НАХВЪРЛЯНИ БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ КОНКУРСА ЗА КРАТКА ПРОЗА

Веселин Веселинов

web

Повече по задължение, отколкото с ентусиазъм захващам настоящето. Задължение към читателя, породено от задморските му (в моя случай) реакции, които се сумират в "Абе, постна работа и много не разбрах какви ги пишат, но не се отказвай и догодина нека пак има конкурс." Негативна оценка, но и озадачаващо пожелание за продължение, което се покрива с моето общо, объркано впечатление. И от тази обърканост - липсата на ентусиазъм, заменена със задължението, което, ще ми се да се надявам, е добре да пролази някак си у пишещите кратка проза.

Струва ми се подходящо да започна с историята на конкурса. Хрумването е мое (доста старо и предизвикано от минималистичната проза на страниците на Vuelta, Октавио Пас беше още жив и главен редактор). Идеята е съвместна - Георги Чобанов, Емил Лазаров и аз. Тук искам да спомена нашата с Емил благодарност към Георги, без чиято енергия, съвестност и организация едва ли щеше да има конкурс. Също и към последния член на журито - ВБВ, за безкористните му усилия и точност. Конкурсът бе организиран съвместно от LiterNet и eRunsmagazine и целите малко се различават: от американска страна основната ни цел бе да представим нова българска литература. А защо кратка проза: ограниченото време бе основен фактор за мен и Емил, докато г-н Чобанов не ни каза, че такъв конкурс не е имало досега в България. Куриозът на прощъпалничеството настрана, по-важното е друго: липсата на традиция да се пише кратко в България постави препятствия и пред нас, и пред участниците. Може би "кратка проза" не е подходящ термин и дори подвеждащ, но пък представите за "кратък разказ" вероятно не се покриват с нашите намерения и виждания. Но получихме 70 текста от 61 участника - съвсем не малка бройка, и като за първи път, аз лично съм доволен. Мисля, че конкурсът изпълни задачата си и по отношение на отклика и количеството изпратени текстове излезе успешен. По-инак стои въпросът с качеството.

Избягвайки навлизането в теоретични бръщолевения: краткото писане изисква дисциплина и вещо, грижливо боравене с езика. Намек, недоизказаност и доза абсурд - вместо плавна, ясна повествователност. Неочакван(и) поврат(и), но винаги с мярка. Г. Чобанов сполучливо предложи да се постави горен лимит за брой машинописни знаци, вместо за страници, за да се подложи пишещият на дисциплина. Едва 7 текста бяха отстранени за превишаване на лимита и само един автор предпочете да се откаже, вместо да намали обема на текста си. Не е моя работа да определям кой колко дълго пише - в случая искам да наблегна на дисциплината: авторът на кратък текст трябва много внимателно да контролира себе си - често само една дума идва в повече и проваля напълно замисъла. Количествените граници са нормални за конкурс, вероятно в бъдеще ще ги запазим като условие, но ако няма конкурс, авторът трябва сам да ограничава себе си - това е "тънкото послание". Основните слабости на конкурсните работи идат от отсъствието на дисциплина, според мен. И оттук - поредица от различни недостатъци.

Голяма част от предложените работи не са точно "проза", а само "прозаични". Куп импресии, видения, лирични идилии и идилични трагедии, които подобават на дневниците на провинциални гимназистки в най-лошия случай или са предназначени за ушите на пресен любовник в романтична нощ в най-добрия. С "произведения", натъпкани с "Още щом ги забелязах, ми се прииска да му кажа, че има много хубави очи", "Рокля с копринена мекота обвива тялото ми - създадено от кванти и си представям как ще тръгна към теб", "Утро е. В душата ти цари хармония и пълно съзвучие с цялата природа", "И после само плясъка на вълните се слива с топлината на пясъка и шума на копринени чаршафи, които ще запазят още миг топлината на телата" (на "око" изтръгнати примери) е безпредметно да се занимавам. Нека авторите на такива текстове ги пратят на подобаващия адресат, а като решат да напишат литературно произведение - него да пратят нам.

Два текста ме развеселиха и изкушиха с бунтовния си дух - в тях авторите си правят майтап с организаторите на конкурса и дори намекват, че отхвърлят странични хора да ги подлагат на оценки. Става дума за "Ленин и литконкурса" на Милен Пенев и "Землемери или писмо до Журито" на Пенка Монова. Любопитни текстове, но страдащи от фатален недостатък: като се обръщат директно към конкурса и журито, "този" конкурс и "това" жури, авторите правят текстовете си безсмислени "утре", когато текстът е сам, без да е "подпиран" от конкурс. Веднъж няма ли го конкурса, няма ги и тези текстове - по никой начин не може да се разбере към кого вече е обръщението, за какво става дума и с кого се майтапят или кого съветват авторите. Много бързо губят претендираната актуалност такива директни обръщения: веднага. Аз отказвам да споря с горните автори в бъдеще - ако случайно те решат да опитат, нека първо прочетат "Писмо до Вождовете" на Солженицин и се опитат без помощна историческа литература да проумеят към кого и за какво е този текст (избран наслука).

Рискът с "актуалността" е по-широко застъпен, той поражда два проблема. Единият е "фейлетонност": третиране на злободневни теми, често с политически оттенък - корупция, сливане на власт и престъпен свят и все от този род. Фейлетонът има кратък живот - разгърнете "Стършел" отпреди 15 години и ще видите как моментното злободневие отдавна е заменено с друго. Текстовете може и до днес да са смешни, но са изпразнени от актуалността си. Вторият проблем е преводимост. Смислова преводимост. Третирането на български (в случая) проблем е неразбираемо извън конкретната си среда. "Противопоставяне" на Ясен Калайджиев например не се хареса в Америка: читателят се досеща за какво става дума, но не става съпричастен, не го грабва текстът. Понеже става дума за актуален проблем, американският читател вероятно би бил благосклонен към текст, третиращ близък до него проблем (точно както български читател приема третирането на български проблем). За да се хареса в Америка (макар и за кратко), "Противопоставяне" се нуждае от радикална подмяна на проблематиката при превод - обвързване на политици (не съд, прокуратура и полиция) с големия бизнес (не с организираната престъпност) и следващите прикривани престъпления от финансов характер. Но при такъв превод ще имаме вече напълно различен текст (два текста всъщност, като единият няма да е вече на Калайджиев, а ще е съмнителен плагиат).

Другият тип недостатъци са чисто конструктивни и подозирам, че литературната традиция е пречката. Доста автори се опитват да създадат "класически" разказ - такъв с "начало", "среда" и "край", с плавно развитие на действие и персонажи - само че сбито. Форматът се превръща мигновено в пречка и проличава затруднената ситуация, която притиска авторите: няма пространство, трябва да се съкращава, герои и действия няма къде да се "развият", да се опишат. Българинът е подробен, излишно описателен. Такава ни е и литературната традиция. Очакваме многословието, каквото са искали от нас в училище, да скрие повърхностното третиране на проблематиката или липсата на знание. Един вид, като си нямам хабер какво да кажа, ще се скрия в двайсет страници, та този, дето ме чете, белким се замае и пропусне да забележи безсмислието ми. Този навик е видимо много труден за преодоляване: авторите или се опитват да пишат алегорично, или приказно, или моралистично. Резултатът е натруфен и претенциозен текст, крещящо претенциозен, та чак празен. Липсват неочаквани обрати, които да заменят отсъстващото поради липса на пространство плавно развитие с контраст, с драстично противопоставяне на събитие или реч - контраст, който да "пренесе" читателя през "липсващия" текст и той да си го "измисли". Някои от този тип работи имат потенциал - "Циганче" на Величка Дичева например - но са претупани: след детайлно "класическо" начало изведнъж няма повече място и телеграфно се преминава към завършек. Липсва мярка. А сполучлив пример е "Емфие" на Дияна Иванова: съвсем "стиснато" е разказано много - един цял живот (с бъдещето му и миналото му), сексуален акт (тук има какво да се чисти и желае обаче), индивидуални силни страсти и още двама души (бивша и бъдеща жена), както и перипетиите на любовна връзка с коварен елемент на насилие.

Изглежда, за да се отърват от тегобата на литературната традиция, мнозина залагат на диалога. Или само диалог, или несъразмерно значителна част от текста. "Et Ego" на Александър Лютов разчита на диалог, но за беля все повече и повече претенциозен. Увлечението в играта на реплики замества смисъла и превръща текста в сбор от дрънканици. Не това е замисълът на г-н Лютов, ама такъв е резултатът за читателя. Милен Пенев, от друга страна, завива в скеча: игрив диалог, който забавлява - но не отива по-натам. Рискът на вица: ще го повторим за тези, които не са го чули още, но само докато научим нов виц. Христо Карастоянов обаче е успял да забележи "малките камъчета" на пътя и каруцата му не е в дерето: "Прозорецът" се харесва на американския читател. Ползвайки общо взето хемингуейевски метод - диалогът "носи" действието и "разказва" неописаното, в решителния момент точно когато още една реплика ще разпердушини текста, Карастоянов прекъсва диалога, "премества" позицията на разказвача и слага неочакван край, обясняващ неказаното по време на диалога. Резултатът е текстово единство и завършеност.

Примерът на Карастоянов води към използването на думите. В кратък текст почти никога няма подробни описания и събитийност, движещи текста към завършек. Индивидуални думи го движат, думи, натоварени с няколко смислови значения, думи-референти, водещи читателя към това, което уж не е казано, и "разширяващи" текста. Майсторите на краткия текст почти никога не ползват сложни, помпозни и претенциозни слова - напротив, речникът е дори ограничен, сух, банален сам по себе си. Кафка, Борхес, Хармс, Бруно Шулц ползват удивително "прост" речник. Но натоварен: с една дума Борхес ще насочи читателя към други текстове, от които той ще разбере за какво е намекнал авторът; с една дума Кафка ще промени целия живот на "героя" си и ще ни зададе въпрос за нашия живот и човешка ситуация. Абсурдният контраст, смесицата на натуралистичност с (привидно) фантастичен елемент прави кратката проза завършена. Не ми се иска да цитирам тук, причината се крие в последното ми недоволство. Не оставам с впечатлението, че повечето автори четат. Това често не се оценява като недостатък по логиката: "аз не съм читател/консуматор; аз съм писател/създател. Аз създавам за консуматорите." Нямам желание да се вмъквам в обширните аргументи за и против четенето, практикувано или не от един писател. Целта ми тук е да препоръчам четенето като борба с традицията, спъваща писателя на кратка проза. Извън "вносните" автори и чудесната нова рубрика на LiterNet за кратка проза си струва да се чете - колкото и идиотски да звучи на възрастен човек - Ангел Каралийчев. Може би точно защото пише за деца, у него има мярка, пестеливост, краткост, откриване на най-точната дума - и картината у читателя далеч надхвърля няколкото изречения, които са я предизвикали. А читателят става много, много съпричастен; повече дори - става участник, съавтор, ако щете. "Бяла коледна нощ. Затрупано от дълбокия сняг, селото едва поема дъх. Спят поляните и нивята. Зимният вятър не смущава спокойния им сън. Той е закъснял някъде в снеговете и не може да си пробие път през пъртината. Дърветата в бяла самодивска премяна ходят из градината." Само илюстрация за минималистичния подход на Каралийчев при създаване на обстановка, в която следва да се развие действието (в този случай разказване на приказка от дядо на внучета, която като текст е четена на други деца - в реално време и вероятно в подобна обстановка).

Ако горният цитат не предизвиква никаква картина у вас, боя се, че най-добре ще е да зарежете писането.

Навярно звуча силно негативно, но не съм негативно настроен. Напротив! Смятам, че конкурсът за кратка проза бе успешно начало. Смятам, че краткото писане има място в българската литература. Смятам, че краткият текст, стига да е създаден грижливо, има по-добър шанс да достигне и да се разбере от западен читател, отколкото традиционната българска проза, обременена с локалност, неизвестна за чужденеца. Началото е положено. Сега е време за пишещите - догодина, живот и здраве, ще видим плодовете. На добър час, дами и господа, но се страхувайте от сянката на Борхес по всяко време!

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.08.2003, № 8 (45)