БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИОПИС

Вера Бонева

web

Историческата съдба на българския народ в периода на преход към ценностите и стереотипите на Модерната епоха е обект на историописни интерпретации повече от век и половина. Творческите усилия на няколко поколения изследователи формират динамична интелектуална среда около нееднозначната проблематика на Възраждането. В осезаема близост до професионалните концепции за епохата битуват представите, формирани от художествената литература и от популяризаторските текстове, които насищат историописните реконструкции¹ с подчертан етноцентричен патос.

Значителна част от образите и идеологемите на предосвобожденското развитие са включени в политическо обръщение, поради обвързаността им с градивните тенденции на българското национално и държавно развитие в края на ХІХ и през ХХ в. Това обстоятелство поставя изследователския процес в изключително деликатно положение, произтичащо от необходимостта да се реконструира миналото в сложен диалог с властващите политически императиви. В някои случаи това въздействие се оказва конструктивно с оглед стимулиране на проучванията по определени теми. В други случаи то препятства естествения ход на историописния процес.

Независимо от многопосочното въздействие на ред извъннаучни фактори върху развитието на знанието за Възраждането, съвременната хуманитаристика разполага с широкообхватен концептуален и фактографски ресурс по отношение на споменатата област. Този ресурс е формиран в хода на богата историописна традиция, в чиято еволюция ясно се открояват три периода:

• първи период - до края на 90-те години на ХІХ в.;
• втори период - от до средата на ХХ в.;
• трети период - втората половина на ХХ в.

Периодите са разграничени според логиката на променящите се историописни модели, институциални среди и политически системи. Най-стойностните явления във всеки един от тях са свързани с открояващи се авторски присъствия и с крупни книжовни начинания².

Исторически изследвания върху Българското възраждане
до края на 90-те години на ХІХ в.

Възраждането
във възрожденската историопис

Първите тласъци за историописно осмисляне на все по-видимите промени в българското общество през третата четвърт на ХІХ в. идват от страна на руската славистика. Те са свързани с книгата на украинеца Юрий Иванович Венелин (1802-1839) ”Древние и нынешние болгаре в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношение к россияном” [”Старите и сегашни българи...”] (т. І, ІІ - 1829, 1841). Първият том на тази книга и Венелиновата статия ”За зараждането на новата българска литература” (1836) съдържат данни за етническите граници и демографския потенциал на българите, както и факти, свидетелстващи за състоянието на техния книжовен и църковен живот. Значимостта на Венелиновите проучвания се измерва както с центрирането на изследователския интерес върху обособяващата се южнославянска нация, така и с въздействието на тези проучвания върху тогавашното поколение възрожденци.

Под тласъка на ”Старите и сегашни българи...” и на епистоларните си контакти с Венелин богатият български емигрант Васил Априлов (1789-1847) започва системна книжовна дейност. Съществена част от нея има отношение към историописния анализ на предходните български десетилетия. През 40-те години на ХІХ век се появяват три Априлови книги, съдържащи едни от най-ранните интерпретации на Възраждането: ”Денница на новобългарското образование” (1841), ”Допълнение към книгата ”Денница на новобългарското образование” (1842), ”Мисли за сегашното българско учение” (1847). В тях са откроени факторите, дали тласък за развитието на училищното дело и в едри щрихи е очертана географията на българското културно възраждане.

В. Априлов има свое мнение за началото на процесите, които днес квалифицираме като общобългарски преход към Новото време. Това начало, според автора на ”Денница...”, е свързано с реформения период в Османската империя от 20-те и 30-те години на ХІХ в. - ”само преобразованието на Турция трябва да се смята за причина за зародиша на българската образованост”. Независимо от категоричността на цитираната мисъл, в други свои текстове книжовникът е склонен да отчита въздействието и на някои допълнителни фактори върху националната възмога на българите - културните комуникации с гръцкия народ, европейското Просвещение, активната антиосманска политика на Русия.

Също извън пределите на професионалната историопис, но с частично оплодени амбиции за проследяване на същностни обществени тенденции се открояват приносите на ред книжовници и публицисти, утвърдили се в полето на новоболгарската култура през 50-те, 60-те и 70-те години на ХІХ век. Специфично място в споменатата група заема сливенецът Иван Селимински (1799-1867), който се отличава с ярко национално съзнание, формирано в условията на трудни емигрантски скиталчества по Балканите. Независимо че до края на живота си Селимински така и не усвоява книжовния български език, част от гръкоезичните му ръкописи оставят своя следа в историографията на Възраждането. Статията му ”Кратко изложение на отношенията на българите към съседните християнски народи” (1856) анализира историческите предпоставки и облика на българо-балканските отношения в средата на ХІХ век. ”Политиката на Русия и на великите сили към Турция и към подвластните й народи” (1859) е текст, в който са систематизирани факти и доводи, свързани със специфичната позиция на Русия по Източния въпрос след Парижкия мирен договор от 1856 г. Студията ”Българският черковен въпрос” (1861) представлява един от най-ранните исторически очерци за българо-гръцката църковна разпра.

Църковно-националното движение е водеща тема и в историописното наследство на Георги Ст. Раковски (1821-1867). В поредица от статии и брошури от началото на 60-те години на ХІХ в. влиятелният публицист проследява в детайли ранните фази и текущото положение на църковните борби. Сред книжовното му наследство се открояват текстове с историческа проблематика, посветени на кърджалийското време, на хайдутството, на българското участие в балканските освободителните движения, на отражението на реформите в Османската империя върху съдбата на подвластното й християнско население. Интерес представляват конспективните записки на Раковски върху историческата еволюция на българите през последните десетилетия на ХVІІІ и първата половина на ХІХ в. В тях са отбелязани най-значимите факти и личностни присъствия, свързани с политическата и културната еволюция на нацията през ранновъзрожденските десетилетия.

В края на 50-те и началото на 60-те години на ХІХ в. са лансирани и някои от концепциите за Възраждането на първия български професионален историк Спиридон Палаузов (1818-1872). При все че обектите на неговия научен интерес са разположени извън пределите на тази епоха, статията му за Мустафа Рашид паша, публикувана през 1858 г., показва дълбоко познаване на положението в Османската империя и по-специално на модернизационните усилия на част от султанските министри. През 1860 и 1861 г. Сп. Палаузов пише поредица от статии за петербургския вестник ”Северна пчела”, посветени на историята и съвременното състояние на църковното движение. Независимо от обвързаността си с текущите проблеми на общонационалната борба за църковен суверенитет, тези статии умело изтъкват факторите, провокирали българското национално обособяване през първата половина на ХІХ в.

В плана на историописните интерпретации на Възраждането могат да се разглеждат и някои от предосвобожденските писания на Петко Р. Славейков (1827-1895), посветени на развоя на българското просветно дело. Сред тях се откроява брошурата ”Габровското училище и неговите първи попечители”, отпечатана в Цариград през 1866 г. Кратките Славейкови очерци върху отделни моменти от миналото на църковните борби или биографичните му ескизи за видни обществени дейци демонстрират умение за проникновен анализ на близкото минало. Юрдан Трифонов обаче предупреждава при всяко докосване до споменатите текстове да се има предвид, че и в историческите си съчинения Славейков е запазил ”особеностите на поет, публицист и общественик”, т.е. тези съчинения са доминирани не толкова от амбиция да се установят ”строго проверени факти”, колкото от стремеж да се отстояват определени идейни позиции.

Препоръчаният от Ю. Трифонов подход е валиден и при оценката на историописното наследство на Любен Каравелов (1834-1879), свързано с възрожденското развитие. По правило Каравеловите текстове, принадлежащи към тази част от творчеството му, са свързани с трайния интерес на напористия интелектуалец към фолклора и етнографията. При все това някои статии от цикъла ”Записки за България и българите” и определени откъси от сборника ”Памятники народнаго быта болгар” (1861) могат да се разположат и в плана на историописните интерпретации. Още повече, че част от публицистичните статии и брошури на революционния лидер демонстрират зряло историческо мислене и познаване на българския обществен развой в пределите на ХІХ в.

През 1870 г. във Виена е отпечатана книгата на Стефан Захариев (1810-1871) ”Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза”. Тя представлява обстоятелствено краеведско проучване на един регион от българската етническа територия, включващ градовете Пазарджик, Панагюрище, Пещера и прилежащите им 113 села. Наред с описания на бита и поминъка, училищата и църквите, данъците и самоуправленските традиции, обзорът на Ст. Захариев засяга и деликатния въпрос за исторически оформилите се отношения между местните общности, обособени по религиозен и етнически принцип - българи-християни, българомохамедани, турци, евреи, арменци, цигани, цинцари. В този смисъл книгата е първо по рода си възрожденско съчинение, третиращо сложната проблематика на многоетничността, присъща почти на цялата територия, върху която са разположени обиталищата на българската нация.

Своеобразен знак за първост носи и очеркът на Пандели Кисимов (1832-1905) ”Черти от военния дух у съвременните българи”, публикуван в 31 поредни броя на в. ”Дунавска зора” през 1868-1869 г. Той представлява относително пространен разказ за антиосманските въоръжени прояви на българите до 60-те години на ХІХ в. Мотивът за написването на очерка е обвързан с политическата идеология на радикалната ни емиграция: ”Днес, когато се развива началото на народностите, всеки истински българин е длъжен да тури ръка на сърце си и да изпита дали в него има жила юнашка кръв, знак от военен дух, искра за свободен живот.” Независимо от очевидната си неизчерпателност, очеркът на П. Кисимов може да се приеме като начало на модерната българска историопис по проблемите на политическата ни история от епохата на Възраждането.

По мнението на Василка Тъпкова-Заимова някои от книжовните изяви на Йоаким Груев, Васил Стоянов, Иван Богоров, Гаврил Кръстевич и Иван Касабов също могат да бъдат подложени на историографски анализ. Чрез отделни статии или в части от свои по-обширни съчинения изброените дейци формулират тези или реконструират обстоятелства, имащи отношение към Възраждането като обект на историописен разказ.

Професионалните занимания на българина, представител на руската славистична школа, Марин Дринов (1838-1906) с история на южните славяни обвързват творчеството му и с възрожденската проблематика. Отпечатаната през 1869 г. книга ”Исторически преглед на българската църква от самото й начоло и до днес” съдържа документално защитена част, посветена на българо-гръцките църковно-народни отношения от ХVІІІ и ХІХ в. Най-трайното Марин-Дриново историческо съчинение, посветено на Възраждането, без съмнение е статията му ”Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му”, публикувана през 1871 г. Вниквайки дълбоко в Паисиевите послания, ученият формулира тезата за повратното значение на ”История славянобългарска” за националното консолидиране на сънародниците му. Пак от Дринов води началото си настойчивият интерес на българската хуманитаристика към разпространението - ръкописно и печатно - на Паисиевата история.

Значително въздействие върху развоя на националната ни историопис оказва отпечатаната през 1876 г. в Прага монография на чешкия учен Константин Иречек ”История на българите”. Тя представлява първият цялостен обзор върху миналото на младата славянска нация, съставен по правилата на модерната европейска историческа наука. 8 от общо 24-те й глави са посветени на проблеми от политическото, църковното, културното и демографско развитие на българите през ХVІІІ и ХІХ в. Ползвайки широк кръг документи и предходни изследвания, монографията представя в съизмерим с постиженията на европейската историческа наука вид най-значимите моменти от обществено-политическото развитие на българите през последните два века на османското владичество. Високата историографска значимост на популярната Иречекова книга се изразява във факта, че тя задава основните теми и маркира водещите тълкувателни зони, в които ще се развива знанието за Възраждането докъм средата на ХХ в.

Възраждането
в следосвобожденската историопис

Осмислянето на Възраждането през 80-те и 90-те години на ХІХ в. е подвластно на все по-отчетливия култ към епохата на ”високите идеали”, противопоставяна на битово принизения и котерийно острастен текущ политически процес. До самия край на столетието практически всички историописни реконструкции на преосвобожденското развитие са плод на непрофесионални занимания и/или на публицистични начинания. Изключително силно въздействие върху оформящата се оценъчна система спрямо националното развитие до създаването на модерната българска държава оказват и ред извънисториописни фактори. Сред тях най-силно се открояват белетристичните и поетически текстове на Иван Вазов, посветени на героиката на Възраждането. Стихосбирката ”Избавление” (1878), поетическият цикъл ”Епопея на забравените” (1881), повестите ”Немили-недраги” (1883) и ”Чичовци” (1885), романът ”Под игото” (1889-1890) чертаят параметрите на новобългарския епос с посредничеството на магнетични образи и нетърпящи възражение внушения. Ведно със своите художествени носители още с първопоявата си тези образи и внушения прилягат плътно в основата на националния литературен канон, който по силата на своята универсалност задава в предварителен план отговорите на част от въпросите, към които професионалната историопис тепърва ще се насочва.

В последните две десетилетия на ХІХ и първото десетилетие на ХХ в. са написани и отпечатани многобройни мемоарни текстове за Възраждането. Дейци от национална величина като Тодор Икономов и Пандели Кисимов, Тодор Бурмов и Сава Доброплодни, Светослав Миларов и Йоаким Груев, Иван Касабов и Марко Балабанов записват и отпечатват спомените си за видяното и преживяното в предосвобожденските години. По страниците на периодичните издания се появяват мемоарни бележки на по-малко известни комитетски съзаклятници и Ботеви четници, на поборници от Априлското въстание и опълченци, на учители, читалищни дейци, театрали. Живите разкази на реалните участници в историческите събития обогатяват картината на Възраждането с недоловими в официални документи и публицистични текстове детайли и гледни точки. Светлозар Игов находчиво квалифицира вълната от спомени, заляла книжовното поле на Княжество България, като ”мемоарен епос на бунта”.

Безспорно най-емблематичният къс на този епос представлява книгата на Захари Стоянов (1850-1889) ”Записки по българските въстания (Разказ на очевидци)”, чиито три тома се появяват последователно в годините 1884, 1887, 1892. С неподражаем усет към образи и ситуации бившият революционер повествува - по думите на Ефрем Каранфилов - върху ”най-българското време”. От историографска гледна точка Захари-Стояновите интерпретации на предисторията, развоя и сетнините на Априлското въстание са стойностни с проникновеното навлизане в най-дълбоката тъкан на ситуации и личностни присъствия, свързани с развоя на революционните борби. Ведно с очерците за Васил Левски, Христо Ботев, Любен Каравелов, Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа ”Записките” създават онази интелектуална среда, в която се вкоренява присъщият на следосвобожденската действителност култ към героиката на Възраждането. Претовареното с възхвала и отрицателство Захари-Стояново историописно наследство е стойностно и с високия си коефициент на извънфактографска приложимост. Съхранило в неподправен вид патетиката на една отдалечаваща се епоха, то задава устойчиви параметри за анализ на предосвобожденското бунтовничество.

С претенции за широкообхватна реконструкция на предосвобожденските политически движения е натоварена и книгата на Стоян Заимов (1853-1932) ”Миналото (Белетристични и исторически очерк из областта на българските движения 1870-1877)”, чиито четири части са отпечатани за пръв път във Варна в периода 1884-1888. Независимо от високото си образование, Ст. Заимов не обладава способността на Захари Стоянов да повествува - по израза на Димо Кьорчев - ”от дъното, от сърцето на самото събитие”. Вниквайки в някои от детайлите на революционните борби, понагласените Заимови разкази задават градивни провокации пред по-сетнешното проучване на комитетските дела.

Захари Стоянов и Стоян Заимов са автори и на първите цялостни очерци за Васил Левски, появили се съответно през 1883 и 1895 г. Независимо че са разположени в своеобразен контрапункт една спрямо друга, тези две биографии дават силен първоначален тласък на общонационалния култ към магнетичната личност на Левски. Съществен принос в споменатата посока има и творчеството на Иван Вазов от това време. В ”Епопея на забравените” и в ”Немили-недраги” образът на комитетския лидер е изваян по начин, който по думите на Николай Генчев предлага цялостен тезис за същинското величие на Атостола.

Един от ранните български опити за цялостно пресъздаване на националната ни история принадлежи на Светослав Миларов (1850-1892) и се съдържа в книгата му ”История на българския народ 679-1877”, отпечатана в Пловдив през 1885 г. Около половината от нейните 274 стр. са посветени на националното развитие през ХVІІІ и ХІХ в. като частта за Възраждането е доминирана от разказа за църковно-националното движение, в което авторът участва пряко. Редувайки лични спомени с общоизвестни факти, Миларов постига по-скоро справочно-енциклоподичен, отколкото историописно-аналитичен облик на своето изложение. Близък по формата на Миларовата история, но свързан и с книжовната форма на мемоаристиката, е трудът на търновския лекар Васил Хаджи Стоянов-Берон ”Археологически и исторически изследвания...” (1886).

Опит за панорамно изложение на българското предосвобожденско минало прави в самия края на ХІХ в. и възрожденският учител и книжар Георги Г. Димитров (1838-1906). Книгата му ”Княжество България в историческо, географическо и етнографско отношение” е отпечатана в три тома и обема около 1300 стр. Написана е с претенции да представлява цялостна история на Възраждането. Тя обаче е по-скоро обстоятелствен корпус от факти, събрани старателно, но подредени не по правилата на модерната историопис. По справедливото мнение на Илия Тодев ”книгата на Г. Димитров е еднакво далече и от белетризираните мемоари, и от истинската научна история, дори и от научно подготвено историческо градиво”.

Българското възраждане в българската историческа книжнина
през първата половина на ХХ век

Водещи
изследователи

В края на ХІХ в. на българския културен хоризонт се откроява фигурата на интелектуалеца Иван Шишманов (1862-1928). Свързан трайно с оформящия се облик на младата българска хуманитаристика, той оставя своя следа и в интерпретациите на възрожденската епоха. Нещо повече - в условията на следосвобожденска България именно неговите студии и статии по проблеми на националното ни развитие през ХVІІІ и ХІХ в. поставят същинското начало на научно-критическия подход към тази област. Изследванията на Шишманов за Константин Фотинов, Паисий Хилендарски, Васил Априлов, Неофит Хилендарски-Бозвели, Неофит Рилски, братя Миладинови, Георги Раковски са ситуирани умело в контекста на епохата. Анализът на политическите и културни феномени е реализиран при проникновено вглeждане в текста и контекста на многобройни източници.

Професорът по всеобща литературна и културна история проявява склонност към паралели между Българското възраждане и общоевропейския развой. Студията му ”Западноевропейското и Българското възраждане” (1928) представлява провокативен принос към дебата за обвързаността на българския преход към Новото време с европейския Ренесанс. Прецизното вглеждане в историческия детайл у Шишманов е съчетано с умение за открояване на съществени процеси и водещи тенденции. Достойнствата на неговия изследователски подход намират може би най-пълен израз в студията ”Увод в историята на Българското възраждане”, отпечатана посмъртно през 1930 г. в представителния сборник ”1000 години България”. В нея в сбита форма са представени основните параметри на една зряла културно-историческа концепция за същността и характера на Възраждането; концепция, която в някои от основните си аспекти не е изгубила своята жизнеспособност и към момента.

Приносът на Ив. Шишманов за проучването на възрожденската епоха има и някои по-прагматични измерения. В качеството си на държавник той съдейства за полагане началото на систематичното събиране на писмени и веществени паметници от Възраждането. По негова инициатива и под негово ръководство започва да излиза една от най-престижните научни поредици в областта на хуманитаристиката ”Сборник за народни умотворения, наука и книжнина” (1889-1942). На страниците на изданието намират място многобройни изследвания и документални публикации за предосвобожденската история. Това обемно градиво превръща ”Сборник за народни умотворения...” в представителен историописен и извороведски корпус за Възраждането.

Конкретен принос за научния анализ на редица проблеми на Възраждането има и професорът по българска история Васил Златарски (1866-1935). Основният интерес на влиятелния университетски преподавател е насочен към Средновековието. Но това не му е попречило да проучи внимателно Паисиевата и Спиридоновата история, ”Царственика” на Христаки Павлович, както и делата на някои църковни и просветни дейци. Върху тези анализи се уповават много от по-сетнешните изследвания на няколко поколения учени. Студията на В. Златарски за политическата дейност на епископ Софроний Врачански (1923) и очеркът му ”Български въстания и опити за въстания до средата на ХІХ в.” (1930) се открояват с фактографската си коректност и убедителност. Написани по правилата на класическия позитивизъм, те подсказват за възможността проучванията върху политическото възраждане да се осъществяват без излишна патриотична приповдигнатост и при строго съблюдаване на критическия подход към изворите.

В началото на ХХ в. и докторът на университета в Берн Димитър Страшимиров (1868-1939) свързва трайно творческата си съдба с историята на Възраждането. Неговото най-открояващо се съчинение без съмнение е пространната ”История на Априлското въстание” в три тома, отпечатана през 1907 г. Разпростряната върху 1103 стр. книга проследява в детайли предисторията, подготовката, размаха и последиците на многозначното събитие, квалифицирано от автора ту като ”най-блестящата страница от новата ни история”, ту като ”луда работа”. Монографията е композирана умело и убедително върху основата на първокласни извори. Основателната бележка на Мария Велева, че научният апарат на набързо написаното изследване е ”небрежен”, не снижава високата историографска стойност на първата научна монография за Априлското въстание. Надарен с умение да се потапя плътно във възрожденския политически контекст, Страшимиров обладава способността да разказва увлекателно и темпераментно, без същевременно да губи усет за реалното разположение на фактическите ситуации.

С известна уговорка Илия Тодев характеризира автора на ”История на Априлското въстание” като ”най-добрият изследвач на революционното ни движение през Възраждането”. Основание за подобна справедлива оценка дават и други текстове на Страшимиров. Сред тях се откроява студията ”Комитетско десетилетие (епоха на комитетите) 1866-1876” (1930), която отстоява основателната теза за приемствеността в развоя на комитетските начинания от средата на 60-те до средата на 70-те години на ХІХ в.; теза, поставена по-късно на втори план - не толкова по историописни, колкото по политически съображения.

Д. Страшимиров има откроим принос и в областта на документалистиката. Публикуваният от него през 1908 г. първи том от поредицата ”Архив на Възраждането” е плод на упорита издирвателска и археографска дейност. В тази книга за пръв път са представени във вид, удобен за изследователска работа, множество документи, свързани с революционните изяви на радикалната ни емиграция. След отпечатването й амбициозният историк продължава мащабните си издирвателски начинания, които са особено плодотворни по времето, когато той завежда ”Архива на Възраждането” към Народната библиотека в София (1923-1939). През 1929 г. се появява и подготвеният от Д. Страшимиров документален сборник ”Васил Левски. Живот, дела, извори. Т. 1. Извори” - една книга, в която е събрано епистоларното наследство на Левски ведно с други първокласни източници, свидетелстващи за забележителната дейност на Апостола. В продължение на няколко десетилетия след появата си този сборник представлява основно градиво за проучване биографията и дейността на В. Левски.

Предимно в литературно-исторически контекст развива своята визия за Възраждането и един от най-проникновените познавачи на епохата Боян Пенев (1882-1927). Творчеството му е ориентирано към анализ и оценка на художествените текстове при отчитане на максимално широк кръг извънлитературни фактори. Пространните му изследвания върху Паисий Хилендарски, П. Р. Славейков, Г. С. Раковски, Л. Каравелов, Неофит Бозвели демонстрират умението на учения да прониква дълбоко в обществените и естетическите явления, да защитава специфичните си тези, да откроява значимото, да отдава дължимото на дребния факт, да разчита и най-нееднозначните послания на Възраждането. Същинските измерения на неговия широкообхватен поглед върху епохата се открояват в четиритомната му обзорна книга ”История на новата българска литература” (1930-1936), отпечатана посмъртно. В нея се съдържа най-разгърнатото за времето си повествование върху литературните процеси през Възраждането. Книгата има и висока историописна стойност, защото картината на изследваните художествени феномени е представена на фона на подробни обществено-политически и културно-исторически обзори. По мнението на Иван Сарандев културно-историческият метод на Боян Пенев представлява ”едно от високите постижения на българската историография и литературознание след Освобождението”.

През 20-те години на ХХ век към възрожденската епоха насочва своя изследователски интерес професорът по сравнителна литературна история Михаил Арнаудов (1878-1978). Учен, открояващ се с неимоверна работоспособност, креативна мисъл и изчистен от всякаква маниерност повествователен стил, до средата на 40-те години той създава поредица от монографии за водещи възрожденци - Георги С. Раковски (1922), Неофит Хилендарски-Бозвели (1930), Иван Селимински (1931), екзарх Йосиф І Български (1940), епископ Иларион Макариополски (1925), епископ Софроний Врачански (1938). Следвайки стриктно методологическите правила на историческия позитивизъм, Арнаудов очертава в детайли обществената среда, в която се формират героите му, прецизно проследява основните моменти от биографиите им, анализира творческите изяви и участието на съответния възрожденец в развоя на националната идеология. Заедно с утвърждаването на персоналисткия подход към епохата Арнаудовите монографии/биографии задават модел за писане на подобен род съчинения, който ще се окаже изключително жилав - в най-добрия историографски смисъл.

Най-авторитетният представител на българската народонаука твори в условията на широка откритост към други автори и към публиката. Неговите рецензии за открояващи се книги, посветени на културното и политическото възраждане, създават благоприятна интелектуална атмосфера за по-успешна комуникация на най-стойностните произведения с читателската аудитория. Същевременно М. Арнаудов подготвя за печат и публикува стотици популярни очерци и документи за личности и събития от предосвобожденското ни развитие. Редактираното от него списание ”Българска мисъл” се превръща в открита зона за популярни и научни текстове на други автори, посветени на Възраждането. При все че споменатата дейност създава предпоставки за известно преекспониране на някои традиционни постановки, както и за митологизиране на определени исторически образи, тя категорично е свързана с градивните историописни тенденции в периода между двете световни войни.

През 20-те години в изследователското поле на възрожденската историопис се утвърждава и професорът по църковна история Иван Снегаров (1883-1971). Неговите проучвания са насочени най-вече върху развоя на православните институции по българските земи. Очерците му върху историята на Търновската и Пловдивската митрополии са съпроводени с публикации на стари църковни кондики, чиито преводи от гръцки език и коментари са подготвени лично от Снегаров. Сред открояващите се монографии на авторитетния църковен историк от това време са две книги от 30-те години - ”История на Охридската архиепископия-патриаршия” (1931) и ”Солун в българската духовна култура” (1937). Тези съчинения и към момента представляват пример за вещо владеене на фактографския апарат и за умело отстояване на убедителни научни тези.

Трайна следа в историческото знание за Възраждането през първата половина на ХХ в. оставят и трима хуманитаристи, чиито научни занимания са центрирани върху средновековната епоха - Петър Ников, Йордан Иванов и Юрдан Трифонов. Независимо от различните мотиви, тласнали всеки един от тях към историята на бъгарското развитие от ХVІІІ и ХІХ в., резултатите са аналогични - стойностни историописни текстове и високо информативни документални публикации.

Петър Ников (1884-1938) е утвърден специалист по средновековна история. Обръщането му към периода на Възраждането може да се тълкува и като персонален жест на уважение към неговия вуйчо митрополит Симеон Варненско-Преславски, подпомогнал Ников да получи високо образование в престижни университети. П. Ников е автор на монографията ”Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения” (1929) и на документалната книга ”Българското възраждане във Варна и Варненско. Митрополит Йоаким и неговата кореспонденция” (1934). Обзорното изследване за развоя на църковно-националното движение е написано върху основата на пространен изворов и историописен материал. То е скрепено с мотивирана концепция за мястото и ролята на църковните борби в националния развой през ХІХ в. Тази концепция е защитена документално и в професионално публикуваната кореспонденция на един от най-прозорливите гръцки архиереи, ангажирани с последната фаза на българо-патриаршеския спор - митрополит Йоаким Варненски. Независимо че някои от постановките на Ников са неприемливи от позициите на съвременното знание по проблема, приложеният от него научен метод и амбицията му за цялостно осмисляне на процесите представляват добър пример за продуктивна историописна работа.

Професорът по българска литература Йордан Иванов (1872-1947) е автор на два обемни документални сборника за Македония, посветени на историческото развитие на областта от ІХ в. до Освобождението - ”Българите в Македония” (1917) и ”Български старини в Македония” (1931). Съдържанието на сборниците представлява пример за сполучлива издирвателска и археографска работа. Очеркът на Й. Иванов върху българо-гръцките отношения преди църковната борба, публикуван през 1911 г., отстоява основателната теза за продуктивния културен обмен между двата народа в периода на Ранното възраждане.

Юрдан Трифонов (1864-1949) е дългогодишен секретар на Историко-филологическия клон на БАН. Той е автор на първата научна монография за Васил Друмев (1926), на аналитична студия за Зографската българска история (1940), на едно от най-добрите за времето си регионални проучвания - ”История на града Плевен до Освободителната война” (1933). Ю. Трифонов разработва възрожденските теми с прецизния маниер на работа с изворите, характерен за работата му върху средновековните текстове. Това обстоятелство лишава изследванията му от излишна емоционалност - елемент, който в повечето случаи препятства основополагащия научен принцип за обективност.

В края на 30-те и началото на 40-те години докторът на Карловия университет в Прага Христо Гандев (1907-1987) навлиза в проблематиката на Възраждането с две впечатляващи монографии ”Ранно възраждане 1700-1860” (1939) и ”Фактори на Българското възраждане 1600-1830” (1943). През 1944 г. е отпечатана и студията на същия автор ”Търговската обмяна на Европа с българските земи през ХVІІІ и началото на ХІХ век”. Тези научни обзори са конструирани при старателно вглеждане в отбягвани до тогава публични територии - социалните отношения, ежедневието на възрожденския българин, стопанските феномени в тяхната връзка с реалната житейска практика. Гандев умело оборва мита за ”мрачните векове”, предшествали Възраждането, настоява за изместване началната граница на модернизационните тенденции в първите десетилетия на ХVІІІ в., разчита кодовете на епохата с посредничеството на извори, традиционно приемани за периферни - приписки, търговски бележки, кондики. Амбициозният порив за прочит на епохата с посредничеството на модерни западноевропейски изследователски похвати намира израз и в уводната лекция на Гандев ”Националната идея в българската историопис”, прочетена през юни 1940 г. в Софийския университет. Тя, както впрочем и всички споменати текстове на младия доцент, е свързана с ново и продуктивно изследователско направление спрямо епохата. Направление, което не получава възможност да се утвърди, тъй като само след няколко години историческата наука ще бъде изкуствено консолидирана около задължителния марксистко-ленински прочит на миналото.

Обособяването на лявото направление в българската обществена мисъл и практика в края на ХІХ в. поражда и първите опити за осмисляне на Възраждането от позициите на марксизма. Димитър Благоев и Кръстю Раковски са най-ранните автори на подобен тип очерци. Същинското оформяне на марксисткото направление в историческото знание за епохата е феномен на междувоенния период. Този процес е свързан с имената на Иван Клинчаров (1877-1942), Георги Бакалов (1873-1939), Михаил Димитров (1881-1966) и Жак Натан (1902-1974). Още ранните работи на доктора по право Ив. Клинчаров маркират предпочитаните от марксистите историописни теми: 1) социално-икономическата проблематика, анализирана с посредничеството на теорията за класовата борба; 2) дейците от революционното крило на освободителното ни движение.

Открояващият се с висока работоспособност комунистически функционер Георги Бакалов съставя и публикува обемни очерци за най-влиятелните революционери - Г. С. Раковски, В. Левски, Хр. Ботев. В поредица от полемични брошури той развива тезата, че идейното наследство на възрожденските революционери принадлежи на левите сили в тогавашното българско общество. В предговора на публикувания през 1960 г. том със събрани исторически съчинения на Бакалов Ж. Натан открито пише, че тези съчинения ”са писани във връзка с борбата срещу фалшификациите на българската история, към които прибягваше една част от българските историци, намиращи се в служба на българския фашизъм”. Цитираната квалификация демонстрира ярко отрицателския дух, присъщ на марксисткия историописен модел от първите следдеветосептемврийски десетилетия.

В ”битката” за идейното наследство на възрожденците с не по-малка страст се включва и асистентът по психология Михаил Димитров. В резултат от неговите занимания с биографията и творчеството на Христо Ботев се появяват пет монографии, в които основното настояване е по посока на тезата за пряката приемственост между възгледите на гениалния поет и комунистическата идеология. Амбицията за отстояване на тази теза поражда и един от най-спорните въпроси около творчеството на Ботев - авторството на ”Символ верую на българската комуна”. Без да разполагат с оригинал, през 20-те и 30-те години Г. Бакалов и М. Димитров популяризират твърдението за принадлежността на този текст към публицистичното наследство на Ботев, позовавайки се само на един съмнителен препис. М. Димитров е автор на първия очерк върху историята на Добродетелната дружина, публикуван през 1930 г. в сборника ”1000 години България”. Междувременно той пише и поредица от популяризаторски статии за В. Левски, Л. Каравелов, Ст. Стамболов, за сблъсъка ”млади”/”стари” - все теми, даващи възможност за пропаганда на лявата интерпретация на Възраждането.

В края на 30-те години започва своите системни занимания с възрожденска история Александър Бурмов (1911-1965). По това време той подготвя за печат съчиненията на белочерковския даскал Бачо Киро и публикува поредица от статии за революционното движение. През 1943 г. е отпечатана и монографията му ”Български революционен централен комитет 1868-1877”. Книгата е приета от историческата колегия с интерес. Тук обаче трябва се отбележи, че независимо от левите убеждения на Бурмов, неговото творчество до 1944 г. не принадлежи в пълна степен към марксисткото направление. То по-скоро е обвързано с традициите на позитивизма, подвластен в случая на един подчертано радикален светоглед.

Институциална среда,
публикаторска база, постижения

Към началото на ХХ век се създава благоприятна институциална среда за развитие на българската историческа наука. Един от най-устойчивите компоненти на тази среда е Историко-филологическият факултет на Софийския университет. Както стана ясно, значителен брой от професионалните изследователи на Възраждането са на щатна работа в университета. Друго важно звено от тази система е Българското книжовно дружество, прерастнало през 1911 г. в Българска академия на науките. Чрез своя Историко-филологически клон академията осигурява на учените не само престижни титли, но и по-широки перспективи за научна работа. Археографската комисия и Архивът на Възраждането³ към Народната библиотека в София се оформят като важни звена за събиране и обработка на документи за епохата. Извън столицата споменатата дейност е поета частично от археологическите дружества, някои от които издирват и обработват, наред с археологическите материали, и документални паметници за предосвобожденската епоха. Създаденото в началото на ХХ в. Българско историческо дружество се оформя като специфична гражданска структура, чиято дейност е насочена най-вече към популяризиране на знания за миналото. В периода между двете световни войни то развива активна дейност - включително и свързана с Възраждането.

През 90-те години на ХІХ в. се оформя публикаторската подсистема на българската историческа наука, която с известни изменения запазва своя облик до средата на следващото столетие. Материали за Възраждането системно се публикуват във финансирания от Министерството на просвещението Сборник за народни умотворения, наука и книжнина (1889-1942), както и в академичните поредици Сборник на БАН. Клон историко-филологичен и философско-обществен (1911-1943), Годишник на Софийския университет - Историко-филологически факултет (1910-1944). Голям брой статии и студии по въпросите на предосвобожденското развитие са отпечатани и на страниците на частните списания Български преглед (1894-1900), Българска сбирка (1894-1915), Минало (1909-1919), Българска мисъл (1925-1944), Българска историческа библиотека (1928-1933), Родина (1939-1941). Проблематиката е представена и в много от научните сборници по история - тематични или юбилейни.

Монографиите по проблемите на Възраждането се отпечатват от БАН или от Университета - ако авторът е член на академията или университетски преподавател. В периода между двете световни войни няколко частни издателства също проявяват готовност да публикуват и разпространяват исторически книги за своя сметка. Част от изследванията са отпечатани със средства на авторите. Например, за книжовната поява на монографията ”Ранно възраждане” през 1939 г. Хр. Гандев заплаща на издателството 5000 лв., които взима взаем. Значителен брой исторически книги за Възраждането са публикувани със средства на обществени фондове или общини. Типичен пример в това отношение е ”История на Априлското въстание” на Д. Страшимиров, подготвена и отпечатана със средства, събрани в специален фонд за написване историята на въстанието в Четвърти революционен окръг.

Към средата на ХХ в. в пределите на историческото знание за Възраждането са очертани основните проблемни зони, свързани с водещите направления в обществения живот - политическите движения и въоръжените борби, културните процеси и обновлението на образователната система, църковно-националното движение. В съществени подробности е реконструиран развоят на просветните инициативи и църковните борби, въстаническите опити и комитетските съзаклятия. Повествованието при повечето изследвания се осъществява в пределите на позитивисткия историописен модел. Спецификата на приложението на този модел по отношение на Възраждането намира израз в подчертаната склонност на повечето от авторите към оценъчност по скалата на националните ценности и в неприкрития пиетет пред героиката на Възраждането. Последното обстоятелство води до подчертана историографска доминация на съчиненията от типа биография. От кратките мемоарни очерци за отделни дейци до монументалните текстове на М. Арнаудов и Б. Пенев тези съчинения разказват историята на епохата с посредничеството на ярки личностни присъствия като осигуряват възможност за проникване в историческата плът на събитията с посредничеството на нейните действащи лица. Този подход има и някои съществени недостатъци. Той води до накъсване на представата за миналото и препятства проследяването цялостната еволюция на политическите, стопанските и културни феномени.

В началото на ХХ век започват проучвания в области, които дотогава не са били обект на историописни очерци. Появяват се няколко подробни и компетентно написани обзора върху предосвобожденския периодичен печат с автори Юрдан Иванов, Васил Пундев, Борис Андреев. Стопанското развитие на българските земи през ХVІІІ и ХІХ в. е представено в трудовете на Юрдан Юрданов, Димитър Мишайков, Иван Сакъзов. Архитекти и изкуствоведи обръщат поглед към църковното строителство и църковното изкуство на Възраждането.

Високи постижения бележат изследванията върху възрожденската литература и върху еволюцията на новобългарския книжовен език. Освен споменатите по-горе учени, плодотворни усилия в тези области влагат Александър Теодоров-Балан, Любомир Милетич, Божан Ангелов, Васил Киселков, Велчо Велчев, Иван Радославов, Петър Динекови др. Отпечатаните в периода 1914-1934 г. четири книги на Никола Михов под общо заглавие ”Библиографски източници за историята на Турция и България” осигуряват стабилни книжовни ориентири на знанието за предосвобожденското развитие. През 1923 г. се появява и относително пълният библиографски обзор на Валерий Погорелов, в който са описани печатните български книги от периода 1802-1877 г. Като цяло към средата на ХХ в. в научно обръщение са включени най-съществената част от текстовете (ръкописни и печатни), свързани с развоя на новобългарската книжнина през Възраждането.

Специфичен облик на историописния развой през първата половина на ХХ в. придават и многобройните проучвания върху възрожденското минало на отделни селища или региони. Книгите на Димитър Илков за Стара Загора, на Никола Табаков за Сливен, на Христо Семерджиев за Самоков, на Никола Начов за Калофер, на Димо Минев за Лясковец, на Петър Динеков за София, на Стилиян Чилингиров за Добруджа, на Анани Явашов за Разград, на Васил Кънчов и Йордан Иванов за Македония са концентрирали огромен обем факти и документални свидетелства за съответния къс от етническата ни територия. Написани невинаги в съответствие с най-строгите научни правила, регионалните исторически изследвания задават в провокативен план възможността процесите да се проучват не само по вертикала на общонационалните приоритети, а и по хоризонтала на житейската конкретика, концентрирана в съчетаното битие на някоя обособена в териториален план българска общност.

До средата на ХХ в. са направени и няколко опита за написване на обзорни съчинения върху възрожденското минало. Първият от тези опити е несполучлив. Той е част от лансираната през 1895 г. инициатива за съставяне на енциклопедия с име ”Българско Отечество”. Редакционният комитет на енциклопедията възлага написването на текстовете за Възраждането на авторитетни познавачи на епохата - Тодор Бурмов, Пандели Кисимов, Васил Златарски. Някои от авторите написват своите очерци, но по ред финансови и организационни причини инициативата пропада.

Като стойностни в информативно и оценъчно отношение могат да се откроят обзорните съчинения върху Възраждането, написани от Димитър Мишев (1916) и Михаил Арнаудов (1941). При все че не се докосват до всички аспекти на националното развитие, тези два очерка са конструирани върху продуктивни концепции за епохата, предполагащи възможности за открояване спецификите на българското развитие на фона на балканската и общоевропейска история. През 1939 г. Жак Натан публикува книгата си ”Българското възраждане”, в която е направен обзор на епохата от марксистка гледна точка. При все че тълкува Възраждането предимно в национален, а не толкова в социално-икономически смисъл, по утвърдена вече марксистка традиция Ж. Натан акцентува върху развитието на социалните отношения и на революционните борби през третата четвърт на ХІХ в. В периода между двете световни войни се разпространяват и обзорни книги върху историята на ХVІІІ и ХІХ в. от учебникарски тип. Техни автори са предимно гимназиални учители - Никола Станев, Иван Кепов, Иван Пастухов, Иван Стоянов, Иван Орманджиев.

Колективният труд ”1000 години България”, отпечатан по повод хилядолетието на Симеоновата епоха (927-1927), съдържа над 700 стр. текст за Възраждането. Очерците са написани от най-добрите изследвачи на периода. Тези очерци илюстрират убедително както постиженията, така и слабостите, присъщи на знанието за Възраждането към 1930 г. Макар и в разноречив порядък сборникът чертае една уплътнена във фактографско отношение историописна реалност. Реалност, чиято културна значимост се подсилва и от обстоятелството, че в нейните предели са допустими разнородни методологически подходи и търкувателни позиции.

Българското възраждане в българската историческа книжнина
през втората половина на ХХ век

От втората половина на 40-те
до средата на 60-те години

Събитията, последвали политическия преврат от 9 септември 1944 г., поставят своя отпечатък и върху развитието на знанието за Възраждането. В съответствие с правилата на новата система е наложен всеобхватен държавен контрол от тоталитарен тип спрямо историческата наука. Въведена е цензура върху ограничените по брой и одържавени издания и издателства. Ликвидирана е автономията на БАН и на Софийския университет. През 1951 г. е разтурено и Българското историческо дружество.

Мащабните кадрови промени са осъществени предимно в съответствие с принципа на политическата целесъобразност. По стечение на обстоятелствата от уволнения и други репресии пострадват относително малко учени, занимаващи се с възрожденска история. В най-тежко положение е Михаил Арнаудов, който заради участието си в правителството на Иван Багрянов получава доживотна присъда от т. нар. ”Народен съд”. Под натиска на научната общност и с ходатайството на някои съветски професори Арнаудов скоро е освободен, но задълго остава в немилост.

Част от изследователите на Възраждането, започнали своите кариери през 30-те години, съумяват да се впишат в конюнктурата и да намерят поле за изява и в новите условия. Към тази група принадлежат Ив. Снегаров и Хр. Гандев. Водещи позиции придобиват учени, които не са криели левите си убеждения още преди преврата от 9 септември - М. Димитров, Ал. Бурмов, Ж. Натан. Същевременно на т. нар. ”научен фронт” се утвърждават имената на историци, които дотогава не са се занимавали със системна научна дейност - Димитър Косев, Йоно Митев, Никола Кондарев, Христо Христов. При новите политически условия в групата на водещите изследователи на епохата се включва и бившият учител Иван Унджиев.

Коренно променена е институциалната среда на науката. През 1947 г. е създаден Институтът за българска история към БАН⁴. Негова основна задача е събирането и публикуването на извори по българската история. Като специално звено за проучване на възрожденската история се оформя неговата секция ”Възраждане”. Тя е създадена през 1960 г. върху основата на бившия институт ”Ботев-Левски”, ангажиран през 50-те години с проучвания върху живота и дейността на двамата революционери. Секция ”Възраждане” е фактически приемник на кадрите и научните активи на бившия институт ”Ботев-Левски”. В нея през 60-те години работят както утвърдени вече специалисти като Михаил Димитров, Иван Унджиев, Крумка Шарова, така и по-млади учени от следващото поколение - Виржиния Паскалева, Горан Тодоров, Николай Жечев, Зина Маркова, Константин Косев, Румяна Радкова.

Изтласкан встрани от водещото си място в системата на научното знание, Софийският университет продължава да бъде единственото място за подготовка на кадри с висше образование по история⁵. Преподаванията по нова българска история в университета по това време се осъществяват от Христо Гандев, Димитър Косев и Христо Христов.

Силна редукция през втората половина на 40-те години претърпяват и изданията, свързани с историческата наука. Спрени са всички частни списания. След щателна проверка за методологическа ангажираност с марксистко-ленинската идеология статии и студии по проблеми на Възраждането се отпечатват от двете издания на Института по история - списание ”Исторически преглед” и поредицата ”Известия на Института по история”. В новото издание ”Известия на държавните архиви” се публикуват извори и обзори на архивни фондове. Продължава да излиза и годишникът на Софийския университет. Независимо че неговата читателска аудитория е твърде тясна, той също е подложен на стриктна цензурна намеса. Монографиите, документалните издания и научните сборници по правило се отпечатват в издателството на БАН, във Военно издателство или в издателство ”Наука и изкуство”. Част от книгите, свързани с революционното движение, се печатат в ”Партиздат”.

През март-април 1948 г. под прекия надзор на комунистическия лидер Вълко Червенков е организирано национално съвещание на ”работниците на историческия фронт”. В него са набелязани основните приоритети за налагането на ”идейно-класовия” и ”партиен” подход в историята. По отношение на предосвобожденското развитие този подход означава следното: анализ на обществото от гледна точка на класовата теория; априорно обвързване на отделни социални прослойки с определени политически групировки; задължително изтъкване приоритета на ”революционната партия” в освободителното движение; заклеймяване всяка проява на буржоазен уклон у възрожденските лидери; разглеждане на мирните прояви на национално обособяване като второстепенни и дори политически непълноценни феномени; догматично прилагане на материалистическия подход при тълкуването на фактите от стопанския, социалния и културния живот.

При все че съвещанието от 1948 г. протича под формата на дискусия, то изпълнява нормативни функции по отношение по-нататъшното развитие на проучванията върху българската история. Това развитие междувременно се осъществява под прекия надзор на отявлено политически фигури като председателя на БАН, Тодор Павлов, и под контрола на съветските историци. Не е случаен фактът, че отпечатаната в периода 1945-1948 ”История на България” (т. І-ІV)⁶ на съветския професор Николай Державин е препоръчвана като модел за марксистки анализ на българското минало. Думата ”марксистки” в случая е условна, защото книгата е написана в духа на ортодоксалния сталинизъм, предполагащ неисторични постановки за особеностите и характера на различните политически направления в предосвобожденското развитие. Разделяйки българската възрожденска буржоазия на едра, средна и дребна, Державин прикрепва всяка група към определено политическо направление, разгромява като ренегати и предатели всички среди на тогавашния обществен елит с изключение на онези, които остават под ръководството на Раковски, Каравелов, Левски и Ботев. Представената догматична схема хронологически е доведена до 9 септември 1944 г., когато под ръководството на Г. Димитров се били сбъднали идеалите на революционните лидери.

В края на 40-те години налагането на новите идеологически рамки спрямо възрожденската историопис се осъществява и с посредничеството на класическия средновековен прийом на изземване и унищожаване на книги. В списъците на забранените книги попадат съчинения, свързани с по-ярко отстояване националната идентичност на българите. Успоредно с ликвидирането на ”фашистките” издания се преиздават марксистки текстове от предвоенния период, написани от Д. Благоев, Г. Бакалов, М. Димитров, Ж. Натан. Любопитното в случая е, че очерците, чиито автори са живи, се появяват в значително преправен вид, а съчиненията на починалите историци са снабдени с подробни пояснителни статии, написани в духа на актуалния към тогавашния момент вариант на комунистическата идеология.

Петият конгрес на БКП, проведен през 1948 г., възлага на Института по българска история задачата за написването на нов обширен очерк върху българското минало, съобразен с властващите политически принципи. Авторският колектив е одобрен с решение на Политбюро на БКП. След подготовката на първоначалния вариант книгата е подложена на строга партийна цензура, включително и на обсъждане в Съветската академия на науките. Двата й тома се появяват съответно през 1954 и 1955 г. Текстът, посветен на Възраждането, е включен в първия том и е написан от Хр. Гандев, Ив. Снегаров, М. Димитров и Й. Митев. Ползвайки фактографския ресурс, натрупан до средата на 40-те години, и следвайки правилата на ”диалектико-материалистическия подход” книгата вкарва националното ни минало в клишетата, наложени от партийните инструктори и съветските ”редактори”. Официалните тези за ретроградността на буржоазията във всички фази от нейното развитие, за тежкото положение на бедстващия трудов народ, за предателската роля на чорбаджийството, за въоръжената борба като единствена перспективна форма на националната революция са облечени в безличния, но същевременно менторски стил, наложен тогава на цялата ни хуманитаристика. В интерес на истината трябва да се отбележи, че независимо от предварително зададената идеологическа рамка на текста Хр. Гандев и Ив. Снегаров съумяват да откроят в градивен порядък по-съществените постижения на културното и църковното възраждане, към които по правило моделът, наложен от Державин, подхожда пренебрежително. Същата констатация важи и за университетския курс на Д. Косев, отпечатан през 1951 г. под заглавие ”Лекции по нова българска история”.

По стечение на обстоятелствата ”Лекции по нова българска история” от 1951 г. и ”История на България” от 1954 г. се превръщат в канонични текстове. Те стават модел за представяне и тълкуване на предосвобожденското ни развитие в цяла поредица популярни и учебни книги. Избраният от техните автори подход към структурирането на фактографския материал се оказва толкова жилав, че отзвуци от него могат да бъдат доловени в учебни и академични книги върху Възраждането до самия край на ХХ-я век.

До средата на 60-те години българската историопис по проблемите на Възраждането се развива в регламентираните предели на предпоставени тези и догматични постановки. Към подложените на системни политически употреби събития и феномени на епохата са прикрепени официозни постановки, изобретени от комунистически функционери или от партийни чиновници, с които професионалните историци са задължени да се съобразяват. Залагайки обаче на здравата позитивистка традиция, характерна за националната ни историопис от първата половина на ХХ в., и в тези трудни условия колегията от специалисти съумява да обогати знанието за Възраждането с ред фактографски и документални приноси.

В историографски обзор върху развитието на българската историопис за Възраждането от средата на 40-те до средата на 60-те години Виржиния Паскалева основателно откроява две основни изследователски линии в проучванията за епохата през споменатия период - социалноикономическото развитие и революционното движение.

Стопанската проблематика се оказва актуална с оглед марксистката теза за определящата роля на икономическите отношения за развоя на обществените системи. Привличайки значим обем нови османотурски извори, Бистра Цветкова, Вера Мутафчиева и Страшимир Димитров подготвят поредица от статии и монографии върху аграрните отношения в Османската империя с оглед положението на българския народ. При все че робуват на традиционните марксистки схеми, проучванията на Хр. Гандев и на Хр. Христов за развитието на чифлишките стопанства по нашите земи обогатяват темата с високоинформативни конкретни наблюдения. Градското стопанство е обект на анализ в трудовете на Любен Беров, Николай Тодоров, Константин Косев. Специални приноси в изследването на външнотърговските контакти на българските земи през Възраждането има Виржиния Паскалева.

Въпросите около социално-класовото разделение на обществото са от стратегическо значение за ”правилното” прилагане на марксисткия подход. Във връзка с това в началото на 50-те години се провежда дискусия по темата. Основните доклади, представени на дискусията, са публикувани на страниците на сп. ”Исторически преглед”. Трудният проблем за социалната принадлежност на чорбаджийството е третиран в изложенията на Димитър Косев, Жак Натан, Михаил Димитров, Йоно Митев, Иван Снегаров. Макар и с известни уговорки Косев и Снегаров защитават определено по-близката до действителността теза, че чорбаджиите са част от българската ”търговско-лихварска буржоазия”, а не феодали, както смята Ж. Натан. Доста сложна се оказва и задачата да бъде направен анализ на българското възрожденско общество от гледна точка на тезата за трите прослойки на буржоазията - едра, средна и дребна. Така или иначе форумът довежда до частично ”съгласуване на позициите” (Румен Димитров) обединени около декретираната от Вълко Червенков и Тодор Павлов концепция за предателската роля на българската буржоазия в собствената й революция.

Марксисткото разбиране за характера и особеностите на революционното движение през Възраждането е оформено в основни линии преди 9 септември 1944 г. Тоталитарният режим създава предпоставки за неговото историописно преекспониране и за обвързването му с властващите комунистически идеологеми. Продължавайки традицията на персоналисткия подход, в новите условия историческите проучвания се концентрират върху биографиите и ”идеологиите”⁷ на водещите революционери. Както бе споменато, през 50-те години делото на Хр. Ботев и В. Левски е предмет на изследователска работа на самостоятелен научен институт. Научният секретар на института Ив. Унджиев по това време събира основния фактографски материал за по-късните си работи, посветени на двамата възрожденци. Ботев и Левски са обект и на няколко историописни очерка, подготвени от директора на въпросния институт М. Димитров. След закриването на института ”Ботев-Левски” М. Димитров се ангажира с проучвания върху Л. Каравелов. В резултат от тях през 1959 г. се появява биографичен труд за сложно скроения политически деец, разчетен схематично от позициите на класовата теория. Идейните възгледи на Каравелов са интерпретирани и в специална книга на Н. Кондарев от 1957 г. Представяйки председателя на БРЦК като последователен революционер, Кондарев прави опит да го нареди сред култовите фигури на Възраждането. Неуспехът на подобна амбиция през 50-те години е предизвестен, тъй като през целия период върху личността на многоизмерната личност на възрожденския интелектуалец тегне присъдата на Тодор Павлов: ”Любен Каравелов се оказа не на самия връх на гребена на революционната вълна, а на нейните сравнително по-ниски точки.”

Образът на отявления неконформист Г. С. Раковски се вписва по-лесно в новата идейна среда. Статии и книги за него през този период подготвят Иван Кр. Стойчев, Никола Трайков, Андрей Цветков. Сред публикуваното по проблема се откроява двутомникът със студии и документи ”Г. С. Раковски. Възгледи, дейност и живот” (1964 и 1968 г.). В изданието образът на дееца е реконструиран в контекста на аксиоматичната постановка, че непокорният котленец е родоначалник на националнореволюционното направление в освободителното движение. С определен акцент върху най-радикалните изяви на възрожденеца са проследени много от съществените моменти на публичната му биография. Същински принос по отношение възможностите за проучване делото на Раковски представлява документалният четиритомник ”Архив на Раковски” (1952-1969), в който са включени голяма част от ръкописните извори, съхранени в личния архив на възрожденеца. И към момента това издание представлява авторитетно градиво за проучване на обществено-политическото и културното развитие на нацията през 40-те, 50-те и 60-те години на ХІХ в.

Споменатите изследвания, както и обзорните текстове върху Възраждането, създават условия за подреждане ”пантеона” на радикалните възрожденски дейци в съответствие с властващите идеологеми. На най-високия пиедестал е поставен Ботев, поради възприетото мнение, че той се домогва до идеите на утопическия социализъм. Следват Левски и Раковски, чиито възгледи са квалифицирани като революционнодемократически. Каравелов е интерпретиран ту като революционер демократ, ту като буржоазен либерал; тази историописна нестабилност го изтласква на трети план. Всички останали възрожденци са извън пантеона, защото те са носители на буржоазнолиберална идеология или на още по-непрестижния просветителски светоглед. Представената схема работи с марксистка идеологическа среда, но терминологичният й ресурс е почерпен от анализа на явленията в руския обществен живот през ХІХ в. От там именно наготово са взети клишетата революционер демократ и буржоазен либерал.

Тук трябва да се отчете обстоятелството, че въпросната схема е наложена на историческата колегия до голяма степен отвън - от публикациите на съветските историци (Николай Державин, Леонид Ерихонов, Сергей Никитин, Степан Сиделников), от речите на партийните лидери и от инструктивните изказвания на Тодор Павлов. Подобно твърдение намира основание във факта, че преди окончателното втвърдяване на марксисткия историописен модел се появява биографичният очерк на Д. Косев за П. Р. Славейков (1947-1949), в който се прокрадват нотки за възможността и Славейков да се мисли като първостепенен деец на Възраждането. Пак по това време (1946) е отпечатана и монографията на Хр. Гандев за мацинистките влияния върху възгледите на В. Левски. И двете книги подсказват готовност на историците да анализират личностите и обстоятелствата в малко по-близък до същинските исторически реалности план. Скоро обаче този подход се оказва идеологически невъзможен. До 1986 г. монографията на Косев си остава върху неизвестните на широката публика страници на годишника на Софийския университет, а съчинението на Гандев е подложено на съкрушителни критики.

Политическата конюнктура след 9 септември 1944 г. предпоставя активен интерес към най-отчетливото събитие, свързано с въоръжената съпротива срещу османската власт - Априлското въстание. По правило то е определяно като”връхна точка на българската национална революция” (Д. Косев). Докъм средата на 60-те години върху тълкуването на въстанието тегне постановката за предателството на буржоазията в собствената й революция. В подобен контекст са разчетени нещата в юбилейната монография на Хр. Гандев, отпечатана през 1956 г., и в поредица от статии на водещи историци от този период - юбилейни и неюбилейни. Независимо от комунистическия догматизъм, подготвеният под редакцията на Ал. Бурмов тритомник с документи ”Априлското въстание 1876” (1954-1956) е книга с безспорни приноси в изворознанието на политическото Възраждане.

По отношение на руско-турската война от 1877/78 г. още в края на 40-те години се налага тезата за безкористната помощ на руския народ за освобождението от турския феодален ред и за съществения руски принос при създаването на българската държава. Отговорността за разпокъсването на етническата ни територия от Берлинския договор е прехвърлена на западните велики сили - основно Великобритания и Австро-Унгария. Активизирането на проучванията върху българското опълчение довежда до публикуване на няколко очерка за това военно формирование, както и на един добър документален сборник в два тома - ”Българското опълчение” (1956-1959).

Една от най-ярките фигури, свързани с проучванията на Възраждането в първите две десетилетия след 9 септември 1944 г. е Ал. Бурмов. До смъртта си през 1965 г. Бурмов написва поредица от статии върху историята на революционното движение от третата четвърт на ХІХ в. Публикува и текстове за Л. Каравелов, Г. С. Раковски, В. Левски, Хр. Ботев, четническото движение. Под негова редакция излизат редица научни и документални сборници. Студията му за ТБЦК и към момента е считана за първостепенен историописен факт. Вещ познавач на епохата, Бурмов насища своите текстове с неприсъща на тогавашната хуманитаристика страст и полемичност. Привидно несистематичен в писанията си, той има цялостна концепция за политическото Възраждане. И още нещо - Ал. Бурмов е единственият учен от своето поколение, който е направил школа от свои последователи. Голяма част от изследователите на Възраждането, започнали кариерите си през 50-те и началото на 60-те години се развиват под прякото ръководство на взискателния наставник. Последното обстоятелство е от съществено значение за осигуряване приемственост в развитието на научното знание.

Подчертаната едностранчивост в еволюцията на знанието за Възраждането до средата на 60-те години довежда до пълно елиминиране на цели тематични области. Просветното движение е обект на ранните историописни текстове на Н. Жечев, В. Тонев, М. Гечев. По проблема пишат специалисти по история на образованието и регионални историци, но тези занимания по принцип се приемат за непрестижни. Църквата е обявена за ретрограден институт и по тази причина не се стимулират изследванията на църковното движение. По-обширни съчинения по проблема в първите следдеветосептемврийски десетилетия публикуват българският патриарх Кирил и всепризнатият доайен на църковната ни история Ив. Снегаров. Международните аспекти на националния въпрос - с изключение на българо-руските отношения - също са положени на втори план. В споменатата област, както и в деликатната зона на българо-балканските отношения, е твърде лесно да се изпадне в ерес по отношение външната политика на страната и на целия съветски блок; затова професионалните историци по правило странят от тези проблеми. В нарушение на правилото към средата на 60-те С. Дамянов публикува серия от статии, посветени на въздействието на френската политика върху българското национално развитие. Пак по същото време е отпечатан и подготвеният от В. Паскалева и Хр. Христов сборник от немски извори за Възраждането. И двата историописни факта подсказват, че е започнало известно пропукване на декретивния маниер на управление на хуманитарната наука.

Констатираната тенденция се долавя и в появилия се в периода 1961-1964 г. тритомен вариант на следдеветосептемврийския марксистки очерк ”История на България”. Книгата е допълнена и преработена като от текста са отпаднали някои от най-необоснованите тези, свързани с политическата конюнктура от 50-те години.

На 13-14 януари 1964 г. е проведено второ национално съвещание по история. Основният доклад е прочетен от фактическия доайен на историческата колегия Д. Косев. Очертавайки ”състоянието и задачите на българската историческа наука”, докладчикът не отрича ”принципа на партийност”. Той обаче настоява за по-суверенно развитие на науката - по отношение тематиката и изследователските подходи. Макар и в индиректна форма, Косев елегантно дезавуира някои политически конюнктурни и фактографски незащитими концепции за националното ни развитие през ХVІІІ и ХІХ в. Скоро след второто национално съвещание по история е възстановено и Българското историческо дружество. Чрез своите структури и кадри то осигурява възможност за по-широко популяризиране на историческите знания; включително и тези за Възраждането.

От средата на 60-те
до края на 80-те години

През втората половина на 60-те години стават все по-забележими променените условия, в които се развива историческата наука. Отменен е (поне в най-крайните си проявления) инструктивният стил на налагане на историописните тези от партийни функционери. Тълкуването на събитията в парадигмата на социално-класовия подход вече допуска и възможността за връщане към безспорните национални ценности. Проявява се готовност за активизиране на проучванията в някои табуизирани през предходните десетилетия области - църковна и културна история, история на нравите и на ежедневния живот, българо-балкански и българо-европейски взаимодействия.

Институциалната среда на историческата наука се усложнява в значителна степен. Укрепналият в кадрово отношение Институт по история към БАН продължава да бъде водещо изследователско звено в областта на българската история. Посредством възприетата от Съветския съюз система на аспирантурата той осигурява високо подготвени кадри както за своята дейност по издирване и публикуване на документи, така и за нуждите на някои други научни структури. През 1968 г. с решение на Политбюро на ЦК на БКП Институтът е натоварен със задачата по написването на многотомна история на България. Тя би трябвало не само да представи националния ни развой от позициите на марксистко-ленинската методология, но и да открои ”приноса на нашата страна в съкровищницата на световната култура”. Подготовката на изданието се превръща в приоритетна задача, работата върху която отнема няколко десетилетия, без да е приключила в пълна степен и към момента⁸.

През 1964 г. е създаден Инститът по балканистика при БАН. Част от неговите сътрудници започват системни проучвания на българо-балканските отношения - включително и през Възраждането. Разрасналата се и укрепнала система на музеите - окръжни, градски, мемориални - създава добри кадрови предпоставки за детайлни регионални проучвания на факти и личности от Възраждането, както и за систематизиране на изворовия материал върху историята на българския народ през ХVІІІ и ХІХ в. Народната библиотека в София продължава да играе ролята на основно депо на извори за Възраждането като част от кадрите на нейния отдел Български исторически архив се ориентират и към научна работа.

Подготовката на специалисти с висше образование по история се осъществява в Софийския и Великотърновския университети. През 1972 г. от големия Философско-исторически факултет се обособява Историческият факултет на СУ. Неговите кадри продължават да са сред най-ярките учени в областта, а самият факултет си изгражда име на едно от най-неконформистките звена в българската академична система. През учебната 1972/73 г. лекциите по история на Възраждането са възложени на Николай Генчев. От средата на 80-те години лекционният курс е поет от Д. Цанев. В определени периоди занятия по дисциплината (като основни или специализирани курсове) водят и други специалисти - Константин Косев, Крумка Шарова, Христо Христов, Румяна Радкова, Зина Маркова. Във Великотърновския университет преподаванията по история на Възраждането през 70-те и 80-те години се осъществяват основно от Георги Плетньов и Иван Стоянов.

През 70-те и 80-те години публикаторската база на историческата тема е разширена в значителна степен. Изданията на Института по история и на Софийския университет продължават да излизат редовно, осигурявайки възможност за отпечатване както на отделни статии и рецензии, така и на по-обширни изследвания. През 1972 г. се появява академичното списание ”Bulgarian Historical Review” - издание за българска историческа наука, списвано на чужди езици. Аналогичен статус има и поредицата ”Etudes historiques”.

Периодичните издания на историческото дружество, както и годишниците на музеите дават възможност за популяризиране на проучвания по регионални теми, за публикуване на документални материали, за уточняване на фактографски детайли, свързани с водещи или второстепенни събития. На високо професионално равнище се публикуват документи за Възраждането в ”Известия на държавните архиви” и в ”Известия на НБКМ”. Издателството на БАН и университетските издателства в София и във В. Търново печатат монографии и сборници със статии на преподаватели от съответните факултети. Издателството на Отечествения фронт се наема с отпечатването на многобройните селищни монографии, които придават специфичен облик на историописанието върху Възраждането през 70-те и 80-те години на ХХ век.

Разширява се традицията за публикуване на материалите от тематични научни конференции, както и на юбилейни или мемориални сборници, посветени на видни учени. Съществен принос за систематизирането на основните резултати от проучванията върху Възраждането имат сборниците, посветени на Ал. Бурмов (1973), М. Димитров (1974), Д. Косев (1974, 1985), Хр. Гандев (1986), Хр. Христов (1976, 1988). На кръгли годишнини от събития се издават сборници, които в постъпателно либерализиращ се порядък интерпретират основни факти на предосвобожденското развитие. Като новаторски с акцентите си върху националните ценности се открояват сборникът ”Проблеми на Българското възраждане” (1981) и двутомникът ”Българската нация през Възраждането” (1980, 1989). Макар и в краткословен порядък, отпечатаните материали от конгресите на Българското историческо дружество и изданията от двата международни българистични конгреса (1981, 1986) дават относително ясна визия за постиженията и перспективите на знанието за Възраждането по онова време.

През 1970 г. е отпечатан сборник с изследвания в чест на Михаил Арнаудов. Книгата по индиректен начин отбелязва практически пълната реабилитация на репресирания преди четвърт век учен. Тя е предшествана от преиздаването на някои негови монографии, появили се в периода между двете световни войни. Научните среди посрещат благосклонно и новите съчинения на енциклопедиста, посветени на Паисий Хилендарски (1962), на Любен Каравелов (1964) и на Българското книжовно дружество в Браила (1966). Широка популярност придобива двутомникът с подбрани историко-литературни очерци ”Творци на Българското възраждане” (1969). Убедителното завръщане на насилствено отстранения от колегията хуманитарист само по себе си представлява ясен знак за надмогването на крайностите, в които е тласнато знанието за Възраждането в първите години след 9 септември 1944 г.

Определено по-освободени от идеологически предразсъдъци са и дискусиите по проблеми на Възраждането, които текат през 70-те години. През декември 1976 г. във връзка с подготовката на многотомната история е проведена дискусия за периодизацията на новата българска история. Обменът на различни мнения създава предпоставки за достигане до консенсус по трудния въпрос за началната граница на Възраждането. Макар и с известни уговорки, началото на прехода към Новото време е свързано с първите десетилетия на ХVІІІ в. Чрез редица академични и популярни издания тази теза е усвоена трайно в съвременната историопис.

През 1977 г. по повод статия на Й. Митев на страниците на сп. ”Исторически преглед” започва дискусия за ролята на българската буржоазия в националната революция. С различни доводи водещите историци се дистанцират от овехтялата теза за пълната контрареволюционност на националната ни буржоазия. Поотделно Стефан Дойнов и Симеон Дамянов дори лансират концепция, че цялата буржоазия (едра, средна, дребна) е плътно ангажирана с всички основни направления на националната революция. В духа на рационалния марксизъм Кр. Шарова обобщава резултатите от обмена на мнения като характеризира отношението на отделните прослойки на буржоазията към легалните и радикални движения по периоди и по направления. Предложеният от авторката концептуален модел е израз на налагащия се по-балансиран подход към обществените реалности от предосвобожденския период. В хода на дискусията за буржоазията се откроява още по-сложният проблем за чорбаджийството и неговото отношение към културното и политическо възраждане. Започналият в края на 70-те години историописен дебат върху тази въпрос обаче се оказва неразрешим в пределите на марксистката методология; това отлага последния най-продуктивен етап на дебата за 90-те години на ХХ в.

През 70-те и 80-те години продължават изследванията върху стопанското развитие на възрожденското общество, реализирани от Хр. Гандев, К. Косев, Стр. Димитров, Н. Тодоров, Хр. Христов. Върху основата на широк обем емпирични данни се формулират ред конструктивни тези за еволюцията на аграрните отношения, за отношението на чифлишките стопанства към собствено българското социално-икономическо развитие, за ранните капиталистически тенденции в градската икономика. Относителна новост в сравнение с предходните десетилетия са проучванията на В. Паскалева, Хр. Глушков, В. Хаджиниколов върху международните търговски отношения на нашите земи с различни зони на модернизираща се Европа. Макар и в индиректен план, през този период е възможно да бъде доловен и един условен диалог между тезите на нашите учени и концепциите на турските и западноевропейски османисти по проблемите, изхождащи от общоимперското икономическо развитие през ХVІІІ и ХІХ в.

В самостоятелен проблемен кръг могат да бъдат обединени проучванията върху българския ХVІІІ в., активизирани след дискусията за периодизацията от 1976 г. За уплътняването на тезата, че цялото столетие принадлежи към възрожденската епоха допринасят изследванията на Вера Мутафчиева върху кърджалийското време, на Румяна Радкова върху образователното дело и интелигенцията, на Страшимир Димитров и Виржиня Паскалева върху стопанското развитие, на Надежда Драгова и Христо Христов върху Паисиевото дело. Любопитна илюстрация на градивния историописен подход спрямо този сложен възел от проблеми представлява документално-аналитичният сборник ”Румелийски делници и празници от ХVІІІ век”, отпечатан през 1978 г. под редакцията на В. Мутафчиева.

Възвърнатият престиж на културно-историческите изследвания върху Възраждането ангажира с тази проблематика редица учени. Монографиите и студиите на Н. Жечев за българските емигрантски културни центрове и за просветното дело, пространните проучвания на Румяна Радкова и Николай Генчев върху произхода, състава и обществените позиции на интелигенцията, публикациите на Велко Тонев и Ангел Димитров върху образователните институции са осъществени върху основите на един дистанциран от най-неисторичните марксически идеологеми историописен модел. Пак по това време са написани и публикувани компетентни анализи на западноевропейското, балканско или руско влияние върху възрожденската култура с автори Н. Генчев, Ил. Конев, Н. Андреева, Н. Данова, А. Алексиева. Появяват се многобройни специализирани съчинения върху архитектурата и живописта, широкообхватни анализи на драматургията и театъра, многопосочни литературно-исторически текстове, както и изчерпателни обзори върху периодиката и книгоиздаването. Своеобразен индикатор за постигнатото в тази област е енциклопедията ”Българска възрожденска интелигенция” (1988), която дава максимално пространна фактографска и библиографска информация за практически всички регистрирани от изворите дейци, ангажирани със създаването и/или разпространението на културни продукти. Макар и в едри щрихи отпечатаният лекционен курс на Н. Генчев ”Българската култура ХV-ХІХ век” (1988) създава отчетлива представа за водещите тълкувателни стратегии в историописната реконструкция на културното възраждане през втората половина на 80-те години.

Църковно-националното движение вече не е табуизирана изследователска зона. При все това през 60-те години в тази проблемна област все още доминират монографиите и документалните сборници, свързани с името на патриарх Кирил. През 70-те и 80-те години нещата се променят коренно. Появяват се обзорните монографии на З. Маркова за църковното движение до Кримската война (1976) и за Българската екзархия до Освобождението (1989). Статии и студии на Виржиния Паскалева, Велко Тонев, Илия Тодев, Христо Темелски, Надя Данова повествуват върху локални или персонални проявления на движението. През 1975 г. е отпечатано и първото издание на емблематичната Тончо-Жечева книга ”Българският Великден или страстите български”. Посрещната в средите на професионалните историци с първоначални резерви, тя скоро придобива полудисидентски статус на феномен, съдействал за отърсване на църковното ни възраждане от прахоляка на десетилетни идеологически предразсъдъци и атеистични наслоения.

Настояванията на Т. Жечев за надмогване крайностите на противостоянието просветители/революционери не оказва съществено въздействие върху проучванията, посветени на политическото възраждане по това време. Предпочитани обекти на историописни интерпретации остават радикалните лидери, революционните структури и въоръжените борби. Откроими приноси в по-широкото интерпретиране на тематиката имат биографичните изследвания на В. Трайков за Г. С. Раковски, на Кр. Шарова за Л. Каравелов, на Н. Генчев за В. Левски. Монографията на Ст. Дойнов за освободителното движение в началото на ХІХ в. (1979), статиите и студиите на Ог. Маждракова-Чавдарова за освободителните борби през 50-те и 60-те години, очеркът на Н. Жечев за Велчовата завера (1985) свидетелстват убедително, че дори и тази приоритетна за марксистката историопис област постепенно се еманципира от политически целесъобразните тези. Освобождаването от идеологическите клишета се долавя и в колективния труд на Дойно Дойнов, Константин Косев и Николай Жечев ”История на Априлското въстание”, отпечатан през юбилейната 1976 г.

В по-сложно положение са поставени изследователите на руско-турската война 1877/78 г., довела до създаването на Княжество България. Тълкуването на промените в съдбата на българския народ, свързани с тази война, до самия край на 80-те години е подвластно на безкритичната възхвала на повратната, но определно нееднозначна въоръжена инициатива на руския царизъм. Под натиска на извъннаучни фактори представата за характера на българо-руските контакти през Възраждането през 70-те и 80-те години на ХХ в. е консервирана на нивото на идеологическите постулати от предходните две десетилетия. Това обстоятелство личи ясно както в обемния сборник ”Българското възраждане и Русия” (1981), така и в поредицата научни и популярни книги, отбелязващи вековния юбилей на Освобождението. Показателен детайл в това отношение представлява изземването и претопяването на отпечатаната през 1975 г. на монография на утвърдения вече учен Н. Генчев ”Българо-руски културни общувания през Възраждането” - една традиционно написана книга, която на няколко места в завоалирана форма проблематизира руската балканска политика.

Определено по-раздвижен е оценъчният фон около проблемите, свързани с българо-европейските и българо-балканските политически контакти и културни взаимодействия. Като приносни се открояват съчиненията на Димитър Косев, Симеон Дамянов и Николай Генчев за въздействието на Франция върху националното ни развитие, статиите на Андрей Пантев и Христо Глушков за политически и търговски контакти между българи и британци, проучванията на Виржиния Паскалева и Константин Косев за българо-пруски/германски общувания. Николай Жечев, Николай Тодоров, Надя Данова, Веселин Трайков, Стоян Маслев, Илия Конев свързват имената си с историописни текстове, посветени на отношенията със съседните балкански народи - гърци, румънци, сърби. Подчертаното разширяване на научния интерес към областта на международните комуникации има две важни последици: 1) в научно обръщение са включени значителен обем неизползвани или непознати чужди извори за Възраждането; 2) картината на националната ни еволюция е реконструирана при по-стриктно отчитане тенденциите на общоевропейското и общобалканско развитие.

В пряк диалог със собствено българския историописен процес се развиват проучванията по възрожденски проблеми от страна на някои чуждестранни българисти. Без присъщото на следвоенната съветска историопис настойническо отношение по въпроси от предосвобожденското ни развитие публикуват статии и книги Василий Конобеев, Нина Зуева, Екатерина Шатохина, Евгения Лвова, Степан Сиделников, Николай Червенков, Агоп Улунян, Кукури Лилуашвили. Румънците Петре Константинеско, Лаура Баз-Фотиаде, Константин Велики, Елена Сюпюр допринасят в значителна степен за уплътняване на фактическата картина, представяща историческата съдба на българската стопанска и политическа емиграция във Влашко и Молдова. Монографията на сръбския професор Джордже Игнятович ”Любен Каравелов и сръбското общество” (1969) е призната като безспорно приносен анализ към осмислянето на българо-сръбските отношения през 60-те години на ХІХ в. В отделен очерк гръцкият професор Стефанос Пападополос разглежда българското политическо развитие през ХІХ в. в пряка успоредица със съдбата на другите балкански народи. Макар и встрани от марксистката линия на националната ни историческа наука свое присъствие в проблематиката на Българското възраждане регистрират американците Джеймс Кларк, Майкъл Петрович, Филип Шашко, както и канадският учен Томас Майнингер.

Традиционният за българската историопис персоналистки подход към възрожденското минало се активира в продуктивен план още в началото на 60-те години. Симптоматичен знак за констатираната тенденция представлява съставеният през 1965 г. сборник с авторски очерци на М. Арнаудов озаглавен ”Поети и герои на Българското възраждане”. Успоредно с проучванията върху жизнения път и обществената дейност на най-видните революционери се подготвят и отпечатват монографии и студии за други политически фигури - бунтовници, учители, книжари, публицисти. Панайот Хитов и Бачо Киро, Найден Геров и Тодор Икономов, Иван Селимински и Хр. Данов, Сава Филаретов и Тодор Пеев, Драган Цанков и Григор Пърличев, Илия Блъсков и Неофит Рилски - това са само част от ярките обществени фигури, чиито биографии стават обект на убедителни историописни реконструкции през 70-те и 80-те години.

Пряко свързан с все по-настойчивите вглеждания в делата на възрожденската интелигенция е и продължаващият процес по публикуване книжовната продукция на разширяващ се кръг общественици. Четирите тома със съчинения на Раковски (1983-1988), 8-томното издание на представителна част от Славейковото творчество (1978-1981) и 12-томната поредица с Каравелови текстове (1984-1989) се нареждат сред елитната част на споменатата група издания. В по-малък обем, но в удобен за учебно и академично ползване вид са отпечатани и томове със съчинения на Софроний Врачански, Васил Априлов, Нешо Бончев, Добри Войников, Васил Друмев, Райко Жинзифов, Иван Богоров и др.

Като цяло публикуването на исторически извори е съществен приоритет на институциите, свързани с възрожденската история. Особеност на периода е засиленият интерес към чуждите документи. В специализирани сборници и в периодични издания са включени многобройни западно- и централноевропейски и балкански извори. Професионално подготвените за печат английски, френски, австрийски, маджарски, румънски, чешки, руски и др. пътеписи за Балканите правят достъпни на българския учен ценни наблюдения за нашите земи през ХVІІІ и ХІХ в., които трудно могат да бъдат открити в националните ни книгохранилища. Естественият акцент върху работата с руските източници също разширява зоната на поставените в научно обръщение документи.

По отношение на домашните извори продължава продуктивната тенденция за публикуване на архивни сбирки, свързани с дейността на определена личност, но не в полагащите се темпове. Плод на тази тенденция са сборниците с извори от архивните фондове на Димитраки Хаджитошев, Йоаким Груев, Николай Павлович, Васил Друмев. Отпечатани са и някои останали в ръкопис мемоарни източници, свързани с делата на исторически фигури като Тодор Икономов, Никола Бацаров, поп Минчо Кънчев. Мемоарите на много възрожденски учители са преиздадени. Като добър историописен знак може да се окачестви появата на тематични сборници с възрожденски текстове - публицистика, литературна критика, пътеписи, политически прокламации и програми и др.

Обогатяването на представата за възрожденската епоха се движи и по линията на регионалните изследвания. Монографиите на С. Дамянов за Лом, на Н. Генчев за Пловдив, на Ив. Унджиев за Карлово, на В. Тонев за Добруджа, на Ил. Тодев за Тракия, както и колективните трудове върху миналото на Враца, В. Търново, Трявна, Габрово, София проникват в много от детайлите на възрожденските процеси по места. Подобни постижения бележат, макар и в немонографичен вид, и редица музейни специалисти по отношение на селищата, в които работят - Георги Джумалиев за Шумен, Тодорка Драганова за В. Търново, Величка Койчева за Ст. Загора, Жечка Сиромахова за Русе, Михаил Грънчаров за Плевен. Освободени от някои историописни клишета, регионалните проучвания се движат близо до живата конкретика на българското възрожденско битие. Те разкриват синкретизма на модернизационните процеси, демонстрирайки реалното единение между политическите начинания, образователните инициативи и църковните борби, които по места обикновено са резултат от активността на едни и същи лидери, общи институции или взаимно застъпващи се инициативи.

Усложняващата се представа за динамиката на процесите във възрожденското общество намира израз и в текстове, ангажирани с неприоритетни за маркистката историопис теми - читалища и учителски събори, книжовни дружества и издателства, библиотеки и печатници. Специфичен феминистки привкус носи обширното изследване на В. Паскалева със заглавие ”Българката през Възраждането” (1964, второ издание 1986); една книга, която в относително ранен период прониква задълбочено в съществени детайли на възрожденското ежедневие. Значим акцент върху самоуправленските институции поставя монографията на Хр. Христов ”Българските общини през Възраждането” (1973). В непривично теоретичен план през 80-те години се интерпретират и проблемите за формирането и особеностите на българската нация през Възраждането. Независимо, че статиите на Хр. Христов, В. Паскалева и Хр. Гандев по този въпрос са натоварени с известен схематизъм, самият факт на историописно открояване на националообразуващите тенденции е показателен за налагащия се по-широк методологически подход спрямо епохата.

В резултат от мащабна подготвителна работа през 1985 и 1987 г. се появяват пети и шести том от представителната академична поредица ”История на България”. В хронологически порядък двете книги проследяват развитието на българския народ в периода на Възраждането чрез текстове, написани от най-авторитетните специалисти по съответните проблеми. На фона на качествени илюстрации подробните статии и старателно подготвеният научен апарат представят в умален мащаб постиженията и слабостите на българската историопис по проблемите на Възраждането от това време. Добрата фактографска уплътненост и освободеното от директни идеологически внушения повествование доближават томовете до положителните страни на аналогични западноевропейски книги, ползвани като образец при подготовката на академичната история. Подчертаният приоритет на революционните борби, ненадмогнатият биографизъм, както и непреодолените клишета при представянето на някои факти и процеси показват, че през 80-те години на ХХ в. - независимо от разчупването си - комунистическите идеологеми продължават да властват над историописанието, свързано с Възраждането.

Влиятелният и склонен към неканонично историописно поведение професор Николай Генчев присъства почти символично в двата академични тома. Това обстоятелство представлява симптоматичен знак за свързаната с неговото публично поведение неконформистка линия в тълкуванието на епохата. Популярният му лекционен курс ”Българско възраждане” (1978, 1981, 1988, 1995), ръководеното от него амбициозно начинание за проучване на възрожденската интелигенция, протежираният от професора кръг от млади учени, направили успешни кариери с културно-исторически изследвания на Възраждането - всеки един от тези факти свидетелства убедително, че прекомерно разстланото научно поле на историческото знание за Възраждането през 70-те и 80-те години не е лишено от ярки творчески присъствия.

90-те години

Радикалните процеси на политическа и културна демократизация, получили тласък след 1989 г., поставят хуманитаристиката в променена обществена ситуация. Макар и частично дестабилизирана, институциалната среда на историческата наука запазва основните си параметри. В условията на значителни финансови ограничения и кадрова редукция институтите по история и балканистика при БАН, университетите и музеите продължават да бъдат основните научни центрове, свързани с проучвания върху възрожденската епоха. С разрастването на частния сектор в издателската дейност публикаторската база определено се разширява. Отпадат цензурните ограничения. Независимо че позициите на научната критика отслабват, някои от здравите регулационни механизми в системата на историческото знание продължават да действат, отсявайки най-стойностните книжовни прояви.

През 90-те години продължават изследванията в традиционните тематични направления - социално-икономическо развитие, революционни борби, църковно движение, културни прояви, регионални особености, личностни присъствия. Освободените от идеологически ограничения тълкувателни възможности предпоставят появата на нови или актуализирането на някои преддеветосептемврийски концепции, свързани най-вече с просветното и църковно възраждане. В подчертано по-широки предели се анализират българо-балканските и българо-европейските взаимодействия. Проблемите около българо-руските отношения през ХІХ в. и около Източната криза 1875-1878 г. все още предизвикват ожесточени спорове. Ежедневието на възрожденския българин, легалните политически движения, самоуправленските традиции, културните институции, чорбаджийството, еволюционистките организации и инициативи - това са част от темите, получили приоритет в пространството на научните дирения чрез редица продуктивни изследователски начинания от последните години. Анализирани с посредничеството на разширяващ се кръг използвани архивни материали и публикувани извори, новите, както и традиционните теми и подходи, бележат градивни перспективи пред развитието на историческото знание за Възраждането и в условията на започналия ХХІ век.

БЕЛЕЖКИ:

1. В текста терминът историопис се употребява за означаване на група от исторически текстове, свързани по опредеделен признак. Терминът историография се употребява за означаване на познанието за историописните явления и пораждащите ги феномени. [обратно]

2. Изложението проследява развитието на българската историопис по проблемите на Възраждането. На небългарски автори и текстове се позовавам само в случаи, когато те са оказали съществено въздействие върху еволюцията на българската историопис. [обратно]

3. Архивът на Възраждането през 1924 г. е отчислен от Етнографския музей и предаден на Народната библиотека в София. [обратно]

4. Във връзка с разширяването на изследователския му профил, през 1960 г. Институтът по българска история е преименуван в Институт по история. [обратно]

5. От учебната 1963/1964 г. започва системно обучение по история в и новооткрития Педагогически институт във Велико Търново. Поради спецификата на университетската система вписването на това структурно звено към проучванията на Възраждането е свързано със следващия етап в развитието на българската историопис. [обратно]

6. Текстът, посветен на Възраждането, обема целия ІV том на книгата. [обратно]

7. Тук употребявам термина идеологии в кавички, защото смятам, че идеологията като устойчива система от възгледи е присъща на обществени феномени от публичен характер - нации, партии, социалне групи. Личностите могат да бъдат носители на системи от идейни възгледи. [обратно]

8. Според утвърдената от редакционната колегия концепция, изданието би трябвало да бъде реализирано в 14 тома. В периода 1979-1999 г. са отпечатани общо 8 книги. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА:

Генчев, Николай. Движение на изследванията в българската историография. - В: Университетски изследвания и преподавания на българската история у нас и в чужбина. С., 1982.

Генчев, Николай, Иван Унджиев, Мария Велева, Константин Косев. Основни моменти в развитието на българската историография върху Възраждането. - Първи конгрес на Българското историческо дружество. Т. 2. С., 1972.

Велева, Мария. Развитие на историческата наука в България след Освобождението - В: Лекции за следдипломна квалификация на учители. Т. IV. С., 1983.

Даскалов, Румен. Как се мисли Българското възраждане. С., 2002.

Проблеми на българската историография след Втората световна война. С., 1973.

Тъпкова-Заимова, Василка. Българската историческа наука в рамките на славянознанието (от втората половина на ХІХ до 20-те години на ХХ век). - В: История на славистиката от края на ХІХ и началото на ХХ век. София, Издателство на БАН, 1981.

© Вера Бонева, 2003
© Издателство LiterNet, 04. 03. 2003
=============================
Първо издание, електронно.