"TERRA NOSTRA" ПО ВРЕМЕ НА COVID-19

Веселин Веселинов

web

Огромната трилогия на Карлос Фуентес излиза на бял свят през 1975-а година, когато тъкмо съм открил за себе си латиноамериканския "магически реализъм", а я чета през пролетта на 2020, по ирония на съдбата, главно по време на планетарната пандемия. Романът поставя под критическо съмнение цивилизационното ни развитие и посока, настоящето също, този път в действителност. И във фикцията, и в реалността се сблъскваме с проблем, за който няма вярно решение - и спрямо това, намирам, че едва ли има по-подходящо време за среща с литературното чудовище на великолепния мексикански писател.

Въпреки че моето издание е седмо, от 1995-а, трилогията е сравнително хладно посрещната. Доколкото аз съм на мнение - още преди да съм стигнал до средата - че това е шедьовърът на Фуентес, то рецензиите, поне в Северна Америка, са клонящи към негативни. "Грандиозен провал на велик писател, поставил си прекалено амбициозна задача, която не успява да реши и защити." Тази хладност иде, според мен, от набор трудности, пред които е изправен читателят: Фуентес, човек с огромна ерудиция и интелектуална подготовка, представя и подлага на съмнение събития и идеи, чиято специфика поставя често читателя в обърканост - твърде много са полетата, за да може обикновеният човек, дори литературен специалист, да ги знае. Пластовете в книгата са много за разгадаване и е трудно да се стигне до задоволителен отговор какво е книгата - философски роман; диалог с майсторите на магическия реализъм; критика на историографията; критика на религиите; политическа или икономическа критика, изразена чрез гротеска; саморазправа с исторически фигури, които в латиноамериканската история са донесли колониализма? Всичко това го има, но заедно, неотчетливо, замаскирано. Друго затруднение е кой е централният герой, има ли такъв въобще - има по-скоро няколко сюжетни линии, чиито пътища често се пресичат. Самият времеви обхват - от "нулевата година" на нашата цивилизация, разпъването на Христос, до 1999-а година, която в случая служи най-вече за поставяне на въпроса "краят на един път ли е, или не - година последна, или година първа", силно натежава върху читателя с изискването да познава събития. Някои ключови, други не, които обаче често са обърнати обратно, а протагонистите са смесица от реални и литературни персони, поставени в нереално време и също преобърнати. Реални и фиктивни герои, история, мит, измислица, фикция, всичко е заедно, иде наведнъж, затрудняващо четенето и разбирането, вкл. смесицата на методи - цели глави поток на съзнанието застават изненадващо пред читателя, глави не само от едно изречение, но и с променящ се изразител на този поток от един персонаж в друг с вмъквания на този на разказвача-автор. Читателят непрекъснато е предизвикван и провокиран - от знанията му през читателските му умения до добрия му вкус, доколкото изобилстват, вкл. заключителната глава, графични описания на секс и насилие, излизащи извън рамките на "обичайното" (колцина гледат "120-те дни на Содом" на Пиер-Паоло Пазолини, дори и знаейки, че не е "болна" порнография, а антифашистка алегория?) Виждането за история на Фуентес е далеч от общоприетото в историографията - също повод за критика и недоволство, понеже е един от основните въпроси, зададен от автора. Тоталната цивилизационна критика на Фуентес е също трудна за преглъщане, понеже предполага посочване на друг път - но авторът не предлага такъв, или ако го предлага, то той е незадоволително защитен. Именно затова ми се струва, че късметлийски четох трилогията точно сега - във времето, в което нашата цивилизация е блокирана тотално, планетарно, и каквото решение да се вземе е грешно. Фуентес изглежда, че стига до същия извод, което пък води до прибързана констатация, че това е дълбоко песимистичен роман, а ние автоматично настояваме на позитивно развитие и решение. Особено, когато авторът не рисува картина с отчетливи "злини", които, ако елиминираме, ще достигнем до липсващия във фикцията позитивен финал. Но дяволският Фуентес ни е затворил тази удобна пътечка... Най-сетне, романът се появява, когато магическият реализъм е поостарял, вече не е "събитието на събитията", радикалността му е вече покрита с патина, вместо новост имаме доста установен канон, според чието подреждане дори само в творчеството на Фуентес централната творба е "Смъртта на Артемио Круз" и "Terra Nostra” изглежда като копелдак-узурпатор, искащ да свали законния владетел. Впрочем Фуентес дори и с тази линия си играе: литературните критици са хора сериозни и не прощават иронични насмешки над самите тях.

Трудна книга. Привършвайки я, моят извод е, че първото четене може да е само ориентировъчно - за да се разгадае, се искат още няколко задълбочени изчитания. Но как се четат няколко пъти 800 страници компресирани събития, идеи, полемики... Мога да сравня романа със стенописите на Хосе Клементе Ороско - не тези на Диего Ривера и Давид Сикейрос, подчинени на марксическия идеологическо-критичен поглед, поради който съществува манихейското разделение на "добри" и "лоши" в творбите им - и това сравнение не е приумица на описателно-аргументативна беднота: от начало до край романът оставя впечатление, че е описание на картина, оживяване на картина в главата на описателя. Още в началото централен персонаж разглежда картина, което е допълнено от "студено" авторско описание на картината - наблюдател и обект са в диалог, който продължава до края на трилогията, а същевременно се появяват възможният автор на тази картина, причините за нейното създаване и идеите, които са я породили, като художникът е наричан "фламандски майстор". В романа прочутият триптих на Йеронимус Бош "Градината на земните удоволствия" е лесно разпознаваем (с напредване на текста) - но Фуентес често ще описва въпросната картина, имаща реална директна връзка с Филип II, като пристигнала от Италия, и... като съвсем друга картина.

Не мисля, че съм постигнал повече от "лека разходка по повърхността" и тук ще изброя само това, до което съм достигнал, без никаква претенция за ясно тълкуване, още по-малко да съм усетил всички пластове в роман, като че ли искащ да е "книгата, слагаща край на всички книги", summa на магическия реализъм. Три са ясно откроимите "нишки", оплетени в критика на историческото ни цивилизационно развитие - диалог с литературата и конкретно с магическия реализъм; триадата като пропуснат модел на съществуване; кръговата история на повторяемост (отрицание на приетото за валидно в културата ни "историческо време" като вертикална прогресия).

Литературният диалог е най-отчетлив в рамките на магическия реализъм. Конкретно с Габриел Гарсия Маркес ("Сто години самота") и Хорхе Луис Борхес ("Алефът" и "Пиер Менар, автор на Дон Кихот"). Централният персонаж на Фуентес - Фелипе, Ел Сеньор (крал Филип II с елементи от крал Филип III) - е на моменти буквално повторение на Маркесовия полковник Аурелиано Буендия. В безкрайната времева самота и на двамата, в бита им, който никак не отговаря на хора, притежаващи неограничена власт. Разликата е в целите им - ако Буендия, желаейки създаване на живот, справедлив живот, насилва Земното, то Ел Сеньор, искащ да създаде смърт, абсолютен край на несправедливостта, насилва Небесното. И двамата имат благородни цели, но постигат обратното. Докато Маркес трасира историята на Южна Америка - не само Колумбия - в независимост, то Фуентес отива назад във времето - в испанското историческо наследство, върху което, колкото и да искат да го отхвърлят, южноамериканците стъпват; което е тяхна неизбежна "културна матрица". Полковник Буендия е невъзможен без Ел Сеньор. Диалогът с Борхес е по-скрит: ако в "Алефът" възможността за виждане на света изцяло, във всичките му детайли и изяви, е само декларирана, но без никаква описателност, то Фуентес сякаш отговаря на гъделичкащия въпрос, възникващ при четене на Борхес - а какво точно показва алефът на човек? И се получава огромната, неудържима, и трудно разбираема панорама "Terra Nostra" - цялото време, цялото пространство, всички събития, вкл. измислените, всички участници, вкл. фиктивните. Може ли човек да обхване тази огромност и ако може, то може ли да ѝ даде някаква смисленост? Информацията сама по себе си не дава познание, сякаш твърдят Борхес и Фуентес, тя само може да ни затрупа. За да няма съмнение, че този диалог на литературата съществува, в края на романа Буендия и Пиер Менар се появяват в Париж през 1999-а година, наред с куп други вече исторически лица от южноамериканската модерна история, като политически емигранти. Пиер Менар не толкова заради краткото присъствие на Дон Кихот в романа на Фуентес, а по-скоро като Фуентес, "създаващ" Борхес, както Пиер Менар "създава" Сервантес. Както след Сервантес е невъзможно да се създаде равностойно значим текст с историята на Дон Кихот, то също вече е невъзможно, след "Сто години самота", Борхес, "Смъртта на Артемио Круз", да се създаде равностойно значим текст в сферата на магическия реализъм - може само да се амплифицира "старото" с доза ирония. Не да се разказва, а да се доразказва - и това е присъда, издадена от вече подреден канон, от тежестта на времето, под която уважаем критик, сам участвал в подредбата, няма как да приеме прясна творба за по-силна от вече класираните за такива в миналото.

Затворената кръгова история, с нейната повторяема цикличност, е песимистичното виждане на Фуентес - това е концепцията на Боеций, колелото на историята, в която движението е възход до апогея си, последвано от движение надолу до перигея на упадък и оттам - отново нагоре. Фуентес третира по-скоро втората част на този непрестанен кръг, упадъка. Той не може да се спре, не може да се промени, всеки опит да се избегне чрез промяна на обстановка, на отделни елементи, е обречен на неуспех. Това виждане е една от основните причини за критики на романа, която Фуентес е предвидил, понеже неговата собствена критика е несъгласие с доминиращата концепция за вертикално историческо развитие към по-добро - той, на пръв поглед мимоходом, но елегантно отрича доминиращата концепция, доразвивайки прословутата сентенция на Маркс, че в историята трагедията се повтаря като фарс. И фарсът създава отново трагедия, допълва Фуентес, и след това - отново същия кръговрат. Макар и неспоменато изрично, Фуентес работи с виждането, че историята не ни учи на нищо - ако ни учеше, нямаше да повтаряме едни и същи грешки, ако ни учеше, нямаше след "покоряването" на Америка да създадем концентрационни лагери през 20-ти век. Ако историята ни учеше, днешната власт би била по-подготвена за сблъсък с COVID-19, след като исторически знаем - и Фуентес детайлно описва - кризисната точка във феодализма: незаинтересуван и отсъстващ господар е този, довеждащ до кърваво въстание, понеже неговите хамбари са празни, а да са пълни, е задължението му в така да се каже "обществения договор" на средновековието - в случай на година със слаба реколта или друго неблагополучие, да изхрани подопечните си. Според Фуентес, този цивилизационен път е погрешен и търсенето на решение встрани единствено ни сблъсква с културологически непознатото в елементите си, а не по същество: да се избегне несправедливостта на Европа - "Старият свят", първата част от трилогията - е търсене на друго място, в случая Америка, "Новият свят", втората част на трилогията. Но там цари същият ужас и несправедливост, както в Европа. В крайна сметка, цивилизациите в Южна Америка са толкова жестоки и несправедливи, колкото и европейските, но изглеждат, заради непознатите за европееца културни проявления, дори още по-жестоки. Желаещият единствено да има парче земя, което да е безконфликтно негово, без господар, без алчност за повече, без насилие над другите, е убит моментално от инак мирно туземно население, защото нарушава правило, което жертвата дори не подозира, че съществува. "Новият свят" се оказва нов единствено заради чуждостта на културните си практики - Фелипе-Ел Сеньор не приема, че такъв свят изобщо съществува, но като такъв, който трябва да се измисли, фикция, към която да насочи всички несъгласни с неговия необявен проект за край на историята. Дотолкова несъществуващ "нов свят", че Колумб е изпратен - не от Фелипе в романа - на изток, а не на запад, по суша, а не по море, тоест, Колумб е трансформиран в Марко Поло. А в "новия свят", в измислицата, са пратени тези, които искат промяна на упадъчен ред, но в рамките на установените и наследени културни традиции - покорител на "новия свят" е Гузман, в който няма почти нищо от историческите Ернан Кортес или Франсиско Писаро, последните изобщо са неспоменати, но този Гузман, както Колумб, е обърнат обратно на смесица автентични исторически фигури - единият исторически Гузман, Енрике де Гузман и Рибера, от времето на Филип II, е кадърен вицекрал на Сицилия и Неапол, другият, от времето на Филип III, е адмиралът на Испанската армада Алонсо Перес де Гузман и де Зунига, некадърник. Нито един от историческите прототипи няма нищо общо с Америка, но фиктивният Гузман, оригинално бунтар, по своеобразен начин ще синтезира цивилизационните цели на покоряването на Америка: в името на короната, християнството и личното обогатяване. Това е формулировката, изразена от Бернал Диас, който в романа също не е споменат. И Фелипе-Ел Сеньор ще заличи Гузман, цял живот служещ на короната, със заявлението, че изобщо не го познава - това не е лично отмъщение, а действие в името на радикалното желание за смърт у Фелипе.

Фуентес критикува избран цивилизационен - исторически - път: всички опити за реформа пропадат, защото по тази пътека това е невъзможно, в тези цивилизационни параметри опитът да се стори добро винаги стига до брутално насилие. Фелипе-Ел Сеньор иска да постигне тотална смърт, цивилизационна смърт, край на историята. Край на историята като такова цивилизационно направление. Това е неговият максимум - той няма виждане за друг път, но, вероятно, тоталният край на тази цивилизация ще отвори път за друго направление. Доколкото това виждане е силно амбициозно, то някак изисква друг проект - и тук Фуентес не може да предложи такъв или поне не убедително. Критиката му на цивилизационната ни посока е силна - поредица от криви огледала, в които, макар и всичко да се обръща обратно непрекъснато, то също така всичко непрекъснато се повтаря и обречеността на този проект е именно в огледалността: доведена до своето съвършенство, тя е наказанието за Дон Жуан да прекара живота си в безкрайна копулация в стая изцяло от огледала - затворник на собствената си личност всъщност. Безкрайно повторение на едно и също, което наблюдаваш същевременно, превръщайки в гротеска този вид съществуване. Единственият начин да се излезе от кръговрата е тотална анихилация, край на историята. В този смисъл Фуентес някак предвижда и осмива злополучното съчинение на Франсис Фукуяма.

Основанието за критика на концепцията на Фуентес иде, според мен, основно от противопоставения проект за триада. Триадата е третата отчетлива линия в романа: трилогия, съставена от "Старият свят", "Новият свят", и "Следващият свят", която същевременно е времевата триада - минало, настояще, бъдеще, на моменти изразена чрез някак паралелните като сюжетна линия трима братя, и аналитичната критика на единичното и двоичното - сингуларността на властта, но и на монотеизма, двуполюсното манихейство на добро и зло, аз и Другия, мъжа и жената, Европа и Америка. На единичното му липсва балансиращ контрапункт, даващ база за усъмняване в правилност и възможност за корекция, двоичното вкарва и повтаря до безкрайност борбата за превъзходство, братоубийството, и в него желанието за добро непрекъснато се изражда в жестокост и злина. Триадата изглежда да е другият път за Фуентес, но концепцията му е първо трудна за следване, и второ - непрекъснато пропада и остава незащитена, даже неформулирана докрай.

Трудна за следване заради непрекъснатите трансформации на персонажите и неяснота кои от тях са централни в романа. Понякога Фелипе е част от триадата - но в същото време тримата братя са други, узурпатори, "копелета". Трима братя, но много често са двама плюс сестра - които са едновременно биологични братя, но и съвсем различни хора, побратимени чрез приятелство. А трансформациите на единия брат в сестра също не свършват до тук - сестра-любовница-майка-убийца. Наративността така завива обратно към игра в рамките на магическия реализъм, в литературното, а не във философското - тази амбивалентност е в ущърб на философско-цивилизационната критика, която изглежда по-важна цел на Фуентес. Критика, която обхваща религиозните постановки на "стария" и "новия" свят, на основополагащите цивилизационни митове в Библията и до-колумбова Америка - първичният грях, Каин и Авел, Кетцалкоатъл и антипода му (и както с всички други персонажи в романа, този антипод е едновременно другото проявление на Кетцалкоатъл - Змеят с изумрудени пера - и врага и съперник Тескатлипока). Ако все пак става ясно коя е според Фуентес пропуснатата цивилизационна пътека - възможността за обединение на трите религии на книгата, Юдаизъм, Християнство и Ислям, в Иберия, където исторически се срещат, но влизат в унищожителен конфликт - то защитата на триадата като устойчива балансирана концепция непрекъснато пропада или в единичното, или в двоичното. Фуентес не успява да представи убедителен вариант на триада - ако времевата алегория е наративно блестяща: тримата братя могат да съществуват единствена когато само един от тях е буден, а другите двама спят (миналото съществува само когато настоящето и бъдещето "спят" и така нататък), то за цивилизационна промяна това е недостатъчно и неразличимо от доминиращото ни разбиране. Ако симпатиите между един брат и останалите двама са убедително валидизиране на Другия, то е неубедително за друг цивилизационен път, доколкото всеки един от братята е силно способен на насилие и не непременно (в разните си инкарнации) действащ в приемлив унисон с останалите, а по-скоро срещу тях. Като махнем настрана неуютната "пропаганда" на инцест в трансформациите на третия брат в жена-сестра-майка-любовница, то триадата остава неустойчива така - веднага възниква съперничество за любовта на тази жена между останалите двама братя, което дори идилията на първобитна комуналност не унищожава. Най-сетне, романът завършва в сексуална оргия между двама от братята - в случая, Фелипе и жената. Този финал изглежда да е кулминацията на модела в алегоричен вид за друг цивилизационен път: синтез на триадата, заложена в християнството - Отец, Син, и Свети дух - в единство, в сингуларност чрез сексуалния акт, толкова всеобхватен и дълбок, че в него непрекъснато се преливат мъжкото и женското, разменят ролите си, опознават се тотално, и евентуално третият елемент ще е резултатът от акта, детето им. Но не се появява този трети елемент в наратива, дори като перспектива - актът остава по-скоро хедонистичен, от една страна, и единствено двоичен, от друга. Двоичен, с възможност за единство - "аз" се превръщам в "другия", ставаме едно, не три. Триадата не се осъществява, но поради очевидното познание и представяне на различни интелектуални концепции у Фуентес, почти неминуемо изниква нов въпрос - а не е ли финалното "решение" на автора посочване на опасност от реализация на друга грешна цивилизационна посока? Защото финалът доста силно напомня на "разтварянето" на личността в "океана" "колективно безсъзнателно" на Карл Густав Юнг, в чийто комфорт изчезва абсолютно мярката за добро и зло, отговорност и вина, настъпва "разпад на човешкото в екстремни условия", както пък ни описва Луи-Фердинан Селин. Ако в погрешната ни цивилизационна посока непрекъснато творим зло, искайки добро, но поне осъзнаваме собственото си зло, то в посоката, очертана от Юнг, няма добро и зло, няма какво да осъзнаваме, защото не правим абсолютно нищо - дори когато унищожаваме - понеже нямаме мярка не даже за моралност, а за действие. Към такъв извод води завършекът на "Terra Nostra", където е достатъчно само сливането на двоичното в едно, в "океан" - някакъв резултат от това сливане не се предвижда, дете не фигурира в сливането дори като идея, триадата не се постига - а авторският замисъл вероятно е да се постигне. Незащитена концепция, провал... или най-малкото, провал на Боеций, понеже Фуентес, в духа на Борхесовия Пиер Менар, "написва" Боеций именно в преокупацията му с 1-3.

На пръв поглед излиза така. И критиката реагира в този дух... Не смятам - първо, провал на концепция още не значи слаба книга и още по-малко слаба литература. Второ, никак не може да е сигурен човек, че наистина е уловил пластовете на толкова амбициозен проект и още по-малко, че ги е разгадал наистина. Без това вече отиваме в доволно примитивна оценъчност - ако ми харесва прочетеното, то е велико, ако не ми харесва, ако ми е трудно да го следвам, то е провал. Търсенето на решение на цивилизационно ниво не е просто начинание и такова е по-скоро обречено на неуспех - няма нужда да се отива по-далеч от Маркс-Ленин като пример: този проект с "научно, закономерно, обективно ясно и абсолютно валидно" решение пропадна отдавна и съвсем безславно. И точно според Фуентес - желаейки добро, този проект непрекъснато създава зло. Насилвайки и Земното, и Небесното - Буендия и Фелипе в синтез. На пръв поглед, алтернативата му - абсолютна информационна достъпност и свобода - довежда до проблема с Алефът: няма разлика между реално и фиктивно, между истина и измислица, между факт и мит, и ние избираме тривиалното гъделичкане пред познанието. По-интересно ни е да знаем колко голям е станал гъзът на Ким Кардашян пред това да научим какво критикува Фуентес чрез персонажа Гузман - абсолютната достъпност на информация създава вселена от образи чрез криви огледала, което все пак ни оставя при пещерняците, наблюдаващи сенките на Платон. Не съм на мнение, че роман, имащ силата да покаже тези ни слабости, е неуспех и провал - напротив, това е блестяща творба. Тя обаче иска сериозно четене, повече от едно четене, силно замисляне - което класически е целта на високата литература. В този смисъл Фуентес достига - от и в името на цялото литературно течение магически реализъм - концептуалната цел на класическата гръцка литература: катарзисното разтърсване на читателя. И в този дух "Terra Nostra" дори се явява своеобразна критика, предричаща тъжното увяхване на постмодернизма - играта на деконструкция така и не доведе никого до катарзис, не създаде произведение на такова ниво и това е заложено програмно: деконструкцията е антитезис на конструкцията, по Фуентес - пътя надолу, упадъка в порочния исторически кръговрат. Все пак през 1975-та година постмодернизмът е извисяващият се нагоре... и точно Фуентес няма как да е пропуснал това, още повече като живеещ в "гнездото" му. А в момента имаме COVID-19 и цивилизацията ни се лута в кръга от грешки и търсене на решения... за връщане в познатото "нормално" от преди два месеца, тоест, в това, довело ни до сегашния блокаж... историята на нищо не ни учи, Фуентес е прав... та с кой самолет, викате, критиците му ще отидат да "плюят на гроба му" (леко да перефразирам Борис Виан, че да се покажа начетен...) или, както Фуентесовите Марко Поло, Санчо Панса и Дон Жуан, ще се отправят пешачката в обратната посока, разказвайки ни, че са Дон Кихот, повтаряйки до безконечност уморения си акт, амплифициран от безброй нарцистични криви огледала)? Пробвайте... Terra Nostra, нашият свят, нашата земя.

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.05.2020, № 5 (246)