|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
НИКОЛАЙ РАЙНОВ: ЕДНА МИСТИЧНА МАЛТИЙСКА СЛЕДА В БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРАВера Бонева
От всички белези на стъпки по пътя, Николай Райнов "Човекът и образът му"1 "За другите моя живот не е любопитен; живот като всеки друг. Много противоречия ме срещаха. Родих се в Кесарево, а в документа ми пише София; учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха: мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека." Тези, звучащи като изповед на премъдър старец, думи са част от кратък автобиографичен ескиз, публикуван от Николай Райнов (1889-1954) в алманаха "Жътва" през 1922 г. в качеството му на спорен, но влиятелен и продуктивен писател и художник, посрещнал Христовата си възраст като главен библиотекар на Пловдивската народна библиотека. Преди да се установи за три години в Пловдив, творецът е придобил своето богословско и художествено образование в София, сам е изучил основните живи и мъртви европейски езици, ословесил е във въздействени текстове всекидневните срещи със смъртта в качеството си на военен кореспондент по фронтовете на Първата световна война, издал е първите си девет книги, осъществил е бленуваното от детските си години пътешествие из Египет, Сирия, Палестина, Мала Азия, създал е семейство и се е сдобил с двамата си сина - Богомил (1919-2007) и Боян (1921-2005). Надмогвайки усилното за мнозинството европейци оскъдно следвоенно време, в средата на 20-те години авторът получава шанс да специализира изкуство в Париж, но изгубва съпругата си Диана (1927 г.), която си остава непрежалимата невидима спътница на все по-мистично настройващия се творец до края на земните му дни. След завръщането си от Париж Николай Райнов е назначен за преподавател по история на изкуството в Художествената академия в София, където работи като редовен професор до 1950 г. Академичната му кариера включва дописно членство в Българския археологически институт, редовно членство в Българската академия на науките и кратко директорство на Института за литература към БАН при основаването му в периода 1948-1949.
"Изкуство и стил" Под това заглавие в първата годишнина на списание "Везни" (1919-1920) излиза кратка теоретична статия на Николай Райнов. "Изкуството е творчески път - пише авторът, - изразяващ състоянията на голата Душа. Няма "чисти" и "приложни" изкуства. Има Изкуство и... вестник. <...> Развоят на изкуството е движение на художествения идеал и на художествения израз. Стил наричаме творческия път, що свързва художествения идеал и художествения израз чрез съществени признаци на творческа продукция. Безстилното творчество е безсилно творчество; то ще мъкне крила по земята, без да стигне кога и да е мъката на човешкия пъкъл и съзерцанието на човешкия рай: то ще подражава, без да преобразява великолепните късове на Бога, що му връчва природата по пътя на окото, ръката и главно - душата." Дефинирани с пронизителна яснота и всеобемащо широкомерие, цитираните концепти присъстват в модернистичния дискурс на отминалия ХХ век със силата на заклинанието и с неоспоримостта на аксиомата. Без да изчерпват всички възможни елементи и прочити на паралела изкуство/стил, цитираните Николай-Райнови думи очертават една колкото невидима, толкова и неразградима ос, около която през десетилетията на неизтощимо творческо горене най-продуктивният български писател подрежда образи, символи, сюжети, митове. Прикован като Прометей към своята работна маса, затрупан с книги и вторачен в търсене на универсални (хипо)тези за трудното съ-битие на Човека и Бога, Николай Райнов създава творби в практически всички фикционални словесни жанрове - белетристика, поезия, драма. Успоредно с това той е автор на деветтомна литературнокритическа антология "Вечното в нашата литература" (1931-1941). В качеството си на професор по изкуствознание написва и отпечатва "История на пластичните изкуства" в 12 тома (1931-1939). В широкия му преводачески диапазон фигурират изящни български варианти на "Рубаят" на Омар Хаям и "Тъй рече Заратустра" на Фридрих Ницше. През първата половина на 30-те години Николай Райнов предоставя на българския читател главозамайната поредица от 30 тома "Приказки от цял свят" (1931-1934). Пак с неговото словесно посредничество стотици български народни приказки са облечени в книжовно одеяние и дарени на съвременниците и на поколенията. Любопитно е да се отбележи, че приживе радвалият се на широка публична популярност автор енциклопедист, в пределите на съвременната култура е разпознаваем най-вече чрез вещо преразказаните народни приказки, някои от които присъстват неизменно в читанки и в други настолни образователни и популяризаторски информационни канали. Непредсказуемият размах на Николай-Райновите творчески търсения, прикрепен към краткото му библиотекарстване в Пловдив, продуцира създаването на няколко малко известни книжовноаналитични текста, които заслужават по-специален прочит в логиката на книжовноисторическия развой. Тук имам предвид най-вече два прецизни и полезни обзора - "Орнамент и буква в славянските ръкописи на Народната библиотека" (1925) и "Как се печати книга. Печатарско изкуство" (1943). От изкуствоведска гледна точка особена сила и до днес носят наблюденията му върху творчеството на Николай Павлович, както и прозренията му за символната тъкан на българските шевици и на българските дърворезби. С основание Светлозар Игов характеризира прозата на Николай Райнов като "стилизирана, декоративна, мистична, екзотична и приказна". Повлиян силно от теософията, източните култури и магическата образност на вълшебната приказка, обкръженият с ореола на тайнственост и неразгадаемост професор - изкуствовед, художник и писател - стои някак дистанцирано и изолирано в пространството на националната ни култура. Въвлякъл интелектуалния ни елит в изкусителната образност на сецесиона и символизма, той отива далеч отвъд властните течения на модернизма, търсейки универсалните духовни реалии и пресечните точки на културните езици. Отстранеността и извисеността на авторовото присъствие в текстовете на Николай Райнов респектира взрения в думите и смислите му читател в почти същата степен, в която респектират бликащата интелектуална енергия и галантният слог на твореца, обясняващ импулса си за писане с потребността от духовно освобождаване от нелекото бреме на знанието: "Живял съм всякак. Много езици учих. Много науки ми трябваха. Износвах ли си впечатленията, давах ги на другите: тъй се явиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да чете, ще ме види, какъв съм и какъв съм бил." Част от кодовете за разгадаване на енигмата Николай Райнов са вплетени в неговите живописни и графични творения. Самодефинирайки се като декоратор, художникът владее до съвършенство цяла гама от изобразителни похвати и техники. Той сам илюстрира книгите си, показвайки по изящен начин почти интимната близост между живописния и декоративен стил на словесното и изобразителното творене2. Повлиян силно от веянията на Сецесиона, Николай Райнов създава предимно пейзажни композиции, в които орнаментът и линията изпълняват водещи функции. Плоскостното полагане на изображенията, наситените цветове и витражните похвати напомнят стилистиката на японското изкуство и визуалните решения на средновековните европейски майстори. Този синтез е част и от творческия натюрел на други автори - основно Иван Милев и Сирак Скитник. Уникалността на Николай-Райновите живописни и графични творби намира израз най-вече в леката претовареност със символни кодове и в дълбокото преклонение пред природата - мислена и чувствана като най-пълноценното и многосказателно из(об)ражение на Божественото. Успоредно с това, без да напуска високите светове на боготърсачеството, Николай Райнов създава стотици образци на корици на книги, илюстрации към текстове на други автори, макети за календари, картички, декоративни фризове и винетки за украса на печатни издания. Така, следвайки потребностите на потребителите на подобен род услуги, енциклопедистът философ за пореден път доказва, че разлика между високо и ниско изкуство няма, има само разлика между стилно и безстилно, между майсторско и лаическо, между самобитно и епигонско.
"Богомилство и богомили" Една от най-широко тиражираните литературни мистификации, гравитиращи около книжовното и теософско наследство на Николай Райнов, е електронната книга "Богомилство и богомили", разпространявана в Интернет от сайтове с окултен профил3. Над текста стои псевдоним - епископ Симеон, при категорично посочване, че става дума за публикация на неотпечатан приживе ръкопис, съхранен в личния архив на автора на "Богомилски легенди" (1912). Не ще и съмнение, че тематична и семантична връзка между "Богомилски легенди" и "Богомилство и богомили" съществува. Съществува и осезаема взаимосвързаност между митологичния сказ на другите Николай-Райнови наративи и споменатия интернет апокриф. В своя невнушителен обем (115 стандартни страници) визираното четиво представя в концентриран порядък идеологеми и ритуални практики на богомилите; повествува и върху "фактически" обстоятелства, свързани с лидерите на богомилските общности. В порядъка на убедителна конкретика са споменати данни за реликти и реликви на богомилите, съхранявани в книгохранилища и дворци на остров Малта. Две кратки извадки: 1) "В Малта се пази още оригиналът на бележитата "Книга на Еноха", която съществува препечатвана много пъти с грешки и празноти." 2) "Богомил диктува на Симеон Антипа и той написа "Правила за Аскеза и Усамотение", три книги, 208 листа, сега пазени в Малта." Ведно с още над 30 податки от този порядък текстът свидетелства за физически и интелектуален контакт на автора с богомилските манускрипти, съхранявани в недостъпната за външни читатели библиотека на Малтийския орден на рицарите йоанити. Не ще и съмнение, че авторът на анонимният ръкопис е проникновен познавач на богомилското учение и на книжнината, завещана от духовните му предводители. Част от ремарките насочват към профила на прецизен читател с вкус към украсата и художественото оформление на средновековните ръкописи. Споменатите, както и още ред особености на "Богомилство и богомили", правят приемлива за ума догадката, че посочената интернет версия има пряка връзка с оригинален ръкопис, съставен от Николай Райнов вследствие на десетилетните му взирания върху скрижалите на богомилското учение и богомилската книжнина и след ползването de visu на описаните с библиофилска вещина старобългарски ръкописи. Съществен довод в споменатата насока е безспорно известният факт, че през 1933 г. авторът на "Богомилски легенди" е допуснат да ползва старите славянски книги, съхранявани в споменатото книгохранилище. При командировката си в Малта той е бил съпровождан от своите приятели и съмишленици професора по езикознание Благой Мавров (1897-1967) и председателя на Българското теософско общество Никола Трифонов (1883-1966). Несъмнен също е и фактът, че Николай Райнов е донесъл подробни записки от тази командировка, които след смъртта му остават у сина му Богомил ведно с още езотерични текстове и бележки, заключени в един мистичен железен сандък (Иванов 2012). По подобие на ред други писателски архиви, съдбата на пазеното в този сандък и до днес остава загадка - за зла участ на преките наследници на твореца и за добра сгода на любителите на окултни тайни и неведоми градски легенди. Избягвайки нелицеприятните сюжети около следите на Николай-Райновите ръкописни и художествени творби, останали в семейството след смъртта му, си позволявам да споделя убеждението си, че след като приживе неподатливият на манипулации и конюнктури творец не е публикувал заключените в сандъка ръкописи, може да се приеме, че той е имал сериозни основания за подобна (авто)рестрикция. Дори и примерът с "Богомилство и богомили" е достатъчен, за да съзнаем, че не всяко знание подлежи на масово разпространение с посредничеството на печатарската технология (тогава) или с услужливата отвореност на интернет (сега). Докосвайки се до тайнствата на богомилската книжнина, съхранена в библиотеките на Малтийския орден на йоанитите, Николай Райнов е намерил част от отговорите на въпросите, които са тревожели могъщия му интелект. Не ще и съмнение, че някои от тези отговори са втъкани във фикционалните или академични наративи, написани след 1933 г. Картините със засилващата се експресивност и топло лъчение, също споделят тайни, докоснати в секретните секции на Малтийската библиотека. Дарът, донесен от Малта, е предоставен в подобаващи думи и символи на четящите и зрящи българи. А тайнствените записки са пуснати на свобода в пространството и времето; защото авторът им е наясно, че те не са стълба, по която всеки грамотен може да се изкачи до небесата на теософските енигми, а лифт, който се задвижва от духовна енергия на чиста душа и просветено съзнание.
"Златното птиче" "Златното птиче" е книга на Николай Райнов, отпечатана през 1924 г. Тя се състои от авторизирани народни приказки - едни от най-обичните и популярни фолклорни наративи. Облечени в живия и образен език на декоратора и нагиздени с магическата му метафорика, и досега текстовете от тази книга привличат умовете и душите ни във вълшебните светове на недостижими по богатство и справедливост царства. Препечатвани в други сборници, подреждани в читанки и христоматии, тиражирани днес в дигиталното пространство, Николай-Райновите пътешествия на най-малкия царски син по следите на златното птиче са запазили своята литературна живост и художествена въздейственост по начин, присъщ само на класическите наративи. Останалите книги от главозамайния Николай-Райнов корпус, включващ над 60 авторски книги и 30 тома с преведени и авторизирани приказки на различни народи, са обект на специализирано четене и проучване от филолози, изкуствоведи, фолклористи. Системни са взиранията в творчеството му - словесно и изобразително, и на любителите на окултните теории и практики. Макар и с нарастваща с времето диспропорционалност на рецепции и (разно)четения, могъщото лъчение на неизбродимото му интелектуално и художествено наследство прониква във все повече сегменти на днешното културно битие. Защото прозренията, закодирани в символните светове на Николай Райнов, носят в себе си съществена част от отговорите на тревожните питания, които парят ума на всеки, вгледал се отвъд хоризонта на веществеността.
БЕЛЕЖКИ 1. Това подзаглавие е взаимствано от титул на книга на Николай Райнов, отпечатана през 1928 г. То обединява и съжденията на съвременни интелектуалци върху словесното и визуално наследство на непомерния творчески дух, запечатани в едноименния документален филм на Станислава Калчева. [обратно] 2. Подчертано отдаденият на саморефлексивни вглеждания автор ни е оставил богат на внушения и идеи текст, посветен на декоративната стилистика на писаното слово. Текстът е публикуван за пръв път в списание "Златорог" през 1921 г. (Райнов 2002). [обратно] 3. В безплатната част на интернет файлът с текста на тази книга е достъпен във virtualnabiblioteka.com. С почти идентично съдържание "Богомилство и богомили" фигурира и в други бази данни, които са с частично ограничен достъп или са платени. [обратно]
ЦИТИРАНА И ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА Андонова 1980: Андонова, Нина. Николай Райнов - литературно-критически очерк. София: Издателство "Български писател", 1980. Андрейчева 1989: Андрейчева, Велика. Книга за Николай Райнов. София: Издателство "Наука и изкуство", 1989. Иванов 2012: Иванов, Петър. Съдбата на завещаното книжовно наследство от великия писател Николай Райнов. // От извора, 06.07.2012 <http://www.otizvora.com/brainov_nasl_00> (29.01.2018). Игов 2002: Игов, Светлозар. Николай Райнов (1889-1954). // Светлозар Игов. История на българската литература. София: Издателство "Сиела", 2002. Интервю 2015: Интервю с внучката му Диана-Мария Райнова, проведено на 1 май 2015 г. в частна галерия на Фондация "Професор Николай Райнов", София, ул. "Генерал Паренсов" № 47. Йорданов 1990: Йорданов, Александър. Мит, цитат и действителност в творчеството на Николай Райнов. // Николай Райнов. Съчинения в пет тома. Том втори. София: Издателство "Български писател", 1990. Преоткриването б.г.: Преоткриването на Николай Райнов. // Богомил Райнов, б.г. <http://bogomilraynov.penko.ru/?p=345> (29.01.2018). Райнов 2001: Райнов, Богомил. В името на отца. София: Продуцентска къща "Две и половина", 2001. Райнов 2002: Райнов, Николай. Живописен и декоративен стил в разказа. // Култура и критика. Ч. I: Критически зигзаги. Съст., предг. и ред. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2002 <https://liternet.bg/publish4/nrainov/dekorativen.htm> (29.01.2018). Райнов 2009: Николай Райнов: посланик на светлината. [Сборник-албум]. София: Издателство "Захарий Стоянов", 2009. Райнов 2014: Николай Райнов 1889-1954. Символически пейзажи. [Каталог на изложба]. София: Национален музей на българското изобразително изкуство, 2014. Рачо 1978: Рачо Стоянов, Николай Райнов, Стоян Загорчнов, Константин Константинов в спомените на съвременниците си. София: Издателство "Български писател", 1978. Стойчева 1995: Стойчева, Светлана. Приказките на Николай Райнов - между магиката и декорацията. София: Университетско издателство Св. "Климент Охридски", 1995. Стойчева 2014: Стойчева, Светлана. Модернизъм и окултизъм в творчеството на Николай Райнов. // Палитра, бр. 1-2, 2014 <http://www.palitrabg.net/53nr.htm> (29.01.2018). Сугарев 2007: Сугарев, Едвин. Николай Райнов - боготърсачът богоносец. София: Издателство "Карина - Мариана Тодорова", 2007. Тихолов 1948: Тихолов, Петко. Николай Райнов - живот, творчество, анекдоти. София: Печатница "Александър Стамболийски", 1948. Човекът 2010: Човекът и образът му. Филм на Станислава Калчева. // Българска национална телевизия, 2010, 30 мин.
© Вера Бонева |