УТРО

Веселин Веселинов

web

Усещам слънчевия лъч върху клепачите си, промъкнал се е през пролуката между пердето и рамката на прозореца. Още нежен, още игрив, гъделичкащ, още само светлина. Лъчът се носи по лекия сутришен ветрец, но аз само си представям ветреца, остър, хладен, есенен, веещ на гора. Потръпвам под одеалото за миг. Слънцето е още ниско, прокрадващо се на части през дългите сенки на дърветата, промушващо се през тайни отвори и пролуки, проправящо си път. Отсреща, знам, лежат мирно едрите жълти, гладки дюли и от тях стаята се пълни с нежен дъх. Сбръчквам леко нос, само за миг, у-у-у, този дъх на дюли. Виждам се как се надигам от постелята, с почуда разтваряйки очи, боси крака на шарената черга, срещу леглото ми старият гардероб и върху него в редица дюлите. Потръпвам от хлад, слънчевият лъч все се муши през пролуката си и се полюшва с клоните на дървото отвън. Все забравям да питам какво е това дърво, толкова познато дърво, с грапави клони. Бавно взимам тениската от стола, бавно я навличам. Муша крака в късите си панталони, изправям се и отново гледам дюлите в редица върху гардероба. Придърпвам стола, катеря се върху него, взимам дюля, допирам хладността й до носа си и поемам аромата й. Оставям я на мястото й, слизам от стола, поглеждам отново игривия слънчев лъч. Сега ще изляза навън, ще отида на верандата, а там мама ще ме погледне през очилата си и мълком ще ми налее чай, и на масата, в голямата бяла чиния лежи филия, намазана с масло, и резенчета кашкавал, и огромен червен домат, откъснат от градината. А аз още усещам мириса на дюля и поглеждам напред към синкавия балкан отсреща, замрежен още, като че ли го гледам през завеса, и потръпвам от хладината му или от ветреца, който носи хладината му. И се изправя този ден, веднага след закуска, безкраен, ленив, в отмалата си след жежкото лято, и се питам - така, като че ли слънчевият лъч е донесъл мисълта и я е положил в главата ми - какво да направя днес... Дали да не се кача на колелото и да се запилея към синкавите гори или да отида към реката и да гоня жабите. “Яж, яж”, меко казва мама, а аз я чувам и не я чувам, още изпълнен с уханието на дюли. Свивам се на кълбо под завивката, в този сън който не е вече сън, виждайки деня пред мен, безкрайния ден, сладостта да сънуваш в последната минута, знаейки какво следва, усещайки дюлите и синкавите гори.

Трябва да го спра този сън, да отворя очи. Само след няколко минути слънцето ще напече, ще ме удари с все сила в главата, ще ме изпоти и повече няма да е уютно. Протягам се като за последно, мижам за последен път. Отварям очи отведнъж, вглеждам се право напред и виждам минувача, който е вперил очища в мен, смесицата от уплах, любопитство и укор. Той забързва крачка, уплахът му надделява, а в гърлото ми ръждиво клокочи псувня. В този миг в ушите ми нахлуват пронизителните звуци на града, изплювам ръждивостта право напред. Знам този ден, дето е дошъл, просто трябва да се изправя и да си събера партакешите. И да се махам оттук, преди да е напекло юлското слънце. Започвам да се изправям, механично, като машина.

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.05.2005, № 5 (66)