В ЗАЩИТА НА ПЕТЕР ХАНДКЕ

Веселин Веселинов

web

Скандалът с Нобеловата премия за литература, присъдена на Петер Хандке, тече и в този политически скандал литературата е някъде далеч, забравена и неважна. Това е причината за тези редове - Хандке е награден за литература, а не за политически виждания. Протестиращите и обвиняващите не се интересуват от литература. Скандалът достигна ниво, сравнимо единствено със скандала относно награждаването с Нобел на Солженицин през 1970-та - на държавно външно-политическо равнище. Отразяващите скандала грижливо осведомяват за участието на цялата обществена пирамида в едно такова всеобщо възмущение - 7 държави бойкотираха церемонията по награждаването (Албания, Босна и Херцеговина, Хърватска, Северна Македония, Турция и Афганистан), поне двама президенти - Реджеб Ердоган и Хашим Тачи - реагираха силно негативно, град Сараево обяви Хандке за persona non grata, купища интелектуалци и организации, журналисти, някои от които са отразявали югославските войни от 1990-те на терен, обикновени хора, най-сетне съществува петиция (до преди два-три дни с 56 000 подписа) искаща Нобеловият комитет да оттегли избора на Хандке (което вече означава да отнеме наградата), един член на комитета бойкотира церемонията по награждаването в знак на протест, а друг подаде оставка също в знак на протест. Натискът не е само върху Хандке - нивото на което се вдигна скандалът е изразено в думите на журналиста Петер Маас : "Шведската академия, Нобеловата фондация и шведското кралско семейство са тези, които дават тежест и поддръжка на екстремистките идеи на Хандке". Срам и позор за Швеция, които могат да се измият само чрез наказването на Хандке с лишаване от нобелка. И как не, след като Хандке е: "расист, чието награждаване означава награждаване за нарушаване на граждански права" (Ердоган), "справедливостта ще надделее, не лъжи, отрицания и фалшиви Нобелови награди" (Хашим Тачи), "Аз съм ужасена - Хандке отрича геноцида, извършен в Босна" (обикновена гражданка на Сараево), "идеите на Хандке са ектремистки" (Петер Хаас). Като прибавим и скандала в Норвегия от 2014, когато Хандке е наречен фашист в местната преса, то общо взето картинката е завършена - фашист, расист, отричащ геноцида, военните престъпления, нарушенията на гражданските права, екстремист. В този списък няма нужда изрично да се споменава, че подкрепя насилие срещу жени и деца, както и терористи. Всички ключови думи на днешната доминация на политическа коректност са в наличност, остава само да се накаже престъпникът. И паралелният скандал с носителката на Нобелова награда за мир през 1991 година, Аун Сан Су Чи, отричаща етническото прочистване на рохинджи в Мианмар, просто налива бензин в огъня. Най-малкото, ето го примера, който Шведската академия трябва да следва: Канада, град Единбург, американският Музей на Холокоста и Амнести Интернешънъл отнеха наградите, дадени от самите тях на Аун Сан Су Чи доста преди настоящия скандал, течащ в Международния съд в Хага. А Хандке, отново напълно в духа на политическата коректност, е противопоставен на неясно за коя точно година наградена нобелистка Олга Токарчук - "феминистката с дредлокс, точно от каквото се нуждаеше Нобеловата награда" (в. "Гардиан").

И като добавим неотшумелия и незавършен още скандал в самия Нобелов комитет от миналата година, довел до отлагане на избора за Нобелист за 2018 за тази година... боя се, Хандке може да бъде лишен от наградата и да се отвори кутията на Пандора изцяло. Нищо общо с литературата няма всичко това.

Налага се да се разграничат внимателно елементите на скандала. На първо място, паралел с Аун Сан Су Чи е некоректен. Тя оперира изцяло в политическата сфера, настоящ държавен ръководител и външен министър на Мианмар, която дава показания пред международния трибунал в Хага. И на практика отрича самата причина за някогашното й награждаване с Нобел за мир - тогава, а тя за 15 години е под домашен арест, наложен именно от военните, които днес защищава. Вече като държавен глава на Мианмар е обвинявана в редица нарушения на гражданските права плюс утежнението за възможно лъжесвидетелстване под клетва в съд. Хандке изказва частни мнения, нямащи отражения в творчеството му. Неговият случай е атака на личността, а не на творчеството. Какво следва? Да започне горене на книгите му, забрана за издаване - и четене? - изваждане от библиотеки, забрана на публични изяви - било на самия него, било на обсъждане на творчество. Тоталитарни практики... и напълно вероятни (вече Сараево го обяви persona non grata, началото е положено).

Понеже силно се съмнявам, че 20-годишни студенти по литература от Канада до България са чували за Хандке, камо ли чели, то цялата им информация и отношение ще се базира на вече очертания образ по-горе чрез сигналните думички, любими на настоящия произвол на политическата коректност, където веднъж накичен с етикетите, човек няма повече нужда да се доказва с каквото и да е и следват само наказания. Понеже също така силно се съмнявам, че по-възрастните български поколения (и тук имам предвид само тези, които се смятат "образовани", "начетени" интелектуалци - такива, понеже са получили "истинско" образование и така развили интереси и познания през комунизма) разбират тематиката и третирането на проблемите в прозата и драматургията на Хандке, то пак мненията ще са разделени на политическа основа и нищо повече. Затова ще спомена творчеството на Хандке - в него има само една творба, посветена на Балканите, последната му пиеса "Immer noch Sturm", и тя е за въстанието през 1945 година в Словения срещу хитлеризма. Възмутителните възгледи на Хандке са изразени в журналистика и така да се каже периферна литература - пътепис. Понеже критиките относно Нобеловата награда, присъдена на Светлана Алексиевич, бяха и са, че журналистиката не е литература, а срещу тази на Боб Дилън - че изобщо е дадена на нелитературна фигура, - то днес същите хора проявяват противно двуличие: ако е добре да се награди Хандке за политически виждания, изразени в журналистическото поле, то как Алексиевич е срам за Шведската академия? И обратно - същия резултат. Реджеп Ердоган - може да е всякакъв, но е напълно наясно как работи днешният свят - директно се обърна към тази аудитория по единствено познатия й начин: няколко етикета, "излъчени" в twitter. С това познавателният процес приключва...

Точно Ердоган гръмовержски да обвинява в расизъм и нарушаване на граждански права писател, Нобелов комитет и така Швеция, е страшно: не беше ли Орхан Памук влачен по съдилища с обвинение в престъпление срещу Турция, армията и турската нация - обида - заплашван със смърт и най-сетне доведен до емигриране (което изглежда перманентно, доколкото Ердоган и тогава, и сега е на власт). Престъплението на Памук? Признаването на геноцида срещу арменците и преследванията на кюрдите. "Ясно заявявам - един милион арменци и 30 000 кюрди са убити в Турция." В политиката обаче е така - каквото ни е удобно да говорим в даден момент, това говорим. Сега Ердоган обвинява, а що се отнася до Памук - там също реалната политика е плъзгава... не иде да поискаме нито тогава, нито сега да му се отнеме Нобеловата награда - защото е предмет на държавна гордост. "Велика нация сме, велика държава - имаме Нобелист!" Същото важи и за доста други държави с политически неудобни инак носители на наградата. В сферата на политическото всичко е моментно черно и бяло - чистичката като сълза Токарчук е забъркана в политически скандали в Полша. Обвиненията срещу нея са: непатриотична, анти-християнска и поддържаща еко-тероризма. На свой ред тя обвинява обвинителите си, че са ксенофоби, вредящи на международните отношения на Полша. В деспотизма на политическата коректност, "светът" е на нейна страна... за което още се изреждат останалите важни елементи за "правилност" - лява, вегетарианка, феминистка. Въпрос на магически етикети. А случайно да става дума за литературни качества?

Това е сторено вече в германския "дебат" върху Хандке, който е от много години, преди световния. Там академици и писатели с преобладаващо бивши югославски имена увиват политическото в термини от литературната теория и критика: "Имах късмета да се спася от това, което Хандке пропуска да опише в текстовете си" (Саша Станичич), "Хандке обича да си играе на балкански експерт, който обаче се оправдава, че е поет, незаинтересуван от факти" (Алида Бремер. Тя също публикува есе, анализиращо детайлно твърдението й, че литературната продукция на Хандке не може да се отдели от политическите му акции.), "Хандке представя все същия чудовищен наратив, цинична фалшификация на историята от 1996 насам. Неговата естетическа утопия държи целия балкански регион заложник на поетическата му обсесия" (Вахидин Прелйевич). Текстове, поет, наратив, поетическа обсесия - не сме вече в личността, а в творчеството, в литературата. Хитро... Славой Жижек слага точка: "В 2014 година Хандке предложи Нобеловата награда да се премахне, понеже е фалшива канонизация на литературата. Фактът, че той я получава сега, доказва правотата на предложението му."

Наистина Хандке не прави ситуацията по-лека - горното е негово заявление. И сам нарича просръбската си позиция "литература". И при приемане на Международната награда на името на Хенрик Ибсен пред 2014 директно казва на критиците си да вървят по дяволите. Това вероятно е най-дразнещото за враговете му: че не могат да го "накажат" - протестите срещу "фашиста" през 2014 година настояват да му се отнеме наградата "Ибсен". Той я приема, но отказва паричната й част. През 2006 изобщо се отказва от германската награда "Хайнрих Хайне", когато от наградилите го се иска да му отнемат наградата заради присъствието му на погребението на Слободан Милошевич. Коварно... няма какво да се отнеме, няма как да бъде "наказан"... За съжаление, политиката участва неприятно силно във всякакви литературни награди, включително Нобеловата. Веднъж политиката да надделее и забравяме изобщо за литературата.

Критиките за политизацията на Нобел са стари - ако не ме лъже паметта, Жоржи Амаду бе казал навремето, че той никога няма да получи Нобел по политически причини. Широк спектър от политически причини - от това, което приемаме за реална политика, през различни машинации в литературната политика, до личностни политики, свеждащи се в крайна сметка до кой ни е симпатичен и кой не. Много врагове имам, казваше Амаду (между другото, носител на Сталинска награда за литература през 1951, живеещ дълги години в емиграция по политически причини, persona non grata в бразилския град Ilheus, заради романа "Дона Флор и нейните двама съпрузи" - там го чака физическа саморазправа за обидно представяне на жените от града в романа.) Този политически кюп, отбелязан от Амаду, с времето само се разширява - ако скандалите с наградите на Пастернак и още повече Солженицин са в рамките на идеологическо политическо противопоставяне на две системи, допълнени с някак компенсационното награждаване на Шолохов, то следващи са обвиненията в бял евроцентризъм, презрително игнориращ "третия свят". Като се добавят съветските и по-късно руски, пък и познатите ни български, обвинения, че Нобел се дава на всякакви второстепенни хора, само и само да се игнорира политически Русия и даже да се действа срещу нея, то вече става бял Западен евроцентризъм. Скандалът от миналата година само достига нови висоти - закостеняла ретроградна политика на мъжкия шовинизъм, сексизъм и расизъм. Наред с всичко друго.

Скандалът с фотографа Жан-Клод Ано, съпруг на член(ката) на Шведската академия Катарина Фростенсон, общо взето, е на базата на обвинения от 18 жени в сексуално насилие, извършвано в продължение на 20 години, парични нарушения, и "вероятно" издаване на тайната кои са предстоящите носители на Нобеловата награда в продължение на няколко години, включително Боб Дилън. Ударението е все пак върху сексуалните обвинения, които деспотизмът на политическата коректност днес дори вади извън съдебната система: достатъчно е, че има такива обвинения и присъдата е произнесена. На тази база се стига до заключението, че "жените плащат за престъпленията на мъжете", изказано от секретарката на Нобеловия комитет Сара Даниус, която подава оставка в протест. Същото прави и Фростенсон, и още членове, но оставките на Даниус и Фростенсон предизвикват силни, предимно женски протести в Стокхолм: ами ето на - сега вече даже и една жена не остана, сексизмът и мъжкият шовинизъм трябва да се прекратят. Скандалът всъщност не е приключен и сега, но доколкото текат съдебни дела относно криминалната страна на обвиненията срещу Ано, те... никого не интересуват. Това, че част от обвиненията срещу Ано са вече свалени от прокуратурата поради липса на доказателства пък хептен не стои на дневен ред.

Интересува ни реформата на Нобеловия комитет, наложена от този скандал - реформа, според изискванията на настоящата политическа коректност. Недостатъчни, намират бдителните: отбелязва се, че в новия комитет има 12 бели мъже, 5 бели жени и една арабо-шведка. Недостатъчно... няма преобладаващ брой жени, почти няма малцинства, имигранти, "различни"... въпрос за професионалните качества на членовете изобщо не стои, политическата коректност диктува друга политика като задоволителна. И се пропуска силно криминалната страна, която дори не се докосва - например, залаганията кой ще спечели Нобеловата награда, които отварят пътечка за корупция, прокарвана от самите критици-журналисти на Нобеловия комитет. Кой ще спечели през 2019 година, двулично питат журналята, критикуващи Нобеловия комитет? Пет от първите шест кандидати в класацията на залаганията са жени. Прекрасно! А може би Йоко Тавада (жена - правилно, трети свят уж - правилно, дано мине, разчитаме на очите; резиденция, вероятно германско гражданство, тематика - кофти) - шансове 21:1? Това поради прясно награден роман - не само в България цари диво невежество за какво се дава Нобелова награда, язък за ерата на интернет. А може би все пак "никарагуанския политик, свещеник и поет" (в такава поредност!) Ернесто Карденал - шансове 41:1? И все пак може би Нобеловият комитет ще се покае и ще даде наградите за 2018 и 2019 само на жени? Най-желателното политически коректно... Колкото и критиците да обвиняват Нобеловия комитет, те са тези, които искат единствено политически мотивирани решения за награждаване …и да знаят как вървят залозите. Напълно отсъства обсъждане на литературни постижения и качества. Само мимоходом може да се спомене, че някой или някоя е писател.

Деспотизмът на политическата коректност усилено елиминира традиционни правни принципи - хора се наказват единствено по лепнат обвинителен етикет; по обвинения за случки преди 30 години, абсолютно игнориращи принципите за давност; за деяния, извършени преди безброй години, когато не са били престъпления, но днес се въведени като такива и върху тази основа се преследват ретроактивно. Примерът с Роман Полански е достатъчен. Преследва се личността, точно както в тоталитарните режими. Сега от Нобеловия комитет се иска не да не извърши конфронтиращо действие, а да наложи наказание върху Петер Хандке - да му се отнеме вече присъдената награда. И това може да се случи - ако не тази година и точно с него, то скоро, много скоро. В спорта имаме нарастващо отнемане на рекорди и медали, постигнати в миналото по прясно измислени критерии, защо не и в литературата? Такива ретроактивни действия всъщност вече се правят в други литературни награди - остава и Нобеловата да поеме щафетата.

И тогава вече ще падат отдавна мъртви глави... Защото политическите обвинения не са от днес - ще спомена само няколко: Гюнтер Грас за членството му в СС и още повече за късното му признание за това членство; Камило Хосе Села за франкистките му убеждения, членство, и това, че е бил литературен цензор във Франкова Испания. Плюс по-пресни, от края на живота му изразени хомофобия (какво точно казва по случай присъствието на хомосексуални организации на годишнина на Федерико Гарсия Лорка не е важно - важно е как го тълкуват политкоректните) и непочтително отношение към наградата Сервантес ("покрита с лайна", казва. Но когато сам я получава - приема я, както Хандке Нобелката.) Сър В. С. Найпол - какво находище! От 25-годишно домашно насилие над любовницата си и най-малкото пренебрежително отношения към законната си през цялото това време съпруга, зарязване на въпросната любовница, когато се жени за далеч по-млада след смъртта на низвергнатата законна, до цялостна обида на Африка, Карибите и евентуално Аржентина. Расист с отвратителни виждания, напомнящи фашизма на Осуалд Мозли, казва един обвинител. А Едуард Саид има специално място за Найпол: "слуга, съзнателно облякъл кожата на белия колониализъм и превърнал се в негов глас, поддържащ митологията за някакви чернилки". Доколкото Саид е един от стожерите на настоящата политкоректност, то е добре да се спомене приноса му - единствено белият човек, преимуществено мъж, е расист. (Кои точно са белите по-добре да не питаме.) Аржентина може да се присъедини на държавно политическо равнище за обида на аржентинската нация - съществува пасаж в книга на Найпол, където содомията е представена като типична аржентинска национална черта (не бързайте, противници на Истанбулската конвенция и гейропските ценности, да се радвате - Найпол няма предвид хомосексуалисти, а една такава двуполова практика, служеща, според него, за мъжка доминация чрез силово унижение.) Нека спомена и Габриел Гарсия Маркес - обвиняван, при това основателно, в доносничество и сексуални отношения с непълнолетни девойки. Това в Куба. Списъкът може само да се разширява - докато на всички или почти всички се отнемат Нобеловите награди с политическо-личностна мотивация. И веднъж започнало поголовното гонене на вещици, то моментално отиваме отвъд Нобел и литературата - и ще се поиска сметка от филмовия режисьор Вим Вендерс за двукратна колаборация - то си е цял рецидив! - с гадината Петер Хандке. Ако се стигне до отнемане на Нобелови награди единственият с литературни престъпления е Шолохов - всичко друго ще е поредно свидетелство за политкоректна тоталитарност.

Писателите, изобщо хората на изкуството, рядко са приятни личности. По-често те имат твърде тъмна страна, даже може да се каже, че това е цената за силно творчество. Личността може да е неприемлива, но тя трябва да се отдели от литературния принос. Аз не мога да понасям личностите Маркес, Пабло Неруда, Шолохов. Отношението ми към Солженицин и като човек, и като писател е по-скоро негативно. И никак не споделям възгледите на Хандке - напротив. Ценя обаче написаното от тях - ако изключим Солженицин, то литературата, създадена от споменатите, не е политическа. Не е инструмент за пропаганда на дадени политически възгледи и доктрини. И това ги прави значими автори - за разлика от ефимерните, чисто политически мотивирани, творци. Те поставят общочовешки въпроси, съчетани с майсторство, и така отговарят на условията, изисквани за Нобелова награда. Това и трябва да търси и налага Нобеловият комитет. Не винаги наградата е дадено на литературно убедителен автор и това може да се дискутира - не политическите възгледи и изобщо личността на автора. Трябва да се награждават писатели, струващи си четенето - такъв е Петер Хандке. Настоящите критики върху него и изобщо политическите скандали нямат нищо общо с литературата и важността й за хората, дори бих казал поставянето и оценяването на политическо-личностна плоскост унищожава четенето. В момента вече е достатъчно да знаем, че Хандке е гад - фашист, расист, екстремист, отрицател на геноцид, апологет на военни престъпления, поддръжник на нарушители на човешки права, на насилници на жени, и т.н. Ако го четем, значи сами влизаме в тази категория, тази излиза, налага се моментално автоцензура... и после никога няма да се опитаме да преодолеем собствения си "вратарски страх от дузпа". Петер Хандке напълно заслужава Нобеловата награда и е радващо, че след доста дълги години на литературна "постност" най-сетне е награден автор с реален и значителен принос на литературното поле. Според мен, това е единствено важното и съвсем не е важно колко жени от арабски произход има в Нобеловия комитет, защо не е дадена наградата на писател от Мадагаскар, и дали Хандке е ходил на погребението на Милошевич в паузата между две набивания на жена си. Връщам се към присъждането на наградата на Солженицин - да, политически мотивирана, но също има и една достойна страна: награждаването му е отпор срещу политическа цензура и срещу наглостта на тоталитарната държава да потиска литературния живот и да отнема книгата от хората. Атаките срещу Хандке, Нобеловия комитет, и в крайна сметка Швеция целят единствено победа на тоталитаризма, на "животинската ферма" - и трябва да се пресекат чрез победа на литературата, на критичното мислене, на човешкото! Колкото и да ми е неприятна като личност Елфриде Йелинек, тук сме в унисон - тя също защищава Хандке и литературата. Да, един ден в "пълните събрани съчинения" ще влязат и възмутителните му статии и пътеписи за Югославия, но не те са корпусът важни творби на Петер Хандке - както Пабло Неруда не е националният поет на Чили заради одите, възхваляващи Сталин, Фидел Кастро и... Фулгенсио Батиста.

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.12.2019, № 12 (241)