ЧЕРНОТО НА КОСМОСА, ЧЕРНОТО ПОД НОКТИТЕ

Владимир Сабоурин

web

Уважаеми дами и господа,

за мен е чест да представя новата книга на доц. Пенка Ангелова „Елиас Канети. Следи към митичното мислене” (2005), публикувана в престижното виенско издателство „Паул Жолнай”. Едва ли бихме могли да си представим по-щастлива констелация на време, място и събитие за откриване на юбилейната година, в която отбелязваме столетието от рождението на Елиас Канети. Темпоралните, топографическите и събитийните координати на книгата на г-жа Ангелова събират в едно двата родни града и двете рождения на човека и писателя Канети - Русе и Виена. В емоционален и концептуален план книгата свързва двата града на белия и синия Дунав, изминавайки пътя по реката на човешкия живот и на литературата. Ако човешкият живот е подобен на река, както твърди един старогръцки афоризъм, а смисловото поле на литературната реч съдържа в себе си идеята за флуидност, за пълноводно течение, както в големите речни химни на Хьолдерлин, книгата на Пенка Ангелова връща Елиас Канети у дома. Едно трудно начинание, имайки предвид съдбата на вечно пътуващия човек - Вечния евреин - емигрант и универсален мислител Канети. Задачата по конструирането на духовното място на Канети става още по-трудна, ако се сбогуваме с идилично-монументалната представа за родения в Русе български нобелист. Г-жа Ангелова принадлежи към поколението български германистки, което освободи текстовете на Канети от провинциално-тоталитарната им вписаност в милите родни картинки, отваряйки границите на четенето му към тревожното, противоречивото, радикалното в мисленето на космополитното дете на Русчук. Неведнъж на научни форуми и в неформален разговор съм имал повод да споделя с колегата Ангелова, че за мен остава загадка как един толкова мрачен и неотстъпно втренчен в радикалното зло писател може до такава степен да мине за хуманист, че да получи Нобелова премия за литература в самото начало на безоблачно социално-либералните 80-те години. С риск да напусна границите и премерения тон на жанра на презентацията, ще си позволя твърдението, че с не по-малко основание би трябвало да получат посмъртно Нобелова награда за мир Томас Хобс, Фридрих Нитцше или Стенли Кубрик. Визията на Канети за човешкото състояние и модерния свят не отстъпва според мен на най-радикалните анализи на злото, правени някога лице в лице с реализирания от модерността проект за Рай и Ад тук и сега, на земята. Изтъквам толкова категорично това свое убеждение, защото мисля, че не бихме оценили по достойнство направеното от Пенка Ангелова в новата й книга, синтезираща многогодишните й изследователски, преподавателски и организационни занимания с Канети, ако не видим основните тези на книгата на един радикално черен фон, рефлектиращ раждането на човека от мрака на тялото и масата и неговото място в мрака и масата на Космоса. Именно екзистенциалната конфронтация с тези два първоизточника на човешкото съществуване са в основата на избора на темата, през която Пенка Ангелова чете творчеството на Канети, - митът във всички негови превъплъщения.

Една от основните характеристики на мита, която ясно изпъква в подхода на Пенка Ангелова, е непосредствената връзка между човешкото тяло и Космоса като цялост, космическото тяло. В модерността тази връзка се губи, непосредствеността се разпада на безкрайни квантитативни вериги между най-малките и най-големите частици на материята. Качественият изоморфизъм между човешкото и космическото тяло се разпръсва в количествената съотнесеност на идентични корпускули или вълни в праха на елементарните частици. Загубата на непосредствената телесна връзка с Космоса води до болезнена потребност от заместители, които в условията на радикално разомагьосания, лишен от трансценденция свят на модерността обикновено придобиват чудовищни форми. Такива са повечето митове на модерността, започвайки от музеите на историзма и завършвайки засега със супермаркетите на постмодернизма. Битието на мита в модерността крие обаче и други, утопични енергии. Освобождаването на тези енергии зависи от способността ни да свързваме и помиряваме императивите на Просвещението и отговарящите им потребности на Романтизма, следотърсаческата способност да различаваме изтритите белези на мита в тъканта на секуларната култура, с една дума, от способността за митично мислене. Това е една дълбоко противоречива способност, която изисква, от една страна, боравенето с понятия, предполагайки, от друга, умението за миметично предчувствие и превращение. От филогенетична гледна точка човекът е трябвало да се откаже от миметичните си умения, непосредствено свързващи го с Космоса, за да овладее инструменталното, боравещо с понятия мислене. В модерния свят миметизмът е толериран единствено в сферата на естетическото, което обуславя неизбежния естетически характер на моделите на утопично сливане на миметично и понятийно. Канети се разполага някъде там на границата между копнежа по превращение и дисциплината на понятието, където трансгресивно го следва концепцията на Пенка Ангелова за „митичното мислене”. Пресичайки границата в двете посоки, г-жа Ангелова е както от страната на Лесинг с неговото „възпитание на човешкия род”, така и от страната на Фридрих Шлегел с „универсалната трансцендентална поезия”, прицелена в „новата митология” на Романтизма. Не случайно един от любимите автори на г-жа Ангелова, цитиран при най-заплетените трансгранични казуси между внимателно изслушваните претенции на Просвещението и Романтизма, е немският физик от времето на късното Просвещение Георг Кристоф Лихтенберг, нещастният съпруг на починалата при раждането пленителна нимфетка, с неговите остроумно горчиви афоризми, сновящи между полетата на поезията и физиката. По този път г-жа Ангелова стига до една от най-елегантните, умъдрено условни формулировки на книгата си, обединяваща горчивината на просветения и копнежа на романтическия опит: „Ако всяко съзнание е нещастно и целта на човешкото съществуване трябва да се положи в щастието, то това щастие може би трябва да се търси в една нова антропоцентрична вяра, в един нов мит”. Отдавайки в условно наклонение дължимото на Хегел и Американската конституция, г-жа Ангелова допуска възможността да следваме - в един антропологичен прочит - ранните немски романтици с тяхната „нова митология”.

В прочита на г-жа Ангелова митът обръща към нас жизнеутвърждаващото си лице. Той произтича непосредствено от телесния опит, от телесно споделимото усещане, което задейства процес на спомняне, осигуряващ заедността на хората в целостта на родовата памет на човечеството. Едно от любимите прилагателни на г-жа Ангелова изразява именно тази идея за човечеството като цялост, за човешкото като единство: menschheitlich, дума с ясен привкус на неологизъм, контаминиращ menschlich (човешки) и einheitlich (единен). Тази осигурявана от мита човешка цялост е същевременно отворена към божественото, животинското и анормалното - целостта на човешкото не се дефинира чрез границата си спрямо не-човешкото, а чрез отварянето, прекрачването на границите, трансгресията. Книгата на Пенка Ангелова ни предлага някаква обратна на просветителската еманципация на субекта, при която в него се еманципират „многото красиви животни”, които той е трябвало да изличи в себе си при конституирането си като еманципиран субект. Човек бива просветен за животните и боговете, които трябва да помири в себе си. Подобно просвещение напомня за мисловните експерименти на Нитцше и Роберт Музил, в които обект на експеримента, опитното животно е самият човек. Без да си затваря очите пред чудовищността на експериментите на модерността, г-жа Ангелова извлича спотаените в тях утопични искри, озаряващи най-мрачните страници в текстовете на Канети. Именно защото Канети настоятелно и неотстъпно описва състояния на секнало дихание, книгата на Пенка Ангелова изтъква на преден план противоотровата на „мита на диханието”, спасителното тайнствено сродство между мита, дишането и писането. Митът на диханието разкрива решаващата разлика между романтическата концепция, при която „тайнственият път” води навътре, и схващането на Канети, в което посоката на тайнствения път на Новалис е обърната навън. Този обрат не прави пътя по-малко тайнствен, но загадката е другаде: не в субекта, а в междуличностните пространства. Четейки секващите дъха описания на херметично затворените пространства у Канети, често забравяме за тяхната прицеленост в освобождаващата загадка на отворените пространства, „социалната загадка”, както я нарича самият той в един от афоризмите си за смъртта. „Който наистина проумее, какво свързва хората помежду им, би бил в състояние да ги спаси от смъртта. Загадката на живота е една социална загадка. Никой не е по следите й.” Книгата на Пенка Ангелова и по-общо нейната цялостна дейност по превръщането на трудния, за да не кажем мъчителен, автор Канети в четен, превеждан, дискутиран и присъстващ в българското културно пространство немскоезичен писател е най-добрият пример за социалната загадка на човешкия живот и за следите, които водят към нея.

Не по-малко загадъчен от способността за спечелване на читатели за трудния автор Канети за мен е специфичният женски поглед, който разкрива пред мъжкия читател аспекти на текстовете на Канети, за които той е бил сляп. Лъчезарната и умна комуникативност на заниманията на Пенка Ангелова с Канети осветлява не само трудни за разбиране особености на неговото творчество, но и слепите точки на радикалната визия на самия Канети. Анализите на г-жа Ангелова припомнят на мъжките читатели, че цената на радикалността на визията е невидимостта на обуславящата я сляпа точка. И след епохалното сбогуване с философията на съзнанието и заместването му от концепциите за труда (Маркс), неосъзнатото (Фройд), езика (Сосюр) или масата (Канети) тези заместители на мъжкия просветен субект продължават - макар и безсубектни - да бъдат мъжки или мъжествено структурирани. Канети също държи да мине в теоретическите си конструкции без понятието за „съзнание”, но заместващото го понятие за маса, както убедително демонстрира колегата Ангелова, е пропито с мъжки секрети. Макар че съм страстен читател на „Маса и власт”, спокойно мога да призная, че анализът на Пенка Ангелова буквално ми отвори очите за мъжките фантазии за саморазмножаване и самоизяждане, лежащи в основата на централния мит на Канети, мита на превращението, фантазии, които явно до такава степен споделям, че да не мога да видя. Лично за мен това бе един от най-силните моменти при четенето на книгата на Пенка Ангелова: моментът, в който си дадох сметка, че не съм забелязал нещо толкова очевидно в текст, който съм препрочитал с упоение и потрес. Като човек, социализирал се във времето на реално съществувалия социализъм, винаги ме е дразнела господстващата в „Маса и власт” ние-перспектива. Чак сега обаче си дадох сметка, че категорично и сляпо съм споделял един от аспектите на това „ние” - мъжкия, мъжествения. Питам се, дали е възможно да не споделям тази скъпа ми мъжествена идентичност. Съзнанието - или поне мъжкото съзнание - явно ще трябва да остане нещастно, доколкото само негативно може да съзнава, че не може да се откаже от слепотата си, без да се откаже от щастието си. Може би не случайно и не само сексистки в изходния патриархален мит на западната цивилизация жената подава на мъжа плода от дървото на познанието. Следвайки утопичните мисловни експерименти на Канети, се питам, как би изглеждала една цивилизация, чийто изходен мит разказва как мъжът подава на жената плода на познанието. Би ли бил този плод толкова горчив? Би ли лишавал от ласкавите плодове на дървото на живота? Тъй или иначе, щастлив или нещастен научих от колегата Ангелова, че зад „ние”-перспективата на „Маса и власт”, която привидно има предвид цялото човечество, „стои само половината” - без жените. Това познание като че ли е чисто негативно, чисто просвещенско, потвърждаващо подозренията, че феминизмът няма как да не използва мъжките оръжия, оставяйки ни в перманентно студено политически коректно въоръжено примирие, което да ни накара да съжалим за откритата война на половете. Има обаче една приказна фигура, която е в състояние да помири поне пишещите хора, били те жени, или мъже, и тя все пак е жена, източна жена - Шехерезада. В нея се срещат посланията на Елиас Канети и Пенка Ангелова: пишещият човек е Шехерезада, отлагаща с приказките си смъртта.

© Владимир Сабоурин
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.04.2005, № 4 (65)

Други публикации:
Литературен вестник, № 15, 2005, с. 6.

Текстът е четен на откриването на юбилейната година на Елиас Канети на 13.04.2005 г. в БТА.