Жанета Станкова

web

Здрасти, Джейн. Нещо не пишеш и взех да се притеснявам за теб. А знам ли, сигурно ми липсват думите ти, сякаш забравили, че навън е януари. Джейн, аз наистина съм от онези скучни мъже и се питам защо Еди ти даде адреса ми. Както не ми е ясно колко часа трае денят ти, та ми пишеше по десетина дълги писма. Когато прочетох първото, си помислих, че това е поредната шега на Еди. Нали го знаеш, той е способен и смях да напъха в чорапа ти, само и само да усетиш гъдела на присъствието му. Ти сигурно беше предназначена за левия крак. Макар сега да си се качила директно в гърлото. Въобще вие с него ги умеете тези неща. Вкусна си, Джейн. А в тези дни, когато те няма, се усещам като човек, на когото са отнели хайвера от блюдото с деликатеси. Ти си рядкост, Джейн, която рибите хвърлят на дъното на морето, за да се получат още като теб, а ние канибалите да изяждаме. И после лакомо да облизваме устни с език, за да не остане и частица умъртвен зародиш. Ей такива като теб ги прибират на тъмно, защото много светят и са толкова ценни, че опасността някой колекционер на диаманти да обеднее за една нощ, ако те срещне, е голяма. Безценна си, Джейн. Черен хайвер. А май беше червенокоса. Нали така ми писа. “Косата ми прилича на лава, която тече по възглавницата, докато мъжете се чудят къде да избягат - от страх да не се вкаменят след докосването”. Толкова ли си опасна, Джейн...

Зная, че си пълна със страст и само с това си обяснявам дългите ти писма. Как иначе човек, който не познава друг, ще му посвети толкова голяма част от себе си. Когато четях мислите ти, улавях подскоците на кръвта във вените си. Сякаш бягане с препятствия - еднотонен и бърз ритъм, който се ускоряваше след всяко изречение, бариера, после пак... И така до финала, където винаги ме чакаше едно “Besos”. Винаги писмата ти свършваха така, а на мен ми се струваше, че пак ще се впуснеш в ритъма на думите, които се смееха насреща ми като момичешки спомени. Besos! Да си кажа, звучеше ми като бесилка и почти увисвах в удивлението, че някой ме забелязва. Besos- и бесовете в мен се надигаха като къртича дупка. Наблюдавала ли си как тези мрачни животинки излизат изпод земята, Джейн? Сякаш са пратеници на ада. Сгризват няколко корена по пътя към горната земя, съсипват няколко живота и после гордо се озъртат да видят какво им остава. И има ли цвят местенцето, където спокойно съжителстват ад и рай, при това без условни разпределения. Лошото е, че когато видя как къртиците се подават над пръстта, ми се струва, че целуват небето. Besos! Поздравявам те, Джейн. Ти ми даде ключa към разгадаване на голямата за мен тайна - за прехода от ниско към високо, от тъмното към светлината, от ада към рая. Besos! Целувка! Това е, Джейн. Истината, която гоня, откак се помня.

И макар да не познавам твоите устни, гадая леко вирнатите им нагоре крайчета, сякаш флиртуват с тръпчинките. Имаш ли тръпчинки, Джейн? Онези малки кладенчета, които наподобяват невинност и не пресъхват никога, защото момичетата, които ги имат, са винаги усмихнати. Жена ми, бившата, беше най-намръщеният човек, когото познавам. И точно затова ми хареса. Казах ти, че съм странна птица, Джейн. Бях решил да посветя живота си като татко Карло, на едно дървено човече, което да проговори. А в моя случай - да се усмихва. Не успях. После имах една цигуларка. Беше много влюбена в мен, но само до 17 часа. След това се прибираше вкъщи при мъжа си, математик, вундеркинд от местна величина. И тя беше тъжна жена, Джейн. Влюбих се по-късно и в една продавачка - хубавица беше, но ако взема да ти разказвам за нея, съвсем ще те отчая. Чел съм много философо-футуристични трактовки за брака и зная, че вечното чувство не съществува. Симпатичен ми е Платон с неговите брътвежи за идеалното семейство. Но да не те отегчавам, Джейн. Може би видях в теб Лаура и сега като Петрарка ти пиша дълго.

Чакай малко, Джейн... Обади се Еди. Имал друга идея да ме измъкне от самотата. Купил ми бинокъл. И знаеш ли защо. За да влизам в чуждите къщи и да гледам колко скучно живеят другите вечер. И може ли да предположиш какво ми каза още? Че ако това не помогне, ще ми купи кану. Едноместно. Съвсем да пристегна в обръч самотата си и когато се спускам по реката надолу, той да извика на брега едно момиче, което да ме мами с готовността си да е мое, в гората, която ще е наша. За другото се сещаш, нали, Джейн? Според Еди аз съм неспасяем случай - на единак, който излиза навън само при пълнолуние. И вие, колкото му глас държи. Сигурно ти си пълнолунието, Джейн.

А аз и Еди... Да ти го напиша ли? Чувствам изтръпването на пръстите и съпротивата на думите, които ще ти кажат истината. А ти усещаш ли вече как старият вълк се е свил от страх пред лисицата. Не, това не си ти, Джейн. Това е истината, която винаги гледа с малки хитри очички и мирише лошо. Крият я в зоопарка, защото, ако се втурне навън, ще настане апокалипсис. Замисляла ли си се колко хора са оплели живота си в лъжи, а на мен вече всичко ми прилича на една стара паяжина, която е полепнала даже по мечтите ни. Ние сме паяци, Джейн - безпътни в трите ъгъла, които водят към ъгъл. Лъжа, която наричаме живот. И всичко това, което ти ми разказа, е истина, нали, Джейн? За баща ти и останалите мъже, за откраднатия стол, за плача ти в циганската къща, за 24-часовите белезници... Боже, Джейн, никога не мога да си представя студеното желязо, стиснало като в смъртна хватка тънките ти женски китки. Вярно е, Джейн, нали?

А може ли да поемеш още?

Аз...

Пръстите ми...

Лисицата...

Besos!

Моля те, прости ми желанието да те целуна, Джейн. Теб, жената, която направи сина ми толкова щастлив. Подари ми, моля те, само бузата си. И тръпчинката! Еди ми каза, че е отдясно. Всъщност той е извънбрачното дете на цигуларката и мен. Затова е силен в импровизациите.

Джейн!

Кануто ме чака!

© Жанета Станкова, 2003
© Издателство LiterNet, 17. 02. 2003
=============================
Първо издание, електронно.

Публикация в: Жанета Станкова "Забравени стихотворения и други разкази", С., 2003.