МАНИФЕСТ НА НОВАТА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ

web | Останките на Троцки (93-17)

1. Поезията, която правим, е политическа в пределно конкретния смисъл на недвусмислено разграничаваща между приятел и враг. В момента на формирането ни като група поети наши отчетливи и не подлежащи на предоговаряне врагове са: а) лайфстайл литературата във всичките й разновидности и б) литературата, паразитираща върху университетска инфраструктура, както и в) комерсиално ориентираните опити за хибридни кръвосмешения между подточки а и б.

1.1. Под "лайфстайл литература" разбираме контролиран от механизмите на търсенето и предлагането продукт, в който авторът с по-голяма или по-малка степен на съзнателност търси да отговори на потребности, създавани от една потребителски ориентирана "култура на себе си", с други думи пустинния мираж, че можем да "направим" своето аз от потребителски продукти и услуги. Авторският момент при така създаваните продукти е опосреден и редуциран от очаквания, чието задоволяване предполага отказ от естетическата - а често и от етическата - автономност на произвеждащия субект. В този смисъл лайфстайл литературата може да се разглежда като комерсиален еквивалент на постмодерната концепция за "смъртта на автора", в която този тип литература се засреща и срамежливо коабитира с "високия" (университетски) постмодернизъм.

1.2. И двамата партньори - лайфстайл литературата, от една страна, и академичният постмодернизъм, от друга - има от какво (негласно) да се срамуват както един пред друг, така и пред читателите. В по-деликатна позиция обаче е постмодернистки вдъхновената литература, паразитираща върху университетска инфраструктура. Въпреки теоретичното алиби за изравняване на "високо" и "ниско", по-високият партньор в двойката не може да се освободи от остатъци гузна съвест, особено когато се налага да разчита на актуалните в западната академия леви дискурси. В крайна сметка - дори когато реториката е лява - по-теоретично настроеният партньор прибягва всъщност до характерни за оценката на лайфстайлната продукция неолиберални пазарни легитимации: "най-продавания български писател", "най-издавания в чужбина български писател" и т.п. ранглисти на комерсиалния успех. Отделен въпрос е доколко този успех реално е комерсиален или се базира върху обичайното за българското общество като цяло олигархическо срастване на частни интереси и приватизиран държавен (в крайна сметка обществен) ресурс.

1.3. Под "литература, паразитираща върху университетска инфраструктура" разбираме, въпреки оценъчния оттенък на определението "паразитираща", преди всичко (и непейоративно) социокултурната даденост на икономическата необходимост пред пишещия да разчита на макар и ниски, но все пак относително сигурни постъпления под формата на преподавателска заплата (или докторантска стипендия), която да не предполага ежедневен де факто 8-часов работен ден. Ако не си готов на практика да продаваш писането си и себе си като пишещ човек, университетската работа представлява легитимен и достоен избор за пишещия човек. Неприемливо паразитният момент се намесва и наслагва, когато университетската инфраструктура (безплатно разполагане с помещения, достъп до медии и конкурсни журита посредством академичния ценз и титли, в крайна сметка рекрутирането на публика от студенти, на които често преподаваш и дори предстои да изпитваш) се използва за изкривяване на конкурентната литературна среда в полза на университетски преподаватели, изявяващи се същевременно като поети.

1.4. Сега е моментът да се изправим пред вероятно най-важния въпрос, който възниква при дефинирането на политическото като разграничаване между приятел и враг. Въпросът за 1 милион долара: защо са ни врагове? Отговорът е прост, може би стряскащо прост: десетилетният мирен преход в литературата след края на 90-те превърна прокарването на дистинкции "приятел-враг" в жизненоважен акт по реконструирането на продуктивните напрежения на литературното поле. Разграждането на политическата система, започнато от Симеон ІІ, има своя точен еквивалент в литературната система: превръщането на радикалния политически потенциал на постмодернизма на 90-те в деполитизиран кариерен академично-корпоративен ресурс, удобен за мирно съешаване с лайфстайл литературата с цел постигане на комерсиално оптимални хибриди. Връщайки радикалната политизация в литературното поле, ние открито обявяваме деполитизирания академично-корпоративен постмодернизъм/неоавангард, лайфстайл литературата и техните комерсиално оптимизирани хибриди за наши врагове.

1.5. Доколкото живеем в рамките на една прилежно отглеждана от всяка следваща власт култура на виктимизацията, знаем, че статуквото на мирния преход в литературата, което обявяваме за наш враг, няма да пропусне да обяви себе си за наша "жертва". Няма да е нито първият, нито последният път, когато реално и символно богатите и властимащите ще надянат маската на жертвата. Всъщност цялата култура на мирния преход, конструирана от старите соцелити, се базира върху блокирането на всяка проява на свобода чрез плашилото, че ще има "жертви". Ние знаем, че те лъжат, защитавайки привилегии, боейки се за тях, те надяват маската на жертвата. Ние твърдим, че зад маската на "жертвата" се крие статуквото на мирния преход в литературата, груповият промискуитет на лайфстайла и академизма - нашият враг.

2. Новата социална поезия, чието раждане манифестно заявяваме тук, е преди всичко друго поезия на реабилитираната фигура на автора - реабилитирана след лайфстайлно-академичното изконсумиране на неговата "смърт". Безочливата комерсиализация на Ролан-Бартовата концепция е де факто подписването на нейната смъртна присъда. Комерсиално оптимизираните хибриди между лайфстайл литература и "висок" академичен постмодернизъм на практика необратимо убиха и закопаха революционно-анархистичния потенциал на идеята за "смъртта на автора". В тази ситуация ние обявяваме възкръсването на автора като последен гарант на възможността за етически актове, т.е. свобода. Пред нашите очи се извъртя филмът, в който теоретичното изритване на автора в канавката на литературното поле беше алиби за неговото стоково позициониране в сигналнооранжевата лафка на властта под формата на медии, журита, грантове, преводи, държавни ордени. Този автор наистина е мъртъв и вече вмирисан. Да живее авторът като последен гарант на свободата!

2.1. Реабилитирането на фигурата на автора като субект, който може да бъде държан отговорен в етичен план, е прицелено в сърцето на мрака на режима на мирния преход: истина няма - ergo действаме, "работим" по литературната си и академична кариера, академичната литературна история се пише от самите нас, които същевременно правим литературата, едновременно играейки мачлето и свирейки дузпите в него. Ако през 90-те релативирането на понятието за истина ставаше в игрови режим, подкопаващ догматичните "истини" на идеологията на стария режим, през 10-те този академично-лайфстайлен релативизъм придоби реалнополитическите и реалноикономически измерения на корпоративна приватизация на обществен литературен ресурс. В тази ситуация ние се обявяваме за една литература на истината, която е родовото понятие на схващането ни за нова социална поезия. Създателите на играта сами я приключиха в истината си на академични апаратчици и лайфстайл икони. Новата социална поезия като литература на истината е волята ни да върнем на литературата свободата от апаратни академични игри и лайфстайлно комерсиално тъгуване/амюзмент до смърт.

2.2. Поезията на 90-те във върховите си постижения, свързани с имената на Ани Илков и Златомир Златанов, никога не се е отказвала от естетиката на възвишеното като трансмисия между литературното и политическото в условията на незавършения проект на модерността. Академичният постмодернизъм, който се позовава на тези поети като свои учители, реципира от тях преди всичко дискурсивната игра и играта с постструктуралистки жаргони, оставяйки на заден план мощната им естетика на възвишеното, чийто последен екзистенциален залог е политическото. Симптоматичен е дрифтът, засилващ се с напредването на мирния преход през 10-те, от невзетата присърце естетика на възвишеното към все по-открито комерсиалното прегръщане на естетиката на красивото. При най-успешния хибрид между академичен постмодернизъм и лайфстайл литература естетиката на красивото се превръща в комерсиално условие без което не може, предлагащо вече реалнополитически рецепти - "протестиращият човек е красив" - директно включени в ПР кампанията на МВР срещу протестите през лятото на 2014-та. Новата социална поезия категорично и форсирано залага на естетиката на възвишеното като средство за връщане на политическата радикалност в литературата и обществото, деморализирани от естетизацията на политическото в рамките на комерсиалната хибридизация на академичния постмодернизъм и лайфстайл литературата.

2.3. Естетиката на възвишеното е секуларен застъпник на теологията в ситуация на социалноисторически (информационнотехнологически, биотехнологически и т.н.) оттегляща се трансценденция и фундаментална и неподлежаща на предоговаряне в рамките на западната цивилизация диференциация на ценностните сфери. Свободата, която искаме да върнем на литературата, е немислима без неотстъпчивото удържане на автономията на поетическото спрямо идеологиите на пазара, държавата и науката. Но тази автономия не е достатъчна за реализирането на условията на възможност на свободата, която търсим. Както реабилитацията на автора като етически субект, така и концепцията за литература на истината са немислими без трансцендентни основания. Видяхме със собствените си очи, остарявайки, докъде води игровото суспендиране на субекта и истината, чието последно основание може да е единствено трансцендентно - директно в осребряването на играта в академията и комерса. Без етически (подлежащ на отговорност) субект и истина, чиито последни основания са трансцендентни, няма социална справедливост. Без рейджа на справедливостта няма поезия.

© Владимир Сабоурин
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.06.2017
Владимир Сабоурин. Останките на Троцки (93-17). Варна: LiterNet, 2017