Владимир Трендафилов

web | За рамките на литературата

В българската култура все още битуват разни твърди нагласи, които е трябвало отдавна да съзреят, но им се пречи поради невежество, мудно мислене или прагматични съображения най-вече от политически характер. Една от тях е отношението към езика. Мине, не мине време и някой току възкликне в пресата, че езикът ни, видите ли, се е задръстил с чуждици и вулгаризми - и че въобще "този" български език не е "онзи". Най-често привеждани илюстрации в тази посока са езикът на ежедневната преса, надписите по витрините на магазините и заведенията, актуалният говор на момичетата и момчетата, които пълнят тротоарите в центъра на градовете.

Не искам точно тук да задълбавам в критика на илюзията за чистото, съвършено и свещено минало на дадена култура или на някой дял от нея. Не искам да обсъждам и аналогии като с английския език, в който само 1% от думите са англосаксонски, но това не го тласка към залез или по нанадолнище. Акцентът ми в случая е по-друг. Разсъждения от сорта на горното, освен че издават примитивния национализъм в основата им, показват и елементарна неспособност да се разграничат стандартният и съвкупният език.

Съвкупният език представлява цялото словесно богатство на езика без изключение. Той е пасивен резервоар, който абсорбира без отношение към натрупаното и следователно не може да бъде развален. Идеален модел му е големият тълковен речник. И тук идва един парадокс, който показва, че в областта на родния език шумотевицата прикрива мърлящини, бездействия, а и политиканства. Въпреки шумното езиково патриотарство у нас, въпреки дълголетното ни биене в гърдите, особено по адрес на македонците и техния собствен език, завършен голям многотомен речник на българския език все още няма. Има еднотомници, което значи, че българският език все още опира себепознанието си не на писмен, а основно на устен фонд от думи и изрази. Съвкупният му корпус, тоест, официално не съществува. А следователно дефиницията му - що е "български" или "истински български" език - все още подлежи на тълкувания и е податлива на манипулации.

По-друго е на пръв поглед при стандартния език - този, който е утвърден в образователната система и се използва в официалните документи. Там имаме селекция и подредба по нива, които на теория са по-податливи на развала. Но това е всъщност бюрократичен език, салонно изваяние, език консервативен, рационален, ограничен, максимално изчистен от двусмислици или "излишества". И трудно може да се повлияе от уличния говор или от надписите по витрините. Така че и при него проблем май няма.

Есенцията на днешните тревоги около езика е, че след 1989 г. големи сектори от съвкупния език нахлуха в територията на стандартния и се размесиха с неговия фонд. Този срив на някои доскоро отчетливи вътрешни граници на езика се регистрира в много съзнания като срив въобще на езика като такъв. Но грешката би следвало да се отнесе преди всичко към доскоро безусловната вяра в тези граници - че те са нормалното състояние на езика, че са един вид "езикът".

Много по-опасен обаче от уличните стилови регистри е според мен елейният езиков мухъл, с който националната телевизия и радио са свикнали да ни осведомяват още в първите минути на новинарските си рубрики къде някое охолно бизнес обединение е построило поредния проектонеобитаем храм Господен, или пък къде група 90-годишни бабички, закичени я с босилек, я с невен, са тропнали хорце, заканеркали ритуална песенчица или изпекли погачи по повод празник, известен само тям. Това, че младите хора се отвращават или отегчават от тия неща и с допълнително удоволствие изчезват от страната, изглежда няма значение. Властта явно си пада по забавления от тоя род и медиите раболепно й ги доставят.

Но думата беше за системната практика да не се разграничават стандартният език и съвкупният. Дефектът е залегнал дълбоко не само в популярното ни мислене, но и в академичното ни знание. В резултат се оказва едва ли не, че българският език е постоянно крехък и в критично състояние, на легло с температура, и на нас, поданиците, не ни остава нищо друго освен да му слугуваме, треперейки да не би всеки момент да хвърли топа. Само че ако положението наистина беше такова, трудът по спасението може би нямаше да си струва.

Тази ненужна защита е плод на идеи, заложени в масовото образование и медиите още от 1878 г. По липса на алтернативи споделената ни култура кажи-речи не вярва в друго и затова искрените й поддръжници са по-скоро обекти, отколкото субекти на явлението. А става дума всъщност за форма на традиционна политическа експанзия, самата тя част от все още незатихналата на Балканския полуостров борба за подялба на наследството от Османската империя. В нашия държавен и образователно-медиен ресор стратегията например цели да се придърпва, включително и езиково, Македония и да се отблъскват останалите славянски съседи. Те от своя страна поддържат аналогични практики.

Пропагандната ни традиция системно е скривала зад твърдения като "Македония е била наша" недвусмисления факт, че когато Македония е била, да речем, "наша", България не е била точно България, а един все още доста разпилян етнос в границите на Османската империя. Но нека видим как се е въплътила тази практика в отношението към стандартния език. Вече споменах, че това не е целият, а институционалният, щемпелованият език, с който се отъждествява на първо място държавата, а след това, по линия на образователната система, и всички нейни поданици. Той не е генетичен плод, а политически конструкт. През последните 200 години езикът в Европа и света преживява рязка статутна трансформация - развива се от обикновен различителен белег за даден индивид, социална група и начин на живот в мощен инструмент на етническото обособяване и оттам на държавната власт. Причината е, че в същия период понятието "етнос" започва тясно да се свързва с идеята за независимост, самоуправление, собствени граници, нация, държава.

Оттук произтича и растящото значение на езика, който се превръща в главен различителен белег за нацията, а употребата или неупотребата му дори започва да служи като довод при териториални спорове. Езикът става основа за себедоказването на нацията и болките и амбициите около него рязко нарастват. Специално стандартният език възниква като необходимост за хомогенизиране на хората вътре в съответната национална територия и за управлението им. Обикновено за основа се взима нещо средно между наличните диалекти или пък някой особено престижен диалект. В някои случаи се приема като модел правописът в даден текст, натрупал особена репутация. В Англия за такъв е послужил речникът на д-р Самюъл Джонсън, в Дания - преводът на Библията. Другаде пък (както например у нас след Освобождението) се назначава комисия от учени и специалисти, която съставя проект. Така се въвежда поле за общуване и йерархична подредба там, където преди е имало само група разпокъсани диалекти. Улеснява се и създаването на единна образователна система, която в крайна сметка да обслужва споечните процеси в нацията.

Стандартният език възниква най-вече като писмена реформа. Писмеността уеднаквява местните говори, като заличава или обобщава разликите между тях, създава престиж чрез по-високата си репутация спрямо устната реч, диференцира система от нива на желана и нежелана употреба, установява критерии и стойности. Образува се и правоговорна система, но тя обикновено идва постфактум, като обратно въздействие на писмената над устната реч.

С една дума стандартът е рамка, филтър, система от правила. Регламентът му отрича наличието на минало: нали именно затова е създаден, за да се смени досегашният хаос от речеви инварианти с единна езикова система. Фактически той играе ролята на едно задължително и безпаметно настояще на езика, чак докато на негово място нe бъдат въведени други правила, също толкова безпаметно уверени в своята окончателност оттам насетне.

Отдавна във фонда на световното знание се трупа материал в подкрепа на твърдението, че езикът (в антиномиите "език - диалект" и "език - други езици") не е органично, генетично или сакрално явление, а е политическо образувание. Местните жители от двете страни на холандско-немската граница се разбират взаимно и все пак едните наричат езика си холандски, а другите немски. Шведи, норвежци и датчани се разбират не по-зле помежду си, но официално шведският, норвежкият и датският са различни езици. Норвежкият сам по себе си се състои от два езика - и двата легитимни. Споровете от двете страни на границата ни с Македония по повод на това кой език какъв е са съвършено безплодни и вредни, след като става дума за две суверенни държави, всяка от които има право да нарече стандартния си език както си иска. Защото става дума именно за стандартния език, на който му се приписва историческа дълбочина, генетично-кръвна връзка, сакрален характер, всеобемна широта. Тоест семплата и плоска норма изведнъж придобива едни несвойствени параметри - пространствена обемност, времева дълбочина, стойностна вертикалност.

Една илюстрация. Съвкупните езици на България и Македония имат много общи черти помежду си, включително и генеалогично родство. Но стандартните езици се различават - именно защото не съществуват изконно, а се образуват. Ако аз примерно, с наличното си образование и опит, се запиша дори във втори или трети клас на някое македонско училище, още на първата диктовка непременно ще получа двойка. Защото българският ми правопис би се отчел от македонската норма като хаос от грешки.

У нас дебатите по отношение на стандартния език са се съсредоточавали главно около практически проблеми, а съществени теоретични разногласия на практика няма, което е пак само по себе си интересно. И едно много важно обстоятелство, макар и на пръв поглед дреболия: стандартът в националния ни език не се нарича трезво и прецизно "стандарт". Най-разпространеният термин е "книжовен език". Използвали са се и други ("национален", "литературен"), но те не са добили същата популярност и бързо са отпаднали в нишите на езиковата наука. Специално в държавните документи се използва думата "официален". Но тя няма претенцията да определя какъв е по състав и параметри езикът, а само регулира властта му в системата на междудържавните отношения. Можем да обобщим, че терминът "книжовен" обозначава стратегия вътре в националната територия, а "официален" - стратегия навън.

Интересен въпрос е защо точно думата "книжовен" се тиражира от образователната система и чрез нея е заседнала здраво в най-широкия план на националната култура, редом с "роден", "народен", "майчин", "бащин" и прочие силни думи. Обяснението следва да търсим в съзнателното търсене на понятие с магичен (харизматичен), а не рационален (регламентен) авторитет. "Книжовен" буквално означава "установен според книгите", а от най-задния му план проблясва дори нюансът "установен според Книгата", който има предвид Библията и доста способства за сакралното въздействие на думата. Връзката е естествена и неизбежна. Защото в една предимно неграмотна, устна етносреда, каквато е била "България" преди 1878 г., писменото слово узаконява устната реч. То е царският печат и филтърът, които дават право на видимост, трайност, съществувание. Инерцията на такава една среда е да възприема книжнината от дистанцията на незнанието, дивенето и респекта и съответно да я визира компактно като Една или Едно, като Книга.

Понятието, тоест, пак изразява идеята за стандарт, но стандарт, спуснат божествено отгоре, а не договорен в системата на държавната регулация на културата. То е руско влияние (от "литературный язык"). Още Юрий Венелин го използва в брошурата си "О зародыше новой болгарской литературы" (1838), която изпълнява за Априлов и други ролята на програма за културно-просветна дейност - важен за българската култура канонизационен жест. В предговора към своята "Основа за българска граматика" (1858), Йоаким Груев завършва с пожеланието "един ден ... да ся сдобием с рядовна и съврьшена Блъгарска Грамматика за книжевен Блъгарский язык". Богоров, Славейков, Каравелов и др. през 1869-70 г. спорят активно в пресата около нуждата от книжовен език и формата, която той трябва да приеме.

Но институционализацията на термина "книжовен език" дължим, както и много други неща от този род, на Марин Дринов, който още в първия брой на "Периодическо списание" (1870), орган на наскоро основаното в Браила Българско книжовно дружество, помества програмната си статия "За новобългарското азбуке". Там той поставя като първа задача на дружеството "да спомогне за изработванье един обшт книжовен език, учвърстен на основите на народната ни реч", защото той ще е "най-първата ни национална опора".

Когато се създава настояще и бъдеще, най-обективно се усеща липсата на минало. Дринов разбира под "книжовен език" само "езиков стандарт". Понятието обаче рецидивира по-нататък като ирационален, магично споечен и всъщност политически атрибут на нацията.

За да хвърлим малко светлина върху нещата, нека най-напред да разгледаме една сравнително актуална дефиниция. Извадена е от последната академична "История на българския книжовен език" (БАН, 1989, с. 6) и започва по следния начин:

"Книжовният език е исторически създадена върху основата на народните говори езикова формация, която съдържа общозадължителни кодифицирани норми..."

Дотук, да речем, идеята за езиковия стандарт е що-годе формулирана. Дефиницията обаче продължава:

"...отличава се с по-голямо богатство и обработеност на изразните средства..."

Тук е първият логически скок, след който изведнъж сме се озовали от сферата на закона в сферата на изящната литература и естетиката. Оказва се, че стандартът в езика не е само задължителната за съблюдаване норма, но е и по-добрият (от кой друг?) език, по-богатият и по-хубавият. Проблем е всъщност обстоятелството, че в нашата култура първо възниква идеята и движението за стандартен език, а едва след това престижната литература, която да го легитимира. Докато обикновено е обратното. Езикът се развива у нас като качество само по себе си, като автономна стойност, дори като самостоятелен естетически продукт. Но има още до края:

"...и служи за общуване във всички слоеве на обществото."

От тази част научаваме, че книжовният език, освен дето е елитарен, писмен и престижен, е също така масов и устен. Значи той е едновременно правописна норма, нещо като езикова класика и масово средство за устно общуване. Във второто от двете изречения на дефиницията това положение е експлицирано:

"Книжовният език е езикът на художествената литература и публицистиката, науката и образованието, административното обслужване и разговорното устно общуване на образованите среди от населението."

Езиковата норма е в основата на дефиницията, но каква е тази норма? Тя има импулса да окупира, да заграбва несвойствени за нея територии, да владее цялото поле на българското слово. Това е дефиниция-мастодонт, каквото е и самото понятие. Тя не прецизира смисловия обхват, а го издува с множество възможно най-общи тематични мотиви и дори с противоречия. Най-общо казано, дефиницията обозначава представителния аспект на родния ни език, но тук се включват всичкото, най-доброто от всичкото, а също така и филтърът, позволяващ да се отдели най-доброто от всичкото. И това е защото тази дефиниция, заедно с целия фонд на другите аналогични дефиниции, изпълнява в дълбоката си основа политическа поръчка. Тя е удобно безгранична и аморфна, вследствие на което може да се моделира в произволна форма и насока, които пък да се аргументират с богат фонд от доводи и илюстративни примери.

Чрез това си съдържание и с тази си пластичност българското понятие за стандартен език обаче се разтяга и в една друга смислова посока. Натам е обратният ефект, вредата. Езикът в крайна сметка се оказва, че обхваща и литературата, в качеството й на фонд от естетически постижения. Не случайно дълги десетилетия е нямало в образователната ни система предмет "литература", а само "български език". И дори днес литературата не е отвоювала своя напълно независима територия в учебния процес, а по-скоро е успяла да принуди езика да се посвие малко - в названия като "български език и литература".

Така езикът се самоканонизира като най-голямата ни културна ценност. Като това, което е винаги зад българския гражданин в ролята си на изходна среда или изходен инструментариум, но се оказва и пред него в ролята си на продукт, постижение, самостоятелна ценност. Българският език се оказва самовлюбена, самодостатъчна вещ, а българинът се оказва не потребител, а поклонник, служител в храма. Без да усети, че всъщност го е спипала и колективизирала държавата. Този път чрез езика.

© Владимир Трендафилов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.02.2006
Владимир Трендафилов. За рамките на литературата. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Култура, № 20, 22.05.1998, под загл. "Езикът като стандарт".
Владимир Трендафилов. За рамките на литературата. София: Изток-Запад, 2005.