ДА ОТВЛЕЧЕШ ЧАРЛИ

Анна Койчева

web | Писма от Обединеното кралство

В края на юли житата са готови за сеитба, полята наоколо от зелени са се превърнали в жълто-червени квадрати. Червени? Ами да, тук има толкова макове! Прорязват ги ивици от преминаващи трактори и комбайни, излишно е да казвам - все собственост на фермери. И въпреки че търговията с недвижими имоти в Кралството е почти толкова интензивна, колкото и търговията на зеленчуци, частните ферми и най-вече - пасбищата стоят и ще си останат неприкосновена крепостна стена за векове. Никой, ама било то депутат, лорд или кралска особа, няма право да строи върху земите, които изхранват Кралството. Поради тази причина (а може би и защото англичаните се славят с пословичния си консерватизъм) тук най-често могат да бъдат видени архитектурни стилове от времето на Джордж Първи, Кралица Виктория, и коя ли още не кралска особа. Известните от клиповете на Пинк Флойд къщи, строени от червени тухли и с много комини, са феномен на пристанищните и на бедните индустриални предградия. Дори тухлените складове, където някога са съхранявали житото, тютюна и дървения материал, внос от Европа, в днешни времена се преустройват в лъскави закачливи мезонети с тераски и перденца. В Swansea и в Cardiff ставам свидетел тъкмо на тази "мода", от която софийските, а защо не и бургаските архитекти могат само да се поучат. Огромни жилищни сгради в стил "китайски стени", така характерни за София и Варна, в Англия не че няма, но се броят на пръсти. А и обликът им (Лондон, Кардиф) далеч, далеч превъзхожда нашенските.

Забраната за строеж върху пасища логично води до хроничен недостиг на т.нар. общински жилища, в които англичаните могат да живеят както "оборотно", така и след време да закупят и преустроят по свой вкус и прищявки. Паричните и стокови борси (финансовите термини определено не са моя слабост), на които известно е, Лондон е Мека, предлагат всякакви условия за заеми и кредити, включително ипотечни кредити, добре подплатени със застраховки. Средно англичаните купуват и продават жилищата си поне 2-3 пъти в живота си. И това не от любов към непрекъснато местене и пренасяне на багаж, а по финансови съображения. Цените на жилищата в източна, централна и южна Англия скачат нагоре всяка година с десетки проценти. Относително по-евтино се живее в Шотландия (там непрекъснато валят дъждове и духат урагани) и в Уелс, но само относително. Поданикът на НВ плаща под формата на данъци (вода, община, телевизионен лиценз) един и същ процент от приходите си, където и да живее. Това се отнася и за богатите, и за по-бедните. Имаше предложение в парламента по-заможните да плащат по-висок процент, но не се прие. Казвам всичко това, за да илюстрирам още веднъж правилото "пари при пари отиват": и тук има милионери, които навремето са натрупали състояния тъкмо чрез заобикаляне на данъчното законодателство. Как? Регистрирайки и управлявайки фирми в Хонконг... Което е било възможно преди 15-20 години и е станало трамплин за умножаване капиталите на не един и двама паркетни лъвове. Ричард Каринг, чието име блесна наяве миналата седмица, оказва се, е един от най-богатите мъже в Кралството. И как стана ясно това? По време на поредния благотворителен обяд, даван от анти-СПИН фондацията на сър Елтън Джон, светските особи станали свидетели как г-н Каринг извадил чек за скромната сума от 190 хиляди лири (цената на един приличен апартамент някъде в Лондон или дори цяла къща - в Западна Англия). Симпатичното у този мъжага, който спокойно може да мине за брат на премиера Блеър (поразителна физическа, а и възрастова прилика), е, че той не претендира с богатствата си и възпитава децата си в ум и разум... За разлика от нечии синковци, които крадат коли, палят пожари, чупят телефонни кабини, отвличат или претрепват възрастни хора... Отвличане ли казах? Нарицателното "източноевропейци" си прокрадва път подобно кюрди, афганистанци, сомалийци... След миналогодишния опит румънци и албанци да отвлекат голямото дете на семейство Бекъм се разбра къде по-точно на географската карта са тези държави. Миналата седмица пък, една удивителна пиеса, излъчена по Би Би Си, възкреси една друга история - отвличането на трупа на Чарли Чаплин. И хората се запитаха къде е България. Понеже пиесата е произведение на изкуството, та художествената измислица е простима... Преди трийсетина години двама безработни източноевропейци (поляк и българин?!) разравят едно швейцарско гробище, скриват ковчега на Чарли, и разбира се, искат пари в откуп. Оттук насетне акцентът (кой знае защо ирландски), остроумният диалог и убийственото чувство за хумор на Ууна Чаплин (как само звучи въпросът в устата на "терориста": "Ако си го искате жив... или мъртъв, или... въобще ако искате да си го видите обратно...", а и отговорът на вдовицата: "Никой не може да ми го върне жив, а ако искам да го видя отново, ще отида на кино!") правят пиесата истинско преживяване.

Почти всеки ден минавам край имения, които са впечатляващи с размери, архитектура, градина, езеро, огради и статуи. Подминавам и други жилища, които съвсем не са за живеене, но в никакъв случай не бих сравнила с гетата край Софийския квартал Факулето. И за (почти) всички има подслон, дори за бежанците, които непрекъснато прииждат в Кралството и от които на местното население започва да им писва. Понякога се чудя толкова богата ли е Англия, че да дава подслон (жилище и храна, при това безплатно) на стотици хиляди азиатци и африканци, които по някакъв начин се озовават тук всеки месец.

Колкото и "мизерно" да е жилището, то е поне с две спални на втория етаж и собствена градина. Е, от собственика зависи дали градината му е "по журнал", или - обраснала в малинаци и диви къпини. Колкото и да се грижи обаче, градинарят почти неизбежно се спречква с къртиците, които неуморно ровят под красивата тревица и обезобразяват полянката със своите купчинки.

Как да си подрежат оградата по-ексцентрично; как приютяването на патици или гъски може да застраши градината и градинското езерце; как някои прелетни птици имат лоша репутация, защото гнездят на "неподходящи" места в градината... Не се изненадвам, че англичаните живеят по 85-95 години, припичайки се на слънце и дремейки всеки следобед в градината и въобще не се трогват от световната депресия, мизерията и глада в Африка и Европа. Поговорката "залудо работи, залудо не стой", тук ВЪОБЩЕ не са я чували, а и едва ли ще я удостоят с внимание, ако разберат за какво става дума. Като се изключат френетично пристрастените футболни, голф и крикет фенове (и то предимно заради паричните залагания), едва ли можеш да кажеш, че англичаните обичат движението. Тук планинарството не е популярно, придвижването дори до отсрещния супер се извършва с кола. Преминаващите чат-пат ездачи на коне (дори покрай оживените автомобилни колони!) са приятно изключение.

Въпросът за здравето на англичаните отдавна е болен въпрос и то не защото нацията е изложена на смъртни заплахи от рода на Чернобил, а поради причина - недостигът на лекари. На едно джипи се падат средно по 1500 пациента, на един пациент се отреждат средно 7 минути, джипито работи 5 дни в седмицата приблизително по 10 часа. Разбираемо е, че не е негова работа здравното обучение и просвета, това е задължение на други специалисти. Лекарят само преглежда и изписва рецепта (ако е необходимо), след време пациентът идва и повтаря рецептата си, но не чрез лекаря, а по административен път. Ако е инвалид, специално камионче му доставя лекарството ден по-късно на адреса! На пръв хоглед организацията е безупречна! Недостигът идва, когато пациентите се нареждат на дълъг списък и чакат за операция или за преглед от специалист. Тук специалистите са извънредно на почит, а и доста разглезени. Сега извиват ръцете на здравната каса и на правителството - за по-малко часове... Подобна е и "политиката" на джипитата - те отказаха да работят по празниците и в почивните дни и от миналата година тази част от работата им се поема от сестри.

От една страна, липсата на здравна информация е добро дело - пациентите така и не знаят що е това херпес и колко опасен може да бъде той. От друга страна - по-любознателните четат листовки (в изобилие навсякъде!) или интернет. Но както и преди бях писала, НИКОЙ ПАЦИЕНТ не вижда досието си. В случай че смени адреса и джипито, папката му автоматично се предава на здравната каса, а оттам - на новото джипи. Така намаляват стреса - още един фактор англичаните да са дълголетници.

Винаги ме поразява присъствието на куцо и сакато по време на концерти или други публични прояви. По време на поредното посещение в столицата на Уелс, Кардиф, ставам неволна свидетелка тъкмо на две събития: Формула едно с лодки и попконцерт на някакъв състав. Крепостта, а и пристанището на столицата са препълнени с орди от ученички (с бира и цигара), бременни, инвалиди, старци и старици - всички са излезли вкупом да почетат събитията. Обзалагам се обаче, че сред тях има и такива, които не са чували кой е Шекспир.

Споменът за "Българския чадър" и руската връзка отново е на преден план след събитията от миналата седмица. Чистото английско (само)убийство на д-р Кели повдигна много, много въпроси. Обратът на Даунинг стрийт № 10, крокодилските сълзи и бомбардировката от интервюта напоследък само забулват основния въпрос къде е границата между правото да бъдеш информиран и правото да останеш анонимен. Смъртта на един висш правителствен (и военен) служител в една държава, която претендира да е най-старата демокрация в света, която дори има Закон за защита на информацията, само идва да докаже за кой ли път горчивата истина за правилото, което има (понякога не едно и две) изключения.