МЕМОРИАЛЪТ НА ЗАГИНАЛИТЕ ЧИНОВЕ ОТ ПЪРВИ И ШЕСТИ ПЕХОТЕН ПОЛК

Веселин Веселинов

web

През 1934 е открит в София Мемориалът на загиналите воини. През 1980 е съборен при строителството на комплекса НДК и на мястото му е изграден странният паметник "1300 години България", популярно известен като "Трикрил петохуй" (една от вариациите). Преди повече от половин година по инициатива на Пейо Колев се оформи петиция с искане да се възстанови Мемориалът на оригиналното му място. В края на 2014-а Столична община взе решение в полза на възстановяването.

Пейо Колев - вероятно познавате прекрасния му фотографски сайт "Изгубената България"

Гражданската кампания и последвалото общинско решение предизвикаха ответна гневна реакция, която, опасявам се, единствено ще нараства. Вежди Рашидов, Светлин Русев, Валентин Старчев противопоставят "плочи" на "произведение на изкуството с жив автор" и твърдят, че става дума единствено за разрушаване на саморазрушилия се "петохуй". Нито гражданското искане на вече организацията на Пейо Колев, нито решението на Столична община твърди такова нещо - напротив, те казват "възстановяване на Мемориала и преместване" на останките на Старчевото творение. Но противниците с лека ръка могат да променят факти по една проста причина: разрушеният Мемориал изцяло отсъства от обществения спомен. Преди да е физически унищожен, е изваден от общественото съзнание. Ето защо ще се опитам да разкажа за този паметник. Снимковият материал, както и част от информацията, са основно взети от фейсбук групата "За възстановяване на паметника на загиналите от Първи и Шести пехотни полкове" - моля за извинение, че не споменавам оригинални източници и имена, но е много трудно да се проследят в динамична дискусионна среда. Тук единствено компилирам, моят принос е минимален.

Мемориалът на загиналите през войните - три стени с имена

През октомври 1934-а година е открит Мемориалът на загиналите през войните - три стени с имена. Мемориалът е дело на архитект Александър Обретенов (1903-1990): председател на Камарата на народната култура (1945-47), професор по теория и история на архитектурата в Държавната политехника, по-късно Инженерно-строителен институт (1952-1958), главен редактор на списание "Архитектура" (1954-56) и на списание "Изкуство" (1956 и 1968-1980). През 1957 г. става основател и първи главен редактор на вестник "Народна култура" (днес вестник "Култура"). Създател е и директор на Института по изкуствознание при БАН от 1959 г. до 1988 г., член-кореспондент на БАН от 1961 г. Стар член на БКП - през 1932 е пълномощник и член на ОК на партията в София, Бургас и Русе и преминава в нелегалност през 1941-а. След 9 септември е още: завеждащ сектор "Пропаганда на марксизма-ленинизма" и преподавател по марксистко-ленинска естетика във ВИТИЗ, заместник-главен редактор на в. "Работническо дело" (1945-1948 г.), доцент по научна философия от 1947 г., секретар на Съюза на българските художници (1959-1963), член на ЦК на БКП, теоретичните му трудове носят заглавия като "Борба за социално изкуство" (1950 г.) и "Пролетарски патриотизъм и интернационализъм" (1950 г.) .

Проф. Александър Обретенов

Професор Александър Обретенов - удостоен с Командорска звезда на ордена "За заслуги към Полската народна република", 1976 г. Снимка - интернет фото-архив Тодор Славчев.

П-образна група от три стени с плочи

Това е самият Мемориал. Погледът е откъм булевард "Патриарх Евтимий", откъм входа на Мемориала. П-образна група от три стени с плочи, на които са изписани над 3000 имена на загинали воини. Вляво за вас е източната стена, откъм булевард "Фритьоф Нансен", отдясно - западна стена, към булевард "Витоша", пред очите ви - южната стена, в днешно време далеч зад нея е НДК. В реално време Мемориалът е на "ръба" - оттук започва територията на Първа и Шеста пехотни дружини, на чиито казарми са "облегнати" източната и западната стена. Входът обаче е на цивилна земя - паметник основно достъпен за населението, но и без да престава да е част от военен обект: още от самото начало Мемориалът има много широка функционалност - достъпен е отвсякъде, и за военни, и за цивилни. Съответно - и за официални празнични ритуали, и за съвсем частни посещения. Това е силата му, усещаща се дори в края на съществуването му.

Освен трите стени има още една част от комплекса - скулптурния лъв пред централната южна стена. Под лапата му е картата на Санстефанска България.

Моят "прочит" на Мемориала е горе-долу следният: изключително сполучливо решение. Обикновено военните паметници в сърцето на града са героични и победоносни, наблягайки на човешки фигури в драматична схватка или в триумф. Тук фигури няма - само безкраен списък от имена, което на пръв поглед напомня на военно гробище. Но не е гробище - тук няма тела на загинали нито буквално, нито символично - което е присъщо именно на военни гробища, като част от общите такива. Разположението променя възможната употреба - военните гробища са изолирани и дистанцирани от обичайната градска среда, те служат единствено за официални събития по отдаване на почит на загиналите, като ударението е именно върху смъртта. Гробището е специален случай, не ежедневие. Частното посещение на военни гробища не предизвиква съпричастност поради липса на минувачи, които да я проявят. В сърцето на града е възможно обаче частно посещение да предизвика интерес и съпричастност у непознати минувачи поради видимостта си в общата среда.

П-образната форма напомня храм или костница, но само напомня - да, може да се ползва затворено от три страни пространство за отдаване на почит към смъртта, но входът е прекалено широк и няма покрив, така, че пространството не е изцяло затворено и фокусиращо върху скръб, покъртителна почит, падане на колене. Вместо това съществува връзка с живота, оптимистичен символ на синьото небе над нас, на динамичния градски живот зад нас - връзката между смъртта и живота не е само и единствено трагична: животът надделява. А животът е на всеки, на обикновения човек. Макар и основно военен паметник, Мемориалът излиза извън рамките заради ударението си върху обикновените хора - всички тези загинали воини са обикновени хора в същината си, те са загинали за нас, те са част от нас, "те" са "ние". Но храмовите елементи постигат достатъчно отделяне от дребнавото, но динамично и шумно ежедневие - шумът остава отвън, извън, човек може да се концентрира върху по-големи проблеми и въпроси. Всеки има достъп. За това и входът е от цивилната, а не от военната страна - на границата, но отворен откъм цивилната страна. И паметникът е национален, а не локален - загиналите не са само софиянци, а от цяла България. Техният Мемориал е обществено фокусиран национално: чрез организираните обществени събития и тяхното отразяване в тогавашните национални медии. Простата символика задоволява и обществени нужди и позиции, и частни такива. За военните, патриотични, националистични и образователни потребности едва ли има нужда да споменавам, те са очевидни, но ще отбележа една, която не иде моментално на ум: анти-милитаристична. Безсмисленият ужас на войната, масовата касапница също са запечатани тук: тези огромни списъци на имена на млади мъже, чийто живот е прекъснат жестоко. И безсмислено - щото са покосени в три загубени войни. Има за какво да дискутират войнствени националисти и пацифисти под тези списъци на имена. Но тихо... в моите лични спомени Мемориалът оказваше странно въздействие: успокояващо, умиротворяващо. Само един друг такъв паметник ми въздейства така - просто да седя тихо до него с часове, без да усещам как минава времето: този на майката на Димчо Дебелянов в Копривщица. Около Мемориала буйните иначе хлапетии утихвахме. Между другото, много бързо ни променяха стените - естествения ни хлапашки порив да "оскверним" паметника като се покатерим по него, надраскаме с тебешир "Само Левски" или отчупим "трофей" се разбиваше на пух и прах поради гладките стени без опорни точки. Всички съмахленци сме пробвали, какво да се лъжем, но поради невъзможност да изхулиганстваме започвахме да се зачитаме в имената и да се замисляме. Възпитателна функция. Образователна функция. Локално, на доста поколения животът започва именно там - майките обичаха да поседнат в близост с бебешките колички, поради спокойствието. Възрастните обичаха да се разхождат там по същата причина - този паметник служеше и за съвсем прости, дори банални човешки нужди.

В цялото си съществуване никога не е заграждан, никога не е имало военен или полицейски пост, преграждащ достъпа, и така настояващ, че Мемориалът има единствена и конкретна официална публична функция - паметник на и за хората, не за официалната помпозност. Като контраст - "петохуят" бе ограден с подвижни бариери почти веднага след откриването си и имаше милиционерски пост, предотвратяващ игнорирането на бариерите. Става дума за подземната част на въпросния "петохуй", но посланието бе повече от ясно - този паметник може да се гледа само от дистанция, той не може да се ползва от хората ежедневно, а единствено официално - когато обикновените хора са отново отстрани, наблюдаващи "високите" лица. Единствено ритуалност вместо ежедневна употреба, на която настоява Мемориалът. Помпозно набиване на символика, вместо тихо въздействие на самия паметник върху човека. Държавата, институцията - вместо човека. Според мен, най-важното качество на Мемориала е неговата тиха човечност. Официалната му функционалност само допълва и усилва тази човечност - за което и този паметник е така искрено и силно обичан от няколко поколения. Естествено, той става - локално - фокусираща точка в динамичната градска среда, свързващ ориентир, маркер на културна топография, връзка на минало и настояще, връзка между поколения, идентификация и жизнена необходимост. Вероятно най-точният термин е liminal space - "мястото между", където се усеща неизбежна промяна с нейната неизвестност, мястото на малко безвременно очакване "на прага", което се усеща като трепет, като очакване с въпроси, но все още без ясен отговор. "Мястото между" детето и младежа, между младежа и възмъжаването като войник, между града от вчера и този, който ще бъде утре, между миналото и неизвестното бъдеще. Физическото място, което остава като ориентир, като осмисляне на промените и предпазващо ни да се загубим в хаоса на безпаметността. Мястото, което тихо ни учи да обичаме, следователно да сме съпричастни, а не безразлични към конкретната си махала, към града си, към държавата ни. Понеже са наши, а не отстранена "другост", към което води почти неизбежно чисто официалната функционалност, противопоставяща "високите" лица на безлична тълпа - едните "са", другите "не са". Мемориалът казва единствено, че всички "сме". И от самото начало Мемориалът, предоставен на обществото, служи на всекиго - и за военни тържества, и за държавни, и за политически, и за социални, и най-вече за индивидуални частни употреби, от поднасяне на китка под името на загинал роднина до най-банална разходка на тишина и спокойствие. Вероятно най-сполучливия комплексен паметник, правен изобщо в България - мое мнение.

Мемориалът присъства активно в обществения и частния живот поне до началото на Втората Световна война.

Откриването на паметните плочи

Още с откриването си общественото внимание е фокусирано върху него. Отбележете реакцията на офицера на заден план - поздравът му е към живите, към хората извън кадър.

Военен ритуал

Чисто военни ритуали на действащата армия.

Военни церемонии

Почетни военни церемонии.

Военни ветерани

Такива на военни ветерани.

Националистични организации

Патриотични организации

На патриотични и националистични организации.

Професионални организации

На цивилни организации.

Младежки организации

На младежки организации.

Мемориалът е важна част от международния живот на страната.

Испанският посланик след почитане паметта на загиналите

Кметът на Щутгарт по време на посещението си в София

А паралелно с официозността вървят ежедневните употреби на паметника.

Снимка за спомен с бойните другари

Или просто насаме

Един паметник живее, когато се превърне в част от общественото съзнание и когато е в постоянна употреба. Така е до започването на Втората световна война - дотогава Мемориалът се е утвърдил в живота на столицата и страната. Но по време на войната бомба разрушава източната стена - възстановяването е невъзможно за момента. После идва 9 септември 1944-а. Комунистическата власт не само никога не възстановява разрушеното, а добавя и от себе си - премахва лъва с "националистическата" карта на Санстефанска България. Паметникът е изцяло изваден от официална употреба и с това - изличен от националното съзнание. Поправете ме, ако греша, но след 9 септември 1944-а няма нито едно официално тържество пред този паметник. Няма нито една снимка. Нито едно споменаване във вестник, радио, по-късно - телевизия. България може да го види само веднъж и половина - "половината" е във филма "Специалист по всичко" (1962), където, ако човек много и нарочно внимава, може почти да го мерне. Ясно се вижда във филма "Деца играят вън" (1973). А за да завърши конфузията, филмът "Всичко е любов" (1979) го поставя съвсем другаде в града - частта от монолога на героя, изигран от Иван Иванов, гласи "...и аз се замъквам на "Монтето", цял ден кисна по пейките, лаф, мацки, това-онова, и по едно време Бени идва на Монте Карло...". Сцената обаче е снимана на лятната естрада зад стадион "Васил Левски" в Борисовата градина. Излизането на филма съвпада с унищожаването на Мемориала поради строежа на НДК. Естествено, няма обществено допитване, представяне на новия проект, няма отворени протестни писма на интелектуалци, хеле пък закани със съд и обвинения на властта във варварство и нелегитимност - това, което цари днес против възстановяването на Мемориала, но не тогава, когато тихомълком и с безмилостно безразличие той бе разрушен. Но да не избързвам - за момента само се замислете върху следното: "народната власт" вади от употреба паметника на обикновените хора, на народа и накрая го разрушава.

С изваждането от официална употреба и така от обществен фокус, функциите и значението на Мемориала неизбежно се стесняват - стават локални, махленски. Едно последствие от изваждането на паметника от широка обществена употреба се усеща силно болезнено и днес - липсата на официални фотографии след 1944-а година създава следния проблем:

Германският фелдмаршал Лист отдава почит на загиналите

Германският фелдмаршал Лист отдава почит на загиналите при преминаването си през България. Наистина на тази снимка отсъства нацисткия поздрав, но става дума за нацистки фелдмаршал. Снимка, която служи единствено на невежите противници на възстановяването на Мемориала - такива снимки има, а на съветски офицери пред Мемориала няма. Никога съветска военна делегация не е посещавала този паметник. Естествено? Никак не е естествено, напротив: стара военна традиция и протокол е уважаването на врага. За това военните гробища на вражеските войници се поддържат, например. Не ми се ще да обяснявам нашироко на недосетливите, а ще синтезирам така: немски фелдмаршал (съюзник) почита паметта на загиналите воини. Съветска военна делегация (съюзник) никога не го прави. Когато генерал Вазов посещава Англия (враг), той е посрещнат с военни почести като "противника, когото никога не сме победили". Военен протокол и игнорирането му. А българската армия? Все пак Мемориалът е основно военен паметник.

За пръв път от 1944-та насам Българската армия се появява официално през септември 2014-а!

Тържеството е пред поставените от гражданската инициатива на Пейо Колев фотоси

Само дето паметника го няма и тържеството е пред поставените от гражданската инициатива на Пейо Колев фотоси на оградата на рушащия се "петохуй". И самото тържество следва вълната на гражданската инициатива, като любопитното е, че не командването на армията, а организации на действащи и запасни офицери и симпатизиращият цивилен министър на отбраната имат заслугата за появата на гвардейците. Почти всички венци и букети са от обикновени хора. Ще има ли изобщо второ тържество? Зависи от това, дали ще има паметник...

Мемориалът, както споменах, е изцяло изваден от публичната сфера след 9 септември 1944-а. С това функциите му се стесняват - превръща се основно в махленски маркер. Център на махленската ориентация и идентификация. Неизбежно, пространството трябва да се увеличи - от една страна, старата военна територия е обширна, от друга комплексът НДК, също пространствено обемист, заема почти същото пространство. Става дума вече за градска среда, подлежаща на промени, независими от идеология. Че казармите и плацовете ще отстъпят, е видно още на софийската карта от 1927 година: градът расте и военната територия е все по-силно заобикаляна и притискана от цивилния град. С времето армията ще се окаже напълно затлачена, губеща мобилност. На картата от 1927 година вече се вижда първото отстъпление - между булевардите "Витоша", "Патриарх Евтимий", и "Фритьоф Нансен" (тогава улица "Ангел Кънчев") вече е оформена зелена паркова площ с граница улица "Гургулят". Казармите започват от тази граница - и на нея е издигнат Мемориалът, вече фиксиращ цивилен парк и нова граница на военната зона, която продължава отвъд булевард "Христо Ботев", по-късно малко неясната част, която е прибавена или към "Скобелев", или към "Толбухин" (днес "Васил Левски"), както се нарича някогашния "Христо Ботев" след 1944-та. Днес тази част е напълно невидима - тя е подземната връзка между "Скобелев" и "Васил Левски", а на повърхността - сградата НДК. През 1927 г. военната територия се състои от пехотните казарми от "Патриарх Евтимий" до "Христо Ботев", ЖП дружината, разположена отвъд "Христо Ботев" до връзката на булевардите "Окръжен" (днес "Пенчо Славейков") и "Евлоги Георгиев". Следва гара Перловец, на чийто "гръб" е гарнизонната фурна. Днес това място е кръстовищната естакада над Перловската река, свързваща булевардите "България", "Пенчо Славейков", "Фритьоф Нансен", "Евлоги Георгиев" и "Черни връх". Военната зона евентуално продължава отвъд Перловската река до днешния булевард "Арсеналски", отбелязвана на съвременните карти като началото на Южния парк. Преместването на военните е неминуемо и с времето се случва - в началото на 1960-те военните обекти са силно стеснени и само два: Комендантството на Софийския гарнизон, обхващащи ъгъла на "Фритьоф Нансен" и "Скобелев"/"Толбухин" на югоизток и достигаща до гърба на южната стена на Мемориала на северозапад. От другата страна е спортна рота "Чавдар" - от този район днес съществува само една сграда: музеят "Земята и хората", който тогава е печатница "Тодор Димитров" (плюс техникума по фотография). Старите казарми - повечето от тях - принадлежат на военните и служат за ведомствени жилища на подофицерски семейства, една част е прехвърлена на милицията за прословутото софийско "изтрезвително", и с течение на времето стари армейски постройки, паралелни на квартал "Иван Вазов", са дадени на ДКМС (там репетираха "Щурците" и обикновено започваха турнетата си с "концерт за махалата") и, ако не греша, на 14-та поликлиника. Другите постройки вече са съборени - голяма част от територията на някогашната ЖП дружина е превърната в спортни съоражения - пълномерно незатревено футболно игрище, известно като "ВВС-то", откъм "Фр. Нансен", и комбинация от кортови игрища за различни спортове и маси за тенис, които се водят като част от спортната база на "Спартак", по-късно "Левски-Спартак", тоест, някак си административно част от стадион "Раковски" - в реалния живот, принадлежащи на легендарния Доли, който прекарва служебните си дни на приказка и чашка с нечитавите си дружки и дава или не дава да припари пиле до игрищата според моментното си настроение, откъм булевард "Витоша". Царството на Доли граничи с пазара "Баба Неделя", самият той част от площад "Баба Неделя", който и днес се казва така, но май единственият начин да се разпознае мястото е да се каже "надземната трамвайна спирка НДК".

Панорамната снимка след 1944 г.

Това е една от съвсем редките публични снимки след 1944-а, на която може да се види Мемориала - той самият не е предмет на панорамната снимка обаче.

Панорамната снимка от 1950-те или началото на 1960-те г.

С малко увеличение на конкретния район. Снимката е от 1950-те или началото на 1960-те. Камерата "гледа" от югоизток, откъм "Фритьоф Нансен", грубо казано. Отдясно е "Патриарх Евтимий", отпред - "Витоша". Отвъд пресечката им може да се забележи някогашната пешеходна алея по средата на Патриарха между "Витоша" и "Петте кьошета", която потайно и изведнъж бе унищожена една късна нощ. за да се асфалтира тази част от булеварда. На снимката се вижда добре отдавна оформената паркова площ, но старите казарми, паралелни на Патриарха, все още стоят. "Долната", откъм "Фр. Нансен", бе съборена първа около средата на 1960-те, другата, започваща от западната стена на Мемориала в посока бул. "Витоша" - няколко години по-късно. Докато на изток имаше още преди събарянето оформена детска площадка с люлки и пързалки между казармата и Софийското военно комендантство, то от другата страна остана абсолютно празно пространство, оставено малко на самотек да се "облагороди" в част от парка.

Модна къща "Лада" - единствената модерна и някак не на място сграда около Мемориала

През втората половина на 1960-те бе построена модна къща "Лада" - единствената модерна и някак не на място сграда около Мемориала - до южната централна стена. За нуждите на работещите в "Лада" бе направен паркинг и автомобилна алея, извеждаща на булевард "Витоша", в случая отвъд западната стена.

Поглед от запад на изток

Поглед от запад на изток - рудиментарна добавка към парка зад западната стена на Мемориала, в дъното - модна къща "Лада", пред нея профила на южната стена, вдясно от която е прословутото "Монте Карло" - малка сграда за преобличане, която се вижда, лятна сцена на гърба на южната стена и изкуствен хълм, на който са пейките за зрителите. Построено малко преди 1970-та, вероятно за злополучния Световен младежки фестивал 1968-а. Между "Монте Карло" и изтрезвителното, което се пада непосредствено вдясно от снимащия, пространството до "Скобелев"/"Толбухин" е оформено като комплекс от кортови игрища - хандбално, баскетболно и две волейболни, които - за разлика от владенията на Доли отвъд улицата - са "безстопанствени" и така отворени за всички по всяко време. Вляво от снимащия покрай булевард "Витоша" бе направено изкуствено езеро, в което пред зимата играехме хокей с ролкови кънки. Алеите на оригиналния парк бяха асфалтирани. Няма добавки в зоната "Патриарх Евтимий"/"Фритьоф Нансен", чешмата на парковия изход на "Фр. Нансен" към ул. "Гургулят", върху която е скулптурата "Малкия летец", стои - от нея Апостол Карамитев и Георги Калоянчев пият вода във филма "Специалист по всичко", но самата скулптура не се вижда в кадър. В другият ъгъл "Нансен"/"Скобелев" е комендантството на Софийски гарнизон, чиято спортно-гимнастическа площадка опира в "Монте Карло". Останки от старите казарми остават по линията от "Нансен" до площад "Баба Неделя" - вече като складове, а може би повечето празни, казармите от "Баба Неделя" покрай "Витоша" все още са военни ведомствени жилища, приключващи с изтрезвителното. Това е последната организация на пространството до построяването на НДК.

1960-те - ясно се вижда само западната стена

Случайни частни снимки остават единствените свидетелства за това време - в тази снимка интересуващите ни обекти са единствено фон. Около 1970-а година, вероятно след нея - паркът е вече асфалтиран. Западната стена и в дъното въпросното изтрезвително до бул. Витоша. Тази снимка обаче показва защо се появява "Монте Карло": заградено от три страни издигнато пространство, предоставящо отлична видимост на тези, които са там, докато самите те са скрити от поглед. Прякорът иде от моментално заседналите на пейките старци и по-млади играчи на карти, табла, и зарове - голяма част от "тихите" игри са комарджийски. Към тях също веднага се прибавят младежите от околните махали - "Монтето" е свърталище на четири средни училища: 21-а и 22-а гимназии, тогава споделящи сградата на някогашната Втора мъжка гимназия, Френската гимназия и Техникумът по керамика и стъкло. Причините са същите, като на комарджиите - доколкото представления, и от дъжд на вятър филмови прожекции, има рядко, но само вечер през лятото, пейките са винаги извън фокус през деня, те са закътани и с отлична видимост - аз не помня милиционерски хайки, но и да е имало, те са обречени на пълен неуспех - туземците ги виждат от много далеч и инкриминиращи доказателства не могат да бъдат намерени, тоест, няма как комарджиите да бъдат сгащени в момент на залагане или хъшлаците - с бутилка в ръка. Освен това "туземците" имат възможност да избягат в няколко посоки. Доколкото милиционерите от изтрезвителното имат друга работа - най-често да се препичат на слънце пред входа си - и също са физически далеч, никой не ги и брои за потенциален проблем. "Монтето" моментално се превръща в градска легенда и събирателно място на околните махали, така образувайки една обща махала - независимо от коя страна живеехме, всички универсално говорим за "махалата" с център Мемориала.

Това е вече и най-важното му качество - локалният ни централен маркер за ориентация, идентификация и принадлежност. Общ език, съответно. С времето градската среда се променя, но плавно и междупоколенческата връзка не се губи, понеже остават достатъчно общи физически ориентири, определящи градската ни география и употреби - за разлика от баща ми, аз нямам директна представа за "Гарнизонна фурна", от която махалата е купувала редовно хляб - "най-великият хляб", по разказ, - но гара Перловец е на мястото си и веднага мога да се сетя за кое място говори баща ми: зад Перловец. От Перловец поне до 1970-та година туземците купуваха дърва и въглища, които се докарваха с електрокари на адресите - твърдото гориво все още бе основно, постепенно заменяно от градско парно, нафтови печки, електрически радиатори. Пазарът на площад "Баба Неделя" се ползваше ежедневно, въпреки че не бе много читав и интересен. Спортните съоръжения се ползваха почти непрекъснато и от хлапаци, и от възрастни, дори гледахме мачове от Софийското градско първенство на "ВВС-то". През зимата в празното от вода езеро, а през другите сезони на асфалта в парка играехме хокей с ролкови кънки, кулминиращ в епични срещи с "другата махала". Никакъв проблем нямаше в ориентирането - новите елементи бяха в близост до стари, новата терминология просто заместваше отпаднала с времето си, промените не нарушаваха създаденото културно единство, плавно и безболезнено се свързваха минало и настояще. Безболезнено бяха настъпили вече куп промени - например, никой и не помнеше вече, че трамвайните линии някога са минавали по Патриарха за да "прескочат" от "Витоша" на "Нансен", а не по "Скобелев"/"Толбухин", за да завият на юг по "Черни връх". И културната сърцевина бе Мемориалът. Ясно бе всекиму, че чисто военните съоръжения ще отпадат едно по едно - като дете през 1960-те ми бе чудно защо на картата пише помпозно "Южен парк", когато всъщност става дума за "градинката отсреща" - наистина градинка по размер, а не "парк", като Борисовата градина - но постепенно разбрах: бъдещето лека-полека се очертаваше пред очите ми: Южният парк явно започващ от "Патриарх Евтимий" и завършващ в подножието на Витоша. Чудесна идея за непрекъснато растящ и все по-динамичен и натоварен град.

Първият повей на радикализация настъпва през 1970-те - днес почти никой не помни, включително аз, проекта за нова Софийска опера. За място е определено именно пространството около Мемориала. По някаква причина българските "визионери" обичат централните зони и натрупвания - място колкото щеш и нуждаещо се от раздвижване отвъд тогавашния "Скобелев"/"Толбухин", но е избрано това около Мемориала. За разлика от "националния конкурс" за "петохуй", в този за операта не участват проекти на трима души, а много повече проекти. По-голямата част от тях поставят операта между Мемориала и "Патриарх Евтимий", по този начин изваждайки стария паметник от видимост, но това не е особено страшно - според мен, махалата щеше да преглътне и такъв проект, доколкото основният ни културен маркер остава. Дали конкурсът е стигнал до избиране на проект, днес е напълно безразлично: операта излиза от дневния ред, понеже Людмила Живкова е хвърлила око за мегаломанския си проект. Започва да се строи комплексът НДК. Естествено, няма дори запознаване на обществото с проекта, камо ли някакво обществено обсъждане. Започва да се строи...

Вероятно последната снимка на западната стена

От 1979-та до 1981-а цари огромното строителство - това е вероятно последната снимка на западната стена.

От 1979-та до 1981-а цари огромното строителство

И скоро вече няма и следа от Мемориала - вместо него е стрелата на крана, строящ "петохуй".

1981 г. - НДК - централно, а вдясно - стърчи "петохуй"

1981- гледката е съвсем друга. НДК доминира, а вдясно, където беше Мемориала, стърчи "петохуй". Новият комплекс изличава всичко, променя изцяло средата - до такава степен, че днес дори спомените лъжат и мнозина смятат, че Мемориала е бил по-близо до настоящето НДК.

Към Мемориала е постъпено жестоко - ей така, все едно е муха, бе смазан и разрушен. Понеже още тогава се мрънкаше, с половин уста бе даден отговор: плочите били съхранени и грижливо пазени. Били във Военния музей, все още на булевард "Скобелев" (днес зарязаното недовършено "военно НДК"). Там аз не съм ги виждал. А ето как са "съхранявани", сакън да не си помислите, че "народната държава" не се е грижела за народната памет:

"Съхраняваните" плочи с имената на загиналите

Ето така са "съхранявани" плочите с имената на загиналите - от 1980-та до преди година-две. Част от тях бяха намерени от членове на групата за възстановяване на Мемориала някъде из Централни гробища. Отново е добре да се помисли върху отношението на "народната власт" към народа. Там, в ъгъла, на грижите на климата.

Комплексът НДК с един замах изтри културните маркери и ориентири, оставяйки ни културни сираци. Аз мисля, че не фактът на силово натрапване на обект без известие, камо ли обществен дебат, не дори затриването на исторически паметник на обикновените хора, не принудата да преглътнем вандалщината, нито дори усиленият ни снобизъм и презрение към тези от "комплексите", които НДК привлече като тор - мухи, а именно прекъсването на междупоколенческия диалог на основата на обща културна среда и идентификационен фокус е главната причина за омразата на махалата към НДК и конкретно към "петохуя" - резултатът бе постигнат: днес опознавателният контакт между съмахленци опира до негативното - ние "сме", защото мразим "петохуя". Ние обичаме махалата си негативно - маркерът ни е омразата към произведението на Старчев. Това за поколенията, които сме израснали покрай Мемориала, около "Монтето". А между нас и поколенията, израснали под сянката на "петохуя", съществува пропаст - ние нямаме общи културни ориентири, нямаме и разговор, съответно и приемственост. Чужденци сме едни за други - младите ни гледат като ненужни фосили, ние тях - също. Моите лични опити да заинтересувам племенницата ми към махалата - и така към моя собствен живот, че да не съм някаква ненужна и непонятна екзотика, до ден-днешен се сблъскват с директен отказ да я "занимавам с глупости". Ние няма за какво да говорим, нямаме общ маркер, върху който да основем контакт. И ако аз обичам негативно махалата, тя просто я мрази - "петохуят", като общия ни културен маркер, доведе до това. А стане ли човек безразличен към градската си среда, то следващата стъпка е ясна: боклука през прозореца. За да може да се обърне положението, трябва да се създаде общ културен център, нещо, което да ни свърже, да обедини минало, настояще и бъдеще, че да се преодолее безразличието, да се възстанови междупоколенческият диалог, да открием отново обща ценностна система. За това конкретно съмахленци държим Мемориалът да се възстанови. Не само да се възстанови историческата правда, не само да се върне почитта към загиналите, не само да се възстанови паметникът на обикновените хора и техните имена, но и да си върнем града, обичта и отговорността си към него. Това е наистина в силно частен махленски аспект, но не е наша вината, че национален паметник бе изваден от националното съзнание, унищожен още преди да бъди сринат.

Мемориалът никога не е изцяло забравен, но опитите за възстановяването му до сега са по-скоро плачевни. До падането на комунизма и дума не можеше да става за издирване на информация къде и в какво състояние са останките му - плочите с имената на загиналите. След това темата е повдигана спорадично и безрезултатно, частично поради това, че на дневен ред са били по-належащи и важни политически проблеми. Едва наскоро научих, че по време на управлението на Иван-Костовото правителство Софийска община е разглеждала въпроса за Мемориала и е взела решение за възстановяването му, макар и на друго място. Не знам дали някой е забелязал и дали някой помни, но който иска може да се полута из "кучешкия парк" зад хотел "Хилтън" и при късмет може да открие следите от "възстановяването":

"Първата копка"

Така изглежда в настоящето "първата копка"... Оказа се, Общината никога не е променяла това си решение - тя просто не го е изпълнила, така прибавяйки свой принос към чашата с горчилка.

Съществуват, и не от вчера, мнения за възстановяване на Мемориала на друга място - аз самият съм изказвал такава позиция по съвсем прагматични причини. Възможно е да се стигне до това, доколкото не е ясно дали е възможно Мемориалът да се впише към комплекса НДК. Но друго място е решение от немай-къде - истинското е да се възстанови на оригиналното си място и в оригиналния си вид. За разлика от "петохуя", този паметник е тих, не доминира, не се натрапва и принадлежи на всички. Историческата правда трябва да се възстанови - не само дълг към мъртвите, но и към живите: да се върне паметникът на роднините на загиналите, на махалата, на българската армия, на българския народ. Това е искането на гражданската организация на Пейо Колев, на което Софийска община, поне на хартия, откликна с решение. Ще напомня дословно какво се иска - Мемориалът на загиналите да се възстанови на оригиналното си място, а заемащият същото "петохуй" да се премести. Същото е решението на общината. Не да се премахне дивият "петохуй", а да бъде преместен. Наблягам на това, заради реакцията на цяла плеяда културтрегери, начело със Светлин Русев, Вежди Рашидов и Валентин Старчев, които умишлено подменят преместването с разрушаване - такова искане няма и такова решение не е вземано. Същите на всяка цена искат, ако се възстановява Мемориала, то да е другаде - колкото може по-далеч от оригиналното си място, да се "децентрализира", да не се мярка много-много. Омразата към обикновените граждани на България продължава да е много силна - те трябва да се натикват само в миша дупка. За това си искаме обратно паметника: той е наш! И много ми се ще да стане и ваш.

"Плочите" като фотоси

Не го искаме така - което е уж напредък от доскорошното "съхранение".

Мемориалът на загиналите с изписани над 3000 имена на загинали воини

Искаме го така! Дано го поискате и вие, за да можем да се срещнем между стените му като приятели. Този паметник е на всички ни, обединяващ и учещ ни да сме граждани по най-простия начин: ако подкрепите каузата ни, то утре ние ще подкрепим вашата. Иначе оставаме в безвремието, безразличието, омразата, и безпомощния нихилизъм.

© Веселин Веселин
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.01.2015, № 1 (182)