ВКАМЕНЕНОСТИ ЗА УТАЛОЖВАНЕ

Веселин Веселинов

web

В.В., 11 септември 2004, Ванкувър, Британска Колумбия

Преди половин година Йордан Ефтимов ме покани (частно писмо от 21 февруари 2004) да подхванем публична дискусия на тема какво да се прави с паметниците на социализма. По ред причини се мусех и отлагах, като част от киселостта ще стане, надявам се, понятна по-надолу. Напоследък обаче забелязах в публикации на ежедневниците пресни раздвижвания за разглобяване и префасониране - ставаше дума за Альоша в Пловдив и комплекса-паметник на Съветската армия в София. Аз съм против подобни начинания и несъгласието ми ме доведе до тези редове. А защо съм против следва. Нека, първо, отбележа, че паметниците на социализма са прекалено много и се налага разграничаване и сортиране по видове. Също е необходимо да се държи под око настоящата културна ситуация, навиците на ежедневието (създаването и поддържането на тъй наречените "индивидуални и групови географски карти" и тяхната изказност), и най-сетне - макар и това да е според мен най-важната съставка - бруталната финансова страна на културните проекти и тясно свързаните с нея политически интереси. Кратка сравнителна разходка през чуждестранна проблематика ми се струва необходима, но ще помоля читателя да прави част от връзките.

Дискретни и недискретни паметници

През 1990 или 1991 г. Юлиан Попов и други къде на шега, къде сериозно приканиха да се създаде музей на комунизма, обхващащ цяла България (и всичко живо в нея, по презумпция). Този черен хумор още тогава очертаваше безпомощност: невъзможно е да се промени всичко просто понеже е всичко - от манталитет и плюене по тротоара през панелките и селските мегданни "комплекси" до високата култура. А оповестяването на музей е само утвърждаване на смъртта - поне според Michel Leiris. Приеме ли се докрай виждане Попов-Leiris, озоваваме се само пред един въпрос: кой ще се грижи за експонатите и ще ги показва на туристите? Отговорът на този въпрос е лесен... приемането в Европейския съюз. Но това е само върхът на културния айсберг и не непременно най-добрата посока за вглеждане - по-подходящо е да се направят разграничения в наследството и да се избере посока на действие.

Всеобхватността на културното наследство налага конкретизиране на самия термин "паметник" - в крайна сметка полу-самоходното превозно средство Запорожец ("отмъщението на Хрущчов") е толкова паметник на комунизма, колкото и Альоша (според един от апокрифите на софийската омраза към пловдивчани, Альоша е един... я по-добре да не казвам какво е). Няколко форми могат да се определят като дискретни - литература, изобразително изкуство, малка пластика. Още в тоталитарно време те можеха да се избягват на индивидуално равнище - подминаваш книгите, не влизаш в изложбената зала. Тази дискретност на изолирано и затворено пространство оставя личния избор свободен и до голяма степен индивидът разполага със съзнателен контрол върху личната си география на ежедневието. В настоящето ситуацията е същата: галерия може да представи изложба на комунистически картини, но човек решава дали да отиде да я види или не - за разлика от Альоша, отново изложбата не е натрапена в живота му. С телевизионни предавания - където публичната "информация" е запратена манипулативно в частния дом, в светая светих на индивидуалността - също днес няма особен конфликт - клик, и го няма комунистическия филм, а другия канал (порно, вероятно... нека не дълбаем светая светих, че ще стигнем до брадата на Фройд. И не е прав Georges Bataille - не палецът на крака, а палецът на ръката е най-скверната човешка част. Нейсе.) Дотук за дискретните паметници.

Недискретните са истински конфликтните - здания, комплекси, монументи. Зданията, доколкото имат по-широка ежедневна функционалност, могат някак си да се "омиротворят" по необходимост - панелката е ужас, но там живея, и ако я няма, тогава къде? Партийният дом е отврат сталинистка, но сградата може да изпълнява и друга функция. В никакъв случай не може да се говори само за монументи, когато става дума за травмиращ спомен, но сградите са трудни за класификация - от една страна, са чисто функционални, от друга - представители на даден архитектурен стил, изкуство и история на изкуството. В политически план те са символно натоварени, но в икономиката на ежедневността те са фамилиарни, разпознавателни и комуникативни елементи ("ще те чакам пред НДК" е икономичен израз. "Ще те чакам пред входа на уродството, дето се издига на мястото на казармите на Шести полк, дето минаваха трамвай 6 и 9" е тромав и неясен израз, ограничено разчитащ на съвместни спомени и несигурен точно по причина памет.) НДК е преходния пример - между отделна сграда и монумент. Комплексни решения на голяма площ са трудни за манипулация - всяка промяна е повече неуспешна козметична операция, отколкото утвърждаваща нови културни маркери. По-долу ще се спра върху този проблем по-подробно. Същественото в случая е, че здания и комплекси следва да се изключат от дискусионния предмет, наблягайки на податливата им функционалност за сметка на символността им. Така че накрая остава да говорим само за монументи - за Альоша и паметника на съветската армия. За недискретната скулптура, изключваща личния избор на консуматора - винаги пред очите му и в живота му, подклаждаща усещането, че живее в музей - и че вероятно е музеен експонат, също. Това ми се струва универсално в случая - за едни поради носталгията, за други - поради неприятното чувство, че продължават да са там, където никога не са искали да бъдат. Но има и трети - израсналите през посткомунизма, за които сградите, комплексите и монументите са неутрални, част от познатия пейзаж на ежедневието. Последните едва ли живеят в музей, по-скоро са посетители на музея или консуматори чиста проба в сравнение с другите две групи. Респективно, символиката, с която товарят обектите, е напълно различна - но по ред класически причини тази група не е приета като важна от т.нар. "елити" (или политическите носители на власт). Независимо от тресавищността на комплексни архитектурни обекти, те не могат изцяло да се изключат от темата "паметници" заради хетерогенността им, но пък и не могат да се третират радикално. Хетерогенността им обаче поставя чистите монументи на много хлъзгава основа.

В крайна сметка остават монументите... многобройните "чисти" скулпторни паметници от комунистическо време. За тях и ще говорим - но струва ли си? Всъщност си струва.

Радикално време

През 1989 вестниците на Запад бяха изпълнени със снимки на "преобърнати" паметници - то не бяха дупки в Берлинската стена, петолъчки, Лениновци из цяла Източна Европа и прочие по-дребни светила. Революционен - или освободителен - или разрушителен - ентусиазъм. Паднаха - буквално - и бяха извлечени на бунището (на историята?). После лека-полека настъпи отрезвяване. В него се оказа, че не всичко подлежи на събаряне или поне не на последователно и продължително събаряне - че извън момента на делириум събарянето губи значението си. Появи се къде по-бързо, къде по-бавно носталгията по Трабантите (включая Соломон Паси и U2). Любимата ми снимка от 1992-93 е от Грузия, в National Geographic: тя показва внушителна грузинска софра в закътан двор, на която присъства Сталин - тоест, бюста му (който е бил някога публичен експонат) е изнесен в двора и поставен на чело на софрата. Според обяснението, не става дума за върли и закоравели комунисти, а за типично обикновено семейство. Символизмът е променен - Сталин не като носталгия по комунизма и СССР, а като символ на грузинския национализъм (във вариант 1992-3-а), мъжественост и други традиционни грузински гордости (свързвани с ядене и пиене). Спонтанността на революционната стихия не е особено дълга (революцията може да е срещу Бастилията, но точно Бастилията не бива да се разрушава - едно, за да обяснява революцията post factum, и друго, на самата революция е силно необходим затвор). След нея радикалното време се изчерпва и доколкото несъбореното дразни окото - то държавата, а не масовата спонтанност, се натоварва с тази задача. С последователна подмяна на съществуващото "ретроградно" наследство всъщност се занимават само тоталитарни държави - в рамките на идеологическия си проект и безогледното впрягане на бюджета във фантасмагории.

Но самият радикален момент не е толкова прост - революцията е въпрос на сблъсък на две сили и в него не е изцяло по възможностите на едната да събори веществените манифестации на другата: на практика "старата" власт трябва да колапсира, да "абдикира", за да се стигне до разрушаване на масивни обекти като Берлинската стена например (а противният случай е Югославия - в гражданската война се разрушава всичко без оглед от двете страни). Партийният дом в София, от масивна категория, родеещ го с Берлинската стена, обаче не бе разрушен от "спонтанна" акция. (А за НДК дори не е ставало и дума - промяната на думите зад съкращението изчерпва въпроса). Но не само масивността е фактор - много се съмнявам, че паметникът на Ленин в поделението в Нова Загора, дето нявга бях войниче, тъй удобен за обезглавяване, е паднал от спонтанно действие на войниците през 1990 г. И не защото офицерите са били закостенели комунисти, бранещи го с пистолети до "последна капка кръв", а заради прагматична причина - спонтанност от такъв порядък заплашва армейската дисциплина, същността на армията и не бива да се допуска. Като цяло България - по-скоро София - не е особено активна в спонтанното събаряне: според злите езици "обезглавяването" е сполетяло главно бюстовете на съвсем некомунистически фигури, и то металните - за претопяване и продажба. Що се отнася до множеството паметници, българската практика е предимно изоставяне на произвола на съдбата - Старчевия монумент пред НДК, идиотията на връх Бузлуджа, списъкът вероятно е колосален. Но моментът на стихийност е пропуснат и по-късно цялата нужда се променя. Да се поставя въпрос за паметниците на комунизма 15 години след падането, е малко нелепо - работата не е свършена навреме и много може да се спори относно необходимостта й днес. В демократична обстановка сблъсъкът на мнения не е на "барикадата" и се определя количествено (поне на теория) - ако мнозинството е срещу промяна на физическата реалност (най-малкото от безразличие), то нищо не следва да се прави. Едва ли има по-добра подкрепа на горното от факта, че Альоша и паметникът на съветската армия се поставят под въпрос 15 години по-късно - Пловдив и София са последователно "сини" през това време, но не са си дали труда да нападнат с кирките (или динамита) омразните паметници през 1989-92. За "дълбоката" провинция не ще и дума. С днешна дата се налага въпросът да се задава от друг ъгъл - малко като при зъболекаря, когато кризата е уталожена и вече вместо вадене на зъба се търси друго решение от пациента. В крайна сметка всеки предпочита да показва пълен набор зъби, а не грозни ями.

Стесняване на обсега: виртуална разходка

В най-обширният български портал Гювеч съществува раздел "градове и региони" където са връзките към различни български селища - официални и неофициални сайтове. По-интересни за настоящата тема са официалните общински сайтове (http://bulgaria.domino.bg), повечето създадени през 2000 г. Интересна картина са входящите страници, предлагащи изгледи от селища, малки и големи. Социалистическата архитектура доминира - или изцяло, или равноправно с други здания. Изолирано разгледани, тези сайтове не будят любопитството - повечето подобни сайтове по света следват същата логика: официални сгради и изгледи от центъра на града и доколкото е възможно се набляга на комбинация от историческо минало (за туриста) и динамично настояще (за бизнесмена). Българските сайтове в комбинация обаче са потискащи - натрапва се впечатлението, че всички селища са правени по един калъп и са неразличими. Ето една "извадка", правена несистемно:

Асеновград

Айтос

Благоевград

Дулово

Годеч

Луковит

Павел баня

Петрич

Сандански

Търговище

Вълчедръм

Подборката следва само една цел - да представи големи и малки селища и включва снимки от страниците на Търговище, Годеч, Благоевград, Сандански, Вълчедръм, Дулово, Айтос, Павел Баня, Асеновград, Петрич, и Луковит. Такава е всъщност цяла България - градове, села и паланки, както всеки прекрасно знае. Това са центровете, представителните лица на селищата и София и Пловдив не правят изключение - НДК и Альоша присъстват (равноправно с други изгледи) в официалните общински сайтове. Изключенията от тази еднообразна униформеност са малко и донякъде подвеждащи - например Етрополе, което си има мегдан като горните, но не го показва в сайта си. Присъствието на социалистически (архитектурни) паметници е много силно към днешна дата и поражда няколко неприятни мисли - това е лицето за пред света (във виртуалния си вид, за който може да се твърди, че изобщо не е за локална консумация). Чужденецът ако направи горната колекция от снимки едва ли би си извадил добро заключение - все едно, че разглежда един-единствен площад, една-единствена сграда. Но чужденецът е слабо интересен в случая - по-подозрителен български акъл би се усъмнил в конспирация: чрез виртуален експорт да се пропагандира и запази социализма. Конспирация обаче няма.

Повечето български селища - и съвсем не само дребосъка - просто нямат нищо друго за показване. Малко са селища като Копривщица, които могат да си позволят лукса да избягнат показване на социалистически център. Не че го нямат, но имат и изобилно друго за лице. Впрочем Копривщица е почти уникален случай за България - кметството и другите официални сгради не са на мегдана. Нито пък партизанския комплекс - т.нар. "братска могила" и принадлежащият й малък парк. Но в друго отношение Копривщица и Етрополе не се различават от масовата България - преди да се изгради соцмегдана (средата на 1970-те и за двата града), пространството си беше едно калище. Типичният случай, даващ добро основание за обидения възглас на (все още) комунистите от началото на 1990-а: "като че ли нищо добро не сме направили за страната, така ни обвинявате. Как не ви е срам!" Вярно - я колко площади са направили. И ако се махнат, то ще се върнем в калищата. Аргументът, че без комунизъм би било друго, увисва във въздуха... може би би било различно, но това е само въобразено моделиране и празно предположение (преди 9 септември 1944 г. Копривщица не е павирала мегдана си. Нито Етрополе, нито... и т.н.) Да не говорим за Димитровград, без никакво минало и изцяло продукт на комунистическата власт. Противни личица имат българските селища, но все пак личица... алтернативни не съществуват. Нещо срещу нищо - силен аргумент.

Но общинските сайтове насочват и в друга интерпретивна посока. Не е единствено "това си имат хората, това показват". Сравнително малко са селищата, наблягащи на туристическа реклама като Копривщица. Повечето по-скоро се надяват да привлекат окото на бизнесмена - ето място за инвестиция, с модерна инфраструктура и вид. Тук бихте могли да развивате индустрия и нищо от съвременността няма да ви липсва. Ако туристическото послание е историчност, непокътнатост, известна застиналост, бавност, и спокойствие, то бизнес посланието е точно обратното - динамика, модерност, устременост, бъдеще. Тези намеци се разчитат в построените от социализма селищни центрове - посоката е напред, в унисон с модерността (колкото под влияние на Сталин, толкова и на Баухауз). За да се надява дадено селище на някакво бизнес развитие, то няма друг избор освен да заложи примамката на социалистическата архитектура. Тази надежда унищожава въпроса за "смъкването" й - и доколкото тя е комплексно решавана, то и паметниците следва да останат. То друго няма... и местните хора отдавна са приели точно това положение. Виртуалният образ на българските селища показва, че не е възниквал силен конфликт между населението и социалистическите паметници досега и може да се съди, че такъв конфликт няма.

Оттук може да се извади заключение за силно стеснен обект "паметници на социализма" - провинцията изглежда се изважда изцяло и ако говорим за такива паметници, имаме предвид единствено най-големите градове (и дори само София?). Извадим ли от обсег почти цяла България, то не стигаме ли до безпомощното признание, че просто няма проблем, а говорим само за няколко частни случая? Да и не... Но нека не забравяме степента на видимост - центърът на Дулово, виртуален или реален, съвсем не се набива на очи колкото пловдивският Альоша. Центърът остава акцентиран спрямо периферията, която се размива и изчезва от полезрението. Може да е нечестно от периферна позиция, но така си е в реалността по цял свят: центърът доминира и узурпира културните проблеми и цялото се идентифицира с изключението, не с правилото. Налага се прагматизмът - да се спрем на Альоша и подобни паметници и да загърбим Дулово (което решение има все пак последствие, водещо до скандал). Налага се изводът - тъжно-циничен - че все отнякъде трябва да започнем, нека решим най-кресливият проблем, а за останалото - с времето все нещо ще се случи. Особено като е даден пример. Какъв пример?

Ванкувърски подход

Поне според мен Ванкувър (Канадският, не Щатският) е изключително грозен град, разположен сред прекрасна природа. Млад град - на 100 години и малко отгоре - разрастнал се, преди да се осъзнае. Културните паметници са минимални и въпреки желанието за такива, изграждането им е оскъдно. Концептуално виждане за бъдещето отсъства, както си е характерно за Северна Америка - бъдещето е оставено на частното предприемачество, ограничавано от генерални регулативни норми съобразно различните зони на града - за височина, право на изглед и т.н. Културният облик следва същата смесица от централна линия и частна инициатива. Архитектурните комплекси са типичният - и най-съмнителният и неудачен пример. От проекти за архитектурно запълване на голяма площ се изисква не само да осигуряват търговска площ, но и да задоволяват известни естетически нужди. Комерсиални комплекси често включват скулпторни творби в рамките си, но със жилищните комплекси е малко по-различно. С цел да се минимализират вложените средства (предприемачите не са естети - от култура не се печели) се минава метър - най-често псевдо-класически аркови входове и циментови "скулптори" водещи към вътрешните паркове на комплексите. Културен конфликт не възниква поради изцяло модерната американска психика - нищо не е вечно, а само временно. Един ден някой ще купи имота, ще събори сградите (небостъргачи или не) и ще вдигне нещо друго.

Не е така с "чиста" скулптура в публично пространство. Тя не е много, но се насърчава. Приемането й съвсем не е бързо и безконфликтно. Настоящата тенденция е изцяло в духа на политическата коректност - и абсурдна. Комунални проекти - стенописи най-често - силно се поощряват: под координацията на професионален артист те се изработват от аматьори-доброволци. За качество тук не говорим въобще - изискването е да няма расизъм и пей сърце. Само тук се набляга на човешки фигури. Поръчковите творби обаче са по-особени: исторически и политически фигури - като конфликтни - не се правят. Невъзможно е да се помисли дори за паметник на Колумб примерно - самата идея ще срещне огромни демонстрации от индианци и всякакви групи, включително от Комунистическата партия и Зелените. Липсата на консенсус е толкова голяма, че от 1990 насам мисля, че само една скулптура на автентична личност е издигната - на еднокракият активист Тери Фокс, и то в рамките на университета Саймън Фрейзър - не на общинска земя и извън общинска юрисдикция. Одобрените проекти обикновено не получават обществен резонанс, освен ако не предизвикат скандал.

Два големи конфликта от 90-те си заслужава да се споменат. И двата са политически мотивирани - арката в Китайския квартал и мемориала на 12-те (ако не бъркам бройката) разстреляни от млад хахо монреалски студентки през 1989. И двата конфликта са повече абсурдни в протичането си.

В средата на 90-те на един от второстепенните паркове в града му иде ред да бъде разкрасен с произведение на изкуството и "солидното" предложение е именно за мемориал на 12-те жертви. Зад него стоят бойки феминистки организации и асортимент от активисти, лобиращи отвътре (като експертни комисии) и отвън (в рамките на публичния процес по вземане на решение) кметството. Активистите обаче се оказват малцинство, срещащо масови недоволства на две нива. Първото възражение е връзково - какво общо има Ванкувър със събитие в Монреал, колкото и шокиращо да е то? Монреал, между другото, не издигна никакъв паметник на убитите. Преместването на културният акцент от изток на запад си остана нелеп - но Ванкувър е канадският център на феминизма и респективно именно тук е достигнато до истерия и пародии от сорта на проекта (нереализиран за щастие) за женски марш по голи гърди в центъра, обоснован с нуждата за равноправие и срещу сексизма, в който обаче мъжете по улиците не трябва да дават признаци, че забелязват голите гърди (случайно или не, е без значение в този град - сексизъм при всяко положение. За коментари и подсвирквания има съд и така), но и едновременно не трябва да дават признак, че не забелязват (мъжкият шовинизъм в действие - игнорира женско искане за равноправие). В този дух обосновката бе, че монреалската трагедия е част от големия проблем - хилядолетно толериране на мъжки престъпления срещу жените, ерго, ванкувърски проблем. Политически коректен аргумент. Второто възражение обаче бе именно срещу изражението на този аргумент: текстът към мемориала (дванайсет каменни пейки, разположени в кръг) бе много общ (за да се свърже събитието с Ванкувър) - обвиняващ всички мъже в непрестанни престъпления срещу всяка жена. От текста излиза, че всеки мъж е дори не потенциален, а действителен и универсален престъпник - ако комшията бие жена си, аз съм точно толкова виновен (понеже съм мъж), колкото и той.

Общо взето масовото мнение бе срещу мемориала, но за разлика от бойките и организирани активисти, мнозинството остана неорганизирано и твърде срамежливо свиващо знамена пред директни - и брутално лични - нападки: несъгласни жени бяха наричани робини на мъжкия шовинизъм; мъжете - изнасилвачи и убийци без никакви церемонии. Потиснато от езиковите изисквания на политическата коректност (неважащи за активистите - те са политическата коректност) и неорганизирано, мнозинството загуби и мемориалът именно с крайно арогантния си текст бе издигнат - и веднага забравен, понеже си беше средство за политически дивиденти, от една страна, и разположен в съмнителна и далеч от централен трафик градска зона, от друга. Най-после следва да се отбележи, че активистите платиха дан на собствената си политическа коректност - на мемориала липсва драматичността на човешка(и) фигура(и), изобразена(и) в състояние на страдание. Самата хоризонталност и разпокъсаност на съставките го прави не толкова ненатрапчив, колкото незабележим. Десетина години след създаването му, мемориалът няма никакво присъствие в културната тъкан на града - нито влиза в туристическите турове, нито в активистки акции, нито в тъй любимите тук индивидуални поклонения. Кротки алкохолици и бездомни наркомани са основните консуматори на пейките (ползвани именно като пейки). Паметник-безсмислица.

Арката в Китайския квартал доведе до малко по-различен скандал - проектът бе в комбинация на китайската общност, общината, провинциалното правителство и китайското правителство - типичната схема на финансиране тук: частично частна, частично държавна. Некитайската част на града - 70% - бе апатична от начало до край, наблюдавайки зрелище. Раздорът бе в самата китайска общност - "старите" китайци, икономическите китайски емигранти и комерсиално ориентираните хонконгци поддържаха участието на Китай. Политическите емигранти от Китай и тайванците се обявиха против. По-многобройните и икономически по-мощни поддръжници на Китай спечелиха - но протестите бяха упорити, дори на самото откриване. 70 % от града обаче не се ангажира с мнение - китайска работа, каквото и да излезе, все тая. Неутралното "абе, хубаво е да има една арка, но и да няма какво от това - аз не ходя в Китайския квартал" все пак не скрива парадокса на пропорциите - малцинството се налага над мнозинството (заради безразличието му) и се пръква една конфликтна дори като изпълнение арка, представляваща традиционна китайска символика (непонятна за некитаец), издигната върху два брутално груби, голи и със зле изрязана арматура бетонни пилона. Арката, бидейки вертикална и построена над силно ползвана градска артерия обаче, не е потънала в забрава като феминисткия мемориал. Нещо повече, тя е включена в туристическите турове - независимо от неудобното присъствие на Китай в паметника (текстово). Търговският елемент надделява, но и физическото разположение на паметника помага в случая. Недоволните трябваше да преглътнат горчивото хапче.

Независимо от скандалите по създаването на тези паметници нещо типично на съвременната политическа коректност се наблюдава и при двата примера - човешки фигури няма. Неконфликтните паметници са най-често индиански тотеми - символни (и само толкова - единствено индианците разчитат символиката. Ама те не се трупат около градските декоративни тотеми), но без конкретно човешко присъствие. Със сигурност паметници на Пиер Трюдо или Шекспир, или Колумб, или кралица Елизабет II няма да бъдат поставени - те, ако случайно биха били одобрени за издигане, гарантират постоянни протести от изключително разнообразни обществени групи. Тоест, гарантират негативна културна обстановка и ексцесии. Ванкувърският подход едва ли е специфичен - по-скоро той отразява тенденцията в настоящето: отказ от "исторически" фигури, събития и традиционна политизирана символност, и наблягане на "ниската" култура и абстрактни "приятни" принципи (за мир, разбирателство, толерантност, и прочие). Голямата грижа е да не възникват обществени конфликти на улицата, а не естетиката или директното послание.

Българска скандалност

Два са примерите, доколкото мога да съдя от централния печат, в последните години и те наподобяват Ванкувърските скандали: паметникът на НАТО и този на Тодор Живков в Правец.

Натовският прилича на ванкувърският феминистки мемориал - увековечено е далечно събитие без никаква връзка с конкретното място. Е, какви са заслугите или приносът на НАТО за България? А за Шумен? В Канада - член-основател на военната организация, за която може да се твърди, че НАТО е с някакъв полезен принос за сигурността на страната или поне с културно присъствие за дългия период на студената война като сравнително реална заплаха - няма паметник на НАТО. Няма и да има най-вероятно. Предполагам, че няма нито в САЩ, нито в Белгия. В издигането на този паметник е упражнено насилие от малцинството върху мнозинството, за да се обслужат някакви политически интереси - повече на външната политика на всичкото отгоре. Недоволството на левицата е напълно понятно, но левицата не е на власт и няма думата. Не съм убеден и че редовото население (независимо от политически предпочитания) е очаровано от паметника - вероятно повечето хора са недоволни от екстравагантното финансиране на някакъв си паметник, вместо да оправят улиците да речем. Но и населението никой не го пита - бюджетни пари са заделени за начинанието и оттам нататък елитни групи са се боричкали около реализацията. Мимолетен актив (предполага се) е постигнат - с нещо като подмазване на новите военни съюзници и в малко по-далечна перспектива на Европейския съюз (почти същите страни) - и с това се изчерпва функцията на акцията. Точно както феминистите във Ванкувър ползваха мемориала за политическите си цели - а инак самият паметник не ги интересува. Точно както феминистите не финансираха пряко, а настояваха на обществена значимост на проекта, за да се поеме целият масраф от бюджета, от държавата. В българският вариант обаче се прокрадва привкус на миналото - така действаше комунистическата власт: на обществото се тропосва нещо си, финансирано от хазната и съпроводено от дебели салтанати, с които се симулира обществен ентусиазъм. Не случайно е държавен проект - тъй се премахва възможността населението да отхвърли създаването, тоест, заобикаля се демократичността и правото на жителите на дадена община да решават какво да имат и да нямат. Само така обаче може да се задоволи моментната политическа цел, на която паметникът служи като средство.

Съвсем друг е конфликтът около Тошовият паметник - тук центърът се възмути на независимото своеволие на периферията, но и се оказа с вързани ръце и не можа да спре проекта - безсилие, засилващо моралната обиденост. Донякъде подобно на китайската арка - мнозинството остава хладно и незаинтересувано (освен от пикантният дразнител на клюката). Вътрешна работа, в която са се борили различни виждания, но дори и загубилите нямат кой знае колко против, поради известна функционалност на обекта (нямали са паметник в Правец, а сега имат). Локално конфликтът е мижав - едни са в подкрепа, други не, а младежта, както си спомням от някаква вестникарска статия, е неутрална. Добър, лош, какъв е бил Тошо, кой е Тошо не ни интересува - сеир някакъв става, затова сме и тука. Определено никой не смята да реже Тошовата каменна глава в Правец досущ както политическите китайски емигранти не смятат да събарят арката. Държавата обаче не участва във финансирането, понеже проекта си е само общински и недоволството на центъра остава ялово.

Правешката "изцепка" напомня също момент от миналото - смътно си спомням, че някъде около 1980-та някакво врачанско село си дигнало нова черква. Голям писък в централния (държавен, според тогавашната ситуация) печат - "сега, когато цялата страна се е запретнала да изпълни петилетката за две години", селянията черква ще ми строи. Партийни секретари са опъвали жилите и каишите, но напразно... доброволна акция на хората, частни пари събрани, майстори наети или самите селяни са били майсторите - и вездесъщата държава нищо не може да стори, липсва й механизъм. И си остава с едното съскане. Така и с Правец, но какво толкова се е случило в Правец?

За разлика от тоталитарна ситуация в демокрацията местното население е в правото си да се разпорежда, както намери за добре със селището си. В рамките на бюджетните си възможности. В случая ситуацията е особено благоприятна - проектът е евтин, щото паметникът съществува от началото на 1970-те. Само трябва да му се намери място и да се постави. Виж, паметник на НАТО, дори и скромничък, Правец не може да си позволи финансово. Културният багаж също е благоприятен - Тошо направи Правец и поне там носталгията не само е по-силна, но и не е голословна. Най-после, родните места са по-меки и благосклонни като оценки - както Сталин е приет на софрата в Грузия, така и в Правец Тошо вероятно е приеман с по-човешки качества, по-интимно, отколкото другаде. И е предмет на локална гордост - всяко селище няма държавен глава, читав-нечитав, ама глава. То Тошо от учебниците по история не може да се изхвърли - дето държавата ги прави - та от Правец. С какво именно Правец възмути държавата? С независимостта си, с какво друго... Не че има някакви последици или ламята на комунизма се надига, че не са и изрязани всички глави - Правец е периферия, без влияние, без значение, незабележим. Да не бяха направили журналистите събитие от своеволието тъй и никой нямаше нито да знае, нито да се възмущава. И не падна небето с откриването на вкаменелостта... някой да споменава Правец още? За каквото и да е? Тошовият паметник автоматически се изключва от проблема на наследените соцпаметници - като всички комплексни провинциални центрове. Правечани да си му берат гайлето и много им здраве - поне си е тяхно решение, а не "спуснато отгоре".

Двата български скандала повдигат няколко въпроса. Първо, докъде се простират възможностите на държавата - силови и морални. Очевидно е, че двата скандала са много различни - натовският е проява на силовост, но моралният аргумент е загубен. В Правец обаче държавата разчита на морален аргумент поради невъзможност да употреби силовост - и отново аргументът не е приет. За държавата е най-добре да изостави и двете форми и да предостави изцяло на общините архитектурните решения. На практика така е в провинцията - колкото по-дълбока, толкова повече - поради безсилието на държавата да промени наведнъж наследеното от комунизма.

Вторият въпрос, следствие от първия, е финансов - хубаво е да се премахнат комунистическите паметници, но се искат пари за това. Може ли да се харчат оскъдни средства за безплодни проекти - да разтурим центъра и после да строим нов? Двоен разход... Не е ли по-удачно да се инвестират парите в нещо по-належащо и полезно? При положение, че има пари за харчлък де...

Третият въпрос е за новия облик на селищата. Рушенето е винаги по-бързо от изграждането - какво и кога ще дойде на мястото на събореното? Двата горни примера поставят под силно съмнение не старите, а новите паметници - те или са крайно конфликтни и тъй културно идентични със старите, или пък населението решава да възпроизведе отреченото минало. И в двата подхода се натрапва неприятното усещане, че наследените паметници от социализма не са никакъв проблем и не изискват никакъв дебат и търсене на решения - те са си само ежедневие... и функционалност. Но удивително грозни... да можеше поне партизаните и ятаците, и съветските богатири да изчезнат. Ех, де я магическата пръчица... като я няма, ще се утешим, че като не сме в провинцията, тя просто не може да ни интересува. Да не би да ми се налага да вечерям с бюста на Тошо я! By default, провинцията се превръща в дискретно изкуство, което индивидуално лесно се избягва - ами не ходя в Правец. Или в Шумен. Признание в безпомощност в същото време и наблягане на прагматизма - приемаме, че провинцията не съществува и се концентрираме върху Альоша и паметника на съветската армия. То и представителите на НАТО тях виждат, а не центъра на Дулово.

Разхождане на кучето

Изразът е на старият ми приятел и съмахленец Ст. К. - в отговор на въпрос откъде иде или къде отива. Куче той няма, но има тежки мисли, та - алегорично - те са псето, водено на рутинни разходки по рутинен маршрут. Самият маршрут аз не знам и не съм питал - личните географии са некомуникативни. Едва ли някой може да обясни "разумно" защо се разхожда по точно такъв вместо по онакъв маршрут. Едното изброяване на улици и маркери води до опозиция: "абе, как може да минаваш по тая смръдня Х? Що не минаваш по Y?", по която аз се разхождам... правеща я уж предпочитаема улица. Но защо - и аз не знам. И не съм се замислял, преди да съм конфронтиран от чуждо предпочитание. Рутината е особено съществена в разхождането на звяра - стабилността на обстановката поддържа това напълно лично действие. Околните елементи се отбелязват от периферийното зрение, без да им се отделя мисъл, докато нещо не изчезне или не бъде променено - в този момент идилията на разходката се нарушава, стабилността изчезва и личността се чувства застрашена до степен, при която може да изостави навика си. Често обаче подобно разрушаване на навик довежда до ядно недоволство и омраза към промяната и новото - изчезнали са референциите, поддържащи спомените и придаващи смисъл за индивида. Изчезнала е част от самия него и този път не простата му разходка, ами съвкупният му доскорошен живот става некомуникативен. И човек увисва...

Ежедневни привички много трудно могат да се защитават - те са затворени, достъпни само за малката група, която ги практикува и са комуникирани чрез жаргон, неразбираем за околните. Доколкото ежедневността е некомуникативна, мненията на подобни "затворени" индивиди и групи остават неизвестни или непонятни за външния свят. Но при всяко положение предмети и сгради са инкорпорирани в навиците на ежедневието: тайфата на Вичо се събираше пред "Преспа". И? Не само хората неизвестни, но и сладкарницата несъществуваща днес - за какво да говорим? Няма такова място. Но "Попа" всеки знае... не всеки - едва ли софиянец би назначил среща на провинциален познат с израза "ще те чакам на Попа". Тази затвореност, скрита история и референция е типична за селата, където питане как да се стигне донякъде е кошмар - отговор има, но той нищо не казва на непосветения. Но в малкото селище поне всички местни ползват едни и същи знаци, един и същ език на ежедневието, една и съща културна карта. В която соцпаметниците са се вписали благополучно - мегданът си е бил мегдан и преди да се дигнат соцчудесата, там пак са били и магазини, и кръчма, и каквото друго има, и пак там са чоплели слънчоглед всички на привечер. В големия град липсва еднообразие - населението е разпокъсано на отделни групи, всяка със своя културна география и изразяване, трудно разгадаема или изобщо непонятна за непринадлежащите. Но доколкото градът е бързо променящ се, повечето групи се оказват бързо без веществена среда и консолидиращите спомени, до скоро подкрепени от материални маркери, се разпадат.

Аз съм израснал до "Монте Карло" в София. Там се събирахме и прочие. Когато се построи НДК, махалата замърмори... Но един мой съученик отиде по-далеч - той се зарече никога да не стъпи върху територията НДК. Всекидневието обаче надделя много бързо над страшната закана - човек трябва да си купи вестник, да се качи на трамвай, до отиде от "Витоша" до "Фритьоф Нансен" най-сетне. Но истинският майтап е другаде: гадното соцтворение унищожи отведнъж всички референции за миналото. Наруши се езиковата махленска разбираемост - докато имаше "Монте Карло", поколение след поколение ползваше едни и същи културни знаци и изказност. От вдигането на НДК се получи разнобой, нарушаващ чувството за принадлежност и съпричастност. Миналото изчезна, увисна във въздуха - имали ли сме го, не сме ли? Няма как да го разкажем на по-малкия си брат. Нелепицата на горната закана, целяща да запази миналото чрез морален акт, бе в това, че в милото ни минало културните референции си бяха досущ като НДК - социалистически продукт. Лятното кино (самото "Монте"), модна къща "Лада", спортните игрища - всичко бе направено през 1960-те. За поколенията на родителите ни, те си бяха културно извращение, заличило техните референции, минало и изказ. Но не докрай - все пак останки от 6-ти полк като здания имаше, както и мемориалните стени на загиналите през войните от този полк, и площад "Баба Неделя". НДК унищожи всичко, всякаква плавност на трансформации и връзки, оставяйки куп поколения културно бездомни. Мисля си, НДК най-вече заради това се мрази толкова... но е безпомощна омразата и скриваща се в мълчание, което - неподкрепено от адекватни действия - се интерпретира по съвсем различен начин. Примерно, Надежда Михайлова не може да си позволи (да речем, че ненавижда НДК като туземка) кореспондиращ на чувствата си акт - не може да откаже да стъпи по принципни съображения в чудото. И след като не може да постъпи тъй, както би желала, не може и да изказва негативни мнения - от което излиза за страничен слушател, че десният лидер одобрява комунистическото творение. Вече съвсем не сме в частните разходки на кучето.

С изграждането на НДК София стана като всяко друго селище - с мегдан, единственото сборно място на населението. Локално, в махалата, това бе и последната обединителна връзка на поколенията: в снобизма си, ние най не понасяхме именно ежедневното пришествие на "цървулите от Младостите и Надеждите". В дъното на възраженията (особено такива, които не могат да се изложат публично) се гнезди омраза... и страх. А НДК веднага стана точно това, за което бе замислен, с мъничка разлика - комай не точно средище на културата, а гигантско питейно заведение. Последното съвсем не бе пропуснато от външен поглед: приятелят ми Н. С., провинциал, заселил се в София, ме канеше с неподражаема ирония и ядовитост да пием по едно в "ентелегенцията" (т.нар. "Клуб на младата художествено-творческа интелигенция"). За иронията вероятно се досещате, а ядът му бе породен от следното: "Аз дойдох понеже исках да стана гражданин. Но не станах - точно както в К. вечер, гонен от дива скука, отивах на мегдана в Младежкия клуб, така и сега вечер отивам от Младост в НДК. По неволя - хем няма къде да отиде човек в Младост, хем разстоянията са големи и трябва да държа сметка за транспорт, та - в ентелегенцията." НДК не само "захлупи" София, ами натисна цяла България - провинциалист може и да не разбере какво е и къде е "Попа", но НДК знае. И ще го намери без затруднение при нужда. Мегдан на мегданите. Провинциален мегдан (за което някак си свидетелства трансформацията му в бит пазар след 1990) на Голямото село. Потърпевшият е урбанизмът.

Обаче минаха години и в тях се наслоиха културни пластове - НДК не е единствено Голямото село, но и градска митология. Майки припичаха бебетата си по пейките - сега бебетата са електорат. Личната им история е свързана с това място. Доста се е напластило - и Кита го гонеха от блус-концерти, за да бъде осуетено намерението му да се качи на сцената и свири с американци (донякъде Филм-фест е следствие от такива случки), и пра-историята на българския "голям бизнес" се намира по оста "Кравай" - "Магурата" - басейн "Спартак", и "заминаванията" от 1990 г. са оповестявани или решавани там, и "Мостът на целувките", и радостта българска, че Стоичков вкарал гол в Щатите, и..., и..., и..., та ако щете и историята на софийските наркомани. Лични и групови "географии на ежедневието" се преплитат в огромен конгломерат, равностоен на самия физически комплекс, придавайки му символизъм съвсем различен от оригинално замисления. НДК е изцяло изпразнен от комунистически смислови пластове и митологии. Очевидно е, че самата левица не притежава свой дял - тя не се интересува от НДК, комплексът не е "неин" културно (макар и да го ползва - но това си е функционална употреба). Той е трансформиран и обсебен от съвсем други хора - от масовия софиянец. Дори и от провинциалиста, с което първоначалната идея на строителите му да го превърнат в средище и център на центровете е изпълнен... макар и в съвсем различен смислов вариант. Едва ли някой би поставил на сериозно въпросът за разрушаване на мастодонта, но той не става и за музей за комунизма поради липсата на комунистическа ежедневна символика. А и заради функционалните му качества (подземната част с метро, трамваи, гаражи, и пр.). В независимо оформеният културен смисъл на НДК, апогея на комунистическата грандомания, некомуникативността на ежедневието се е превърнала в комуникативна и е достатъчно само да се промени леко наименованието му, за да се "изчисти" от идеологическия начален товар - и това дори без да се налага промяна в популярната абревиатура. Както е и сторено.

Но в комплекса НДК присъства един конфликтен монумент и е заровен един огромен срам (за който ще стане дума по-сетне).

Небрежна сравнителност

Монументът на Старчев е единствената част от НДК, на която не е придаден нов културен смисъл, не е "омиротворена" или "опитомена" от спонтанността на ежедневието. Не толкова разположението на монумента - малко встрани от "големия" трафик - а по други две причини: едната е в "дупката" около монумента, която прави "заселването" му трудно (навява клаустрофобия например). Другата е изначалната му изолираност - паметникът бе ограден (входа към "дупката" със сигурност) и охраняван денонощно в ранните му години и достъпът бе пресечен. Всъщност цялото НДК бе "дневен" комплекс на времето - и аз, и кой ли не още си е патил от неблагоразумно преминаване през НДК по нощните доби. Недостъпността на Старчевия монумент го остави културно изолиран, но доминиращ визуално. През 90-те години обаче бе изграден мемориал на жертвите на комунизма и двата обекта оставят неприятно чувство - те са свързани и не са. За място на новия паметник е ползвано каквото възможно свободно пространство е имало, но оригиналния паметник си има свое. Донякъде мемориалът на жертвите е непоканен гост, срамежливо свил се в ъгъла. Старчевият монумент се е устремил нагоре, този на жертвите пълзи по земята. Единият се забелязва отвсякъде - другият трябва да го търсиш като игла в купа сено. Комунистическият паметник доминира над жертвите си. (И защо точно на това място паметник на жертвите? Където исторична и символна връзки отсъстват?) И аргументът, че е ползван контраст - на наглата самоувереност на палача е противопоставена скромността на жертвата (политически аргумент не толкова за самия мемориал, колкото за да не бъдат обвинявани създателите му в грандомания и пренаписване на историята) е много крехък и неубедителен: двата паметника се връзват така единствено ако могат да се видят заедно. Но единият е невидим, а другият продължава да доминира - и над минало, и над настояще. А в "ежедневните географии" също е трудно вписването на новия мемориал: той е в периферно и слабо посещавано някога парково пространство, свързано с жителите отвъд "Фритьоф Нансен" (може би), но не и със тези отвъд "Витоша" и "Патриарх Евтимий". Сестра ми ме заведе веднъж, но бе специално посещение и неповторено, понеже и за двама ни това място е неприсъщо - никога не сме го ползвали в рутинностите си. А покрай Старчевото творение тя минава всеки ден - също и аз, когато съм в София.

Неприятните чувства се засилват, ако се добави и Мавзолеят. Разрушаването му е плод на политическа глупост, довела до неочаквани - за политиците, но къде бяха интелектуалците? - резултати. Най-доброто предложение - според мен - бе да се отстрани "вампирясалият" (по Ефтимов 2004) в гробищата, а сградата да се прибави към Националната художествена галерия и да се ползва като крипта за чувствителни творби, нуждаещи се от специален температурен контрол. Така миналото щеше да се превърне в музей - и като физическа реалност, и смислово. Контрастът между двореца и мавзолея бе добър - 60 години царство и 50 години комунизъм (по груби сметки), и двете в историята спрямо настоящето. Двете сгради не надделяваха пространствено една над друга и срещуположното им положение създаваше именно необходимият смислов контраст, но вече омекотен от изравнената им функция в настоящето - музей. Събарянето ми прилича малко на злобничко импотентно отмъщение с нищожни времеви параметри. По същите причини като със Старчевия монумент Мавзолеят бе изолиран и неподатлив на спонтанното омиротворяване на ежедневието. Събарянето му не създава нов смисъл за некомунистическото население и не превръща избягваното преди място в привлекателно. Сестра ми иронично ми съобщи в писмо така: "разкараха приюта на Гошо Тарабата и направиха някаква градинка. Пращам ти снимка и си прави заключенията." Доколкото знам, повече сестра ми не е ходила там. За некомунисти мястото е безразлично, но не е тъй за левицата - там тя прави сборища и прожектира филми, дразнещи Ани Илков. Събарянето на мавзолея позволи да се реабилитира и възстанови един от най-големите митове на левицата: че е жертва. Този път не само за червените бабички, а и за съвсем ново поколение. Заслугата за възстановяване на мита е изцяло на политическата десница и смехорията е в това, че за десницата нито мавзолей, нито съборен мавзолей работи културно, докато за левицата и двата варианта работят, и може би събореният мавзолей - по-успешно. По класическия модел, познат още от библията, левицата без свое усилие си възстанови собственост върху морална правота - на жертвите принадлежат истината и справедливостта. Музейното решение щеше да унищожи именно възстановяване на идеологически митологии.

Дългогодишното присъствие на мавзолея надделява и до днес в частните и групови географии - Ангел Игов (2004а) цитира реплика от разговор с познати "Паркирам си аз пред Мавзолея...". Тук става дума за изцяло ново поколение, за което - отново по Игов - комунизмът е бил игра (буквално и преносно). Горната реплика показва, че символизмът на мавзолея е оцелял - но не комунистически символизъм, а ежедневен и комуникативен дотолкова, доколкото се съобщава без недоразумения къде е паркирана колата. Ако мавзолеят си стоеше, този израз нямаше да изглежда идеологически съмнителен (и налагащ разяснение), а напротив - чисто географски.

Двата примера са близки - префасонирането и разрушаването на наследени паметници се оказва неудачно, поради устойчивостта на културни ежедневни смислови пластове или поради липсата на такива. Самата промяна на физическа реалност не води автоматически до смислова промяна. Последното е недоловимо за политиците, боравещи с ефемерни и парадни "големи" послания. Под тях остават скрити ежедневните употреби и изказността им, където смисълът на даден обект е отдавна променен (но рядко или никога изложен публично) от обикновените хора. Последните именно игнорират парадността, но и остават разочаровани от унищожаването дори на неприятна обстановка.

"Кощунствени" употреби

Какъв по-добър пример за "кощунства" от "кощунствено" сравнение между гробът на една от главните икони на 1960-те - рок-звездата Джим Морисън - в Реre La Chaise, Париж и гробът на майката на Димчо Дебелянов в Копривщица?

Гробът на рок-звездата Джим Морисън - в Реre La Chaise, Париж

Гробът на рок-звездата Джим Морисън - в Реre La Chaise, Париж (фрагмент)

За съжаление нямам подходяща снимка на "Жената" (за подробности - виж Ефтимов 2004), но прилика има, а разликата е само в мащабите. Горе е типичното състояние на гроба на Морисън. "Жената" на свой ред е заобиколена от строшени бутилки, бирени капачки и фасове от цигари. И в двата случая малките цветни градинки пред паметниците са от спечена, изпотъпкана земя и единствените цветя са увехнали и хербаризирани букети. Паметната плоча е много скромна и като изпълнение, и като текст - "жената" е по-разкошен и голям паметник за сравнение. И двата гроба са култови места, традиционно посещавани от "неформални" групи и свидетелстват за жертвоприношения. Всички гробове, заобикалящи този на Морисън, са осквернени за разлика от околните на "жената" в гробището към "старата черква" в Копривщица.

От гледна точка на "високата култура" с тези паметници се постъпва кощунствено. Добре е известно, че Морисън се родее с "високата култура" - неговото желание е да бъде запомнен като поет, а не като рок-музикант (масова или поп-култура). Това желание е осъществено - иронично и инцидентно - чрез погребалното му място и донякъде чрез надгробната плоча. Скулптурата на Лазаров е отначало докрай висока култура - и като поръчка, и като изпълнение. И двата паметника моментално са изнесени извън замислената сфера и пренесени в "ниската култура", респективно и до сега "ниската култура" ги узурпира, употребява, оставя свидетелство за присъствието си и ги товари със символизъм, различен от оригиналния. Културната подмяна силно дразни, понеже видимото й изражение е неразбираемо за непосветените и изглежда (и винаги остава въпросът дали само изглежда или всъщност си е) превръщане на светиня в боклукчийска кофа.

Докато гробът на Морисън е посещаван от почитатели от цял свят - туристи-диваци, от парижка гледна точка, то "жената" е "посрана" от местни младежи - туземци-диваци, от туристическа гледна точка. Йордан Ефтимов отбелязва началото на трансформация на Лазаровата скулптура - още при монтирането й името е подменено с "жената", началото на "опитомяването" на "високата култура". Същото се случва след погребването на Морисън - бутилките моментално се появяват, твърдящи кой е истинският "собственик" на гроба. "Жената" е традиционно място за копривщенските тийнейджъри - малки компании се събират там привечер да изпушат първите си цигари и изпият първите си бири, и дори, при огромен късмет, да се запознаят с женската анатомия. В това се състои копривщенската култовост на паметника - встъпване в мъжкия свят, един вид, с подобаващите ритуали. Мястото е подходящо - както и гробът на Морисън - уединено, далеч от обичайния трафик, и стратегически разположено - досущ като някогашното "Монте Карло" в София - употребяващите са далеч от критични очи и в състояние да забележат нежелана интервенция преди представителите й да са успели не да разпознаят "нарушителите", ами преди още да са видели такива. Тъй фантомното присъствие оставя само неразчитаеми следи, но няма "лице" и идентификация. Респективно, няма и глас, който да артикулира вложения смисъл на употреба - и тя остава единствено кощунствена за всички други. Независимо какви мерки се взимат - в Копривщица, поради малкия мащаб, периодично почистване; в Париж - поради вандализацията на околни гробове в днешно време има жандармерия - "кощунството" не престава. Високата култура е победена от ниската и дори може да се твърди, че именно ниската култура определя смисловото значение на тези паметници и те са напълно изпразнени от какъвто й да е висок културен пласт. Но между двете култури няма комуникация и остава раздразнение - единият смисъл е загубен, но паметникът като паметник настоява (макар и стиснат за гърлото) за загубения смисъл. Не вярвам нито Морисън, нито майката на Димчо Дебеляна - да можеха да видят гробовете си - да биха били очаровани от гледката, създадена в тяхна чест (лесно защитима теза, между другото). За да се възстанови - по-скоро натрапи в случая - оригиналната смислова принадлежност, остава само паметниците да се изолират, да бъдат затворени за публиката, непристъпни - което няма да е по-различно от физическото им унищожаване. И тези паметници остават културно в постоянна дилема, люшкайки се между недоволството и ежедневната некомуникативна употреба. Не може да се отрече популярността им (което задоволява именно първичното намерение на високата култура), но не може да се отрече и гадният израз на популярност (ниската култура владее смисловостта).

Така стигаме до паметника на съветската армия в София. Върху него е наложен възникнал още през 80-те години "нисък" културен пласт от постоянно ползващите го младежи. Отново подробното ще намерите у Йордан Ефтимов. На тях - според бегло интервю в "Стандарт", ако не бъркам - паметникът никак не пречи, напротив - свързан е дълбоко с картата на ежедневието им. Но употребителите са от безгласна категория и флуидни: те са твърде млади (конкретно скейтбордистите), за да имат обществен глас, културно радикални, за да искат такъв, и не са едни и същи лица, а само една и съща възраст (порасналите напускат, заменя ги следващото поколение хлапета, на което е предаден "скритият" групов смисъл и референции. Културна последователност съществува, няма никаква инцидентност, но е тясна.) За непосветените от всякакъв политически цвят обаче кощунственото свидетелство за популярност е единственият прочит: за левицата - паметникът е сквернен от хулигани, за десницата - хулиганите като едното нищо ще осквернят и наш паметник, за неутралните - още една градинка-кочина. Според мен единственото разумно решение е да се отчете мнението на истинските употребяващи - да се влезе в контакт с тях, да се създаде комуникативност и чрез нея да се постигне договореност чрез поемане на взаимни задължения (относно чистотата в парка, за която употребяващите в момента не се чувстват задължени - и така предизвикват обосновано възмущение у останалото общество). Вместо това в парка е поставена полиция - безрезултатно както в Париж - и се говори за разрушаването на монумента. Второто обаче се обосновава естетически, а именно естетиката като част от високата култура никак не вълнува ниската - спомнете си възраженията, довели до локално прекръстване на Дебеляновата майка (у Ефтимов): те са за принадлежност, не за естетика. Кощунствената употреба си остава - основно заради липсата на комуникация, следствие от политическо решение (скрито неловко зад естетиката).

Политическа подмяна и унищожаване на въпроса

Вече споменах за политически услужливото разрушаване на мавзолея на Тарабата. Днес е Девети септември обаче и могат да се прибавят няколко пресни картинки от Netinfo.bg и сайта на СДС:

Вечерта на 8 септември, паметника на съветската армия, поклонение на "десницата", отбелязваща жертвите на комунизма

Официалният плакат на левицата - картина от Светлин Русев (1984). Тържествен концерт в НДК

Надежда Михайлова поднася венец пред Параклиса на жертвите на комунизма. НДК. Издигнато е желанието да се събори паметника на съветската армия

Забелязва се странна конкурентност между ляво и дясно за смисъла на пространството - всеки гледа да изпревари другия (но на едни и същи места) и да го "похлупи". И двете страни ползват парадност и грандиозност, като десницата интересно набляга на смесица от ниска и висока култура, а левицата - измъква "дискретен паметник" на показ (и тъй противопоставя на скромността на Параклиса скромността на "истинската жертва"? ) Странно... политическите прояви не са ежедневни, те са само по повод - и тъй, за момента. Ще мине светлата дата и всеки ще се върне към обичайните си места. А настояването за събаряне ще влезе в канала на политическите дебати - и нищо чудно "по принцип" и двете страни да се съгласят, че с наследеното от комунизма нещо трябва да се направи - с всичкото.

Чак после ще започне истинският дебат - какво точно, щото всичкото не може да се случи. Не дори и дебат, а дребнаво боричкане на повече частни отколкото обществени интереси. Видно е, че периферните паметници са изключени от обсега, но и центърът си има периферия - например за Камбаните "Знаме на мира" и паметника (на незнайния войн?) в Борисовата градина не става дума. Дори и аз не се сещам за тях "от само себе си" - те са странични (първият дори не знам къде се намира, нито пък имам познат, който да го е посещавал някога - ни доброволно, ни насила). Периферийността им ги прави донякъде дискретни и може би омиротворени - при все, че за втория паметник поне у мен остава съмнение: БСП го включва в парадната си символика, а десницата не протестира. Не е ли това скрито послание, връщащо към кампаниите около приемането на настоящата конституция, когато десницата с истерична тревога забрави изобщо за комунизъм и комунисти и се концентрира само срещу едно: сакън, да не се възстанови Търновската конституция - и с нея Царство България. Не само у мен се е загнездило впечатлението, че СДС (във всичките му превъплъщения) никога не е било антикомунистическа формация - и оттам неспособно, ако не и нежелаещо, да решава въпроси от културен характер.

Консолидирането на "дискретни" паметници лесно продължава - например Ангел Игов (2004б) пише "А аз наистина се опасявам, че Богдан Филов се мъдри в зала 2 не в качеството си на блестящ учен, а в това на разстрелян от Народния съд." Левицата не протестира срещу портрета на Филов в Софийския университет. Вярно, той е дискретен за обществото... но не толкова безразличен за поколението на Игов, поне в студентската му част - някаква съмнителна политизирана символика идеща от "горе" е прочетена. И с право - за илюстрация ще се конфронтирам директно с Игов: за него комунизмът е шега (и връщането на телевизионният екран на "На всеки километър" е връщане към шеговитостта на детството) - за мен не е така. Референциите са различни, но виждането на Игов е далеч по-омиротворено от моето спрямо днешна дата. Ролите се обръщат при портрета на Филов - за мен портретът на Филов в сградата, където "академик" Ярослав Радев е заверявал семестъра (ще пропусна подробностите около тези унизителни за човешкото достойнство мероприятия) е шега - за Игов, нямащ референции за Ярослав Радев, портретът на Филов не е шега. Но аз не съм в СУ, а Игов е, и неговият прочит е тормозещ - ако опитам да му набия в главата моя, чрез самия себе си ще му дам представа за похватите на Я. Радев, ще се изравня с Радев и само ще убедя Игов, че между мен и Радев няма разлика - и че в крайна сметка портретът на Богдан Филов няма за какво да гледа строго от стената. И че може би е най-добре да му се дръпне един анонимен спрей отгоре и да се превърне в "кощунствен" графит.

Изключвайки от полезрението периферийните паметници, приемайки ги за дискретни, в рамките на политизиран дебат остават твърде малко - следователно удобни за експертно обсъждане. В последното ще се въдвори естетически критерий - за да се скрият двете неприятни страни: раздробени политически интереси и финансиране. Паметникът на съветската армия е от няколкото удобни за тази цел - съмнявам се, че експертно ще има сериозна естетическа защита на това артистично течение. В по-широк политически план, мисля, че левицата ще симулира опозиция на десни предложения (за пред собствения си електорат), но едва ли войнствени възражения: при събаряне на паметника левицата само ще спечели както със събарянето на мавзолея. Десницата нищо няма да получи обаче. Освен тежестта на финансирането - хазната ще поеме сметката (недоволство може би и у двата електората).

Финансовата страна - най-важната според мен - ще унищожи въпроса за паметниците. Да се събарят е скъпо и десницата бързо ще проумее, че с изразходването на средства се трупат само политически негативи. В този миг на проумяване ще се впрегнат експертите и те ще извадят арсенал от естетически аргументи за артистична значимост на комунистически творби - в настъпилото обществено разочарование (у дясно настроената част) просто ще се махне с ръка, но неудовлетворението ще е за сметка на интелектуалците експерти, не за сметка на политиците. Последното ще позволи на десницата да симулира антикомунистическа активност с парадни повици веднъж-дваж в годината - но изпразнени от смисъл, те ще бъдат все повече смехотворни. Политизирането на въпроса за комунистическото наследство е неудачна форма и акцентиране - но това трябва да се проумее от интелектуалците и - доколкото е възможно - от обикновеното население, за да се наблегне върху анализ на ежедневна употреба, не на политическата.

Действия?

От дългия и сложен германски дебат върху построяването на мемориал на жертвите на холокоста в Берлин ще спомена единствено една от загубилите позиции - да не се строи нищо и мястото да се остави празно. Няма много смисъл да изброявам групите, стоящи в подкрепа на тази концепция - не са само фракции в еврейската общност. Интересна е мотивировката, изцяло породена от политически интереси - докато нищо не се строи, ще продължава дебатът и проблемът ще стои в центъра на общественото внимание. Инак, опасяват се представителите на горното виждане, музеят ще затвори страницата и дори ще прикрие враждебната опозиция от зорките очи на политическата коректност: публично може и никой да не се обявява в защита на холокоста, но частно - където никой не може да се противопостави - музеят може просто да се игнорира и да остане празен. Не е толкова от значение доколко такива тревоги имат действителен повод - от значение е политизирането: целта е да се наложи на обществото "отгоре" постоянен интерес в нещо и постоянното задържане на този интерес във фокус. За сметка на какво и кого е въпрос идещ отвъд Атлантика, където мемориалът в Берлин има значимо присъствие, като свързан с тежък сблъсък в Щатите и Канада. Сблъсъкът не присъства обаче в масовата медийна публичност и причината е отново в политическата коректност: медията е приета за "доминиращия" глас на "бялата" култура, а сблъсъкът е между жертви (на "бялата" култура в голям план). Конкуренцията между жертвите е изключително злостна - между еврейската и черната общности в Щатите и между еврейската и индианските общности в Канада. И двете страни твърдят, че те са най-големите жертви в историята на човечеството и доколкото еврейската общност притежава по-ранно, икономически по-силно, и расово - от гледна точка на опозицията - близко с доминиращата потискаща култура присъствие, то истинските жертви са пренебрегнати. От еврейска позиция съвсем не е тъй, но и двете страни не желаят разбирателство, понеже - брутално казано - въпросът е за дивиденти (финансови, а такива ще има, докато има проблем - следователно, жертвата трябва да се увековечава чрез постоянно говорене). Намери ли се решение, въпросът отпада - а с него и парите, и политическото влияние. Но проблемът е кой е най-голямата жертва.

В столицата на Щатите има голям музей на холокоста, изтреблението на евреите от нацизма е постоянна тема - академично и в по-ниските образователни програми. Обществено, присъствието на холокоста е огромно - далеч по-голямо от всякакви други исторически престъпления. Музей на жертвите на комунизма, разбира се, няма и няма да има - мотивировката е ясна: Северна Америка няма нищо общо с комунистическите престъпления. Но нацизмът също няма нищо общо, възразяват черните и индиански общности - истинските престъпления тук са срещу цветнокожите, далеч по-мащабни като изпълнение, далеч по-продължителни като време, продължаващи и днес. И двете страни внимателно наблягат на тежестта на престъплението и апелират към всички потиснати малцинства за подкрепа, но предлагат точно тяхното страдание да се възприеме като универсална символика - вярно, казват те, подобни престъпления са се случвали и с други групи, но далеч не на същото ниво - тотална анихилация - и чрез увековечаване на именно това събитие всяка друга потисната група ще бъде също призната (минус фактология и референция). От дърпането на чергата почти нищо не излиза в публичното пространство и даже академията е мълчалива - причината е в това, че ако "доминиращата" медия отрази (камо ли да изкаже мнение) конфликта, тя автоматически се приема като поредния пример за доминация - насилникът, създал проблема, сега нагло заема позицията на арбитър - отново, досущ както си е било, решава съдбата на жертвите си. И тъй за конфликта се чува единствено когато някой черен лидер или индиански вожд загуби самообладание и се изцепи, че Хитлер е трябвало наистина да изтреби евреите до крак. (Сталин не се цитира никога - и едва ли споменаването му би породило възмущение: Хитлер е най-голямото зло.) Спомене ли се Хитлер, вече и "белият" доминиращ глас може да се прибави - най-малкото за да се избегне обвинение в мълчалива подкрепа на хитлеризма. Но в изказността еврейската общност печели - причината е не толкова в самата непредпазлива вербализация, а в културните нагласи, водещи до нея. За еврейската общност културната памет е травматична и силна (и с право), но и не може да допусне съществуването на равностойна травма на нееврейски групи - в крайна сметка, те са "goyim", винаги по-ниските други, но и винаги потенциално опасните. И до ден-днешен еврейските общности мотивират настояването си за обществено присъствие на холокоста със страх - ако проблемът се приеме за приключен, то той може да се повтори. Къде са гаранциите, че няма да се повтори? Само в поддържане на проблема жив и в центъра на общественото внимание. Конкуренцията (която не се конкурира помежду си просто защото съотношението в Щатите и Канада е различно и единият глас е прекалено слаб, за да присъства активно) също разделя човечеството на две - но в доминиращата "бяла" общност, в потисника, са включени евреите (впрочем и арабите). Какви изстъпления доминиращите вършат помежду си никога не може да се приравни с престъпленията срещу потиснатите. И добавка - колкото повече доминиращите се изтребват вътрешно, толкова по-добре, понеже намаляват... Тъй че Хитлер е само част от себеизтреблението на доминиращите. А целите са различни - ако евреите желаят гаранции за запазване на политическото и икономическото си статукво, то черни и индианци искат промяна на своето - по-голям и дори равностоен на доминиращия политически и икономически дял. Неудачната изказност обаче бързо поставя тези жертви в губеща позиция спрямо еврейската общност, на която нищо не струва да се изказва в подкрепа на протести срещу Колумб (примерно) - в края на краищата, той не е евреин.

Печеленето на дивиденти продължава и в материални манифестации - докато еврейската общност настоява предимно да се строи - музеи, паметници, но при всяко положение създаване на материално присъствие, то конкуренцията по-скоро настоява на материално отсъствие - разрушаване на съществуващи паметници или неиздигането на нови. Към тези кампании еврейската общност също често се присъединява - така отново се печелят морални дивиденти без никаква загуба - непострояването на паметник на Колумб оставя празно пространство и с това се изчерпва мимолетността на акцията: това, което не съществува не води до запомняне, не е фокусиращ център на интерес - във Уошингтънския музей на холокоста обаче непрестанно има посетители.

Тази ситуация силно напомня събарянето на мавзолея в София - независимо какво се върши или не се върши, едната спореща страна винаги натрупва дивиденти, а другата само губи. Ако се върнем към берлинския спор обаче, ситуацията се променя - загубилите спора с аргумента нищо да не се строи, за да се съхрани общественият интерес (за винаги?), разчитат на характерната за градската култура нетърпимост към празни пространства - тоест, разчита се на трик, на подмяна на обекта на дебата - празното пространство е действителната причина, задържаща обществения интерес, а интересът към холокоста става вторичен - нещо трябва да се построи и едва като отговор на това изискване се възстановява проблемът с холокоста. Но паметниците на комунизма съществуват и въпросът е какво да правим с тях - да ги задържим и искуствено - чрез постоянно подклаждане на въпроса как да постъпим с тях - да поддържаме отмиращ обществен интерес към бруталността на миналото (проблем на всички жертви - дори в самата еврейска общност интересът към холокоста се поддържа чрез активизъм, "отгоре", а инак вече почти няма живи автентични жертви, живеещи в ужаса на спомените. Предполагам, че намиране на решение на израелско-арабския конфликт би нанесло изключително тежък удар върху поддържане на холокоста в обществения център на внимание.) Във всеки случай такива дебати, наблягащи на политическа аргументация и действия са крайно съмнителни - те не желаят омиротворяване на материалната среда, на предметността на миналото, а напротив - държат да запазят конфликтността и резултат от всяко действие е пораждането на нова конфликтност. Разпределението на дивиденти обаче е винаги неравно и повече в ущърб на едната страна. В българския случай - в ущърб на десницата, на демократичността, на хазната и на обикновения гражданин.

Предложение за... уталожване

Я пратете един кран и един камион, натоварете паметника на съветската армия и го лашнете в зоологическата градина, да скачат маймуните по него. Той нали си беше заедно с нея едно време - прилягат си. Емоционален изблик, напълно безсмислен.

Но пò цвете ли са виковете за събаряне и този за префасонирането на Альоша (надявам се да е шега!) - да се предялка в гигантска бутилка кока-кола? А ако ще се дялка, що да не се удари едно длето и на съветската армия и да стане паметник на американската - да се добави един шоколад в размаханата ръка на комисаря, все едно, че го раздава на туземното население, да се изчовъркат повечко звезди и няколко раета по байряците, и май това стига: американската армия също ползва петолъчки, лицата си приличат (и щатската армия си има Никанор - "Ловецът на елени"), lеnd-lease програмата доставя автомобилите на съветската армия - демек, същите камиони, и т.н. Не е ли сторено тъй с НДК? Минимална символна подмяна?

Нищо няма да излезе от такива идеи - конфликтността си остава или се разпалва нова. По-удачно ми се струва да се обърне внимание на ежедневната символност на НДК, на мегданите на малките селища, където комунистическата символика е отдавна смислово променена и така омиротворена. Мисля, че това е вярната посока и за да се следва, се изисква минимално икономическо усилие (в сравнение с префасониране, разрушаване и строеж на нови паметници по пресни празнотии) - поддръжка на творбите, за да се елиминира естетически пагубното за селищата саморазрушаване на паметници (голям европейски вид придава на София Старчевото чудо в настоящия си вид, няма що). Където е възможно, да се превърнат паметниците в музеи, да се сложат смислово в историята, да се извадят така от настоящето - урокът от неудачното събаряне на мавзолея. Да се отчете мнението на употребяващите - в Пловдив изглежда, че хората не щат да се пипа Альоша - това им нежелание не ги прави "червени бабички". Да се отчете и грешката с параклиса на жертвите на комунизма - не беше ли по-добре да се "загради" Старчевият паметник с имената на жертвите? Тъй да се получи смислово разрешение за оригиналния паметник в новата обществена ситуация - убийственият и грандомански стремеж "нагоре" за сметка на обвиняващи очи на мъртвите "отдолу"? Но като цяло се присъединявам към мнението на Йордан Ефтимов - паметниците трябва да се запазят - за да се разграничим от комунизма: той разрушаваше и заличаваше, той се напъваше да прекъсне времевата последователност, да отрече миналото като че ли не е съществувало самото време, като че ли е имало времева дупка, а не хора до сега. Ден първи! Няма ден първи - има ден следващ, има съдби, раждания и смърт. Историята трябва да се пази и изучава, не за "да не повтаряме грешки", а за да обясним и придадем смисъл на живота си, да знаем защо сме тук. Паметниците са история, не политически игрички.

Дойде му редът най-после и на големия срам, заровен в основите на НДК - мемориалните стени с имената на загиналите през войните от 6-ти Софийски полк. Един от най-тихите и най-човешки паметници. Не мисля, че националист и пацифист биха влезли в спор около този паметник - той не възхвалява армия, победи, слава. Той просто съобщава трагедията на войната - безкрайна редица обикновени хора, скълцани в касапница. Прекъснати съдби, несбъднати съдби. Крайно неподходящ за паради и салтанати респективно; крайно неподходящ за политическа употреба. Точно в това е срамът - от 1980 до ден-днешен нито едно правителство, нито едно кметство, нито дори военното министерство, без разлика в политическа окраска, не пожела не да възстанови този паметник, а дори само да се сети, че го е имало. Като не става за политически игри, кучетата да го пикаят. Тревожното е, че този паметник не може да се възстанови на старото си място и в редките случаи, когато се отваря приказка за него, все му се търси някакво много странично място, да се изнесе в периферията, да не се забелязва. И версията, че параклисът на комунистическите жертви в НДК е компромисно решение - уж да се отчетат и загиналите от 6-ти полк - е нагла политическа измама: параклисът има политическа функция. Именно защото не е политически функционален, а само човешки, паметникът на 6-ти полк трябва да се възстанови - той символизира омиротворяване, срещу него не могат да се вадят политически възражения (нито пък естетически). Има пространство за него - в началото на Южния парк отвъд булевард "България". Пространството е "тихо", кореспондиращо на духа на паметника; там е също някогашна територия на 6-ти полк; паметникът остава централен. Дайте го на истинските му притежатели - обикновените хора. Дайте го на медитацията им върху живота и смъртта, върху войната. И така го противопоставете символно срещу крещящата конфликтност на миналото. Това не е военизиран паметник - нито НАТО, нито Европа, нито политическата коректност ще открият в него проява на съмнителен вкус, напротив.

Йордан Ефтимов обърна вниманието ми върху архивите - "...изоставените паметници кореспондират с изоставените архиви. Както паметниците нито са премахнати, нито са опазвани, така досиетата нито са унищожени като цяло ...нито са превърнати в колективна и общодостъпна памет" (Ефтимов 2004). Не съм на мнение, че към днешна дата архивите имат запазена стойност - имали са може би до към 1993-94, а след това времевият момент е пропуснат (дори и да забравим за "селективното прочистване и складиране за компромати" - Й. Е.). С тях може да се обърне обаче наследена символика - например да се прибавят към паметници като Альоша или Старчевия, или на съветската армия: някъде по върховете на такива паметници да се вградят досиетата - да се виждат като съвкупност. Не знам дали е твърде сполучлива форма, но може би си струва да се помисли - досиетата са продукт на комунизма, един от най-силните му негативни символи, но и затварящи страницата на конфликността с превръщането им в паметник, инкорпориран в паметник на създателите си.

Най-подир, остават паметници, с които може да се постъпи по-радикално - такива като Бузлуджа (те са много малко и може би само Бузлуджа изисква решение), изнесени в природата, съвсем встрани от полезрението, и с неподатлива на ежедневна културна трансформация символика. Те са най-подходящи за разрушаване (от икономическа гледна точка), понеже не поставят въпрос за издигане на нещо друго на тяхно място. И друг вариант. Конкретно Бузлуджа е интересен само за левицата, която го и ползва активно. Ами нека си го ползва - нека държавата го дари на БСП, да се знае, че си е собственост на тази партия и вече тя да си му търси колая как да го съхранява и изобщо да прави каквото ще. С едно такова решение могат да се задоволят и политически конфликти - няма нито да може левицата да посочва "кощунствата" по гиганта като пример на дясна злоумисъл ("за отмъщение не се грижат като са на власт"), а "страховете" на десницата от ляв реваншизъм също могат да намерят гаранция, че такъв не може да се случи - дойде ли БСП на власт, то Бузлуджа веднага става с контролна функция - държавни пари едва ли ще могат политически безнаказано да се харчат за поддръжка на частна партийна собственост, нито пък Бузлуджа да се ползва с държавна (универсална тъй, но наложена "отгоре") символика. Това би било рядка възможност за десницата да получава само политически дивиденти. Не вярвам левицата да приеме подобна идея, но и не виждам как може да откаже имотно дарение без чувствително сътресение в собствения си електорат - нали си е техен символ, как тъй не го щат?

Като цялостно заключение наблягам на следното: въпросът с паметниците на комунизма трябва да се разглежда от културна, а не от идеологическа или ефимерна политическа позиция. Събаряне и подмяна на паметници е удивително скъпо начинание и е най-хубаво да се избегне. Дори и да се сметне, че конкретни паметници са изчерпани културно и бива да се бастисат, нека не се бърза с динамита - нека се направи списък на такива и да се предложат за продажба, с условието купувача да поеме разходите по демонтирането. Съдейки не само по съдбата на ред картини от комунистическо време, които станаха частна собственост, но и по едно неосъществено предложение от началото на 90-те - милионер от Флорида искаше да купи Ленин и мавзолея му и да ги пренесе в Щатите - купувачи може би ще се намерят. Но при всяко положение най-добре е да се запазят всичките паметници където са си и да се остави на ежедневността да промени смисъла им (без обаче да е в състояние да унищожи образователната им стойност) и да се поддържат. Присъединявам се към Йордан Ефтимов - паметниците трябва да са видими, да ги има, да говорят - и да спорят един с друг омиротворено, а не да дават глас чрез политически манипулации на улични сблъсъци - не толкова своя глас, а скрития глас на политици, винаги "представляващи народа". Хич не вярвам на "спонтанни" искания за разрушаване, дето се явяват веднъж в годината.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Ефтимов 2004: Ефтимов, Йордан. Какво да правим с комунистическите паметници? // LiterNet, 06.09.2004, № 10 (59) <https://liternet.bg/publish/yeftimov/monuments.htm> (29.10.2004).

Игов 2004а: Игов, Ангел. Мавзолейно и музейно. // Култура, № 11, 12.03.2004 <http://www.online.bg/kultura/my_html/2313/mavzolei.htm> (29.10.2004).

Игов 2004б: Игов, Ангел. Измислянето на Девети. // Култура, № 33, 10.09.2004 <http://www.online.bg/kultura/my_html/2335/deveti.htm> (29.10.2004).

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.10.2004, № 10 (59)