СТРАСТИТЕ НА АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ ВЪВ ФЕЙЛЕТОНА "СТРАСТ"

Светлана Василева

web

В своето творчество Алеко Константинов обхваща сравнително най-пълно и точно проблемите и стремленията на времето, в което живее. Умело дистанцирайки се от заобикалящата го действителност, той отразява спецификата и контрастите в нравствения лик на българското общество от 90-те години на ХIХ век. Същевременно всичко, до което се докосва перото му, е пречупено през поглед, изцяло обърнат напред - в бъдещето. Ето защо творчеството на писателя съхранява своята актуалност през годините и въздейства на читателя силно и всепоглъщащо. Изтъкани от омайна поезия, смях, скръб, хумор, ирония и сарказъм, фейлетоните на Алеко Константинов - включително “Страст” (1895) - разкриват и гражданската позиция на автора, ценностните му критерии, представата му за добро и правилно.

Ревниво пазейки своята неподкупност, Щастливецът се надсмива над пороците на съвремието, като си позволява и дързостта да обвинява опонентите в липса на идеали. Надмогнал “страстта” да служи на парите, писателят вижда в себе си един щастлив човек, а посредством способността да се самоиронизира, постига най-силно изразената критика над “унижението и лакейството” в обществото. Веднага трябва да се отбележи, че той не просто изобличава негативното, но и търси основополагащите морални принципи, нравствените устои за човека и обществото - нещо, което се превръща във водеща “страст” на Алеко Константинов.

За тази негова страст “знае цяла България”, но това, което не знаят предприемачът, висшият чиновник, министърът и князът, е, че той гледа “на богатството почти с презрение”, понеже то “не е плод на честен труд или щастлив случай, а рента на унижението и лакейството”. И заради това незнание България плаща твърде висока цена - не е ли наистина “глупава страст” да прикриеш низката си душица с убийството на единствения човек, осъзнал щастието си като превъзходство над общество и време, единственият, осмелил се да разкрие подмолните страсти, криещи се зад привидното благоденствие!

Авторът и съвременниците му възприемат категорията “щастие” по различен начин. Творецът е осъзнал, че не парите правят човека щастлив; напротив - те имат способността да рушат истински хуманното. По този повод той въздъхва: ”И защо му са пустите пари, дето ги печели, когато живее като говедо?” И все пак, наред с иронията, в душата на Щастливеца остава и болката от непостигнатата хармония между него и “глупавата страст” на обществото да измерва своето фалшиво “щастие“ с недостигащите на Алеко четиридесет и пет стотинки за тютюн.

Гражданската съвест на фейлетониста е в криза, но извоювал си правото да бъде духовно свободен и независещ от никого, той гледа на света и хората тъй, като че може да натъпче “милион Ротшилдовци и Вандербилтовци... в джеба на жилетката си“. Представата му за реалното човешко щастие е тясно свързана и обусловена с нравствената почтеност и личностното достойнство. Въпреки че трагизмът се задълбочава, Алеко с присмех изповядва: “Че аз съм щастливец, това го знае цяла България... Вървя из улицата и погледът ми разсеяно се мята от фигура на фигура и всяка фигура още повече укрепява съзнанието ми, че аз съм щастливец... и като сравнявам с тези нещастници моето положение, аз отново давам подкрепа на убеждението си, че съм щастливец...“

Самоопределянето “щастливец”, в сравнение с богатите, носи на Алеко Константинов истинска наслада и радост, че той не е като тях, че е нравствено по-извисен от тях. Докато, в сравнение с ощетените и страдащите, на фона на най-безпомощните (“дечица”, простиращи ръце към майките си за “корица хлебец”, или “коварно излъгани моми”, “изхвърлени на произвола на съдбата”), усещането, че е по-щастлив, провокира у писателя горчивина и болка. Използваният контраст като композиционен елемент излъчва характерна сила на внушението. Тук вече определението “щастливец” се превръща в знак на протест и човешко състрадание. Но в крайна сметка обръщането на фейлетониста към човека и човешкото среща най-вече неприемане и отрицание от страна на обществото на “глупавата” Алекова страст към високата нравственост и духовното. Може би това е една от причините, които карат твореца чрез самоиронията като художествен похват да изведе кулминационния момент в своята критика. При това той разгръща отрицанието тристепенно:

1) “Това е всичко хубаво, ама тютюн все пак няма, да го вземе дяволът! Глупава страст!”

2) ”Добре, ама тютюн няма, да го вземе дяволът! Па ми се пуши, страшно ми се пуши. Глупава страст!”

3) ”Успокоя се и натопя перото в мастилницата с намерение да почна да пиша... Не мога, не мога да пиша! Чудна привичка!”

Този модел, който е налице в три фрагмента от фейлетона, не е нищо друго, освен прикрита авторова ирония, изразяваща интелектуалното превъзходство на писателя над обществото и криворазбраното щастие.

В “Страст” Алеко Константинов гледа и съди света, в който живее, от позицията на страничен наблюдател. Взрял се в себе си, но и успял да се види отстрани, чрез самоирония и на места - сарказъм, той открива пред читателя истинския невидим свят, скрит зад маската на видимото. Срещу цялата, затънала в егоизъм и дребнави сметки политика, срещу всички, за които принципите са овехтяла дреха, той се възправя сам. Не се бои да противопостави собствената си личност на всички онези, които носят нечисти помисли и гузна съвест, защото сам е високо извисен и морално чист човек. Или, както той заявява: ”...за мене светът не само че не знае подобни гадости, но и всъщност ги няма у мен, па и не ги е имало и, уверен съм, няма и да ги има. Ето кое съзнание ме кара да се взирам с почтение само в кръга на бедността, като мисля, че доволството и богатството са заклеймени ако не с позор, то поне с малко подлост.”

Колцина биха могли да се подпишат под тази декларация, колцина биха я изстрадали с такава страст, за да не звучи в устата им фалшиво и нескромно!

© Светлана Василева, 2002
© Издателство LiterNet, 29. 04. 2003
=============================
Публикация В: “Годишник 2002 на Математическа гимназия “Д-р Петър Берон” - Варна", Варна, 2002.