Андреана Ефтимова

web

В новата си книга "Методика на обучението по български език. Реалности и тенденции" Кирил Димчев остава верен на научния си път - да създава солидна теоретическа база на дисциплината методика на обучението по български език, да извоюва мястото й всред дидактическите и езиковедските дисциплини и да прокарва най-съвременните идеи в методическата теория и практика.

Кирил Димчев умело полемизира с поддръжниците на схващанията, че методиката е "приложна област с недобре систематизирана проблематика, без утвърдена изследователска парадигма" (Димчев 2010: 15). Той не се страхува да определи методиката като междудисциплинна област. У нас все още властва негласно пренебрежително отношение към интердисциплинарните изследвания. Затова и позицията на Кирил Димчев е особено предизвикателство към българската научна общност, към желанието за сегрегация на дисциплините и обсебването на теоретични схващания и изследователски методи. Авторът не се страхува и от трудностите при изясняването на научния статут на дисциплината, на нейния предмет, на отношенията й с останалите дисциплини, на теоретичните й парадигми (конструктивистка, комуникативно-когнитивна), на типологизациите на методическите й обекти (ОБЕ като първи език, ОБЕ като втори език, ОБЕ като чужд език). Той посочва източника на проблеми в процеса на педагогическото познание: "Функционирането на педагогическите системи е вероятностен процес, зависим от много фактори, чието влияние може трудно да се проучи. Конструирането на тези системи (обучението такова, каквото трябва да бъде) има не само научни, но и социални измерения, тъй като се отчита от какви личности има нужда обществото - днес и в бъдеще" (Димчев 2010: 61).

Изключително важно е повдигането на въпроса за модерните понятия първи и втори език, който все още не е достатъчно актуален в нашата лингвометодическа литература, а и в нашата образователна система. Вече се долавя и у нас идеята, че "дихотомията роден език - чужд език" е с ограничена функционална стойност при проучване на различните страни на езиковата действителност" (Димчев 2010: 101). Синонимните термини на роден език - майчин и матерен език - предполагат емоционална конотация и не могат да отразят многообразните семейни обстоятелства, при които израства детето. Социолингвистът Р. Бел предлага терминология, следваща поредността в усвояването на езиците. Той смята, че всеки език, усвоен след първия, е втори. Това предложение провокира някои въпроси. Първо, не винаги може да се прокара ясна граница във времето на усвояването на езиците особено при децата билингви, които растат в семейства на етнически малцинства или в смесени бракове. Освен това първият език е първи по време на усвояване, но не е задължително да е с най-висока степен на владеене. Например в семейство от смесен брак, живеещо в страна, в която не се говори един от езиците на родителите, първият език може да е например на майката, но да е на по-слабо ниво от този, който се говори в съответната държава. Второ, понятията първи и втори език носят допълнителни конотации за стойност и престижност - първият език би следвало да е винаги по-престижният и официалният език за даден езиков колектив, вторият би следвало да заема по-непрестижно място и да обслужва битови и второстепенни нужди на индивида. В езиковата практика често реда на усвояването на езиците върви в обратната посока - първият език е семейният език и често е неофициален за страната, вторият е социализиращият индивида и естествено, по-престижният за дадения езиков колектив. Такава е ситуацията сред семействата на етническите малцинства - роми, турци и др. Кирил Димчев обсъжда класическата социокултурна ситуация, "в която официалният български език е език цел за деца, практикуващи в домашна среда диалект на друг език (турски, ромски и пр.)", изтъква необходимостта от "изследването на отношението на различни социални групи към съответните езици (първи език - втори език), практикувани от билингвите" (Димчев 2010: 101-104) и от планиране на държавна езикова политика, част от която се осъществява в образователната система. По този начин книгата поставя на дневен ред най-актуалните проблеми в езиковото образование, стоящи пред съвременното българско общество.

Освен терминологичните търсения се променя и отношението към рязкото противопоставяне на родно- и чуждоезиковото обучение. Концепциите в "Общоевропейската рамка за езиково обучение" обясняват овладяването на езиците като комуникативен континуум. Като фактор за успешно развитие и реализация на индивида се осъзнават разноезичието и многоезичието - понятия, върху които разсъждава Кирил Димчев, насочвайки вниманието ни към значението на езиковия капитал за личността, към съвременните дескриптори, характеризиращи концепта владеене на език според Ф. Перну (Димчев 2010: 17-21).

Особен интерес предизвикват редовете, посветени на комуникативната компетентност и в частност на езиковата и езиковедската компетентност. Езиковата компетентност включва процедурните знания на индивида, чрез които се осъществяват конкретните речеви действия. Езиковедската компетентност е свързана с декларативните знания за езика. Онова, което предстои да се решава обаче, е до каква степен да се отделя място на езиковедската и до каква на езиковата компетентност в учебниците и в уроците по български език като първи, втори или чужд език. Кирил Димчев се опитва да даде отговор в няколко статии, които разглеждат проблемите на методическия анализ, типовете дейности на езиковите занятия, фазите в учебната дейност, връзките на преднамерените с непреднамерените речеви изяви и учене, понятието предкомуникативност, типовете комуникативно-речеви ситуации в обучението по български език, учебното съдържание и функционалността на урока по български език и пр.

За пореден път Кирил Димчев обсъжда ролята на моделите, които социалното обкръжение предлага (на родителите, на връстниците, на "улицата"), в адекватното езиково обучение. Тук най-много се отчита взаимодействието между методиката и социолингвистиката.

Изключително полезна е предпоследната статия, която предлага дефиниция на все още новото за българското образование понятие за портфолио. Най-същественото в статията са примерите за портфолио на учителя и на ученика.

Книгата на Кирил Димчев представлява цялостен текст, в който се изясняват редица понятия и се прокарват връзки, които провокират и теоретици, и практици, ангажирани с проблемите на обучението по български език като роден или като чужд.

БИБЛИОГРАФИЯ

Димчев 2010: Димчев, Кирил. Методика на обучението по български език. Реалности и тенденции. Велико Търново: Знак 94, 2010.

© Андреана Ефтимова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.05.2010, № 5 (126)