МЕЖДУ КОРИЦИТЕ

Веселин Веселинов

web

В редките ми български похождения търсенето (ако това е думата) на книги се свежда до две места - площад "Славейков" и "Хеликон". Дори не се налага да обяснявам защо подробно... инцидентно, са ми в "махалата". Неинцидентно, не вярвам нито в "шестия град на България" - софийския Люлин - нито, наслука казано, във врачанското село Краводер да има книги, дето да ги няма на горните места. А не вярвам, щото табелите "книжарница" в днешно време означават магазини за канцеларски материали (или "консумативи", както всички сега казват), от една страна, и от друга - нито един приятел не ми е посочил трето име и място.

Площад "Славейков" според мен е екзотика в упадък. Преди осем години съм купил книга за последен път оттам. И тогава ми приличаше повече на бит пазар, отколкото на книжен център, но ми се струва, че вече напълно си е изпял песента "Славейков". Преводните книги от втората половина на 1980-те и купищата гъделичкащи еднодневни бестселъри от 1990-та насам не ги броя за антикварни ценности. Всъщност истински антиквариат няма - то си е точно "книги на старо", но книги, за които самият факт, че са по сергиите, им дава литературна оценка - дори и мераклиите на криминалета, трилъри, фентъзи и тем подобни, не държат на тези "постижения". Прочетени веднъж, не стават дори да ги държиш в мазето - и веднага заминават на бит пазара. Колкото и мангиз да са издокарали авторите им, нека тези, които ми хвалят примерно Гришам, се погрижат и да обяснят защо толкоз бързо го носят на битака. Аз обичам бит пазар и смятам, че трябва да има такъв, но нямам впечатлението, че "Славейков" работи - ако е софийска забележителност, общината би трябвало да го раздвижи. Ако не е - ами да ходи на Илиянци. Може СБОП (или както се казват големите ченгета, борещи се с най-големите престъпници) да има полза от битака... аз и това го виждам само в бледа статистичност: тия на ръба на закона (и отвъд "официалните" сергии) шиткат празни CD-та на същата цена като в легален магазин, тъй че голем праз да ги "разбиеш" (е, парадът на успеха остава в статистиката. Трупат се бройки и става бързо - не е като да заключиш ЦСКА). Обаче не ми предлагат антикварен Ран Босилек (последният видях на витрината на некнижен антиквариат, заедно с мебели от времето на изданието), така че - от площад "Славейков" нищо. Не съм студент да си търся вечно липсващи учебници, не ме вълнуват най-последните и дори предпоследните български закони, не държа да знам как да изкарам пари на борсата, дето в България я няма и т.н. Нищо! Шарено и прашно НИЩО.

"Хеликон"... за този тип книжарници друг път. Там има едно място за препоръчвани книги от български писатели. Заглавията бяха същите, които помня от 2006-та. Което дава оценка, стига човек да помни. Оценката накратко е следната - българските книги имат тираж 500 бройки. Айде, 1000. След като за 2 години град към милион и половина население не изкупува такъв тираж... или литературата хептен нищо не чини, или населението не желае да чете. Или двете заедно... което е най-вероятното. Щото, ако се съди по Аполонии, награди, представяния, откривания... поне рекламата на "продукта" съществува много активно. (А знам и за книга частно издадена, в обичайния тираж, без реклама и без изобщо критици и "Хеликон" да са я чували, която е продадена изцяло и преди месец излезе второ издание. Не казвам, че е висока литература, но казвам, че микроскопични тиражи все пак могат да се продадат.) От "Хеликон" купувам три книги, за които всъщност ми е думата. Впрочем на цените на "Славейков", което още повече го обезсмисля, щото там не ги видях тия книги - може и да ги има, но не можеш да ги забележиш, щото няма да са накуп и продавачите очевидно не ги смятат за подходяща стока. В "Хеликон" поне са накуп в секцията "българска литература" и така - видими.

Йосиф Хербст "Капки мастило. Известният непознат". Натрупано заглавие и не е само заглавието: "Изданието е спечелило конкурс на Националния център за книгата. Изданието е осъществено и със съдействието на Фонд "Култура" при ОЕБ "Шалом" и Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимоотношения". Продукция на Издателски център "Шалом", София, 2005. Съставителство - Катя Цонкова и Долорес Мешулам. Предговор - Катя Цонкова (2005). Рецензенти - професор Симеон Хаджикосев и Зелма Алмалех. Дотук звучи като академично издание, но не е. Форматът е странен - квадратна книга, 24х24 сантиметра. И очевидно е замислена като луксозно издание - ползвана е леко жълтеникава хартия, умишлено е търсено "патиниране". Хубаво издание, но принадлежащо към категорията "книги за масичката за кафе" - тези, дето не се четат, а бегло се разгръщат. Тези, дето са поставени "небрежно" в хола, да се видят веднага от гостите и именно да се разгръщат от гостите, докато стопанката свари кафето. Снобарска направа, замисълът не е четене, а показване. Не съм очарован от предговора - въпреки че дадената дата на писане (или по-скоро на копирайт, но само по нея може да се съди за времето на писане волю-неволю) е 2005-та, духът и тонът на предговора ми миришат на 1980-те. Но това не е кахър - решението е на Катя Цонкова и не мисля, че би трябвало да е предмет на критика. Малко по-тревожно е дублирането на материали - селекцията цели да ни представи цялата публицистична дейност на Хербст, което неминуемо включва и частно публикуваната в 1923 от автора си книга "Вчера, днес и утре". Белята е, че "части от книгата са публикувани предварително в отделни броеве на в. "Развигор" (с. 272). Настоящата селекция повтаря същото, както и други текстове, които са публикувани с малки или никакви изменения и в печата, и в книгата на Хербст. Уви, обикновеният читател никога не обича да чете повторения. Ако беше чисто научна работа - да, но тук се търси неакадемичен адресат и излиза малко нелепо да се представя продуктивен журналист с над 25-годишна дейност чрез едни и същи материали. Но и това бял кахър, според мен.

Истинският кахър е липсата на коректор. Целият лукс на изданието, авторитет на рецензенти, труд на съставители и тежки Центрове за туй и онуй отиват на кино - Хербст систематично се обръща към коректорската работа, апелирайки важността й, за да не се получават нелепици. "Кой е виновен, кой трябва да се счита отговорен, че в едно и също време и словослагател, и коректор, и фактор, и печатар, и търговец могат не само безнаказано да съчетават всичката си безграмотност, но още да я афишират?" (с. 150). Боя се, текстът е минал през компютърна редакторска програма вместо през коректор-човек. А тези програми имат коварно свойство - често променят изречения, като изменят най-вече имена. Получава се мъгла, с която читателят не винаги може да се справи. Нелепо е да се обръща книгата за Хербст, и текстовете на Хербст срещу самия него, но това е резултатът. За съжаление, дори без грешките, книгата е тъжна, говорейки за отдавна загубена битка... два примера: "Има вестникари и "новинари". Бягай от последните, защото за тях "новината" е по-важна, отколкото самото събитие" (с. 110). "Менталитет" е правилното произнасяне и изписване, а не "манталитет" (с. 180), твърди Хербст. Обществено отговорна журналистика, чистота на езика и изказа - две постоянни теми на Хербст, които обаче още в реалното му време са пропаднал напън. Неговите виждания и стандарти за журнализъм май не са и куриоз днес, камо ли да се преподават в журналистически факултет. Днешната медия иска точно обратното на възгледите на Хербст. Впрочем по негово време също... което в крайна сметка поставя сборника именно на масичката за кафе. А е интересна книга.

"Избрани стихотворения 1965-2005"	"Избрани стихотворения в проза"

Втората книга всъщност са две книги. Николай Кънчев - "Избрани стихотворения 1965-2005" и "Избрани стихотворения в проза". Издателска къща "Жанет 45", Пловдив, респективно 2005 и 2007. Хубави издания, едното "златно", другото - "сребърно". Не само обложките, а всички страници. Дизайн, направен с вкус. Не личи да са поредица - не са нито многотомник, нито дори двутомник, но има директна връзка, обозначена чрез дизайна. Може би ще има и още издания, тъй че се затруднявам в определението - много е възможно замисълът просто да е добавяне на нова книга към съществуващите, доколкото има творчески или финансов смисъл. Грижлива изработка, няма печатни грешки, но все пак с един малък кусур - никъде не са дадени годините на писане или първо публикуване на стиховете. От 1965 до 2005-та, ама кое от кога е? Дребен кусур според мен, идещ от "плаващия" замисъл на поредицата (ако е поредица наистина). Все пак не е многотомник "събрани съчинения", нито пък академично издание. В крайна сметка, с дати или без, поезията на Кънчев е важното за читателя. Книги, струващи си парите.

Възражение имам срещу част от предговора (идентичен в двата тома): изречението "Забранен за публикуване между 1968 и 1980 година." Без никакво затруднение вадя от архива на сестра ми:

Корицата на сп. "Родна реч", бр. 4, 1978 г.

Сп. "Родна реч", бр. 4, 1978, с. 54.

Редакторско каре на сп. "Родна реч", бр. 4, 1978 г.

Трябва да уточня - не ми е до дребнави заяждания. Само се опасявам, че един хубав ден някой ще пожелае да "демитологизира" Николай Кънчев и няма да е чак толкова трудно при наличието на непрецизирани твърдения като това в предговора. Вярно, "Родна реч" не стои високо като престиж, но пък имаше 40 000 тираж и достигаше до идеологически "девствена" аудитория. Да не стане като с Андрей Платонов след 1990-та, да се отклони вниманието от творбите към биографията. Кънчев няма нужда от митологизация, няма защо да се създават рискове за "демитологизация" - поетът не заслужава мечешки услуги.

Корица на книгата "Аз живях социализма. 171 лични истории"

Последната книга е "Аз живях социализма. 171 лични истории", Жанет 45, Пловдив, 2006. Съставител - Георги Господинов. Проект - Диана Иванова, Георги Господинов, Калин Манолов, Румен Петров. Второ издание.

Тази книга купувам повече по принцип, отколкото от любопитство. Тук откривам няколко познати имена, дори лични познати, но не е и в това гъделът - самият проект е интересен, макар и малко закъснял. Закъснял, щото разпределението по десетилетия показва неминуемия удар на времето - най-много са историите от 1980-те, а най-малко - от 1950-те. От 1940-те - няма. Оредели са носителите на спомени чисто и просто... а историите от 80-те не са най-репрезентативните за комунистическия период: огромна е разликата между арестуване на "зози и суинги" и липсата на джинси Levi's в магазините, та човек трябва да си купи български. Но организаторите на проекта и съставителя нямат вина за материала: това е получено, това са наличните спомени. Въведението на Георги Господинов анализира отлично както проекта, така и резултатите. Важно е изричното отбелязване на целите на този проект - не съставяне на история на социализма, а спомените за всекидневието. Малките истории, частните истории. На обикновените хора. Целите са постигнати, проектът - аргументиран, самото "тяло" е организирано и балансирано, изданието няма кусури. Под черта Георги Господинов отбелязва във въведението, че електронният проект остава отворен и ще се добавят новопостъпили истории там. Когато погледнах в сайта, нови истории не видях и освен това съществуващите дублират тези в книжното издание. Не знам какво е извадено при съставяне на книгата, на мен ми изглежда едно към едно, и не съм сигурен дали наистина проектът продължава. Но организаторите едва ли имат някаква вина - аз съм склонен да мисля, че просто интересът на разказвачите се е изчерпал, винаги риск в електронната медия. Този риск носи на свой ред риск за печатното издание - що да го купува човек, след като може да ползва безплатно в мрежата.

Автентичните разказвачи ме оставят с неприятен вкус в устата: съвкупността на историите води до неприятна констатация - натрапват се бананите като кажи-речи най-висока мярка за живот. Имането или нямането определя оценката за битието. Социализмът, тоталитаризмът не са кой знае какъв проблем - думата "свобода" почти напълно отсъства от речника на разказвачите. Морален отказ от участие в социализма няма - никой не споменава да се е отказал от бананите... няма разказ за инженер, станал уличен чистач, този доста чест чешки разказ на миналото. Съпоставянето на носталгичните с недоволните разказвачи води до още по-тревожно заключение - мярката на битието е "получил". Личното участие е пасивно. Тези, които носталгично-агресивно си спомнят социализма като хубавото и правилното време, изреждат какво са "получили" - образование, жилище и т.н. Не казват нещо да са постигнали сами, със собствено усилие - всичко иде от "горе", от държавата, от Партията, от "строя". "Бяха ме определили", "заведоха ни", "дадоха ни" - това е естественият изказен избор. На него се противоставя този на "неполучилите" - тези, които "не бяхме определени", "не ни заведоха", "не ни дадоха". Те също не са постигнали нищо сами, излиза, че не им е било и цел да постигат нещо със собствено усилие. В дихотомията "получили" - "неполучили" не се очертава нито несъгласие със системата, нито съпротива, нито анти-комунизъм. Очертават се банани (Георги Господинов отбелязва същата констатация). Ако социалистическата власт бе достатъчно хитра да раздава постоянно банани, щеше и досега да си съществува без никакви сътресения - недоволните, излиза, просто са искали да бъдат в групата на "получилите". Именно заради този гнусничък мерак по бананите книгата си струва създаването - тя казва доста много за истинските нагласи на българина.

И индиректно хвърля светлина върху въпроса защо не се купуват български книги.

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.12.2008, № 12 (109)