-много след онази сутрин, когато тя се провикна насред улицата, отваряйки вратата на новата си лимузина. Заинтригува ме дългият път, който представата ми за Болар бе извървяла, за да стигне до днешната реалистична оценка за монголката, номадката, чужденката, но и - изтънчената англичанка Болар.

Първият от въпросите, които трябваше да зададем един другиму според нашата учителка Джуди, аз зададох на Болар: как така реши да дойдеш тук? Естествено последвалият отговор едва ли бе реалистичен, нито пък откровен, но той до някаква степен покриваше изискванията за лексиката, която трябваше да усвоим този час. Болар каза, че преди 9 години е дошла със студентска виза, за да учи езика, но впоследствие се омъжила... Тази дискусия остана далеч в първите часове на учебната година. Времето дава кураж и след няколко седмици, намирайки Болар сама в стаята, откровено я запитах дали е наистина толкова щастлива с нейния английски съпруг (колкото изглежда)? Трите характеристики, които чух, ми бяха достатъчни: инат, пие много (и предимно уиски), стои с обувки вкъщи (дори си вдига краката върху масата с дрехи на бебето). Положителното? Компютърен програмист с добра заплата; къща и две коли; носи добра сума месечно (от която голяма част Болар праща на майка си)... Отново се замислих за разликата в културите и за степента на свободата. Това, което според едни народи е "глезотия", за други е даденост. Пиенето, следобедният мързел, разхождането с обувки...

Междувременно проведох няколко интервюта за работа (все неуспешни) и покрай тях отново си спомних за характеристиката, която Болар ми бе поднесла за собствения си съпруг. Тя си бе "играла с огъня", напускайки го преди 5 години, защото не могла да изтърпи униженията и разправиите, на които той я подлагал. Изборът бил изцяло в нейни ръце - подобно "разходка" върху горещ ламаринен покрив, накрая тя склонила да се върне в Англия и да се омъжи за него. Дали заради любовта си към нея, дали заради доходния бизнес (акупунктура, азиатска медицина), господин английският инженер бил път чак до Улан Батор само и само да не загуби своята Болар. Не звучи ли това като онзи омаен разказ на Чингиз Айтматов "Тополчице моя, с червена забрадка?" Така или иначе днес Болар е съвременна, еманципирана англичанка, чиито изпъкнали скули само придават ексцентричност и примамват погледа: със същия успех тя би могла да мине за китайка, японка, корейка или... филипинка. Болар е сериозна и съсредоточено преследва своята цел. Подобно на мен, тя е опознала първо минусите и едва сега вкусва от сладкото на питата...

Сега - за моите интервюта. Понеже в България думата, а и професията "социален работник" звучи нещо подобно на "Долно Нанагорнище", та и аз най-вероятно правех впечатление на марсианец по време на интервютата. Какво точно правят всичките тези социални работници, които ще видиш навсякъде и по всяко време: ту забързани да паркират някъде, за да нахранят, подсушат и изведат някое дете или старец, ту в някой супермаркет, кино или кръчма - бутащи инвалидните столчета на парализираните си клиенти, само и само - да им предоставят малкото радост и щастие, които изолацията би им отнела. В България има такива служби, но ги няма хората. Разбира се, общината не оставя да умрат от глад възрастните самотници, пред чиито входове всеки обед спира кола, от която излиза пъргаво момиче, носейки алуминиево канче с кренвирши и туршия домати. Толкова. С останалото е ангажирано семейството или някой и друг далечен роднина, облизващ се за апартамента, който може да получи в замяна на това, че се грижи. Тук семейният кръг и хабер си няма за това, от което има нужда възрастният самотен старец. Роднините са прави както да бъдат свободни, така и - да бъдат неангажирани и по същото време да плакнат кореми на Карибите. А за останалото? Има социални служби!

© Анна Койчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.08.2005
Анна Койчева. Писма от Обединеното кралство. Варна: LiterNet, 2003-2005