ФУНКЦИЯ "SEARCH"

Нина Граматикова

web

Тя се появи ненадейно, омагьоса мрежата и изчезна оставяйки след себе си аромат на диви рози. Бодлите й оставиха рани по много пръсти и дълго петната от кръв по клавиатурите не засъхнаха, напомняйки за мимолетното й съществуване. Никой не знаеше коя е, една мистерия от думи, дръзка, главозамайващо директна, безпощадно искрена, болезнено откровена, провокираща, търсеща и опияняваща дива роза – спонтанна, омайно сладкодумна в безумната си страст, в желанието си да бъде друга. А тя наистина беше друга – досега не бях срещал по смело и открито момиче. Думите й, първо хладни и доста пестеливи, постепенно преливаха в откровения, пълни със страст. Признавам си, че успя да спечели вниманието ми с непринудената си бъбривост. Разговорите с нея се водеха леко и бяха повече от приятни. Тя знаеше как да ме накара да се чувствам желан, думите й нежно обхождаха като палав език кибер тялото ми, издигаше ме, водеше ме по пътеката на екстаза, подлудяваше ме с искреността си, а тялото ми реагираше така, сякаш не думите й от монитора пропълзяваха в съзнанието ми, а нежните й малки пръстчета и ненаситен език докосваха всяка точка от него. Изгаряше ме със страстта си, довеждаше ме до полуда и после внезапно изчезваше от мрежата. Имах чувството, че полудявам. Не знаех кога ще я чуя отново, никога не казваше “bye” или “ще съм тук утре”. С напрегнат поглед отварях по няколко пъти на ден, но тя ми се присмиваше празна. Трескаво я издирвах в мрежата. Сред едноседмично мълчание Тя се появи мълниеносно, разсея тъмните облаци, виснали над душата ми и заличи спомена за безсънните ми нощи на лутане. Кибер усмивката й стопли сърцето ми и аз безмълвен се понесох по течението на сладките й думи. Мечтаех да имам тази странна роза – толкова нежна и дива, копнеех да я видя, да я докосна. Когато й поисках снимка обаче, ме отряза категорично. Искаше да си остане само един несподелен мираж, безплътен образ, който изгубеното ми съзнание си беше изградил. Една сутрин ми поиска телефона, което ме хвърли в ново терзание – кога ще я чуя. Не смеех да се надявам, че наистина ще се обади, всичко ми се струваше една шега, но миг след като изписах и последната цифра на номера си, телефонът иззвъня и най-прелестният глас, който някога съм чувал, весело и закачливо попита:

- Как си?

Вцепених се, не знаех как да отговоря и с доста дързък тон попитах:

- Кой е?

Смехът й изпълни слушалката и едно предупреждение звънна в ухото ми:

- Внимавай на кого даваш телефона си!!!

После само глухото щракване от затварянето на слушалката отекна в мен. Светът се сви в малко черно петно пред очите ми и изгуби форма. Тя, Тя се обади, моята така бленувана роза се обади, а аз се държах като пълен глупак. Влязах в мрежата, изписах куп извинения и молби да ми звънне отново или да ми даде телефона си, но тя бе непреклонна, сърдита и отново премина offline без дори приятелско “bye”.

Ежедневието ми в следващите седмици се ограничаваше между телефона и монитора на компютъра. Мейлът ми си оставаше все така призрачно празен, а аз, изтощен от взиране, изморен от очакване, но не изгубващ надежда, продължавах да й пиша писма по няколко пъти на ден. Дните се нижеха еднообразни, но един от тях неочаквано се оказа различен, наситен с емоции и накара сърцето ми да забие яростно. Телефонът драматично иззвъня, изсмуквайки всяка мисъл от съзнанието ми и страстното й гласче изпълни тишината на стаята и й придаде смисъл. Искаше ми се да й кажа колко много ми е липсвала, колко я желая, че искам да я направя щастлива, но думите ми сякаш залепнаха по пресъхналите ми устни и едва успях да произнеса едно глухо – Да! Коленичил до телефона, се молех този разговор никога да не свършва, исках да знам всичко за нея, изстрелвах въпросите си един след друг, но отговорите й бяха повече от уклончиви и лаконични. Тя си оставаше загадка за мен, но една доста приятна загадка събудила душата ми за нов живот, изпълнила със смисъл мизерното ми съществуване, обсебила дните и нощите ми.

Обажданията зачестиха, говорихме си дълго и без задръжки, откровения се изливаха по жицата и в двете посоки. Признавах тайни, които не бях споделял с никого, които таях в себе си от години, но почувствах, че мога да й доверя. Открих се целият, разголих душата си, поставих я в дланите й, оставих я сама да реши какво да направи с нея. Сам се чудех какво ме кара да бъда така безразсъдно откровен и да направя мечтите си достъпни като кутия цигари на масата. Чувствах я като част от себе си, Тя бе по-доброто ми аз, което исках да превърна от мираж в реалност. В мрежата се срещахме все по-рядко, но часовете, прекарани в телефонни разговори, подлудяваха мъжкото ми его, караха кръвта ми да пулсира във вените и компенсираха липсата на общуване online. Общувахме, това беше тънката нишка, която така здраво ни свързваше. Общувахме самоотвержено, до забрава, вглъбени и съществуващи единствено и само за себе си, за първи път позволили си лукса да бъдем егоисти и да забравим останалата част от живота си. На няколко пъти поисках телефонния й номер, но всеки път категоричен отговор “Не” отекваше в ухото ми. Вече не издържах на постоянното очакване да звънне телефонът, при всеки негов звън се спусках към апарата с надеждата да чуя божествения й глас. Спрях да се виждам с приятелите си, дори при родителите си вече не ходех през уикендите. Всички ми повтаряха, че съм се променил. Затворих се вкъщи насаме с мисълта за моята бленувана роза – аз и телефонът в едно болезнено дълго очакване Тя да се обади. А Тя продължаваше да се обажда най-неочаквано, по различно време от денонощието и се мръщеше, когато се забавя да вдигна слушалката. Не излизах никъде, само до гаража пред блока, за да си взема стек цигари и кутия натурален сок портокал – Тя каза, че го обожава. Трябваше да съм подготвен в случай, че ме изненада с някое посещение. Очаквах абсолютно всичко от непредсказуемата сладурана. Страхувах се, че ако се обади и ме няма, никога повече няма да я чуя. Полудял от любов й предложих среща при един от разговорите ни. Тя беше в настроение, смееше се и реших, че моментът е подходящ да атакувам добре пазеното й в тайна съществуване. Почти си представих как пресича прага на апартамента ми, поднасям й цветя, прегръщам я и... и след миг мълчание Тя звучно затвори телефона, без да продума, разпръсквайки мечтите ми.

На следващата сутрин на мейла ми имаше само едно сухо изречение: “Не можеш да имаш всичко, което искаш!!!”. Плаках като хлапак и се проклинах за дързостта си да й предложа среща. През този ден Тя не се обади, нито ми писа, остана безмълвна и през следващите дни. Бях като замаян, спрях да се храня и само цигареният дим изпълваше изтощеното ми тяло. Стаята ми потъна в мрак и единственото светло петно в нея бе мониторът на компютъра. Ровех се в мрежата денонощно, опитвайки се да я открия – десетки пъти стартирах функция “Search” по сървърите, но безрезултатно. Гласът й звучеше в главата ми като стара мелодия, която не можех да прогоня, която до безкрайност тананикаше и безпощадно забиваше в съзнанието ми едно и също изречение: “Не можеш да имаш всичко, което искаш!!!” Искаше ми се да тръгна да я търся, но не знаех почти нищо за нея. Нямах ни най-малка представа как да я открия. Мейл адресът й бе повече от лаконичен – никоя. Тя нямаше свое собствено аз – приемаше духа и формата на хората, с които общуваше, проникваше в тях, живееше в тях, сякаш четеше мислите им, инстинктивно предусещаше желанията им и ги правеше реалност. Омагьосваше с непринудения си и откровен реализъм. Чувствах присъствието й в мен, започвах да мисля като нея, да виждам света през нейните бодливо зелени очи, както сама ги описа веднъж. Препълних емейла й със съобщения: “Липсваш ми!”, “Обади се”, “Желая те”, “Прости ми”, но телефонът продължаваше да мълчи, майлът ми да зее празен също като душата ми и аз почти се предадох. Пренареждах пъзела от оскъдна информация, която имах за нея, препрочитах разговорите си с нея с надеждата да открия някоя случайно изпусната дума, която да ми подскаже как да я открия. Но нищо – думите й до една бяха премерени и точни що се отнасяха до живота й.

Тя потъна обратно в неизвестността, от която се бе появила. Месеците се нижеха един след друг, а аз обезличен, обезнадежден, се лутам в кибер пространството и я търся – моята прекрасна роза, която стопли сърцето ми с любов, но отказа да бъде част от реалния ми живот.

Компютърът изпълни за хиляден път функция “Search” и на монитора изплува безкомпромисното съобщение: “Търсенето приключи. Обектът не е открит.”

.........................................................................................

20.12.2000 г.

© Нина Граматикова, 2003
© Издателство LiterNet, 03. 06. 2003
=============================
Първо издание, електронно.