В ОВЧА КОЖА

Веселин Веселинов

web

Георги Чобанов бе така любезен да ми предложи присъединяване към редакционният екип на LiterNet и след като самонадеяно приех, мисля, че е редно да представя на автори и читатели какви мисля да ги върша. Не става въпрос за някаква амбициозна програма: поемам рубриката за кратка проза. Пристрастията ми към тази мъглява форма, предполагам, са познати. За компетентността ми може да се спори, но не ми се чини, че точно сега е подходящото време.

Основното ми намерение е да се оживи този не особено познат и подценяван в България литературен жанр. Публикуването на български и преводни текстове е безспорната цел. Наред с това ме интересува обратната връзка, читателското мнение и оперативната критика. Идеално, желая динамична диалогичност, в която участниците да общуват и спорят помежду си чрез текстове. Както виждате, семпла програма, но се налага да нахвърлям детайли, да обясня “техническите” положения и трудности.

Селекцията на материали ще се извършва основно от мен, което предполага кореспонденция с авторите. Последната вероятно ще е веднъж седмично - не съм в състояние да отговарям на писма непрекъснато. Авторите ще се наложи да са търпеливи и да се примирят на лаконичност. Критериите за одобряване са мъгляви: до ден-днешен не съм се сблъсквал с теория, дори и мизерна, върху краткия текст, а образците са прекалено разнородни, за да се изведе някаква система. Минимален критерий вместо това - краткият текст трябва да има качествата на разказ, в смисъл да разказва история (директно или индиректно). От по-ранните ми бележки върху ежегодния конкурс за кратка проза може да се извлече какво не ценя: импресии, тривиални лични любовни сърбежи със съобщителен характер (вместо конфликтност), милозливо морализаторство, към което обикновено попадат и политически злободневки. Това тематично. От технически характер - несериозност. Подлъгването, че щом текстът е само няколко реда, то може да се “прасне” за две минути, си личи при прочит.

Горното съвсем не значи, че това, което не ценя, няма да види бял свят. Противоречието ми иде от следното: аз самият пиша и не храня никаква любов към редактори и критици. Само авторът има правото да преценява текста за завършен. Що се отнася до значимостта - авторът може да се лъже (в двете посоки - да смята текста за слаб или за силен), и тук идва проклетият редактор и евентуално критик. Като редактор не виждам никакъв проблем с публикуването - особено в безкрайния електронен вариант - с което вътрешният ми конфликт някак си се уталожва. Но смятам да публикувам обзорни критически материали от време на време. Последното едва ли ще очарова някои автори и бързам отсега да аргументирам “заядливостта” си: авторът дава правото да бъде съден от другиго в мига, в който текстът стане публичен. Самият автор непрекъснато прави същото като читател на чужди работи, тъй че няма основание да се вайка, че с него се постъпва гадно. Мен личностите не ме интересуват - интересуват ме текстовете и тях ще човкам. Това е само едната страна на монетата.

Другата е диалогичността между творци, читатели и критици. Според мен за автора е само от полза да се обсъжда работата му. Лятоска Диана Иванова ме насочи към форума на Литературен клуб, където течеше дискусия върху тъкмо завършилия конкурс за кратка проза. Вярно, това е в сферата на електронното общуване, но и в полумрак - нито изцяло частно, нито изцяло публично изказване на мнения, което е присъщо на форумите. Да ги наречем дискусии на заинтересовани читатели, които нямат нищо против странични лица да “дочуват” оценките им, но не смятат да се ангажират с подреден публичен текст. Редакторите на електронни издания обикновено получават подобна поща в значителни размери и аз смятам да застана по средата между форумите и частната кореспонденция: кореспондирането означава проявен интерес, оценка и прочие. Възнамерявам да представям от време на време тематично организирани компилации от пощата - примерът иде от пресата, в. “Сега” например публикува извадки от електронния си форум. Желанието ми е да представя “обратната връзка” по този начин.

Защо? Защото е форма на оперативна критика. Малко първична може да изглежда на професионалните критици, но това е гласът на читателя - най-важният критик в крайна сметка от писателска позиция. Но тук вече сме с крак и половина в критическото поле. С почуда забелязвам една съществена липса в LiterNet: критиката е върху творби и творци от други медии. Критика върху оригиналните автори и текстове на LiterNet отсъства. Редно е да има “вътрешна” критика според мен, но много по-важното е диалогичност - затова приканвам да се пишат критични материали върху публикациите в “моята” рубрика и по-горните компилации ги виждам като част от този диалогичен процес. Тук вече уклонът ми е анархистичен - нека се създаде хаотично натрупване от жива диалогичност, пък тогава вече ще търсим подреденост, концептуалност, критерии и прочие. В този дух се виждам като активен редактор, смятащ да си показва рогата и да ръчка.

С други думи, пишещ редактор... със съмнението, че ще си прокарва авторитарно своето, пристрастията си и тем подобни. Що се отнася до авторските ми текстове, те преминават през редакторското одобрение/неодобрение на Георги Чобанов, както досега. Веднъж публични, за тях важат правилата както за всички други - не виждам основание аз самият да не бъда обект на критика. Само публичността дава надежда за възникване на диалогичност. Извън диалога е дрязгата, настояването да се занимаваме с личности, да се разменят цветисти шамари. Тази няма да я бъде, докато върлувам наоколо.

Както виждате, вълк съм и овчата ми кожа на насърчителни алабалистики не може да скрие същината - редакторът е вълк. Наслука!

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.01.2006, № 1 (74)