СЪНЯТ НА ИЗОБИЛИЕТО РАЖДА ЛИПСИ:
Обзор на преводната поезия 2000-2003 г.

Владимир Трендафилов

web

Наскоро, за пръв път след прекъсване от четири години и половина, Съюзът на преводачите в България проведе ежегодния си Национален преглед на преводната литературна продукция. Съорганизатори бяха Националният център на книгата и Националният дворец на културата. Дотук всичко добре. Но сега ще спомена и някои не толкова добри неща.

Прекъсването се дължи на толкова изтъркана причина, че чак ми е неудобно да я споменавам - невъзможност да се съберат нужните средства. Наистина жалко. Защото в случая не става дума за поредното формално мероприятие от типа “с него и без него - все тая”. Става дума за единствения форум, който досега е отчитал постигнатото в областта на превода през изминалата година. Без него усилията на армии от преводачи потъват в анонимност, губят представа за себе си, губят най-добрия измежду и без това редките си шансове за някаква публичност. И много би ми се искало тая четиригодишна пауза да е, ама наистина, последната.

Минавам към преводната поезия. Като погледнем подробния списък на заглавията в тази област, излезли през последните 4 години, ни лъхва усещане за изобилие. Каква ли поезия няма вътре: испанска и португалска, гръцка, английска, американска, немска, полска, френска, руска и беларуска, японска, персийска, унгарска, чешка, словашка, македонска. Част от тези национални традиции са представени с по 7 до 10, че и повече заглавия.

Това се набива най-много в очи - тоталното изобилие, включително и от дебютни за нашата култура национални литератури. Би трябвало да сме доволни от него, да кажем, че е нещо хубаво. Но някак си е май прекалено хубаво. Вярно, списъкът може да слиса някой доверчив чужденец и да го убеди, че България е Мека на глобалната култура и изкуство. Но в същото време в медиите не чуваме звуци на задоволство, а вопли по адрес на икономическия и статутен хал на културата. Съюзът на преводачите, както споменах, четири и половина години не е правил преглед на продукцията. Читателите пък се отличават общо взето с апатия.

Причините за цялото това имане не са съвсем литературни. В много случаи посолството или културният център на дадена страна тръгва да развива активна саморекламна политика и (особено ако досега такава политика е нямало) плаща да се превеждат у нас поезията, белетристиката и драматургията на страната. Съответно, редица наши писатели и преводачи намират по този начин препитание или поне добавят някаква сума към скромните си лични доходи.

Вреда няма, само полза. Но хубаво ще е, ако се намерят начини отделните частни ползи да се вплитат в обща, национална. А не да припламват и чезнат по места. И нека факторът “външна субсидия” да бъде конструктивен придатък към общия литературен процес, а не да осигурява почти стопроцентово захранването му. Защото така се оказва, че инициативата за подбора на преводните ни литературни факти идва отвън, а не произтича от вътрешни процеси, които са генерирали потребност.

От това страдат и селекцията на преводния материал, и в редица случаи качеството на превода. Но най-много страдат разпространението и усвояването на литературния факт. Чуждите саморекламни инициативи попадат в нашите издателства, които взимат субсидията, а след това издават съответната книга почти колкото само да я отчетат: в минимален тираж, със скромно оформление, често пъти на лоша хартия и с превод както дойде, без информативно-обяснителен апарат, без какъвто и да било маркетинг. Така се получава всъщност не литературно събитие, а един затворен кръг на чиновническа отчетност. Тукашните издателства отчитат излизането на книгата, а чуждите представителства, които организират инициативата, отчитат дейност. Преводачът на свой ред отчита запълването на поредната дупка в прокъсания му бюджет. Този затворен кръг въобще отхвърля литературата като аргумент, участващ в процеса.

У нас има дисбаланс, това е очевидно. Имаме - и това е суровата истина - свръхпроизводство на висока литература. По-голямо, отколкото са нуждите на потреблението. Не казвам, че високата литература е излишна. Напротив, именно това е една от основните й реализации - не да осъществява пазарен успех и да ечи от мегафоните на площада, а да я има по книжарниците и най-вече в библиотеките и читалищата. За да влиза в употреба, когато е нужна - нито преди това, нито след. Нейната игра е дълга, не е на момента.

Това положение е реално и нормално, но сравнено с положението преди 1989 г., когато високата литературност беше нормата на литературното поле, то е смалено, свито, и от мнозина, които помнят онова време, ситуацията се тълкува като разпад, падение, вулгаризация и какво ли не още. Ефектът от политическите промени удари и ролята на художествения превод у нас. И общо взето я сви.

Тогава, знаем, имаше цензура. А в условията на онази, цензурната култура преводът неизбежно имаше свръхголямо значение. Първо, той заместваше част от това, което оригиналната литература би била, ако я нямаше цензурата. Особено пък при превода от западни литератури. Така че свиването на статута на превода след 1989 г. може дори да се тълкува в смисъл, че нещата си идват на мястото.

Фактически, у нас преди 1989 г. преведеният западен писател имаше абсолютно творческо предимство пред родния. Той влизаше в културата ни като прецизно селектирана личност, а и като човек, писал на свобода, в отсъствие на цензура - това, което нашият писател не можеше да си позволи. Вярно, и от преводни книги отпадаха изрази, пасажи, цели глави. Обаче авторът си ги беше писал свободно, без автоцензура. Всъщност липсата или наличието на автоцензура бележеше абсолютната граница между родния и чуждия писател на територията на нашата култура тогава. И дисбаланса в угода на чуждия.

Преводът изпълняваше и просветителска роля, каквато не можем да очакваме да се разгърне днес. И пак поради тогавашната цензура. България и нейната култура бяха изолирани, островни единици. Вярно, имаше езикови гимназии, преподаваха се езици в различните нива на образованието. Но тъй като обменът с културите от несоциалистическия свят беше ограничен и не се толерираше, владеенето на западен език и познаването на някоя западна чужда култура бяха елитарно познание, а не масово. Поради това актът на превода, особено от западен език, беше неизбежно и просветителски акт. По принцип преводната култура се конструираше върху презумпцията, че масовото население не познава съответния чужд език, автор и култура, и че ще спечели откъм знание, ако се запознае с него.

Днес преводът не може да има такива цели. Познаването на чуждия език и четенето в оригинал са и все повече ще стават нормата на литературното поле. Разбира се, просветителската роля на превода не може да умре съвсем, защото винаги ще има езици, които един ще знае по-добре, а друг няма да знае въобще. Но тази роля ще се стеснява. Преводът, както го виждам, все по-плътно ще се покрива по значение с понятието “изкуство”, “майсторство”, “умение”. Ще става, тоест, все по-неотличим от самото творчество, ще бъде един от жанровете на оригиналното творчество.

Но за да стане такъв - тук се връщам към изходната си теза, - трябва някой да го отчита. Трябва някой да отбелязва слабостите и да награждава постиженията. Нека да не е някой, нека да са някои. Нека и други институции се заемат с подобни дейности. Но ако такива неща липсват въобще, защо да се стараят преводачите? Особено в областта на високото и непечелившо художествено майсторство.

Нека започнем да разглеждаме преводната продукция по страни. Англоезичната продукция е сред най-оскъдните. Това отчасти се дължи на особената трудност да се превежда поезия от английски на български и съответно на малкия брой налични преводачи. Но се дължи и на обстоятелството, че Британският културен център въобще не субсидира превода на собствената си национална литература, считайки не без основание, че тя, на база на английския език, се саморекламира. Американският културен център е по-щедър в това отношение, но пък обръща повече внимание на обществените науки и почти никакво на поезията.

Ето защо тази преводна продукция е легнала на гърба само на ентусиастите. Ще спомена няколко заглавия, в качеството им ту на положителни, ту на отрицателни примери. Първото е стихосбирката “Errata” на американския поет Чарлс Симич, инициатива на пловдивското издателство “Книги без граници”. Томчето е пример за това как не трябва да се върши тази работа. Поетът сам по себе си е солидно име - изборът е добър. Оттук нататък обаче в работата по книгата се е намесило едно аматьорство, което особено днес, в ерата на интернет, за мен е необяснимо. Името на писателя е дадено като “Симик”, а преведените стихотворения са извадени единствено от стихосбирката му от 1971 г. “Демонтиране на тишината”, не визирайки някакъв по-обхватен подбор. И оттук тръгват въпроси. Защо точно тази стихосбирка? Само в нея ли поетът е успял да оплоди нещо свястно? В отговор вероятно ще долети някой плачевен отговор в смисъл “Ами това имахме!”, но тогава ще избликнат следващите въпроси: Ами като сте тръгнали да правите култура, толкова ли нямахте пари да си изпишете поне едно солидно “Избрано” на поета? И толкова ли не можахте да разръчкате из интернет за малко информация около него, че да стъкмите едно предговорче като хората? И как не поразпитахте, та да разберете, че е “Симич”? С риск да наруша добрия тон, ще кажа с пълно основание и без извинение: “Смотана работа.”

“Анаграмата” на Джон Дън, превод на Кристин Димитрова, е точно обратното - професионална изработка от оформлението на обложката до превода и обяснителните бележки. Изд. “Обсидиан” е сред малкото, които имат куража да издават стихотворно “културно наследство” и това заглавие е сред най-сполучливите им. Дън е един от големите английски поети на ХVІІ век, а поезията, която пише, освен че се придържа твърдо към класическия стих, предлага допълнително усложнена задача за преводача с богатата си тъкан от сложни асоциации, образи, метафори, риторични обрати и иронии. Кристин Димитрова се е справила блестящо и книгата й с избрана поезия на Джон Дън е сред първите постижения на преводната ни традиция за периода. Цитирам от творбата, която дава име на цялата книга:

Ти Флавия вземи си за съпруга,
тя има туй, що има всяка друга:
очички малки, но пък едър нос,
и зъби - накити от абанос,
на тяло тежка, но по нрав пък - лека,
в косата твърда, но във ханша мека.
Тя има бузки - лен, коси - череши,
и девственост, ако ти сам дадеш й.
Тук всички признаци на красотата
са налице, но в смеска непозната.

Постижение са и двете стихосбирки на американския поет Марк Странд, които преведе в разстояние на около 2 години Катя Митова: “Крачка преди мрака” и “Тъмно пристанище” (изд. “А^б”) Странд пише свободен стих, но много интровертен, с многопластова вътрешна тъкан и сложна музикална оркестрация. Митова е постигнала добра достоверност:

ЧАСТИЦА БУРЯ

От сянката на куполите в града на куполите една снежинка,
самотна вихрушка, безтегловна, влетя в стаята и си проправи път
към облегалото на стола, където ти, вдигайки поглед
от книгата, я видя да се приземява. Това бе цялата
случка. Нищо повече от тържествено пробуждане
за мимолетното, внезапен скок в кривата на вниманието,
време между две времена, погребение без цветя. Нищо повече
от смътно чувство, че тази частица от бурята,
която се превърна в нищо пред очите ти, ще се върне
след години и някой като теб, с разтворена книга на коленете,
ще си каже: “Време е. Въздухът чака. Небето се отваря.”

За стилов контраст пък не бих искал да отмина постижението, което бележи Цветан Пеневски в превода си на английски хумор в стихове - книгата “Англопоетичен смеховник”, ИК “Труд”, 2002. Томчето представлява солидна подборка епиграми, епитафии и други къси жанрови форми - както културно наследство, така и по-наскорошни образци. На места Пеневски допуска леки разминавания между музикалната и речевата фраза (сякаш тактува, вместо да чува ритъма), но където успява, успява. Ще цитирам една класическа епиграма от 18 в., допълнена с втора от 20-ти:

ИЗТЪКНАТИ ФИЗИЦИ

В природата цареше хаос -
непрогледен мрак навред.
Но каза Бог: “Да бъде Нютон!”
И биде светлина и ред.”

Александър Поуп

Но не за дълго -
Сатаната тропна с крак:
“Да бъде Айнщайн!”
И отново - пълен мрак.”

Джон Колинс Скуайър

Макар че руският език излезе от мода след политическите промени, от руски продължава да се превежда поезия, при това доста активно. И точно тук искам да подчертая колко се открояват сега, след като доктрините и идеологиите са се оттекли далеч назад, талантът, вкусът и умението на рутинираните ни майстори в областта на този превод. От класиците през периода сме получили “Стихотворения и малки трагедии” на Пушкин в превод на Петър Велчев, томче “Избрани стихотворения” на Балмонт в превод на Андрей Андреев, сбирка ранна поезия на Маяковски в превод на Стефан Цанев, озаглавена “Тринайсетият апостол”, “Избрано” на Иван Бунин, в превод на Кирил Кадийски, под заглавие “Листопад и други стихотворения”, както и две томчета на Сергей Есенин в превод на неотдавна починалия Иванко Николов: “Зове ме земният глагол” и “Кучи син”. От по-съвременната класика можем да откроим томчета на Белла Ахмадулина и Владимир Висоцки, а от най-съвременните поети - на Александър Ананичев, Владимир Бурич (превод на Здравко Кисьов) и Наталия Ерменкова (превод на Христо Маринчев).

Определено е изпипано томчето на Бунин. Кирил Кадийски е свършил отлична работа. Имам само едно сравнително външно възражение - че подборът, а в някои моменти и преводът, страдат от един негласен спор с преводите на Иван Теофилов от същия поет, издадени през 1995 г. под заглавието “Граматика на вечния език”. Част от отличните стихотворения на Бунин не са включени от Кадийски в собствения му подбор, предполагам, поради простата причина, че са преведени отлично от Теофилов, а сред тези, които се повтарят и в двете книги, в някои стихотворения предимство е добил единият преводач, в други - другият. Идеалният, “представителният” Бунин, мисля, би могъл да бъде резултат от сътрудничеството на двамата преводачи и от съчетание на постиженията им. А настоящият, поотделно и на двамата, изглежда наистина добър, но и някак половинчат.

В това отношение печели най-вече може би подборът от “стихотворения” и “малки трагедии” на Пушкин, дело на Петър Велчев. Преводът се отличава и с таланта на инвенцията, и с усещането за зрялост, за многогодишно отлежаване и трупане на опит. В добавка, подробният увод и компетентният обяснителен апарат превръщат изданието в канонично. С него занапред ще сверява часовника си всеки следващ ентусиаст в полето на превода от руски поети. Цитирам творба, която е поразително комична и поразително сериозна - с еднакъв интензитет:

КОЛАТА НА ЖИВОТА

Макар и често с тежко бреме,
тя леко движи се все пак;
и, беловлас, коларят-Време
препуска буйния си впряг.

И сутрин всеки в нея сяда;
от нищичко не ни е страх,
крещим, терзани от досада:
“Хей, карай, мамка ти ...х!”

Но пладнето не е тъй дръзко;
страх всява всеки склон, овраг,
колата доста ни разтръска,
крещим: “Полека бе, глупак!”

И привечер лети колата;
и вече свикнахме почти,
и дремем, мислим за кревата,
а Времето с камшик плющи.

Изобилна откъм заглавия е и беларуската поезия на български, вероятно на база на активизиране на беларуската културна политика. В много случаи се получава точно така: културата служи за замазване на дефектите в политиката. Имаме налице “Антология на беларуската поезия”, в която е съчетан стар и нов преводен материал, “Могъщият триптих” (пак антология на беларуска поезия, само че с по-друго съчетание на стар и нов материал), “Среща с пролетта” (сборник този път с млади белоруски поети). Като единично авторово заглавие можем да отбележим сборника “Петнайсет стихотворения и една повест” на Волга Ипатава. Изданието е на “Илинда-Евтимов”, а специално стиховете са майсторски преведени от Найден Вълчев. Би било по-добре само ако бяха повече и ако бяха представени с по-обстойна информация.

За мен лично тази национална традиция беше откритие - като преводаческо и поетично постижение (макар че някои от преводачите споделяха неофициално с мен, че са подобрявали оригиналите). Особено впечатление прави голямата “Антология на беларуската поезия”. В нея заслужават отбелязване и старите преводи на Андрей Германов и Иван Давидков, например, и въобще постиженията на Първан Стефанов, Марко Ганчев, Христо Попов, Янко Димов, Здравко Кисьов, Елена Алекова и др. - всъщност и на останалите. Книгата е еталонна и си струва да бъде отличена като цялостно литературо-културно явление.

Някои чужди поетични традиции просто имат късмет у нас. Имат късмет да са попаднали отдавна в обсега на вниманието на нашите поет-преводачи, имат късмет да са се сменили в занимание с тях няколко поколения преводачи и няколко преводачески методологии. Така една традиция, та макар и в превод, е винаги обречена да съзрее. Такава е например традицията на поетичния превод от френски, който само през последните 40 години премина през редица постижения на Веселин Ханчев, Пенчо Симов, Васил Сотиров, Кирил Кадийски. Най-усърдно покрива белите полета в този коловоз напоследък Кирил Кадийски. В периода, който разглеждаме, бих откроил най-вече преводите му от Ален Боске и Блез Сандрар. Кадийски е талантлив преводач и приносите му в това поле са безспорни. Имам впечатлението само, че понякога малко поетизира оригиналния текст и понякога ми е трудно да откроя поетите на български един спрямо друг. Но неговият Боске, мисля, е недвусмислено постижение:

луна

Луни - все както тази
луна от мукава.
Ах, как духът я мрази:
тя сластната трева
на мойта злачна песен
като овца пасе,
и на гнева ми бесен
сама налита все,
и с вид един сърдит е...
На бой, на бой, слова!
Убивам аз луните,
човек от мукава.

Ако традицията на френския ни превод е зряла, за превода ни на португалска поезия може да се каже точно обратното. Поради това, че в последно време за износ на своя литература плащат две португалски институции - Министерството на културата и институтът “Камоинш”, - португалските заглавия у нас, изникнали през интересуващия ни период, нямат чет. Португалската поезия доскоро ни беше съвършено неизвестна, ако не броим излезлия преди 20-ина години Фернандо Песоа. Днес имаме стихосбирки на Казимиро де Брито, Ерберто Елдер, Флорбела Ешпанка, Давид Моурао-Ферейра, Антониу Жузе Пашеку де Миранда Сантуш, Мануел Антониу Пина, Антониу Рамуш Роза и мн. др. От Асириу Баселар имаме дори две стихосбирки, а от Алейшандре О’Нийл - събрани съчинения. Към тях можем да добавим и две антологии - едната е на португалската женска поезия, другата е полово неутрална.

Разбира се, в най-общ план дадено нещо е по-хубаво да го има, отколкото да го няма. Но не съм сигурен, че от трескавото си, хаотично, насметено присъствие отделните португалски заглавия нямат повече вреда, отколкото полза. Че не се заличава в общата бъркотия откроеното присъствие, което могат да дадат. А и още нещо. Когато представяш уводно един поет, особено пък в рамките на уводното представяне на една национална литература, нивото на превода даже не е чак толкова важно - стига той да е достоверен. Бих дори аргументирал, че един такъв увод в дадено поетично творчество е най-добре да бъде академичен, да представлява разгъвка на постиженията и замислите на поета, снабдена с дълга биографична статия за автора и с много подробен обяснителен апарат, който да ми обясни, че ако от някой стих ме лъхва прилика с Бунин, това е случайно, защото на оригиналния език съчетанието води до асоциация по-скоро със... И че въобще не е понасял Бунин, тъй като, примерно, е бил увлечен по Томас Стърнз Елиът. Или че в родната му традиция той е привнесъл един пиетет към старинни фразеологизми от типа на... Всичко това е крайно нужно, за да си съставиш вярна представа за координатната система, в която фигурира съответният автор. Да му изрисуваш в съзнанието си що-годе верен портрет.

Да вземем сега за пример тома на Алейшандре О’Нийл. Събрана поезия. Свободен стих, общо взето, на дълги редове. Най-отпред - дълга уводна статия на португалска критичка, която се занимава изцяло с текстурата на стиховете и ни обяснява влиянието на О’Нийл от сюрреализма и по-специално от Андре Бретон. Отзад - съвсем повърхностни бележки.

Не се прави така. За мен остава загадка какво този поет може да привнесе в нашата поетична традиция. Кое е особеното в него, уникалното. Кое прави поезията му добра, много добра или изключителна. Едва ли си е прахосал усилията, че и живота, само в опити да се влияе от Андре Бретон. Тоест, липсва му заземяване в системата на българското поетично слово. Иначе, разбира се, аргументът “дават пари - превеждаме” е валиден. В случая говоря само за литературната страна на проблема.

За разлика от португалските културни институции, испанските явно не отпускат големи средства за самореклама и затова около испанските поетични заглавия за периода вее оскъдица. Почти уникално изключение е обстойното “избрано” на Мария Виктория Атенсия в превод на Рада Панчовска. Панчовска превежда културно, с талант и усет. Пречи ми само това, че е склонна да поетизира оригиналния материал. С тия чести инверсии на съществителното и прилагателното и с не по-малко честата книжевна лексика, ми се струва, че ако Мария Виктория Атенсия беше българска поетеса, нямаше да има големи изгледи да си пробие път до върха.

Испанското “културно наследство” също е представено през периода с едно заглавие: “Сервантес/Караваджо, съвместно издание на изд. “Еквус Арт” и Полиграфическия комбинат “Димитър Благоев”, подбор на стиховете и превод от испански Павел Боржуков. Изданието е чудесно, дизайнът е изпипан, за първи път влизаме в досег с поета Сервантес. Това само по себе си е достатъчно приносно. Но впечатлението ми е, че ролята на дизайна е да скрие недостатъците в превода на стиховете - да им вдигне изкуствено температурата. Преводът не е чак безнадежден, но поведението му е горе-долу като на масовия български гражданин в досега му с Наказателния кодекс - общо взето спазва закона, но веднага е готов да кривне и да излезе от рамки, за миг само законът да се заплесне нанякъде.

Следи от същия проблем, макар и не чак толкова отявлени, срещаме и в луксозното издание на старокитайска поезия “Поезия на планините и водите”, дело на изд. “Стигмати”, превод от оригинала на Антоанета Николова и София Катърова. Изданието е изпипано до последно. Стиховете също не са чак лоши, но от тях остава едно смътно впечатление за немара, което се дължи главно на приблизителните рими. Те не само преобладават. Почти няма други. Не говоря даже за общоприети клишета като “брега-тъга”, а за това да римуваш “свети” с “лека” или “вода” с “планина”, т.е. когато римата не е рима, а римно ехо, увиснало кажи-речи само на общата гласна. Това е аматьорско и не прави чест не само на старокитайската поезия, а и на качествената част въобще от преводната ни традиция.

Проблемът е важен, защото е типологичен. От старокитайски съм чел различни преводи - руски, английски, френски. Едни са с рими, други - без. Явно е въпрос на концепция. Но не съм виждал превод с полурими, с недосварени, полуфабрикатни рими. Ако ще римуваш, римувай. Не заради друго, а защото в българската и европейска традиция свободната рима в исторически план означава радикален жест за отърсване от оковите на канона или поне за разхлабването им. И не че знам старокитайски (никаква представа си нямам), не че знам как точно са писали поетите от V или ХІ век в Китай, но кой знае защо имам чувството, че не са рушали формалните канони на онази поетика, а са ги спазвали. И че новаторството в техниката не е било чак толкова престижно в онази традиция, както е в Европа и у нас. Но и тук дизайнът до голяма степен вдига температурата на превода.

Римата, разбира се, не е универсален ориентир - особено там, където концептуално я няма. Немските поети, които са дефилирали през настоящия период на българската литературна сцена, почти изцяло пренебрегват римата. А са и доста на брой, макар че в графата “културно наследство” можем да впишем само 3 - Новалис и Хьолдерлин на Кръстьо Станишев и Паул Целан на Велизар Бонев (“Фама”). От трите най ми допада Целан на Бонев. Стихът е култивиран и добър. Само дето имам чувството, че Бонев заобля ръбовете на оригинала, естетизира го. А и малко е превел.

Кръстьо Станишев е превел през последните години дълга верига от томчета немска поезия - не само на Хьолдерлин и Новалис, а също и на Беат Брехбюл, Вернер Лутц, Анемари Мозер, Дорис Мюрингер, Йоахим Гюнтер Хабер. Извън него и споменатия Бонев, немска поезия са превеждали още само Росица Ефремова (сборниче “Немска лирика”), Даря Хараланова (избрано на Елизабет Борхерс) и Любомир Илиев (сборник на Херман Хесе).

Сравнително по-добри сполуки Станишев отбелязва при по-съвременните поети. Но пък те очевидно пишат в свободен стих и не представляват такова езиково предизвикателство, каквото са по-старите. Пък и стиховете им не доказват убедително, че си е струвало да се появят и на български. Не че са лоши. Но в най-добрия си план достигат едно средно-прилично или прилично-средно българско ниво и само маниакалните колекционери на всякакъв род поезия биха могли да задържат имената им по-задълго в съзнанието си.

Хьолдерлин, обаче, не е успех за Станишев. Това особено си личи като го сравним с предишните два превода - единият на Атанас Далчев и Чило Шишманов от 1966 г. и другият на Георги Мицков от 1995 г. Те също не са съвършени. Първият романтизира немския поет, а вторият му придава естетско-декадентски гланц. Но при Станишев наблюдаваме на места разпад на стиха и смисъла му. Ето пример от “Половината на живота”:

Със жълти круши
и пълен с диви рози,
брегът във езерото висне,
вий, мили лебеди,
пияни от целувки,
потапяте глава
в светата трезвена вода...

(Далчев/Шишманов)

Със жълти круши
и с разцъфтели шипки
пейзажът е увиснал
в самото езеро.
О, грациозни лебеди!
Опиянени от целувки,
потапяте глава
в живителната и света вода.

(Георги Мицков)

Със жълти круши надвисва
и пълна със диви рози
сушата средезерна,
вие, прелестни лебеди,
опиянени и от целувка,
глава гмурвате
във водата святотрезвена.

(Кръстьо Станишев)

Тук синтаксисът на смисъла се къса поне на две места. Да оставим настрана странните неологизми, които в оригинала са всъщност обикновени двойки епитети, та макар и в едни такива по-асоциативни съчетания. Да оставим настрана тромавата музика на свободния стих. Не съм специалист по немски език и литература, но съм сигурен, че ако оригиналът съответстваше в тия свои аспекти на превода, Хьолдерлин днес нямаше да е Хьолдерлин.

Станишевият Новалис е малко по-добре от Хьолдерлин, но недостатъчно по-добре. Но е буквално класика в сравнение със сборничето на Росица Ефремова, което представлява 20-ина странички тотална стихосбирщина и стихопреведщина. Цитирам откъс от иначе небезизвестния Николаус Ленау, който е писал преди да се открие свободния стих, още повече пък лошия свободен стих:

Това беше един задушен летен ден;
един мрачен
ден и аз вървях скитайки с краката си
в планината сам;
и обмислях във здрачината,
какво ли още ще ми дойде до главата...

Не знам какво точно му е дошло на Ленау до главата, докато си е скитал с краката, но докато аз си четях с очите и обмислях с ума преведените преводи на Ефремова-Ефремова, все се чудех дали не бих могъл да си уплътня времето по някакъв друг начин, по-полезен.

Унгарската продукция през периода, който ни интересува, е изобилна като португалската и даже в повечето случаи по-добре преведена, но резултантният й облик е също така оскъден. Не искам да бъда разбран криво - критиките ми са повече към подбора, отколкото към превода. Иначе този превод си има своята текстова класика и своите индивидуални класици: в лицето на Нино Николов, Александър Миланов и редица други поет-преводачи, които, без да са непременно унгарски филолози, са добри стихотворци и с помощта на подстрочници правят добри неща.

Но с тази национална поезия тъй или иначе лично аз имам проблем. Много еднообразна ми се струва, като обща тоналност, в българското си представяне. А не ми се ще да повярвам, че е толкова еднообразна. Че в нея властват стандартни образи и стандартни емоции. Никак не ми се ще да повярвам, че унгарският поет продължава да се самовъзпроизвежда масово като хусар, който, седнал в кръчмата с чаша в ръка, преметнал връз лявото си бедро тънка пушка и турил на дясното младата кръчмарка, се провиква я “Свобода или смърт”, я “Жени и вино, вино и жени”. Огромната част от хората просто не може да са такива, дори в Унгария. За щастие, статистическият човек навсякъде е значително по-сложен. От това само правя извод, че някаква част от тяхната традиция продължава да ми липсва. Тук.

Най-добрата унгарска поезия от периода, която е минала през очите ми, е авторската антология на Александър Миланов “Скитници в стихове”. Миланов е майстор на българския стих и има проникновено лично отношение към тази поезия, която превежда. Смущават ме само някои неща в поетиката му - например, много честите “поетични” инверсии на съществителното и прилагателното.

Впрочем това не е изключение спрямо останалия корпус от преводна поезия. То е и един от главните симптоми на спада в статута на поета през последните 15-ина години - в жизнения му стандарт, а и в самоуважението му. У нас имаме налице определено застаряване на поетическата реторика. То се наблюдава и в оригиналната поезия, включително и у представители на по-младите поколения. Специално в преводната поезия най-очебийните му симптоми са споменатите вече инверсии, тесните тематични предпочитания (т.е. към стандартно “поетични” теми) и фиксациите в аспекти от езика на оригинала. Последните са най-очебийни в превода от руски език: Думи като “хата”, “хрустя”, “стакан” представляват именно такива фиксации, особено личащи си сега, с настоящото отдалечаване от руската политическа, езикова и манталитетна сфера.

За контраст, отрадно впечатление прави представянето на чешката и словашката поезия през периода. Тук основна фигура е поет-преводачът Димитър Стефанов и мога да кажа с пълна увереност, че приносът му е огромен. Имам предвид най-вече томчетата му на Мирослав Холуб и Ян Скацел, както и двете антологии съответно с чешка и словашка поезия: “Сметало на любовта” и “Истината с безкрайно дълги крака”.

Няколко неща се открояват в преводите му. Първо, добрият му вкус в подбора, основан явно на дълбоко познание за имената и стойностите в двете национални поезии, с които той се занимава. Второ, и особено важно за мен (понеже е сравнително рядко явление у нас), умението му да прави еднакво добър класически и свободен стих. При поетите и преводачите това е като умението да си служиш еднакво добре с лявата и дясната ръка. Мнозина разбират под “свободен стих” монотонен ямб, само че ненатикан в строфи. При Стефанов свободният стих е музикален, без да е непременно ямбизиран. Нещата, които той е направил, са приносни и за българската оригинална поезия. Ако се изключат епизодичните инверсии в преводаческата му поетика, Димитър Стефанов е пример за култивирано отношение към оригинала. Ето от Мирослав Холуб:

КРАТЪК РАЗМИСЪЛ ЗА УМЪРТВЯВАНЕТО НА ШАРАНИТЕ

Взема се чуканче
и нож
и се удря
на точното място, да не се мята много, защото
мятането усложнява нещата и намалява печалбата.

И гледащите присвиват очи, възхищават се на сръчността,
бъркат се за кесиите. И хартията е готова
да ги увие. И комините пушат.
И чука Никулден на вратата,
а в бъчвите вино се плиска...

И т.н. В полската преводна поезия заглавията са по-малко на брой, но представените имена са елитни: “Избраното” на Тадеуш Ружевич, под заглавие “Битка за дъх”, подбор и превод Здравко Кисьов, и най-вече “Избраното” на Збигнев Херберт (“Силата на вкуса”) в превод на Вера Деянова. Тъканта на първия от двата превода не е освободена от поетизми, но силата на оригинала присъства достатъчно. Вторият е еталонен. Деянова ни предлага не само превод, издържан отвсякъде, но и екзистенциално съпреживяване. Много е вложила. Ето поет, който просто говори истината:

генералите от последните войни
ако се случи подобна афера
хленчат на колене пред потомците
превъзнасят свойто геройство
и невиновност

обвиняват подчинените си
завистниците колеги
неблагоприятните ветрове

Тукидид казва само
че корабите му били седем
било зимно време
и плувал бързо”

Искам сега да кажа няколко думи за едно друго колективно представяне - само че на жанрова, а не на национална традиция. Става дума за хайку-поезията, която напоследък присъства в доста голям процент от общия брой поетични заглавия. От тези заглавия част идват от оригиналната японска традиция, а други - от производната европейска и световна вълна.

Тази поезия е важна, разбира се, и е хубаво, че присъства и се разраства на български. Тя дава излаз на инцидентното хрумване, на душевния полет на момента. Тук обаче не бих говорил до такава степен на убеденост за преводаческо майсторство, както по отношение на няколко други традиции. Най-напред, не всички се придържат към изискванията за 17-те срички. Но не мога да приема безрезервно като инициатори на принос дори тези, които се придържат. Просто сричката в българския език не е такова самостоятелно семантично ядро, както сричката в японския, и затова дори спазването на сричковите правила не води автоматично до съхранението на значимостта на жанра за родната ни традиция.

Гръцката поезия също ни радва с открояващи се постижения, в превод главно на Яна Букова. Правят впечатление следните книги: “Извън стените. 9 съвременни гръцки поеми” и “Трудната неделя”, стихосбирка на Милтос Сахтурис. Имам силно предубеждение в полза на Сахтурис. Много добър психолог е, от интровертен тип, и пише в артистичен свободен стих. Преводите на Букова са адекватно артистични:

Пред мен високо в тази планина
един бял човек къса маргаритки
трупа камъни в тази торба на Бога
обръща се понякога и ме поглежда натъжен
хвърля ми едно цвете продължава пътя си

Върху гърдите ми покълват стада маргаритки
този човек съм аз

От другите балкански поезии румънската е представена с един поет (Никита Станеску), един преводач (Огнян Стамболиев) и една книга (“Видение на чувствата”). Стамболиев е свършил отлична работа и жалко, че неговата единственост му пречи засега да получи критическото внимание, което заслужава. Македонската поезия е представена с рязко повече заглавия, но все безлични. Едва ли това се дължи на преводите. Като чета текстовете, добивам усещането за къса биография на самия език, а и на литературната традиция.

Иска ми се да завърша изложението си с нещо мобилизиращо оптимистично, най-напред защото не вярвам в песимизма, но няма да го направя, за да не придам на думите си някакво плитко бодрячество. Постиженията на нашите заслужили преводачи не заслужават евтини реторики. Затова ще завърша така: “Продължавайте работата си, колеги. Има смисъл. Само не се обзалагайте за началната дата на смисъла.”

© Владимир Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.10.2004, № 10 (59)

Други публикации:
Култура, № 38, 15.10.2004.