СТОЯН ДРИНОВ

Румен Спасов

web

Стоян Пейов Дринов (03.02.1883 - 07.08.1922) е роден в Панагюрище, точно по времето, когато именитият му чичо Марин Дринов, потопен в “карнавалната следосвобожденска неподреденост”, успява да участва сърцато в съграждането на българските институции, като полага усилия да не занемарява и привичните си книжовни занимания... В Румелия и в Княжеството зрее увереност и решителност за “изправяне със собствени сили” на следвоенните неправди. Константин Величков и Иван Вазов редактират в Пловдив сп. “Наука”, Васил Стоянов и Константин Иречек мислят и действат за възстановяване на Периодическото списание на Българското книжовно дружество, вече със седалище в София. Малкият Стоян учи в родния си град, вече в рамките на голяма България, продължава в Класическата гимназия, завършва история в Софийския университет. Учителства в село Баня, Панагюрско, след това и в София.

От май 1903 г. министър на просвещението е Иван Шишманов, който по всякакъв начин се старае да създаде увереност у хората с книжовна нагласа, като постави образованието и културата, както и носителите на високи стремежи в българското общество, на пиедестал. Младият учител Дринов е имал възможност, но не пожелава да направи политическа кариера чрез естествената протекция на фамилията си. Но неговият свят завинаги е белязан от книгите като контрапункт на суетливото и преходното в общественото всекидневие. Сякаш загърбил злобите на деня, Стоян Дринов преоткрива несравнимото богатство на природата, на пернатия и животинския свят, на простите и ясни човешки взаимоотношения в родното градче и в панагюрското поле, уважението към смълчаната сила и сдържана мощ на планината-закрилница. Това е и светът, който споделя с читателите си, който остава с него в съкровищницата на българската литература. В най-добрите негови стихове има естествена лекота и непринуденост, вдъхновена сякаш от уникалната природа на Средногорието, щастливо съчетана с потомствено чувство за красота, изящество, етичност и шеговита човешка солидарност.

Но литературните занимания на Стоян Дринов не са посветени само на децата. Мисията му е и сред възрастните, особено след надживяните ужаси като военен кореспондент. “Късният” период на творчеството му е посветен на нови търсения, свързани не толкова с публицистичното разобличаване на военщината, колкото с позитивния личен пример за достойни обществени начинания. В София се ражда и синът му Людмил - едно рядко поетично дарование, напуснал света само седемнайсетгодишен, но оставяйки след себе си една от най-изящните ученически стихосбирки на българския 20-ти век.

През последните дни от живота си Стоян Дринов е библиотекар в Народната библиотека. По това време директор там е приятелят и съратник в книжовни начинания Стилиян Чилингиров, с когото се познават още от ученически години. Заедно подреждат книга, посветена на “умните забави” - на театралното и рецитаторско изкуство, което дава друг живот на литературата. Преведени автори в Дриновия сборник са Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Надсон, Шевченко, Юлиуш Словацки, София Конопницка, Кнут Хамсун, Марк Твен и др. ”Детският писател” остро поставя и проблеми на възрастните, не може и да бъде по друг начин, защото лично се познава и твори заедно с Александър Божинов, Стилиян Чилингиров, Трифон Кунев (Ланчелото), Георги Стаматов, Йордан Йовков, Димитър Подвързачов, Елин Пелин, Димитър Бояджиев... Цялостното му книжовно дело е изключително богато и недооценено тъкмо във взаимодействието и в синтеза си с другите изкуства. Известно е, че по негови творби през първата половина на века са написани множество песни, а някои от текстовете му са създадени специално за песенната сбирка на Д. Бойчев.

Благородният деятел на българската словесност и на популярната култура от началото на двайсти век приживе успява да подреди и да издаде три книги: “Болният учител” (1912), пиеската “Кукувица кука” (1919), “Забави - дневни и вечерни” в два тома (1922). След тази година, съставени от други книжовници, някои от тях с не особено точен естетически усет, следват “Весели случки и стихове” (1925), “Изворче” (1929), "Съчинения. Т. 1" (1938), под редакцията на Н. Т. Дончев и Недю Горинов, с обещание и за втори том, който така и не излиза; “Люлка” (1957) под редакцията на Ценко Цветанов; “Верни неразделни” (1964), под редакцията на Николай Янков; “Хорце” (1990), съставител Албена Янкова.

Дано се намерят средства и възможности за пълно събрание на съчиненията на този завинаги актуален книжовник и съгражданин, когото имаме основания да подредим както сред големите естети на българската словесност, така и сред най-доблестните примери на непродължителен, но изключително плодотворен житейски път.

© Румен Спасов, 2003
© Издателство LiterNet, 02. 05. 2003
=============================
Публикация в сп. "Аудиториум", 2003.