|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
АНАТОМИЯ НА АРГУМЕНТАТИВНИТЕ ГРЕШКИ Андреана Ефтимова Преподаването на есе в училище и в университета се пада по право на специалистите по български език и литература. Акцентът в преподаването обикновено се поставя върху спазването на правописните и пунктуационните правила, върху стиловата уместност и композиционните особености на текстовете. Все още, струва ми се, не се отделя внимание на логическите процедури, които пишещият трябва да познава и да умее да прилага, за да подреди факти, събития, оценки, собствени и чужди умозаключения и да ги изрази в адекватна езикова форма, като при това преследва целите на убеждението. Не се отделя внимание и на конкретната работа с информацията. Това е особено наложително, когато се работи върху аргументативната част на есето. Ако приемем, че сме се договорили за триделна структура на аргумента: твърдение, пример, контекст (вж. Ефтимова 2006), означава ли това, че спазването на тази структура ни осигурява успех в изграждането на коректни аргументи? Разбира се, че не. Обвързването на тези три съставки в рамките на аргумента може да стане по различни логически схеми и да бъде изразено не непременно в същия ред, в който ги представяме. Контекстът, който е "обяснението" на това, как твърдението и примерът са свързани, как подкрепят тезата, може да е експлицирано умозаключение в резултат на няколко поредни изказвания или пък самата логическа верига, в която твърдението и примерът са обвързани в причинно-следствени, аналогични и асоциативни и пр. връзки. Следователно, за да бъде признат един аргумент като добре изпълнен, трябва да се провери не само наличието на тези три съставки, а впрочем разпознаването им невинаги е толкова лесно дори за преподавателите по есе. В специализираната литература по методика на езиковото обучение вече е въведено понятието фрейм в значенията си на "формално описване на тематичното "устройство на дискурса" и на "структура, с помощта на която е организирана информацията в паметта", т.е. тя отразява стереотипни "неподвижни" ситуации - единици от знанията за света, сценарии, схеми (вж. Ангелова 2005: 131). За нас е важно второто определение на фрейма. Ако приемем, че наистина в паметта на пишещия информацията е организирана в "познавателни схеми или рамки за използването на понятия, факти, асоциации", то тогава би трябвало логическите процедури, които извършваме, за да организираме информацията в есето си, да са точно такива "застинали" и стереотипни познавателни схеми, създадени още при усвояването на езика. Това означава, че пишещият ползва наготово рамките, в които поставя нужната му информация, независимо дали това са факти, събития, или асоциации, аналогии, дефиниции, чужди мисли и оценки. Така излиза, че логическите процедури са даденост и единствената задача пред преподавателя по писане и пред пишещия е да се постигне смислова релевантност в изложението, която се изразява в "адекватността между генерираните смисли и начините, по които те са вербализирани в текст" (Ангелова 2005: 130). Според мен е необходимо, преди изобщо да се говори за смислова релевантност на текста, да не се прескачат две много важни фази в процеса на обучението по писане на есе. Първата фаза е свързана със запознаването, изучаването и систематизирането на типовете логически схеми, на законите на пропозиционалната логика, които би трябвало да са вече познати в по-голяма или по-малка степен на пишещите. Втората фаза е свързана със създаването на умения да се подбират схеми, подходящи за данните или разсъжденията, които пишещият иска да изрази. Подборът може да върви в две посоки - или според наличната информация да се подберат подходящи логически схеми за организирането й, или според схемата да се подбере онази информация, която е възможно да се постави в подобна рамка. Проверката на умението на пишещия да използва повече логически схеми в аргументацията си, да ги подбира в зависимост от информацията, с която разполага, и темата на текста, да не допуска аргументативни (логически) грешки, т.е. да спазва логическите закони, е част от алгоритъма, по който всеки пишещ и преподавател трябва да оценява създадения текст. Тази проверка може да се извърши и на базата на оценката на вътрешната организация на микротекста (като приемем, че в рамките на един микротекст се реализира аргументът), която се разглежда "в три взаимно свързани и взаимно допълващи се аспекта - смислов, комуникативен и структурен" (Добрева, Савова 1990: 67). Смисловото единство на микротекста се проявява в смисловата му хомогенност, в монотематичността му и в някои други особености. "Една такава особеност е например това, че в надизреченското единство по правило се предава информация за един или няколко, но винаги постоянни, едни и същи обекти, които са опорни елементи в затворената смислова структура на единството. От друга страна, в рамките на микротекста съдържателната хомогенност създава достатъчно условия за успешно действие на механизма на логическото извеждане (импликацията), основан върху извличането на изрично неформулирани зависимости, върху достигането до извод за нещо с опора на съществуващи данни" (Добрева, Савова 1990: 68). За да се провери дали механизмът на логическото извеждане действа успешно, трябва да се провери дали има приемственост между съставките на микротекста. В много от случаите става дума не за логическата рамка, а за проблеми в набирането и източниците, подбора, съхранението, преработката, оценката, артикулирането на информацията. Следователно имаме два вида грешки в аргументацията: 1. Грешки, свързани с логическото извеждане, които могат да се идентифицират чрез изследване на линейното структуриране на текста, т.е. на тематичната прогресия. Това са аргументативните грешки, свързани със силогистичната работа на пишещия. 2. Грешки, свързани с информацията, която се влага в логическите рамки (фреймовете) - набиране и източници, подбор, съхранение, преработка, оценка, артикулиране на информацията. Това са грешки в аргумента, но засягат отношението на съдържанието на изказването към действителността, засягат отношението на пишещия към информацията. Можем да ги наречем условно когнитивни грешки, доколкото се отнасят до механизмите за обработка на познанието. Проверката на тези два типа грешки обаче изисква допълнителна работа над текста, който се преобразува или оценява. Тази работа е тежка и времеемка и често проверителите на есе я пропускат. Следващите примери от студентски есета са подбрани с цел да подпомогнат работата на преподавателя и на пишещите есе. Те са систематизирани по най-често срещаните типологии в учебниците по есе, което не значи, че редът, по който ги представяме, отразява честотността на проявлението им в корпуса от текстове на български език. Това поставя интересния проблем за изследване на най-често допусканите грешки при писането на есе от български студенти, но подобна закономерност би трябвало да се установи на базата на голям архив от текстове и чрез статистически измервания. Показват се типични грешки, които се допускат от студентите и които не са проблем на неадекватна вербализация на мисълта, а на погрешна логическа организация на мисълта и на текста или дори, моля за извинение, на липса на каквато и да било логическа верига. Анализират се грешки, които идват от невярна или зле обработена информация.
Когато аргументът се конструира на базата на статистика или документи, тогава пишещият се позовава на очевидното. Доказателството се съдържа в очевидната истина и пишещият трябва да оцени твърдението според природата на очевидното. Тук може да се приложи таблицата за истинност на конюнкцията, дизюнкцията, импликацията и еквивалентността, която помага да се установи кога логическите схеми са истинни или неистинни (вж. у Стефанов 1993: 59-63). Учебниците за американските колежи съветват нещо далеч по-приложимо: Релевантност. Проверете детайлите, за да сте сигурни, че те са свързани с умозаключението и че нито една значима информационна част не е изпусната. Точност. Бъдете сигурни, че авторът е представил факти, които могат да бъдат проверени, ако е необходимо. Ясни ли са източниците на информация? Ясна дефиниция. Фактите трябва да бъдат представени недвусмислено. Достатъчност. Статистиката и останалите представени данни трябва да са адекватни на твърдението (Гуд, Ди Яни, Смит 1989). Какви проблеми възникват при този тип аргументация? Грешка може да има не само когато не са изпълнени изискванията към данните, но и тогава, когато се излагат данни, без да се предлага разсъждение (вж. грешки, свързани с дискурсните техники, използвани в аргумента - Ефтимова 2006). В следващия пример данните са на базата на собствено наблюдение:
Липсва едно заключително изречение, в което да се поясни, че трицифрените суми за непроизволните регистрационни номера на скъпите автомобили са по джоба само на богатите хора и така те се превръщат в начин богатите да демонстрират богатството си. Очевидно е, че липсва контекстът в структурата на аргумента - първото изречение е твърдението, следващите две са примерът, т.е. данните, контекстът липсва. Съществува обаче проблем и при формулирането на твърдението. 95 % е точно число, до което обаче се е стигнало по пътя не на статистика, а произволно. 95 % е хипербола, която цели да убеждава не по рационален, а по емотивен път. Още един пример за липсващо умозаключение, което да свързва твърдението с примера:
Отново липсва контекстът, който да осъществи смисловата хомогенност и монотематичността на микротекста. Грешки в аргументацията може да има и поради посочване на неверни данни. Тогава, както ще стане ясно, няма проблеми в механизмите на логическото извеждане и линейното структуриране на текста, а в погрешната оценка на истинността на твърденията или фактите. Следователно тук няма собствено аргументативни грешки, които са грешки в логическата постройка на микротекста, а грешки, свързани вероятно с информационния източник, със съхраняването и преработването на информацията в паметта, с подбора и йерархизирането на информацията. Следователно трябва да търсим причините за неуспешното изграждане на аргумента не в логическите схеми и осъществяването им в текста, а в подбора и оценката на информацията, вложена в схемата. Ето няколко примера:
Проблемът тук е, че твърденията във второто и в третото изречение са неистинни (въпреки че имитират понятийния език на специализираната литература). В други случаи става дума едновременно за неправилна употреба на понятия и на неверни данни.
Но и старата, и новата информация, която се предлага, са научно опровергани. При липсата на достатъчно стабилни знания в дадена област пишещият трябва да отхвърли възможността да използва тази информация.
Когато се предлага дефиниция на институция, ценност, инициатива или на каквото и да е, условието е да е адекватна. Какви са обаче измеренията на онова, което наричаме адекватност? Според традиционната логика има няколко различни вида дефиниции, управлявани от авторовата интенция: 21. Нови дефиниции. Ако пишещият говори за термин или събитие, което няма предхождаща история или има ново значение, трябва да го дефинира.
2.2. Речникови дефиниции. Пишещият може да обясни ясно терминологичното значение чрез позоваването на значение, което вече е описано.
Въвеждащото изречение вероятно би трябвало да гласи, че терминът чалга възниква, за да означи един вид музика в миналото, а днес в него влагаме различно съдържание. Изпускането на началното изречение не е проблем за изграждането на успешен аргумент с дефиниция, тъй като смисълът му се възстановява инференциално. 2.3. Уточняващи дефиниции. Те се създават от пишещия, който иска да употреби термина по необичаен начин. Например ако настоявате, че четенето е интерпретация, би трябвало да дадете прецизна дефиниция на четенето. Ето и пример от студентско есе:
Смисълът на двете твърдения е еднакъв. Второто изречение е перифраза на първото и не носи никаква нова информация. Този "трик" е често използван в студентските есета, за да се прикрие смисловият дефицит на текста и за да се постигне обем на написаното. Тук липсва обяснение защо се твърди това, няма и пример, няма и логическо извеждане. Най-често срещаните грешки в аргументите с дефиниции: Грешката на случайността е когато спорещият приема изключението като общо правило или приема общото правило като универсално. Например всеобщо схващане е, че убийството е престъпление. Ако твърдите, че е морално приемливо полицията да убие маниак, който застрашава околните, тогава не можете да използвате това изключение, за да разколебаете общото твърдение, че убийството е морално недопустимо и е престъпление. Твърдението, че чалгата е слушана единствено от българи с нисък социален статус, не може да бъде доказано със следващия аргумент:
В първото изречение новата информация е, че чужденците слушат чалга, във второто - същата нова информация (вече стара) се конкретизира, а в третото се доуточнява така, че носи съвсем различно внушение и все пак не е напълно нова и непозната информация. Проблемът на умозаключението тук е не в логическото извеждане, а в липсата на връзка с твърдението, че чалга слушат само българи с нисък социален статус. Грешката на обърнатата случайност е позната като прибързана генерализация и е просто обърната грешка на случайността. Грешката се опира на генерализация на базата на изключителни частни случаи вместо на типични случаи. Ако твърдите, че всички рози са ароматни, защото от опит знаете, че някои от тях са, вие или грешите, или изречението ви е метафорично.
Грешката е в приемането за истина, че всички грозни и завистливи жени компенсират несбъднатите си мечти по манекенската професия, като създават мита, че манекенките не са особено умни. Тук, ако невнимателното око пропусне генерализацията в членуваното съществително жените, добре построеният микротекст може да убеди четящия в правотата на написаното. Грешката на началото на въпроса се нарича грешката на кръговата дефиниция, в която заключението на аргумента е вмъкнато в началната му част. Примерът, посочен в учебника на Гуд, Ди Яни, Смит, звучи абсурдно: "Далас ще спечели Суперкупата, защото има най-добрия тим с най-добрия треньор и мениджър. Зная, че е най-добрият отбор с най-добрият треньор, защото ще спечелят Суперкупата. А ще спечелят Суперкупата, защото само най-добрият отбор и най-добрият треньор заслужават това" (Гуд, Ди Яни, Смит 1989). Не е трудно да се попадне на подобни примери и в нашите студентски есета:
Очевидно е, че тук има някакъв проблем. До второто изречение има някакво тематично развитие, след което налице е пълно повторение на началното твърдение. Получава се ефектът на кръговата дефиниция. Типична грешка в логическото извеждане. Следващото изречение показва, че същата грешка е възможна не само в рамките на микротекста, а дори и в рамките на изречението:
Това е може би най-популярният от всички аргументи, често експлоатиран и от създателите на реклами. Две или три версии на някакъв продукт се сравняват в действие и, разбира се, "победителят" е рекламираният продукт. Изискванията към този тип аргумент са: Сравнението да е между два обекта, принадлежащи към един и същи клас. В противен случай имаме грешка на фалшивото сравнение. Пишещият да сравнява достатъчно важни качества от обектите. Така се достига до заключение за преимуществата и недостатъците на обектите. Сравнението да доказва гледната точка. Да е релевантно на заключението. Ето пример за такъв тип аргумент:
Това нарушава, но не разрушава логическата схема. Само вреди на рецепцията на текста. Следващият пример за аргумент сравнение би бил добър, ако не бяха изпуснати всякакви твърдения и свързващите ги изказвания:
Липсва твърдение в началото на аргумента, а двата примера не са съпоставими. Липсва каквото и да било логическо извеждане, не се експлицира връзката между двата примера и в какво е тяхното сходство.
Ето логическата схема, която пишещият трябва да спази при подобен вид аргументация: Ако а, в, с, d притежават свойствата х и у и а, в, с притежават свойството z, тогава d вероятно притежава свойството z. Ако четири модела на някаква марка кола са икономични и ефективни и трите по-ранни модела са много мощни, то най-новият модел вероятно също е мощен. Аргументът по аналогия следователно зависи от няколко фактора, които определят подобието между два или повече обекта. Ето петте въпроса, които пишещият трябва да зададе: Колко обекта ще сравнявам? Очевидно големият брой от примери, които давате като очевидни, подсилват аргумента. От друга страна, есето не е научна статия, основана на експеримент, и далеч по-важно е примерите да са самоочевидни, а не многобройни. Колко качества на сравняваните обекти са общи? Колкото по-голям е броят им, толкова по-убедителни сте. Колко релевантна е истината? Очевидното трябва директно да подкрепя заключението ви. Колко силно е твърдението на аргумента, отнесено към встъпителните твърдения? Например твърдите, че статистиката показва някакви данни и списанията за коли показват, че новият модел е спечелил наградата на годината за коли. Предишните модели имат същите данни, каквито сочи статистиката, но не са печелили награда на годината. Тогава аргументът ви е слаб. Колко разнородни са сравняваните показатели, използвани във встъпителната част? Колкото по-разнородни и разнообразни са те, толкова по-силен е аргументът. Грешките в аргументацията по аналогия са заради погрешното предположение, че нещата, които си приличат в някакъв аспект, си приличат изобщо, във всичко (Хефернан, Линкълн 1986: 128). Съществуват и грешки заради подбор на свойства, събития, качества, които не се съотнасят с основното твърдение:
Проблемът на подобна аналогия е в това, че сравняваните предавания са различни по жанр и обобщението, че има подобна тенденция в новинарската емисия, е неправилно, защото един случай не прави тенденция. Да не говорим, че този пример доказва не афиширане на финансово благополучие, а само наличието на българи, които имат материални възможности. Следователно не може да се достигне по логически път до доказване на твърдението.
Логическата схема на аргумента е, че ако х притежава качеството d и у притежава качеството d, то х и у притежават качеството d. Обичайната грешка, която се допуска в този вид аргументация е, че х се отъждествява напълно с у само заради тази прилика. Тук се нарушава определението на Лайбниц за тъждеството "х = у, ако и само ако х притежава всяко свойство, което притежава и у, а у притежава всяко свойство, което притежава х" (вж. у Стефанов 1993: 66). Грешката се състои в това, че притежанието на само едно свойство от х и у не ги прави тъждествени. Ето пример от американски учебник:
В този тип аргументи липсва дедуктивната процедура, за да се направи единствено вярното заключение. Погрешно умозаключение от този тип обяснява грешката и в следващия аргумент:
Авторитетът може да приеме различни форми, по-често използваните са на познати хора или документи. Пишещият трябва да се позове на авторитетен източник, който да е релевантен и непредубеден по темата. Когато се опирате на авторитет, задайте тези въпроси: Дали е споменат авторитет? Дали авторитетът е релевантен изобщо? Дали авторитетът е авторитет по проблема? Дали авторитетът е непредубеден наистина? Ето пример:
Точното позоваване на социологическа агенция и цитирането на периода на проучването са пример за коректно отношение към авторитета. Проблемът е в последвалия коментар, който няма много общо с цитираната статистика. Например няма експлициран отговор на въпроса как оскъдният речник от 250 думи на депутатите показва недостатъците на гласоподавателите. Проблемът на аргументите, които разчитат на нечие мнение и репутация или дори на нечие чувство, е, че изискват коректно позоваване и съответно изпълняване на повече изисквания за адекватност. Грешките в аргументацията чрез авторитет се дължат по-често в избора на подходящ източник на информация, т.е. те са от втория тип грешки. 6.1. Позоваване на нерелевантен или предубеден авторитет. Това става, когато се позоваваме на уважавана и добре позната личност, но не експерт по темата. Дж. Хефернан и Дж. Линкълн дават следния пример. Ако специалисти по алкохола кажат, че шофьорите с 0.5 промила алкохол в кръвта правят два пъти повече произшествия по пътищата от напълно трезвите, то тогава експертното мнение подкрепя твърдението, че шофьорите с над 0.5 промила алкохол в кръвта трябва да бъдат задържани от органите на реда. Но авторитетът не е гаранция за истина. Ако тези експерти твърдят, че тийнейджърите не бива да карат кола преди навършването на 18-годишна възраст, то не прехвърлят полето на своята експертиза и тяхното мнение придобива стойност, равна на стойността на мнението, изказано от всеки друг (Хефернан, Линкълн 1986: 130-131). Още един пример за нерелевантен авторитет е позоваването на мнението на пациенти относно професионалната компетентност на лекаря. Пациентите могат да бъдат авторитетен източник, ако се твърди, че добрият лекар има добро отношение към пациентите си и съвестно изпълнява работата си. Ако се твърди обаче, че добрият лекар е този, който е компетентен, поставя верни диагнози и лечението му е най-адекватното и дава резултати, то тогава пациентът не е авторитет, защото не притежава познания в съответната медицинска специалност и не може да прецени дали лекарят е компетентен, или не. Това могат да направят негови колеги, професори в дадената област, медицински комисии. Това са авторитетите, които биха ни убедили в компетентността на лекаря. Ето пример за аргумент, който се позовава на нерелевантен авторитет:
6.2. Позоваване на "хората". Това невинаги е грешка. Ето един добър пример:
Зависи защо се позовавате на действията и мотивите на хората. Ако обаче мнението на хората прикрива нечии недемократични и егоистични мотиви или пристрастия, тогава има грешка на позоваването. Например:
И тук, както и в следващия пример се допуска неопределеност. Избягването на двусмислици и неопределени изказвания е важно правило при аргументацията. Допускането им се оценява като грешка:
Кой е този всеки? Не може да се заключи, че всеки подкрепя Кийтинг. Това е грешка. 6.3. Позоваване на съжаление. Включва идеята, че нещо трябва или не трябва да бъде някъде заради обстоятелства, които предизвикват съжаление, съчувствие. Например масов убиец да бъде оправдан, защото е имал тежко и тъжно детство. Примерът, който следва, превръща съжалението в ирония и се обръща срещу защитаваното твърдение.
Невинаги обаче аргументът, разчитащ на съчувствието, съдържа грешка. 6.4. Ето един пример за аргументативна грешка поради непълнота и неточно позоваване на авторитетни имена:
Проблемът тук е, че аргументът е добре изпълнен, но е неубедителен заради липсата на авторитет. Например добре е да се споменат авторите на теориите и твърденията или поне къде са лансирани.
Това е може би най-трудният вид аргумент, защото зависи от формулирането на хипотеза за непознат фактор - причина или ефект. Този аргумент предсказва, че нещо е или ще бъде случай, основан на бъдещо или съществуващо условие. Пишещият предвижда връзката между две събития, които са зависими от резултат или причина. Съществуват очевидни връзки между причината и следствието. Ако поставите ръката си над огъня, тя ще изгори. Но повечето причинно-следствени връзки са трудно доказуеми. Нуждаете се от достатъчен брой условия в причината, преди адекватно да предвидите какъв ще е резултатът. Например трябва да познавате цялата теория за икономическото планиране, за да отгатнете ефекта от инфлацията. Ето един пример за причинно-следствена аргументация:
Съществуват няколко възможни грешки, свързани с твърдения за причината, резултата и обстоятелствата за събитието: 7.1. Грешката на фалшивата причина. Случва се да предполагаме, че едно събитие е причина за друго, докато всъщност връзката между тях е чисто случайна. Грешката също се дължи на опростяването на причината или на избора на една възможна причина от няколко други. У Дж. Хефернан, Дж. Линкълн тази грешка е отбелязана като грешка в аргументацията Post hoc ergo propter hoc. Примерът е следният:
Този вид аргументация е много характерна за политическите кампании. Грешката е наречена Post hoc ergo propter hoc (след нещо следователно заради нещото): ако Х се явява след Y, то това трябва да се е случило заради Y. Но след не значи непременно заради. Грешката може да се превърне в похват. В журналистиката, както видяхме примера с Форд и Картър, тя може да бъде манипулативен похват, който цели да заблуди невнимателния, некритичния читател. В художествената литература подобен тип грешка в причинно-следствените връзки може да бъде извор на ирония. Пример за това е следващият откъс от романа на един от водещите български писатели днес, Стефан Кисьов:
Комичният ефект за бабата на героя, предизвикала атентат и смъртта на един крал, е илюстрация как в литературата преувеличаването на причинно-следствените закони е начин, по който се изгражда бурлеската. Следователно познаването на аргументите и грешките, които се допускат в логическите операции, е полезно и за заниманията по литература в училище. В студентските есета често следствията нямат нищо общо с посочената причина. Ето пример за фалшива причина:
Грешката се състои в това, че на познати обекти (лица) се приписват две качества, като едното погрешно се представя като следствие от другото. 7.2. Грешката на изключването. Тази грешка става, когато предполагате една причина, тъй като не съществува друга причина, която да знаете. Или пък ви е удобна една причина и един тип информация, без да се интересувате дали наистина съществува такава причинно-следствена зависимост. Тази грешка е поради липсата на достатъчно информация или поради прикриване на неудобна информация. Ето пример от студентско есе:
Причинно-следствената верига умни момичета - продаване на тялото - доходи - добър външен вид - изисквания на професията манекен отразява типична грешка, която допускат онези, които виждат единствено изгодните им причини и следствия. Тези автори на есета не проверяват и не се интересуват дали информацията и логическите изводи издържат на контрааргументи. 7.3. Генетичната грешка. Тази грешка се основава на нерелевантни твърдения за хора или неща. Грешно е да се твърди, че някой поет е лош поет, защото е алкохолик. Грешката Ad hominem (буквално значи "позоваване на [конкретен] човек") е вариант на генетичната грешка и включва позоваване на обстоятелствата и характеристиките на вашия опонент вместо на действителния обект на спора. Следователно може да грешите, когато обявявате разведен човек за неексперт в брака. У Дж. Хефернан и Дж. Линкълн примерът е от действителна рецензия в печата:
Авторката всъщност твърди, че директорите на погребални агенции експлоатират хората. Но в рецензията й лепват етикета на комунистка и враг на свободния пазар и християнството. Това е аргументативна грешка, разбира се, умишлена, която се състои не в спор по същество, за обекта или проблема на спора, а се измества върху личността, която е опонент или е свързана по някакъв начин със спора. Съществува мнение за графитите, което често се обосновава с външния вид на хората, които ги правят, а не със стойността им като творби.
7.4. Грешка Reductio ad absurdum. Възможната последица от грешката в този тип аргументи е описването в преувеличени или в опростени термини. Тук се нарушава основен закон в пропозиционалната логика, който гласи, че "ако дадено положение води до своето отрицание, то трябва да се приеме като невярно" (Стефанов 1993: 70). Формулата е .
Обобщаването, че богатите хора са бивши мутри и са с ниско интелектуално ниво, защото са били спортисти, е грешка, която може да се окачестви като reductio ad absurdum заради опростяването на едно не толкова еднопланово реално положение на нещата. А твърдението, че забогатяването в България е чрез престъпления и измами, е ефект от прибързаната генерализация. Проблемът тук е в некоректното използване на наличната информация. Пример за преувеличение е т.нар. "женски трик". Съпругата моли съпруга си да изхвърли кофата. Той гледа мач и отказва да й угоди. "Ти никога не изхвърляш кофата", е нейният отговор. 7.5 Конспиративни теории. В тях се настоява, че причините винаги трябва да са много. От убийството на Кенеди и конспирацията Уотъргейт не е изключение конспирации да се виждат навсякъде - от детската градина до университетските кабинети. Наивно е да се мисли, че хората не се обединяват с някаква цел, както и че лоши неща не се вършат от един-единствен човек (Гуд, Ди Яни, Смит 1989). Романът "Шифърът на Леонардо" на Дан Браун е красноречиво доказателство за това, колко податлив е читателят на подобен род спекулации и колко непретенциозен е към аргументите, които му поднася авторът. Върху подобни теории са изградени популярните книги на Никола Б. Николов за това, че триста евреи управляват целия свят, както и статиите на онези съвременни български публицисти, според които бившата Държавна сигурност е планирала и осъществила целия преход на България към пазарно общество през 90-те години на 20. век. Тези грешки отразяват проблеми в използването, подбирането и интерпретирането на информацията и в преценката на информационните източници. Примерът от студентско есе е следният:
Да се оценят и да се избегнат подобни грешки не е лесно. Но не е нужно да бъдете титани на мисълта или учени, за да умеете да ги откривате и да ги отстранявате. Вероятно подобни занимания носят опасността часовете по писане на аргументативен текст да се превърнат повече в часове по логика и дори журналистика. Тук аз виждам обаче реална възможност рефренът за междупредметни връзки в българското училище да не остане само добро пожелание. Обвързването на обучението по логика и по български език би помогнало за създаването на онази култура на мислене, която беше пропускана в българското образование. Не е възможно обучението по български език и литература да се осъществява без знания за това, какво е умозаключение, съждение, дедукция и индукция, предикатна и пропозиционална логика и т.н. Освен това особено важно е да се създават умения за преценка на информацията и източниците на информация. Това е занимание предимно за журналисти, но съвременният начин на живот предполага наличието на такива способности у хора с различни професии.
БЕЛЕЖКИ 1 Учебниците по есе предлагат набор от аргументи. Към тях прибавям примери, които не са редактирани стилово и езиково. Подобна ненамеса би показала проблемите, с които предстои да се занимаваме. Студентските есета породиха наблюдението, че пишещите, които владеят логическите процедури и изграждат смислово коректни аргументи, са с по-висока правописна и пунктуационна култура и стилови умения. Това обаче не значи, че онези, които не владеят книжовната норма в писането, задължително не могат и да мислят, да организират знанията си в логически схеми. Подобни заключения биха били възможни обаче при една статистическа обработка на достатъчно голям корпус от писмени текстове. Важно е да отбележим, че в използваните примери за аргументативни грешки се срещат и много други - правописни, пунктуационни, граматични - които обаче няма да бъдат обсъждани специално в този текст. [обратно]
ЛИТЕРАТУРА Ангелова 2005: Ангелова, Т. Методика на обучението по български език. Съвременни проблеми. София. Гуд, Ди Яни, Смит 1989: Gould, E., R. DiYanni, W. Smith. The Act of Writing. New York, Random House. Добрева, Савова 1990: Добрева, Е., И. Савова. Проблеми на изграждането на текста. София. Ефтимова 2006: Ефтимова, А. Аргументът в академичното есе: да се договорим. - Език и литература, 1-2, София. Кисьов 2000: Кисьов, Ст. Не будете сомнамбула. София. Стефанов 1993: Стефанов, В. Логика (Учебник за средното общообразователно училище). София. Хефернан, Линкълн 1986: Heffernan, J. A. W., J. E. Lincoln. Writing. A College Handbook. W. W. Norton, New York-London.
© Андреана Ефтимова Други публикации: |