КРИМИНАЛНО ТАНГО

Анна Койчева

web | Писма от Обединеното кралство

Сега, една година по-късно, вървя уверена по улиците и знам, че дори да се оплета в лабиринта от улици, дворове, къщи, паркове и частни игрища за голф, все някак ще се оправя; ежедневието ми е изпълнено с почти едни и същи задължения - сутрин отиване на работа в имигрантската служба с колелото, а следобед - пак с колелото - дълъг път през гората и Канала до съседното селце, в чиято поликлиника обработвам документи 2-3 часа и отново връщане през гората, писане на писма, кратка вечеря, дописване на писмата и/или кандидатури за допълнителна работа... И така почти всеки ден и всяка сутрин. Едни и същи лица, чужди, но не изненадващи ме, познати обичаи: санитарки, които идват да обгрижат двама-трима много възрастни самотници, други - недотам възрастни и определено аристократични пенсионери разхождат миниатюрни породи кучета, докато "пролетариатът" профучава в лъскави коли, купени на кредит, на път към също така лъскавите си магазинчета, взети под наем, техници, облечени задължително в светлоотразителни работни дрехи - те все оправят нещо по тротоарите и улиците... Никога не видях едно познато лице, никога и не срещнах лице, което да ми напомни на някого - толкова различни от моите български приятели са всички наоколо и толкова еднакви помежду си... След една година вече имам и тукашни приятели: на път към имигрантската служба срещам почти всеки ден Хаджа. Хаджа е туркиня и съученичка от Колежа, но през лятото всички работим. Тя върви по моста над железопътната гара и мечтае да получи удължаване на визата, за да поостане, да поживее с приятелите си тук, а и да поработи още на черно работа, която баща й в Турция никога не би й разрешил. Хаджа и приятелката й Тугба мият чинии и сервират пици и еспресо в "Гемели" - италианско ресторантче, което си е чиста балканска кръчма: в него още от витрината те посрещат буркани с туршии и кисели краставички, а наоколо се чува по-малко италианска, а повече турска, гръцка и дори руска реч - двама от литовците в нашето училище също заработват на черно тук. Хаджа, за разлика от Тугба, която говори английски на значително високо ниво, не можа да вземе изпитите си, но е оптимистка. Лятото беше черно за нея, защото полицията насмалко да я екстрадира - студентската й виза беше нередовна.

След моста над железопътната гара, започва "ситито". То за размерите на Нюпорт си е сити, но ако го сравниш с Лондон?!... От ъгъла се отваря врата на лимузина и креслив номадски глас изрича името ми, придружено с ху-ха, което на монголски трябва да значи "ей, чакай!" Това е Болар, сега вече не е изрусена и не се движи с Форд Ка, ами с Мерседес А10 и си е такава, каквато майка й я е родила - чепата монголка, извадила навремето "луд късмет с богат англичанин"... Или аз така поне си мисля. Колко различна може да е истината през чуждите очи. А какво й е на Болар с тези 2-3 деца, тя си знае. Болар е вече 6-7 години в Англия, но още няма английски паспорт, а и не си е направила труда да положи изпити за езика. Иначе говори нелошо и дори с лондонски маниер. Говори и руски, но разбира се, мрази всичко руско и Русия. А през новата учебна година по всичко личи - пак ще сме в един клас. Алисън - учителката, която ни "изкласи" до първи сертификат, си е направо героиня: 24 ученици, от които десетина кандидатствахме за изпита и всички го взехме. Сега, когато си припомням първите дни и часове в Колежа миналата година, ми става ясно колко трудно ще да й е било на горката Алисън: напаст от чехкини и чехи, литовци, корейки, българка, монголка, италианец, сомалиец, унгарци и дори непалка. Но за това си има обяснение: Алисън работеше на още едно място: като придружителка на деца с умствени недъзи. В някои случаи това помага... да може човек да преподава и на чужденци. Нали?

...В имигрантската служба пристигна семейство руснаци: на пръв поглед ще ги познаеш от километри, но аз го разбрах едва когато чух фамилията. Тук руснаци не се срещат на всеки ъгъл, но ги има. Чудех се как така един руснак може да придобие статут на бежанец, а българин - не. Много лесно: повечето от тях (второ или даже първо поколение чистокръвни руснаци, живеещи в Литва или Латвия) казват, че са станали жертва на националистични и шовинистични постсъветски "чистки", други (като въпросното семейство Горошенко) казват, че са ги подгонили поради религиозни убеждения: църквата на Петдесетниците не била особено популярна в Краснодар. В Англия казаната дума е хвърлен камък: вярват им, дават им жилище (задължително 2 спални, хол, кухня и градина), дават им пари (всяка седмица между 40 и 150 лири), дават им ваучери за обзавеждане на стаите, безплатен достъп до училище (в зависимост от интересите: английски или интернет)... "Е, как да не кажеш, че си гонен в собствената си родина, щом като има такива държави като Англия?"

Литовците Вито и Донат, с които учех допреди месеци, поработваха нелегално, но взеха документ от Колежа, че са студенти, което им помогна за удължаване на визите. И двамата бяха в "казармена" възраст и очевидно въобще не им се прибираше по родните места. За разлика от тях сънародничката им Ниола бе дошла с виза на детегледачка, но навреме се бе ориентирала и подхванала работа като сервитьорка. И всичко това - година преди разширяването на Европейския съюз с десетте нови страни-членки.

Руснаците и източноевропейците сме "всеядни" - можем да работим всичко и навсякъде, докато италианското присъствие в Нюпорт се слави с бръснарския занаят и с пицариите (може ли да бъде другояче). Алдо е личният ми "фризьор", всъщност смело е да се каже фризьор, защото макар и да е изключителен професионалист, страх го е от дългата ми коса и се грижи единствено за бретона. Алдо е от неколцината италианци в Нюпорт, дошли тук преди тридесетина години. Той дотолкова се е натурализирал, че дори английският му е с уелшки акцент. На сладка приказка обменяме мнение за световната депресия, за цената на живота в Кралството и в Европа, за манджи, войни и... дори медицина. Оказва се, че събеседникът ми е отказал цигарите преди две седмици и то без никакви лекарства. Браво и чао - тези думи за нас двамата с Алдо означават достатъчно, докато мъжете в бръснарницата зяпат равнодушно... Англичаните похапват пица, но менюто задължително е префасонирано по британски, а според табиетите тук задължително трябва да присъстват или панирана риба или пържени картофи. За рибата - добре, но картофите се пържат в свинска мас, а понякога отгоре ги заливат с разни индийски сосове и от това гледката става оранжево-червеникава смес с неопределен мирис, но англичаните лапат лакомо, винаги на крак или - в движение. Когато нещо не им отърва - хайде на гълъбите. През първите дни на пребиваването ми тук изхвърлянето на храна ме вбесяваше (явно тези хора не знаят какво е глад и мизерия), сега се успокоявам, че някоя катерица ще мине и ще си похапне сладко или пък гларусите и гълъбите ще бъдат щастливи... Какво ли мислят за това собствениците на "Кентъки фрай чикън" и на някои други вериги за бързо хранене, неимоверно популярни в Европа, а тук - полупразни? Като се изключат пържените картофи, американските панирани пилета от Кентъки трудно могат да преборят британския вкус към говежди, агнешки или свински котлети, обилно поляти с тлъсти сосове и гарнирани с яйца, грах, пържени картофи, наденички и за похлупак - йоркширски пудинг. Не е така с Макдоналдс, които са пресметнали до пени своя маркетинг, пречупили са се в кръста и сервират по английски вкус. Защо се отвлякох на кулинарна тема? Просто - стомахът тук е господар; културата на общуване ВИНАГИ се върти около софра, отрупана с ястия. Няма заведения просто "за кафенце и цигарка", тук се яде и то здравата. Всичко щеше да им е наред на моите сегашни съграждани, само не мога да разбера - като лапат, не забелязват ли, че наоколо е грозно, схлупено, задушно. Където и да се обърнеш - закусвални от нашенския тип "шкембе чорба", само че - не повече от 4-5 маси и винаги претъпкано и задушно. Така и не можах да харесам поне едно кафене, където на спокойствие да си поръчам нещо на прилична цена, а и кафето да е както подобава, а не - боядисана в кафяво вода, налята в чаша-паница. Купувам си отнякъде кейк и сядам направо... на някое стъпало, или върху колелото - не ми са по вкуса околните физиономии, необелващи нито дума.

...Покрай полудневната ми работа в имигрантската служба слушам турцизми всеки ден: кюрдите, които претендират да са иракчани, говорят досущ като "комшиите" от Анадола, но аз не им давам нишан, че разбирам за какво става дума. А най-вече иде реч за пари и то за много пари. Всяка седмица всеки един от бежанците взависимост от "потребностите си" (семеен ли е, с деца ли е и ако да - с колко) получава от порядъка на 35 до 100 паунда. И тъй като, очаква се, въпросният бежанец не говори добре езика - цялата бумащина около преписки - Външно министерство - имигрантска служба, се извършва от нарочни служителки, към които се числя и аз напоследък.

Тук ще разкажа и за две недотам лицеприятни мои приключения, свързани с лакомия и разхищение.

Господин съпругът ми всяка събота и неделя закусва порядъчно английска закуска в ТЕСКО: наденици, яйца, гъби, домати, боб, хляб с масло и всичко това, разбира се, на солена цена. Но ето и аз какъв "урок" му дадох: в неделя, както си карахме колелетата, решихме да се отбием в едно ресторантче, за кафе. Разбира се, в Англия, както и в Уелс, кафе не се сервира навсякъде, затова пък бирата е в изобилие. Докато господинчото "пазаруваше", аз наблюдавах обстановката наоколо - птичките, дърветата, включително две самотни майки, които дойдоха да си пийнат барабар с отрочетата. Те играеха палаво наоколо, докато едното падна и ужасно заплака. "Майчето", порядъчно подквасено от бирата, не му обърна особено внимание, но след минути на масата им се появиха 2-3 огромни чинии с меса, салати и алкохол, а след още толкова палавите самотни майки изчезнаха някъде с дечурлигата и повече не се върнаха. Междувременно господинчото се появи, а моят поглед не се откъсваше от масата, отрупана с почти непокътнато ядене. Толкова ме доядя на това прословуто разхищение на храна, че откровено заявих намерението си да вземем тази изостанала храна за "кучето". Разбира се, Антъни се развика, но аз не му обърнах никакво внимание, разтворих грижливо предварително сгънато торбе от ТЕСКО и напъхах на бърза ръка всичко от чиниите по съседната маса, без да ми пука дали някой ме гледа. Господинът се завайка, но ние моментално отпрашихме с колелетата. Така де, само след минути и някакво нигро щеше да се появи, за да прибере "помията" за прасетата. С това "криминално пиле" се прехранвахме цели три дни, ами то си беше цял петел.

А сега нека напиша няколко реда и за контрола над храните в Кралството. Независимо че са оставени на "автопилот", т.е. на самоконтрол, болници, кръчми и магазини за хранителни стоки се навестяват чат-пат и от ХЕИ. Тукашният еквивалент на ХЕИ не прощава! Един косъм да е паднал на пода и веднага заведението бива глобявано, а собственикът - отстраняван... Което обаче не важи за примамливо-луксозните фризьорски салони, които обещават разкрасяване, бъркат дълбоко в джоба, но накрая няма гаранция, че ще излезеш със зелена коса, или... просто без коса. Работничките (на средна възраст 17-25 години) в някои от тези критикувани заради липсата на професионализъм заведения се разхождат без работно облекло, полуголи - с кореми на показ, обеци на пъпа и 3-4 татуировки. Англичаните вярват на марката, на етикета, на лиценза и кротко чакат. Чак се чудя понякога - уж българите са известни с овчедушието си, а комай си имаме побратими. Още един пример - печално известната такса за телевизионен лиценз! Всяко домакинство ежегодно плаща не по-малко от 120 лири, за да си купи разрешително за гледане на телевизия за следващата година. По този начин поданикът на НВ субсидира държавната медия Би Би Си, която, както е известно, се прехранва само с тези пари и нищо повече. Реклами по Би Би Си не се излъчват... И това е от повече от 20 години насам... Търпят, пъшкат, но плащат. Друг е въпросът, че новинарите наистина се стремят да поднасят обективно събитията и да издирват интересни случки, събедесници и проблеми! Като например пумата, която от лани по това време вилнее из горите на Уелс и все още не могат да я хванат. Оказва се, че някои семейства, пристигайки от Африка, си носят домашни любимци като например крокодилчета, пуми и други едри котки, но след време (явно изнемогващи с храната), ги пускат на теферич и тè ти - дузина натръшкани овце, или изпояден едър добитък... Тази пума е напоследък новина номер едно по телевизията.

...Сега, година по-късно (все едно че е било вчера), си спомням с умиление, а и с насмешка първите дни в Колежа; първата ми среща с корейките, групата ученички с най-подчертано присъствие (като се изключи инвазията от чехкини, дошли тук с визи на детегледачки); половинчатите разговори с всеки новодошъл и все още неопитен с езика; разговорите ми с трите учителки Джуди, Алисън и Дина (едната от които се самоуби наскоро след началато на учебната година...), кратките междучасия в кафенето, пълно с белокоси студентки - пенсионерки, дошли да убият скуката с някой и друг урок по компютър... Е, дните минават, а с тях - и ежедневието ми става различно...

След уикенда с "криминалното пиле" решихме да отидем извън града и да поседнем на поляна. Беше почти привечер, радиото предаваше чудна музика и аз си спомних за онази далечна Коледа на 1984, когато по Българската телевизия Тодор Колев пя за Лилито Ванкова, а после - незабравимото "Криминално танго"... Нямаше хора наоколо, но иззад скамейките издайнически димеше още недогоряло барбекю. А върху него - две кюфтета. Веднага пресметнах, че ако не аз, някоя лисица ще отмъкне вкусната мръвка, приближих се и прибрах кюфтенцата на сигурно място. Нещо, за което на никоя англичанка не би й минало дори през ума. Последните статистики сочат, че англичаните хвърлят 70% от храната, която купуват. Така де, защо да им задръства фризерите, хвърлят, щом им скимне - независимо дали е с изтекъл срок на годност, или просто им е омръзнало да я гледат... А аз прибрах кюфтетата - щях да ги дам на катеричките или на бедните хора в имигранската служба - казах на Антъни... Но, разбира се - пъхнах ги във фризера, а оня ден ги извадих, размразих и сготвих с домати. Станаха чудни. Той ги изяде до шушка и се облиза, без да разбере какво всъщност яде! Щом иска мръвка, да си прави сметката с парите! А изхвърлянето на храна е кощунство - така му казвам, когато понечи да хвърли нещо!

Но стига толкова за ядене, ще пиша и по други теми. 

© Анна Койчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.08.2005
Анна Койчева. Писма от Обединеното кралство. Варна: LiterNet, 2003-2005