ВЪЗРОЖДЕНСКОТО УЧИЛИЩНО "ЗАКОНОДАТЕЛСТВО"

Вера Бонева

web

Модерното общество е подредено според правилата на писаното право - на конституциите, законите и наредбите, прокламирани от овластени институции на законодателната или изпълнителна власт. В този смисъл процесът на широко навлизане във възрожденското ежедневие на писани норми, характерен за втората и третата четвърт на ХІХ век, представлява несъмнен знак за ускорената модернизация на българското публично битие. Значим обем от въпросните норми е свързан с регулирането на обществените отношения в образователната система. Изработени и утвърдени от общинските елити в различни села или градове, устройствените документи, регулиращи учебното дело в съответното селище, се явяват съществен компонент на плодотворните усилия на предосвобожденските дейци за съграждане и поддържане на продуктивни и устойчиви образователни институции (Бойчева 1982; Димитров 1987: 116-122; Христов 1973: 134-145).

Приемайки горните съждения като изходна теза на настоящия изследователски обзор, си позволявам да начена анализа на описаните в края на текста 16 документални източника след три предварителни уговорки.

Първо. Изворите, обект на настоящата историописна интерпретация, не включват в своя обем всички запазени възрожденски устави/правилници на училища. Както личи от приложения списък, подборът е осъществен най-вече с оглед по-широка представителност на източниковия материал. Предпочетени са текстове, произхождащи от различни по тип и по географски ареал селища, както и документи, представящи статута на различни видове и степени училища.

Второ. Обект на изследователския анализ са общите правила и принципи, залегнали във въпросните устройствени документи. С оглед на това, историописната реконструкция се осъществява предимно по мисловните правила на синтеза. Избегнати са многобройни позовавания върху конкретни обстоятелства, свързани с развоя на учебното дело в отделните селища.

Трето. Лишен от претенция за вездесъщие, настоящият изследователски опит е ангажиран колкото с проблема за устрояване и стабилизиране на възрожденската училищна мрежа, толкова и с по-общата тема за осъщественото през ХІХ век институционално преподреждане на българското публично пространство по правилата на Модерността.

* * *

Най-ранните училищни правилници¹ се появяват във възрожденското общество през втората половина на 30-те и първата половина на 40-те години на ХІХ век. Те са резултат от постъпателното утвърждаване на взаимното училище. Част от тях - като правилника на Копривщенското взаимно училище за учебната 1837/38 г. - съдържат подробно описание на специфичния вътрешен ред, присъщ на споменатия тип училище (Доросиев 1926: 304-310). От по-различен тип е правилникът на Габровското взаимно училище, въведен от учителя Цвятко Самарджиев на 1 септември 1843 г. В него са описани само най-общите задължения на учениците. Откроена е фигурата на педагога, а гаранциите за спазването на училищния ред са обвързани с евангелските принципи и моралните норми (Попгеоргиев 1907: 385-387).

С усъвършенстването на училищните практики правилниците обновяват формата и съдържанието си, като неотклонно се доближават до модела на модерния нормативен акт. Разделят се на глави и параграфи. Някои се снабдяват с преамбюл, чрез който се огласяват по-общите възгледи на "законодателното тяло", прокламирало съответния документ, или се заявяват целите на конкретното образователно средище. Повелителната форма и разпоредителният тон припомнят безалтернативността на формулираните в отделните параграфи правила. Включените в някои училищни правилници наказателни постановления демонстрират готовността на училищните управи и на общинските власти да поддържат въведения в образователните учреждения ред дори и с нелицеприятните средства на наказанието. (Длъжности на учениците, учителите и настоятелите в Шумненските учебни заведения [1860]. Вж. Блъсков 1907: 148-152).

В повечето от визираните правилници, след въвеждащите части и/или параграфи, е направено кратко описание на училището, предмет на регулиране със съответния нормативен акт. Например Уставът на Плевенското училище посочва, че то включва в структурата си "две отделения" - "горно" и "долно", във всяко от които преподават по двама или трима учители (Устав1993: 131-142). Пак във въвеждащ порядък Уставът на българското училище в Галац постановява, че въпросното просветно учреждение е създадено от българската община в Галац и се "поддържа" финансово от нея (Устав 1994: 135). По-обща е формулировката, свързана с финансирането на софийското училище, намерила място в устава му от 1857 г. Там е отбелязано следното: "Училището се съдържа от доброволни пожертвования на гражданите и [на] други ревнители за отечественото образование." По-нататък обаче изрично е посочено, че "училището, като народно, ще се нахожда под настоятелството на народните представители, т.е. градските кметове и училищните настоятели, избрани от гражданите." (Извлечение 1858). Както личи, съставителите на възрожденските училищни правилници не пропускат да посочат изрично коя е институцията, овластена да управлява създадените по различно време светски училища. Макар и в по-едър план тези правилници визират и източниците на средства за поддържане на учебните заведения. Отсъствието на детайлни постановления за механизмите и източниците на финансиране на образователните учреждения в отделните селища е логично с оглед на факта, че разрешаването на този проблем е от прерогативите на общинските управи и на настоятелствата. Той само в косвен порядък засяга хода на обучението в отделните училища и затова не подлежи на стриктно регламентиране в правилниците (Радкова 2004: 537-540). А и за нароилите се в нишите на относително дефанзивната образователна политика на османската власт новобългарски просветни институции, не ще да е било съвсем "здравословно" да декларират публично иначе стриктно отчитаните средства, овеществили само за няколко десетилетия общобългарското тежнение по всеобща грамотност.

Почти всички училищни правилници отделят подобаващо място на правомощията на обществените органи, натоварени от местните общини да отговарят за учебното дело (Бойчева 1982). В повечето селища въпросните органи носят името училищни настоятелства (Търново, София, Плевен, Шумен). В Русе учебното дело се направлява от "епитропи". В Болградската гимназия - от "попечителен комитет". В с. Градец, Котленско - от "надзиратели". Независимо от локалните особености в именуването, училищните настоятелства в различните български селища имат близък по тип и характер статус. По правило те се избират всяка година от съответната община. Пак пред общината в края на мандата си настоятелите отчитат административните и финансови резултати от дейността си. "Училищните настоятели <...> - пише в училищния правилник на Шуменската община - ще имат пълновластие да наглядват на Шуменските училища, тъй, щото [те] всякоги да бъдат в добър порядък, и ще имат всякоги грижа да ги снабдяват, колкото е възможно, с всичко, що е нужно и потребно за доброто издържавание и напредувание на тия учебни заведения." (Длъжности 1907: 156).

В конкретен план основните функции на училищните настоятелства се свеждат до следното - подбор на кадровия състав на училищния колектив и сключване на договори с всеки учител поотделно; контрол за начина, по който учителите изпълняват задълженията си без пряка намеса в съдържанието и организацията на учебния процес; редовно изплащане на учителските заплати; грижа за състоянието на училищната сграда и за отоплението й през зимните месеци. В някои от училищните правилници е залегнал ангажиментът на настоятелите да подсигуряват учебния процес с необходимите учебници и помагала (Устав 1993: 134). Сред правомощията на търновските училищни настоятели се откроява задължението им да следят за стриктното спазване на училищния устав и да определят състава на учителския съвет - орган, натоварен с педагогическото ръководство на училищата в старата столица (Устав 1874).

"Учителите са длъжни да учат децата [на] работи добри и полезни и трябва добросъвестно да изпълняват своя дълг. [Трябва] да си вършат работата здраво и чисто, да прилежават да научат учениците си [на] онова, що тий знаят, та така да излязат прави и пред Бога, и пред человеците, които са ги обвервали да им препоръчат децата [си] да ги учат." (Училищен правилник на Копривщенското училище. Вж. Доросиев 1926: 10). Цитираната разпоредба е част от устава на копривщенското училище. Поставеният в нея акцент върху моралния дълг на учителя е несъмнен приоритет на възрожденската ценностна система. Пределно конкретни и взискателни към работата на педагозите, общинските управи влагат в училищните устави разнородни задължения за тези, на които са поверили образованието на децата си (Даскалова 1997: 78-158).

Основна част от ангажиментите на учителите са свързани с учебния процес. От тях се изисква да преподават добросъвестно в определените им часове и старателно да водят учебната документация (Обявление 1924; Устав ІІВ 622 б.г.; Устав 1874). В края на всяка учебна година учителите трябва да организират публични изпити, на които питомците им да демонстрират своите знания. Резултатите от изпитите се документират в специален "каталог, който показва степента на нравственото и умственото състояние на всеки ученик." (Устав 1993: 135). Ежедневният контрол на реда и дисциплината в училището също е ангажимент на педагозите, които трябва периодически да информират настоятелството и родителите за появили се текущи проблеми или за общия ход на училищните дела.

Учителите са задължени да се отнасят с учениците справедливо - да стимулират старателните и да наказват немирниците и ленивците (Училищен 1926: 11). В много от правилниците е отбелязано, че учителите нямат право да "употребяват хулителни и безпътни речи" пред своите питомци (Обявление 1924). "Въобще учителите са длъжни да си служат повечето с морални средства - пише в устава на самоковското училище, - за да въздигнат учителския си авторитет и да спечелят влияние над учениците." (Устав за управлението на Самоковското мъжко училище, 15 септември 1876. Вж. Станимиров 1907: 1072). Забраната за физически наказания в някои от случаите е допустимо да се заобиколи, но само като крайна мярка. "Биенето с пръчка трябва да се употребява само след дълги съвети и изобличения. Учителят, който наказва с пръчка, трябва да управлява гнева си, за да не би да удари виноватия на лошо място и да не му изрече някои неприлични думи." (Станимиров 1907: 1072).

В съответствие с доминиращите обществени нагласи, възрожденските учители са натоварени и с ред извънучилищни задължения. Те трябва "да присъстват в неделните и празнични дни на общата молитва в божествените храмове и след отпуск да пригледват дали всички ученици са били там заедно с тях." (Устав 1993: 135). Извън споменатото задължение, на учителите в самоковското училище е препоръчано "да упражняват учениците по време на междучасие в гимнастика" (Станимиров 1907: 1072). Русенските общинари изискват назначените в училището им педагози да не са месят в "гражданските работи". Подобно е положението и в с. Градец. Правилникът на тамошното училище постановява следното: "Учителят няма право да се меси в никаква обща работа, защото от това се развалят способностите и правата му." (Общи 1859). Мотивът за въвеждане на последното ограничение е формулиран твърде произволно, при все това разпоредбата за ненамеса на учителите в "общите работи" е повече от сериозна. Доколко обаче тя е спазвана - това е друг въпрос. Както е известно, именно възрожденското учителство изнася на плещите си най-съществената тежест на всички основни национални инициативи - просветни, църковни, политически.

С морализаторски оттенък са и част от по-общите изисквания спрямо учителското поведение. Например русенските даскали са задължени да не ходят на "неприлични места" и да не се занимават с "неприлични работи и игри" (Обявление 1924). В някои от правилниците изрично са забранени злословенията от страна на учителите по адрес на колеги или граждани (Длъжности 1907: 154). Другаде е препоръчано отношенията в педагогическия колектив да се отличават "със съвършена любов и съгласие" (Устав 1993: 135). В духа на традиционната сдържаност, присъща на възрожденския обществен морал, на самоковските учители е препоръчано "да пазят най-голяма строгост, за да не съблазняват учениците чрез делата си или чрез взаимните си разговори." (Станимиров 1907: 1072).

Сред изискванията към учителите се откроява задължението им да се отдават изцяло на своята професия, без да се ангажират с други допълнителни занимания. Забранено е преподаването на частни уроци от педагози, които са наети на работа от съответните селски или градски управи. В това отношение изключително стриктни са постановленията, записани в Устава на българските училища в Разградско окръжие: "Всякой учител ще бъде исключително учител само. Той не бива да са занимава в дюкенджилък, нито да има друга някоя работа, която ще го принуждава да остава учениците непрегледвани. Никой учител не бива да има частни уроци със заплата, нито да съставя клас от частни лица <...>. Първата и самата [негова] длъжност е да гледа учениците, за които му са плаща от местната община." (Устав 1872).

Уставът на търновските градски училища предписва, че в отделните учебни заведения трябва да се води няколко типа документация. Главният учител води книга, отчитаща работата на всички подчинени нему педагози. Отделно, редовите "учители и учителките от главните училища държат месечен разпис - всеки по своите предмети" (Устав 1874). Извън описаните документи, учителите водят присъствени книги за учениците, както и бележки за успеха и поведението на всеки учител. Констатираното увлечение на търновските училищни "законодатели" по максимално пространно документиране на учебния процес представлява безспорен знак за формирането на държавническо чувство у българските регионални елити.

През 60-те и 70-те години на ХІХ век в пределите на възрожденската училищна система се оформя статута на главния учител. В по-големите училища или в селищата с няколко учебни заведения нему е вменено задължението да поддържа контакти с настоятелите и/или общинските лидери. Той отговаря за организацията и качеството на учебния процес (Устав ІІВ 622 б.г.; Устав 1874). Параграф 3 от Главните правила за управлението на Софийското общонародно българско училище от 8 септември 1859 натоварва главния учител с широка власт - не само в класното, но и във взаимното училище: "Училището по учебната част ще се управлява от главнийт учител, по нарежданието на когото ще следуват и другите учители у взаимоучилището и ще му се покоряват у всичко без прекословие." (Попгеоргиев 1907:391-393). В самоковското училище главният учител е назован "управител" (Станимиров 1907: 1072). А в Болградската гимназия направо е въведена институцията на училищния директор (Българско 1858:185). В добре организираните училища вътрешният ред се поддържа от дежурен учител. За училищната библиотека и училищната книгопродавница (там където ги има) се грижи специално определен педагог, който носи материална отговорност за съответните библиографски единици, както и морален ангажимент да осигурява достъп на учениците до необходимите книжовни източници.

Най-пространни и детайлно разгърнати са онези части на училищните правилници, в които се поясняват задълженията на учениците. Извън основното си задължение да посещават редовно учебните занятия, питомците на класните и взаимни училища са натоварени и с допълнителни обществени очаквания - да се отнасят почтително към учителите и към всички възрастни, да бъдат кротки и "благочинни" в училище и на улицата, да проявяват старателност при усвояване на учебния материал. Не се допускат изключения от изричната разпоредба учениците да присъстват на общите училищни молитви и на празничните църковни служби в града или в селото. Учениците подлежат на ежегодни публични изпити, чието успешно полагане е основно условие за преминаване в по-горен клас.

Училищните правилници изобилстват с ограничителни постановления по отношение поведението на учениците извън учебните занятия. Уставът на плевенското училище забранява на тамошните ученици да имат "сношение с деца вънкашни, развратни и безделни". Пак там е разпоредено следното: "Всяка лъжа, клевета, псувание или каквото и да е нападение на един ученик към друг са подчинени под наказание." (Устав 1993: 136-137). Не по-малко строги са габровските училищни "законодатели". Те не разрешават на учениците "да се събират деня и нощя да правят банди, да пиянствуват и да пеят неприлични на званието им или запретени песни". В цитирания правилник е записана и една любопитна забрана, подсказваща наличие на оръжие в много от домовете на привидно лоялните поданици на султана. "Строго се запретява на учениците - пише в дисциплинарния правилник на габровското училище за 1873 г. - да държат у себе си каквото и да е оръжие, барут и други опасни предмети; тъй също им се забранява да ходят по къра и да гърмят." (Правила за учениците в Габровското училище [1873]. Вж. Каролев 1926: 93-96).

Неизпълнението на ограничителните постановления на правилниците предпоставя прилагането на наказателни мерки по отношение на учениците. Дори и в най-ранните документи от този тип, регулиращи вътрешния ред във взаимните училища, са предвидени наказания за ученици, които не посещават редовно училището или не се съобразяват с волята на учителя (Училищен правилник на Габровското училище [1 септември 1843. Вж. Попгеоргиев 1907: 386). "Всички человечески дела - пише в устава на плевенското училище - могат се раздели въобще на добри и лоши. Добрите се награждават, а лошите - наказват. Но наказанието на всичките не трябва да е все еднакво, а съразмерно с причината." По-нататък "законодателят" разделя лошите дела на "вини и погрешки" и предвижда "вините" да се наказват с "бой в присъствие на училищното настоятелство или с изпъждание от училището", а "погрешките" - със съвети (Устав 1993: 137). По аналогичен начин са поставени нещата и в шуменското училище, чиито правилник предвижда бой с "пръчки по гърба" - от 4 до 30 удара в зависимост от степента на прегрешението. По-широкото въображение на шуменските общински лидери е предвидило и други форми на наказване на учениците - лишаване от храна за един ден, затваряне в тъмница, заплюване от съучениците си, "начерняне" на лицето, "изпъждане" от училище (Длъжности на учениците, учителите и настоятелите в Шумненските учебни заведения [1860]. Вж. Блъсков 1907: 148-152). Изброените физически наказания не са присъщи на мнозинството училища. Това важи с особена сила за последните предосвобожденски години, когато административното ръководство на училищната мрежа е поето от Българската екзархия.

Възрожденските училищни правилници натоварват с определени морални ангажименти и родителите. Настоятелите ги задължават да изпращат децата си в училище чисти и спретнати. Някои общински управи изискват учителите ежемесечно да дават на родителите "отчети" за успеха и поведението на синовете или дъщерите им. Габровските училищни "закони" предвиждат при постъпването на ученика в училището родителите да му дават "запис", удостоверяващ, че "ученикът непременно ще изстои в училището, додето свърши определената наука; инак ученикът не е приет." (Училищни закони [на Габровското училище за учебната 1868/69 година]. Вж. Каролев 1926: 87). Цитираната разпоредба подсигурява - поне частично - училищното ръководство от риска част от питомците на съответното образователно учреждение да прекъснат обучението си посред учената година и с това да объркат и училищния ред, и плановете на местните власти.

По изключение, някои училищни правилници съдържат разгърнато описание на степените и формите на учебния процес (Общи 1859; Устав 1993: 138-140). В повечето случаи обаче споменатата материя не е предмет на третиране в устройствените документи на училищата, тъй като образователното съдържание е в плътна зависимост от подготовката на съответния учител, а както е известно, възрожденските педагози рядко се задържат дълго време в едно селище (Генчев 1991: 148-156; Димитров 1987: 129-141).

Макар и в най-общ порядък възрожденското училищно "законодателство" регламентира и разпределението на занятията в рамките на работния ден и на учебната година. Прави впечатление, че ученици и учители са ангажирани с учебна дейност както сутрин, така и следобед. Общата им дневна заетост е между 6 и 8 часа, като в обедните часове се предвижда почивка. Началният час на занятията варира в зависимост от сезона - през есенно-зимните месеци часовете започват по-късно, заради необходимостта по-пълноценно да се използва осветената част от деня (Общи 1859; Устав 1993; Устав 1874). Учебната седмица е с продължителност от шест дни. Почива се в неделя и на големите църковни празници. Ваканциите са относително кратки - по две седмици през зимата и през лятото. Едно най-общо изчисление показва, че възрожденските ученици и учители са заети с учебна дейност между 220 и 240 дни в годината. Тази заетост, съчетана със строгите предосвобожденски обществени нрави, създава възможност за относително пълноценно усвояване на разнородното и обемно учебно съдържание, заложено в тогавашните "образователни стандарти".

В качеството си на публично-правни актове училищните правилници са популяризирани по немногобройните канали на възрожденските обществени комуникации. След оповестяването им пред местната общественост, голяма част от въпросните документи се публикуват на страниците на периодичния печат. Някои по-амбициозни настоятели - като свищовските общински лидери - отпечатват училищния устав в отделна брошура (Устав ІІВ 622 б.г.). Ведно с това, учителите от време на време препрочитат пред своите питомци онези откъси от училищните правилници, които регламентират задълженията на учениците и предписват конкретни наказания за евентуалното рушене на реда. Пак по инициатива на педагозите се осъществяват периодически актуализации на писаните училищни норми, а заседавалите през последното предосвобожденско десетилетие учителски събори дават тласък на тенденцията за унифициране на училищното "законодателство" в национален план (Тонев 1982). Макар и свързана само с един от параметрите на възрожденската публичност, споменатата тенденция представлява съществен фактически израз на реалното обвързване на българското общество с модерните публично-правни норми.

* * *

"Без ред и без определен вървеж, [както] на всички е познато, че нищо - нито общо, нито частно - нещо може да си постигне истинната цел. Туй, прочее, усетихме и ние за нареждението и напреднуванието на тукашното Народно училище, което, за да постигне желаната си цел, съставихме настоящия устав със склоняванието и одобрението на всичките членове на обществото." (Устав 1993: 131). Цитираното съждение е поставено в преамбюла на Устава на Плевенското българско училище, утвърден от тамошните общински лидери на 1 юли 1873 г. От този устав, както и от десетките аналогични поучително-разпоредителни текстове, функциониращи в пределите на възрожденската публичност, вее подчертана готовност обществените дела да се регулират с правилата на писаното право. Съзнавайки ясно повратността на своите модернизационни образователни начинания, националният ни елит от втората и третата четвърт на ХІХ век не само отдава предпочитание на възприетите в европейското културно пространство форми на организация на учебното дело, но и създава работещи механизми за контрол и регулация на своите новосъградени взаимни и класни училища. Чрез десетки "нормативни" документи, носещи претенциозни имена - устав, правилник, законник, наредба - общински управници и училищни настоятели чертаят типологията на йерархиите и субординациите, присъщи на модерните масови просветни институции. Същинската значимост на текстовете, предмет на настоящия обзор, се измерва както с устойчивостта на конструираната през последните предосвобожденски десетилетия училищна мрежа, така и с продуктивността на протодържавната амбиция на възрожденския социален елит да твори модерни самовъзпроизвеждащи се културни и образователни учреждения.

БЕЛЕЖКИ

^1. Оттук нататък, когато имам предвид цялата група визирани устройствени документи, работя с термина училищни правилници. Той е адекватен на съвременната терминология и в този смисъл най-точно отразява съдържанието и обществените функции на въпросните документи. В случаите, когато споменавам конкретен училищен правилник, използвам името, дадено му от неговите създатели. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

І. Източници

Блъсков 1907: Блъсков, Илия. Материал по историята на нашето възраждане. Град Шумен. Шумен, 1907.

Българско 1858: Българско средоточно училище в Болград. [Разпоредба на] княз Николай Конаки-Богориди, каймакам на Молдавското княжество. 10 юни 1858. // Български книжици, г. І, юли 1858, [кн. 13].

Доросиев 1926: Доросиев, Лука. Материали за изучаване на учебното дело в България. Кн. І. Нашите класни, средни и специални училища преди Освобождението. София, 1926.

Извлечение 1858: Извлечение из Устава на Софийското българско училище. // Цариградски вестник, г. VІІІ, бр. 361 от 11 януари 1858.

Каролев 1926: Каролев, Райчо. Материали за изучаване на учебното дело в България. Книга V. История на Габровското училище. София, 1926.

Общи 1859: Общи правила на Градешкото българско училище. // Цариградски вестник, г. ІХ, бр. 437 и 438, от 27 юни и 4 юли 1859.

Обявление 1924: Обявление [за задълженията на българските учители в Русе, 1855]. // Църковен архив. Кн. І-ІІ. Стъкмил Димитър Мишев. София, 1924.

Попгеоргиев 1907: Попгеоргиев, Й. Документи по учебното дело във Враца, Градец, Елена, Габрово, Разград, София, Сливен и Шумен. // Училищен преглед, г. ХІІ, 1907, кн. 4.

Станимиров 1907: Станимиров, Ст. Из историята на Самоковско-Рилското богословско училище. // Училищен преглед, г. ХІІ, 1907, кн. 10.

Устав 1872: Устав за българските училища в Разградското окръжие. // Право, г. VІ, бр. 51 от 28 февруари 1872.

Устав 1874: Устав на търновските градски училища. // Източно време, г. І, бр. 39 от 9 ноември 1874.

Устав 1993: Устав на Плевенското българско училище [1873]. // Михаил Грънчаров. Учебното дело в Плевен и Плевенския край през Възраждането. Плевен, 1993.

Устав 1994: Устав на българското народно училище в Галац [1869]. // Българите в Румъния ХVІІ-ХІХ век. Документи и материали. София, 1994.

Устав ІІВ 622 б.г.: Устав на Свищовската черковна община [и] Устав на училищното настоятелство. [Русе, б.г.]. // НБКМ-БИА, ІІВ 622.

ІІ. Интерпретативни съчинения

Бойчева 1982: Бойчева, Вера. Училищните настоятелства през Възраждането. // България 1300. Институции и държавна традиция. Т. 2. София, 1982.

Генчев 1991:Генчев, Николай.Българска възрожденска интелигенция. София, 1991.

Даскалова 1997: Даскалова, Красимира.Българският учител през Възраждането. София, 1997.

Димитров 1987: Димитров, Ангел. Училището, прогресът и националната революция. Българското училище през Възраждането. София, 1987.

Доросиев 1926: Доросиев, Лука. Учебното дело в Копривщица преди Освобождението. // Юбилеен сборник по миналото на Копривщица. София, 1926.

Радкова 2004: Радкова, Румяна. Новобългарското училище като културен и обществен феномен. // История на българите. Том ІІ. Късно средновековие и Възраждане. София, 2004.

Тонев 1982: Тонев, Велко. Учителските събори през Възраждането. //България 1300. Институции и държавна традиция. Т. 2. София, 1982.

Христов 1973: Христов, Христо.Българските общини през Възраждането. София, 1973.

© Вера Бонева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.11.2007, № 11 (96)