МОДЕРНИЯТ НАРАТИВ И (НЕ)МЪЖКИТЕ ПРОСТРАНСТВА В РОМАНА "МЪЖЕ" НА ГЕОРГИ МАРКОВ

Ана Даргънова

web

Развитието на прозата ни от 60-те години на 20.век представя сложна и интригуваща за изследователя картина, сред която свое специфично място заема и експерименталният роман „Мъже“ на Георги Марков. Литературната критика забелязва романа още при появата му, а Христо Берберов свидетелства за въздействието, което той оказва върху читателската и критическата аудитория от „онова“ време. „Когато се появи за пръв път през 1962 г. - пише Берберов, - романът „Мъже“ предизвика интерес сред читателите и критиците. Той отговаряше на изискванията на момента със своята активност и настъпателност, с дързостта на намесата си в сложните и парливи въпроси на съвременността“¹. Все през същото десетилетие на 20.век Розалия Ликова забелязва важна особеност на наратива, която акцентира върху психологическата детайлизация на характерите с „по-широко използване на психологическия подтекст“, „вътрешния“ монолог и потока на съзнанието².

Литературната критика отбеляза и други важни особености на поетиката на Георги-Марковия роман. В необемното си изследване за „Мъже“ Тончо Жечев обърна внимание на интересните композиционни особености на романа със засилената условност на внушението, с приповдигнатите риторични изкази, изричани в мигове на върховно емоционално напрежение³. Все в тази посока са и наблюденията на Ефрем Каранфилов: „Този роман е написан есеистично, без подробна обстоятелственост, тук липсва мека изповедна лиричност или пък епична широта и методичност... Това е нервна, импулсивна творба, с нервен, променлив ритъм, дръзка и смела. Навсякъде се чувства острият поглед на внимателния наблюдател, който не желае да разказва спокойно, а се намесва за добро или лошо в действието, разсъждава, взема отношение към героите, към проблемите“⁴.

Модерният наратив и сложният интелектуално-психологически детерминизъм, за които говори съвременната ни критика, не са откритие на Георги Марков - огромните им възможности преди това са показани в прозата на Георги Райчев, на тях ще заложат и Димитър Димов, и Емилиян Станев. У Марков обаче предвербалните подтици на съзнанието⁵ се превръщат в основен похват за идейно-естетически, нравствено-психологически и етнокултурни оценки и внушения на/в романа „Мъже“.

Още заглавието „Мъже“ подсказва основния замисъл и смислите на предстоящото действие, като фокусира изображението върху съдбите на трима войници (Иван, Младен и Сашо), всеки от които търси своя път към живота в цивилния свят. Триделната структура на образната система обуславя и триделната композиция на романа. Трите раздела, в които протича сюжетният живот на героите, са озаглавени съответно: „Трима, които търсят“; „Трима, които се борят“; „Трима, които побеждават“.

Всъщност на пръв поглед „Мъже“ е типичен сюжетен роман, но ако читателят се опита да обвърже сюжетните нишки, ще се изправи пред трудността да събере наедно онова, което е прочел. Характерен не само за „Мъже“, а и за късната проза на Георги Марков, е и начинът, по който са представени героите - индиректно, със задълбочено проникване „вътре“ в душите им. Дълбоката същност на повествованието маркира не външно обозримите, а „невидимите духовни пътища, по които се оформя душевната биография на обществото“⁶. Полифоничната сложност на внушението и детайлните емоционално-психологически анализи помагат на Георги Марков да „вгради“ екзистенциалното всекидневие на тримата млади мъже в една модерна романова структура, „разпъната“ от потока на съзнанието. Структурата на романа се създава със сложни мозаично-асоциативни сцепления и кинематографичен монтаж, което лишава повествованието от общ сюжетен възел. Същият калейдоскопичен подход на изображение писателят прилага и по отношение на действието. Това центробежно структуриране на повествованието, при което сложно сплетените сюжетни линии обслужват няколко идеологически цели, дава основание на Тончо Жечев да нарече романа „антитрадиционен“⁷.

Георги Марков умело „експлоатира“ огромните възможности на потока на съзнанието. По този повод Боян Ничев пише, че от 1956 г. насетне с потока на съзнанието съвременният ни роман достигна „по-широко и углъбено развитие“⁸. Потокът на съзнанието, с характерното си асоциативно сцепление, с липсата на строга каузалност, със своеобразните си мисловни и емоционални сблъсъци, дава богати възможности за представяне на човешкия характер и вътрешнопсихологическите състояния. Повествователят интериоризира външните конфликти, като ги трансформира в духовно-нравствени сблъсъци, за да покаже как външната събитийност рефлектира върху вътрешния свят на героите. Георги Марков майсторски използва и възможностите на вътрешния монолог⁹, за да покаже духовната многозначност и многопластовост на образите. Мисловните процеси, неизговорените вътрешни монолози, които героите водят с Капитана (човекът с „гранитната философия“), „пронизват“ раздвоения им ментален свят. В тези вътрешни монолози се сблъскват различни житейски концепции. Възприемайки или отричайки чуждата гледна точка¹⁰, героите преминават през сложни духовни колизии в търсене на собствената си автентичност. Потокът на съзнанието, калейдоскопичната нарация, хаотичната хронотопичност на мъжкото пространство, усложнената композиция, в която ретардациите, проспекциите, интроспекциите (и всички останали „...ии“ на литературната теория) са само част от особеностите на модерния наратив.

Георги Марков залага и на още един интересен паратекстов похват - всяка глава на романа започва с мото, което в повечето случаи се появява и като реплика на някой от героите. Навързани в последователна верига, тези паратекстови детайли „проникват“ в психичното състояние на героите, като синтезират в „чист“ вид доминантните им личностни характеристики. В своята съвкупност тези ante-размишления всъщност представляват микророман в голямата романова структура на „Мъже“. Така повествователят - посредством сгъстената психологическа динамика на всяко мото - компенсира отсъствието на „класическите“ форми на сюжет.

Голямо постижение на Марков са и образите на тримата мъже в романа. Всеки от тях е интересен посвоему. В системата на мъжките пространства най-опростен и схематичен е образът на Младен. За него Христо Берберов твърди, че е олицетворение на „напористия стремеж на младежта да си пробие път с всичките му евентуални последици“¹¹. Физическият портрет на Младен излъчва огромна първична сила. Героят има набито, здраво тяло, къс врат, яки плещи, зачервено лице и остра брада. Детайлното пластично изображение Георги Марков използва, за да внуши по-сетне, че този силен мъж е стъпил здраво на земята, защото е „човек с потенциал“ (както ще го представи ротният му командир) и още защото знае какво иска и най-важното - как да го постигне. За да разшири параметрите на образа, повествователят попълва параграфа „мнения на другите герои за неизчерпаемата сила на Младен“. Затова все за същата Младенова сила, която може да се превърне в градивна или в разрушителна стихия, говори и Иван, съратникът му по войнишка съдба: „Не, това не е болезнена амбиция на честолюбец, не е болнава страст на вехт литературен герой, нито грубо сметкаджийство, а е сила, която може да се съсредоточава, която може да направи както подвизи, така и поразии“¹².

Воден от неистовия си стремеж да успява, Младен попада в зоната, в която деянията му по-скоро са „поразия“, отколкото „подвизи“. Запленен от идеята за престижна кариера, героят не изпитва душевни терзания и набързо омайва една сляпа жена. „Те говореха за това, което трябва да дам. А аз си мислех за това, което трябва да взема“¹³ - цинично изповядва Младен. За да бъдем верни обаче на повествователната логика, ще трябва да признаем, че на няколко пъти в романа Георги Марков акцентира и върху градивната страна в характера на Младен - това е дълбоката му привързаност към приятелите (особено при раняването на Иван) и тъжното му съчувствие към Виолета. В този мисловен контекст може да се осмисли и саможертвената смърт на Младен в края на романа, „една смърт героична, смърт, която му възстановява правото на победител и все пак твърде неочаквана, твърде чужда за логиката на образа“¹⁴. Развръзката обаче в никакъв случай не е чужда на авторовата идея, защото смъртта е онова изпитание, което според Георги Марков е единствената възможност пътят на Младен да промени посоката си, за да стане път „за себе си, но не заради себе си“. Точно по тази плъзгава линия - на ръба между „подвизите“ и „поразиите“ - се гради целият образ, а пътят до Младеновото възмъжаване криволичи по малките черни житейски пътечки, но винаги води до верния магистрален път, защото - уверен е Георги Марков - само на голямата житейска магистрала човекът може да покаже кой е, какъв е и защо е такъв.

Образът на Иван, вторият герой на романа, е изграден контратезисно. Тежката му тромава фигура ярко контрастира на плавните, равномерни и сигурни движения на Младен. Иван е спокоен и самоуверен: такива са очите му, такова е излъчването на лицето му. Той е чудакът, „професорът“, мислителят, човекът на съмненията, терзанията и рефлексията, човекът - разкъсван от много и трудни въпроси, чиито отговори дири цял живот. Кардиналният житейски въпрос, пред който е изправен Иван, е: „Как да живея? Как?“. Този сложен житейски ребус ражда съмненията, колебанията, самоироничното чувство и честите самообвинения. Пътят към „себе си“ е мъчителен, бавен, неотъпкан. Иван често е раздвоен в помислите си, защото личността му е търсеща, защото духът му копнее светли пориви.

След Младен и Иван Георги Марков въвежда и третия герой на романа - Сашо, който е твърде различен от двамата си набори във войниклъка. Самият Сашо добре самосъзнава своята различност: „За вас времето е багаж, с който ви товарят всяка сутрин, докато подвиете колене! - мисли той. - За мене е вино, което не ще седло!“. Движението, неулегналостта, липсата на застой и затъване в „почвата на традиционния бит и битов уют“ са основните отличителни белези на героя. Жизнената философия на Сашо е: „Един път живот се живее“. Той няма нравствени тревоги, не си поставя големи житейски задачи: „Какво ме интересува утрешният ден? Какво ме интересува идущата година? Все някак ще се живее!“ - ето ги основните житейски максими на третия мъж в романа на Марков. Този млад човек е весел, непосредствен, витален, жаден за много и различни житейски наслади. Животът за Сашо е удоволствие, очарование. Чак сега, при изграждането на образа на Сашо, Георги Марков си позволява да предложи на читателите си пряка авторова преценка за поведението на героя. Повествователят дава положителния си вот за „здравата младост, красотата и силата, събрани на едно място!“. „…Това е предостатъчно, за да се роди най-победоносното самочувствие в света“ - категоричен в твърденията си е Георги Марков.

Показателен е и фактът, че повествователят въвежда Сашо в събитийността на романа, като го „пуска направо в действие“, а теренът е футболното игрище. Мисловните процеси, които биха могли да „разпънат“ съзнанието на Сашо, остават скрити за читателя. Освободен, напорист, комбинативен, дори предизвикателен, Сашо демонстрира хлапашка дързост и завладяваща жизненост. Оттук насетне романът ще показва, че героят живее така динамично, както динамично играе и футбол. Живее без страх, хитро, но и всеотдайно, като се стреми да разчупи наложените социални и емоционални възбрани и да застане над предразсъдъците на своето обкръжение. Навсякъде в повествованието си Георги Марков акцентира върху многоплановите изяви на героите. Само така може да се обясни защо земният, наслаждаващ се на живота, дори донякъде безотговорен Сашо понякога „изневерява“ на себе си и се пита: „Защо ли човек няма криле?“. И Сашо, както и Иван, си задава въпроса за това, кое е истинското в живота, и той, както „философа“, сам търси отговор. Доста тъжно и песимистично обаче звучи вътрешната самопреценка на младия бохем: „А може би истина няма. Между многото лъжи хората си избират за истини ония от тях, които наистина много им изнасят!“.

След подобни вътрешни терзания повествователят привидно оставя героя си сам да намери пътя към истината „за себе си, но не заради себе си“. Всъщност това е и голямото послание на романа „Мъже“, посланието, което всеки от героите ще изкаже и ще преживее посвоему. Посланието, на което Георги Марков подчинява всичките им деяния. Тази постановка за тълкуването на отношението идея - сюжет¹⁵, при което идеята е предпоставно избрана и подчинява всички равнища на сюжета, обяснява разминаването между външните изяви и вътрешната мотивация на деянията на Сашо (и не само на Сашо). Предпоставната идейност предизвиква раздвоеността (в иначе цялостната натура на Сашо), поради което все същият Сашо (веселият и безотговорен мъж) ще се пожертва, за да спаси приятеля си от куршумите. Като че ли така може да се осмисли онзи доста немотивиран епизод, в който пряко силите си младият мъж понася на ръце ранена жена, за да спаси живота й. Своеобразната ритуална смърт, последвана от ритуално раждане, е актът на инициацията, прицелен да провери физическата и психичната устойчивост на героя и превръщането на юношата в мъж. В подобни гранични ситуации, белязани от живота и от смъртта, Сашо сякаш открива своето вътрешно Аз и се пробужда от „съня на инерцията“, за да започне оттук нататък прераждане, което ще превърне влюбчивия лекомислен младеж във влюбен и отговорен съпруг.

Георги Марков умело използва акта на инициацията, чиито корени водят към вълшебната приказка, за да изложи на изпитания и Иван. Напуснатият от жена си, объркан и несигурен, без ясна цел в/за живота си, Иван трябва да преодолее трудно изпитание (нахлуването на диверсантите в завода, които го раняват в престрелката), за да открие истината-за-себе-си. „Сега зная какво не ми достигаше!…“ - споделя героят сам-със-себе-си. „То е способността в името на същия велик, обичан живот, да пожертваш себе си!… Аз живея!… И съзнавам всички предимства и цялата прелест на живота, но толкова по-горд и толкова по-щастлив съм, че всяка минута мога да се лиша от него!…“. Ситуацията на изпитанието превръща неуверения, изпълнен със съмнения и въпроси, лутащ се млад мъж в силна и уравновесена личност, чиито по-нататъшни действия доказват как достойният мъж може и трябва да отстоява своята житейска философия.

Така чрез съдбите на трима мъже писателят търси отговор на сложните въпроси на своето време, когато (без)отговорността-към-себе-си се схваща като (без)отговорност-и-към-другите.

Образите на останалите герои в творбата са периферни. Сред тях се откроява Капитана (ротният командир на войниците), за когото вече стана дума. Неслучайно този маргинален герой живее в романа без собствено име, защото, както добре го е уловил Минко Николов, „Той е по-скоро фикция, отколкото реален човек“¹⁶. Безупречен в поведението си, аскетичен и суров, Капитана ярко контрастира на усложненото рефлексивно съзнание на тримата главни герои. Капитана е образ схема, прекалено праволинеен и категоричен в очертанията си. „Хората са два чешита - годни и негодни за войници!“ - категоричен е Капитана. Няма нюанси, няма други възможности. Така Капитана се оказва въплъщение на една „желязна“, догматична философия, в която като че го няма топлото човешко чувство - затова той е принципно неспособен да се превърне в стойностен модел за поведение на тримата млади мъже. Образът на Капитана обаче играе съществена роля за постигането на целостта на романа, защото деянията му са онзи механизъм, който помага на Сашо, Иван и Младен да прозрат истината-за-себе-си-и-за-света-около-себе-си и да намерят своя път за пълноценно и достойно житейско себеосъществяване.

Интересни са и женските образи в романа. Те обаче имат право на живот само дотолкова, доколкото са свързани пряко или косвено със Сашо, Иван и Младен. Всяка от жените в романа (Данчето, Марта, Виолета) върши или мисли онова, което ще помогне на Георги Марков да доизгради концепцията си (твърде често по принципите на контраста) за мъжките пространства в „Мъже“. Затова Марта е идеалистка и фантазьорка, затова тя мечтае за някакъв си друг живот - може би в космоса. Героинята се бунтува, защото е осъзнала, че „Да се родиш само за да се почувстваш нахранен и облечен, само за да продължиш рода си! Малко е! Отвратително малко е!“. Екстровертната й борбена натура контрастира на разсъдъчния, инертен и самовлюбен Иван.

Данчето пък е кротка жена, лицето й „сякаш прилича на тукашните делници, на спокойната, просмукана дълбоко в атмосферата простота“. Тя е едновременно и съпруга, и любовница, и майка - тя е пристанът за необуздания и лекомислен Сашо.

Третата жена в романа - Виолета, дъщерята на директора - обвързва живота си с Младен, за да стане жертва на кариеристичните му амбиции. Този образ е образ присъда - категоричното обвинение на повествователя към героя.

Вместо заключение ми се ще да спомена някои факти, които българската литературна критика като че ли умишлено пренебрегва. Романът „Мъже“ на Георги Марков излиза за пръв път през 1961 г. в списание „Септември“ (в броевете 6-12), а през 1962 г. е публикуван и от Държавното военно издателство в София. Същата година Георги Марков получава за него наградата на СБП и веднага е приет за член на съюза. Оттук нататък, споделя по-късно в „Задочни репортажи“ самият писател, пред него се отваря „зелена“ улица, защото марксистката критика забелязва в романа само онова, което обслужва идеологическите й нагласи¹⁷. Пренебрегнат от литературната критика остава обаче фактът, че още на следващата година Георги Марков прави преработка на творбата си, която Държавното военно издателство в София отново издава. В редакторското каре е отбелязано, че текстът представлява „Второ поправено издание“. Това издание е коригирано в плана на сюжета и композицията. Запазени са двата романови раздела, чиито заглавия са: „Трима, които търсят“; „Трима, които се борят“. Третият раздел обаче е преименуван от „Трима, които побеждават“ в „Двама, които побеждават“.

Това налага и различните развръзки във второто романово издание. В него Георги Марков „отрязва“ епизода на разкаянието и смъртта на Младен, който в първата версия загива в пожара на терпентиновия заводски склад. Писателят оставя героя на произвола на собствената му съдба, без да го подлага на проверка, осъзнал може би, че героичната саможертва на Младен психологически е невъзможна. Оставайки жив обаче, Младен е лишен от възможността да стане победител. Така в известна степен Марков успява да тушира усещането за тезисност и схематичност на образа. В тази втора версия е преодоляна и предпоставената идейност, която подчинява сюжета, композицията, образната система и т.н. в първото издание на романа.

Променена коренно е и линията на изпитанията, които преживява Иван в първия вариант на „Мъже“. В преработения роман Георги Марков дава пълна свобода на героя си, предоставя му правото на личен избор. Накратко - Иван е видян в нова светлина, която показва как се ражда „героят“. Въпреки изричната забрана за обезвреждане на избухнала мина в казармата Иван я обезврежда и спасява живота на другите. Подобна саможертва, така чужда на характера на Младен, е съвсем логична за Иван. Обезвреждайки мината, героят сам намира и извървява пътя към голямото прозрение, че свободата означава отричане от себе си в името на живота на другите.

Героите на Георги Марков от романа „Мъже“ (1963) са по-автономни. Те вече не са резоньори на авторовите философски и етически възгледи - придобиват своя феноменална Аз-идентичност.

Георги Марков внася известни корекции и при някои от второстепенните си герои (като Марта и Ружички например). В първата романова версия повествователят доста необосновано „събира“ Марта и любимия й и „изкуствено“ позволява на младата жена да „вприщи“ и правилно да насочи своята неутолима страст и енергия: „Аз ще направя всичко за него!… Ако трябва и ще умра за него!“- говори на себе си Марта. Във второто издание Георги Марков е осъзнал, че подобни опростени развръзки на отношенията между героите са неубедителни, затова оставя неразрешен въпроса за съдбата на Марта и Ружички.

Преработеният роман - със своята многоплановост и полифоничност, дава възможност за нееднозначни рецепции и за различни интерпретации на повдигнатите сложни въпроси.

Критическите прочити на романа „Мъже“ би трябвало да не стихват и днес¹⁸. Те обаче са твърде малко, при това в повечето случаи са част от панорамни представяния на литературноисторическия процес от 50-те/60-те години на 20.век. Не бива да се забравя и фактът, че в повечето случаи прочитите не само на романа „Мъже“, а и въобще на литературната продукция от визираните десетилетия са обременени от идеологемата на марксисткото литературознание. Единственият по-цялостен опит за тълкуване на романа принадлежи на Розалия Ликова¹⁹. Затова днес, четири десетилетия след първото публикуване на „Мъже“, идеологически непредубедени прочити на романа са повече от необходими. Настоящият текст е скромен опит в тази посока, а целта му е да предизвика дискусия за непознатия и нечетения Георги Марков.

БЕЛЕЖКИ:

1. Берберов, Хр. // Киноизкуство, 1969, № 2, с. 35. [обратно]

2. Вж. Ликова, Р. Съвременни автори и проблеми. С., 1968, с. 70. [обратно]

3. Вж. Жечев, Т. Творческото дирене на един млад романист. // Жечев, Т. Съвременни образи и идеи. С, 1964. [обратно]

4. Карамфилов, Е. Съвременност и белетристика. С, 1968, с. 24. [обратно]

5. Вж. Humphrey, R. Stream of Consciousness in the Novel. Berkley and Los Angeles, 1959. [обратно]

6. Андонова, З. Истини, които и днес тревожат. // Демокрация, 23 март 1996, с. 2. [обратно]

7. Жечев, Т. Съвременни образи и идеи. С., 1982, с. 136. [обратно]

8. Ничев, Б. Съвременният български роман. С., 1981, с. 403. [обратно]

9. Вж. Успенски, Б. Съчинения. Семиотика на изкуството. Т. І. С., 1992. [обратно]

10. Пак там. [обратно]

11. Берберов, Хр. Цит. съч., с. 38. [обратно]

12. Тук и нататък се цитира по: Марков, Г. Мъже. С., 196З. [обратно]

13. Курсивът тук и нататък е мой - А. Д. [обратно]

14. Прохаскова, Ем. Един съвременник за съвременниците си. // Пламък, 1962, № 3, с. 72. Курсивът е мой - А. Д. [обратно]

15. За теоретичния статут на това отношение вж. Янев, С. Тенденции в съвременната проза. С, 1977. [обратно]

16. Николов, М. Между творческото дирене и монтажа. // Пламък, 1962, № 2, с. 61. Курс. мой - А. Д. [обратно]

17. Вж. Марков, Г. Задочни репортажи за България. С., 1990, с. 141. [обратно]

18. Своеобразно доказателство, че Георги Марков не може да бъде забравен, е преиздаването на „Мъже“ от издателство „Христо Ботев“, осъществено по втората версия от 1963 г. [обратно]

19. Вж. Ликова, Р. Непримиримост. В памет на Георги Марков. // Георги Марков. Литературни есета. С., 1990. [обратно]

© Ана Даргънова, 2003
© сп. Български език и литература, 2003
© Издателство LiterNet, 09. 10. 2003
=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 1, 2003.