СУЛЬО В ГОЛЕМИЯ ГРАД

Николай Фенерски

web

Един ден Сульо, на Пульо братовчед му, реши да отиде в големия град, за да се яви на конкурс за работа. Живееше с жена си и четиригодишното си момче в крайния квартал на един провинциален град и мечтаеше за времето, когато вече няма да живее там. Семейството на Сульо обитаваше железобетонен едностаен кух куб на третия етаж и разполагаше с жилищна площ, колкото да поддържа жизнените си процеси. Тези кубове ги наричат гарсониери и имат метафизичната способност да унизяват човешкото достойнство, показвайки на обитателите си, че са излишни придатъци на планетата и бадева дишат въздуха. Повече те не заслужават и изобщо да не си помислят да се размножават - планетата само ще се увеличи с още тям подобни консуматори.

Сульо обаче не падаше духом и пътешествието му до големия град доказа това. Въобще, той бе особен човек. Още от ранната си детска възраст, когато спечели второ място в конкурса за есе „Обесването на Левски“ (първо по принцип не печелеше в нищо), той взе да расте с убеждението, че притежава таланта на красноречието и чувствителността на гения. С две думи, въобрази си, че ще стане писател и то не някакъв посредствен драскач, а писател на бестселъри. Често си мечтаеше как ще прави изказвания по важни обществени въпроси, а камерите ще следят всяко негово движение, ще демонстрира ексцентрично поведение, ще носи причудливи дрехи, ще се затвори в някоя малка селска къщичка, където ще измъдри поредния шедьовър и т.н. Най-голямата му мечта беше, като стане известен, да наеме за цяла седмица цигански духов оркестър, да тръгне бавно по Витошка, а оркестърът по петите му да надува мангасарски мелодии, да спре пред ваксаджията, да си почисти обувките, после небрежно да подаде петдесетачка и накрая да си плати от някой ресторант да изнесат маса и да я сложат насред площада... Оркестърът му свири на ухо, а той небрежно си пие ракията и черпи, когото си хареса от улицата... Това бяха мечтите на Сульо и когато след подобно възнесение се сетеше за кухия циментов куб, жената и детето, усещаше неприятно остро бодване в диафрагмата. Някъде отзад. Жестока е съдбата човешка!

Препитание за своето изстрадало тяло и за семейството си Сульо бе намерил като сервитьор в една опушена квартална кръчма. Разнасяше кафета и бири на постоянните клиенти, пияниците на града. Слушаше задълбочените им политически анализи и понякога спореше разпалено с тях. Един монотонен разговор без начало и край. Вечер, когато жената и детето заспиваха, пишеше дневника си и нахвърляше идеите си за есета и разкази. Мечтаеше да напише пиеса и сценарий за филм, нещо впечатляващо, което щеше да го измъкне от мизерията. Но годините си минаваха като отвързани една след друга, нищо не се случваше, а Сульо наблюдаваше неостаряващото си лице сутрин в огледалото и се чудеше кога ще дойде и неговият миг, кога най-сетне ще покаже на света кой всъщност е той и какво се крие в дълбините на бездънната му душа.

И този миг взе, че най-накрая му се изтъркули в привлекателната форма на конкурс за сценаристи в една от националните телевизии. Ето откъде щеше да започне неговият възход към вечността...

Преброи смачканите си левчета, помисли си дали не лишава с капризите си детето от някое лакомство или дреха, но на везните повече натежа представата за непреходното, на което бе орисан, и уверено метна раницата на гръб. Качи се на влака в три следобед и след шест часа лепкаво потно дремане, бавно прекрачи мръсния праг на Централна гара, разкърши схванатия си врат и с победоносна усмивка запали цигара. Дръжте се, бездарници, че идвам!

Преспа у един стар познат, на когото скоро се беше родило второ дете и поради тази причина в циментовия кух куб в покрайнините на големия град, където младото семейство поддържаше жизнените си процеси, цареше хаос, неразбирателство и смут. Сульо обаче не се смути. Поигра си с децата, хапна и пийна с ошашавените им родители, а накрая поведе разговор за това, което имаше да се случва и което нямаше начин да не се случи, на деликатните места многозначително замълчаваше или правеше изводи, че човек трябва да се бори докрай и ако престане да се бори, ще предаде себе си. Силни думи. Понеже Сульо и приятелите му все пак и въпреки всичко бяха интелигентни хора, внимаваха да не прекрачват границите на бърбореенето, а във въздуха винаги оставаше болезнено да виси последният въпрос: защо сме бедни, защо живеем в кух куб, защо нямаме кола, защо всички ни лъжат, защо сме мижитурки, защо вече десет години, копеле, няма изход от положението???

Във въздуха сред цигарения дим също винаги увисваше и единственият отговор:

„Ами що не вземеш да се обесиш? Едно гладно гърло по-малко, тежестта на земята намалява. Преди това обаче напиши предсмъртното си есе „Обесването на Сульо“ и спечели второ място с него в отвъдния конкурс за литература!“

Нашият герой спа дълбоко и на сутринта се събуди свеж. Наплиска очи с растящо победоносно чувство и се заприготвя за съдбовните подвизи, ходейки на пръсти. Бебето вече се бе събудило и се радваше на интересна гледка - един чичко с безумен поглед и страшен вид навличаше дрехите си, зализваше перчем пред огледалото, нервно влизаше и излизаше от стаята, а за капак му помаха и се изплези.

- Чао, малкия...

- Гу, гу...

Първото, което дойде да покаже на Сульо, че целият път от провинцията до големия град е бил погрешен, бе влизането му в метростанцията. Още тогава трябваше да осъзнае своята излишност - организмът на големия град го отхвърляше, а може би дори изпитваше алергия към него. Зад гишето къдрокоса хубавица бе надула радиото, дъвчеше дъвка и танцуваше, като едновременно продаваше и билети. Ето това е човекът от големия град, помисли си Сульо със симпатия и подаде през прозорчето петдесет стотинки. Хубавицата тъкмо правеше балон, с подаването на билетчето балонът се пукна и тя демонстративно го издуха към Сульо. Той й се усмихна и развеселен се запъти към бариерата. Пъхна хартийката в апарата, светна зелена лампа и той... Не успя да мине. Бариерата не помръдваше. Още секунда и щеше да го обземе паника. Опита пак и пак. Желязото мълчеше. Още малко и аха да го прескочи. Хората го гледаха с интерес. Някъде отзад някой крещеше. Всъщност къдравата се опитваше да надвика радиото: „Отдясно, господине, отдясно. Знаете ли кое е дясно?“. Сульо премисли как да реагира и реши да се направи, че не я чува. Върна се до гишето. И в миг се изсмя високо: „Бе аз да не пътувам всеки ден с тъпото ви метро...“. Къдравата се смили над него, а може би й стана симпатичен, та го пусна през страничния вход. „Душица!“ - помислиха си едновременно един за друг те. В друго време и на друго място биха... хмм...

Но този малък провал не смути никак смелия човек. Продължи с почти истеричен, обнадежден поглед и един краен ентусиазъм, който в метрото се правеха, че не забелязват. Сульо упорито въртеше глава на всички посоки, търсейки взаимност и човещина, но срещаше само безучастни унили лица. Дали не им въздейства подземният климат на метрото, питаше се нашият човек. Ето това ще опиша в някой разказ, реши наум и блажена усмивка изби на устните му. Не го ли мислеха за луд? „Внимание, вратите се затварят. Следваща станция - Западен парк.“ - гласът на влака го извади от унеса.

Сульо бе подранил и затова влезе в църквата, която откри насред градинката пред училището, в което щеше да се състои заколението. Запали свещички, попомоли се наум, попрекръсти се, послуша и когато видя на часовника си, че мигът наближава, излезе. Всички класни стаи бяха вече пълни с негови конкуренти. Оказа се, че гладните и пишещите били цял легион - сульо и пульо, дето има една приказка. И всеки със своята оригинална идея. Зарадва се Сульо на възможността да премери сили, спортна злоба сгря гърдите му, нервна тръпка прониза стомаха му. Къде ли е тоалетната? В края на коридора, естествено.

Всички бяха заели вече местата си. „Ей, надошли са Сульо и Пульо от майната си...“, дочу той зад гърба си и се зачуди от къде на къде и братовчедът бе решил да участва, той не е човек на писането, а прост магазинер... Сигурно са се объркали нещо. Между другото - забележката не го смути, вярваше в силите си и наум препсува надувалките, които май го следяха с поглед. Откри свободен чин в последната стая и се сгъна върху него. Стаята бе за третокласници, та почти запуши уши с коленете си. Но можеше ли да обръща в такъв момент внимание на дреболии! Огледа се. Обичайните заподозрени. Пред него момиче с артистично зряло лице. Прочете в листа й името - София. В неговия лист никой не надничаше, но има ли значение, нали той надничаше. Въобразяваше си, че го прави незабелязано...

Играта започна. София пишеше за театъра и проблемите на актьорите. Може би бе театрал. „Ама, че тъпа тема!“ - помисли Сульо, без да бърза. Листът му го гледаше неопетнен. Написа името си в горния ляв край и листът боязливо потрепери - какво ли го чака!

Защо така, Сульо, приятелю, идваше ми да му извикам! Още мъничко и от теб можеше да излезе нещо по-красиво от това, що изцвъка връз невинния лист. А той пари струва. На детето бисквитите не са евтини... Ей тонинко не ти достигна, някакво си сантиметърче... Но не би! Ти и до днес вървиш с гордо вдигната глава. Теб човек не може да те разбере... Мъти, мъти и какво измъти? Кухо яйце. Само черупката. По подобие на гарсониерата ти. А и тя е под наем. С какво са заслужили това съпругата и малкият? Цели трийсет и пет лева грешни пари хвърли на вятъра, но никога няма да го проумееш! Ти обиди не само себе си...

„Световната конспирация“ - гласеше заглавието. Като размислите малко, може да решите, че темата не е лоша... никак даже. Така си е, няма какво тук да сториш. И Сульо, на Пульо братовчед му, се впусна в бяг по редовете, химикалът запуши, светът изчезна, Вселената притихна. Находчиво и мъдро първом той защити тезата, че конспирация не може да няма - я ги виж тия, милиардерите, как са се нагушили, Сорос, Бил Гейтс, Мадона, всички евреи, управляващи света задкулисно, решили са да изтребят излишното население (към което и той самият спадаше), затова произвеждат всякакви вируси - СПИН, ТОРС, луда крава, птичи грип, антракс и т.н.; в краен случай могат да прибегнат и до атомно оръжие, за себе си са построили подземни укрития; вдигат цените на тока и водата, изцеждат последните ти стотинки от джоба, държат в ръцете си всички национални медии и контролират обществото, като го отъпяват с най-различни средства, сериали, спорт, попмузика, психотронно оръжие за директно въздействие на мозъка; всички те се готвят за деня, когато ще могат да имплантират в човешкото тяло чип, чрез който винаги да го следят и, разбира се, в крайна сметка да установят непоклатимо статукво, неотменима йерархия, от която никой не може да мръдне и на милиметър. Бедният ще си умре беден. Сигурността на богатия е гарантирана. Човечеството трябва да се стопи до пет милиарда - оптималното количество жива енергия, необходима на избраните - шестте процента, които държат повече от половината световно богатство в ръцете си. Всички видове рак и смъртоносни болести вече се лекуват, но лекарствата са за ТЯХ. ТЯХНАТА цел е безсмъртието, което вече са постигнали. Науката работи единствено за ТЯХ. Как може, задаваше риторичен въпрос Сульо, на ден да се добиват хиляди тонове злато и полезни изкопаеми, банките да принадлежат на същия нищожен процент, в света да има хляб и месо за изхранването на десет планети и цялото това несметно богатство да не се контролира, да не се държи здраво? Животът ни е илюзия, продължаваше той, ние си играем на живот, играта, която ни позволяват да играем избраните - те решават докога и какви са правилата.

Конспирацията е навсякъде - защо вие, отворковци недни, организирахте конкурса точно тук? Аз вече знам отговора. Щото и вие също служите на ТЯХНАТА кауза, откъде именно се пръкнаха тия три шестици - в шесто СОУ, на булевард „Шести септември“, номер шестнайсет! Знам ви аз вас, мислите, че ще се скриете ли?! САЩ са отговорни за сатанизма днес, но съвсем скоро империята на злото ще рухне, а и вие заедно с тях! Щото парите им са от дявола, крадени пари, кървави...

Луд човек.

Сърцето на Сульо биеше лудо. Ей сегинка ще им даде да се разберат... Спря за минутка да почине и излезе да изпуши цигара, като преди това съобразително обърна листа, че да не се вижда написаното. В коридора имаше и други. Той пристъпи към тях, искаше да подочуе нещичко, но те незнайно защо млъкнаха. Сульо се усмихна, за да стопи ледовете и поиска огънче от едно момиче. То вдигна рамене и му обърна гръб. Друго, някакво гладно и пишещо създание, от немай къде му подаде запалка с два пръста, мерейки го отгоре до долу, сякаш преценяваше, че човекът не струва пет пари. Макар Сульо да беше симпатичен. Може би аурата му им бе неприятна. Ледовете се вкамениха. Тогава Сульо, в мига преди да посегне към запалката, реши да им се подиграе. Бръкна демонстративно в джоба си и извади един жълт кибрит с нарисувана зебра. Драсна клечката, както го правеха по филмите, с рязък жест, намигна на зебрата и запали цигарата си.

- Нещастни гейове и лесбийки - просъска той срещу стъписаните физиономии - по-добре си идете още сега у дома и си пуснете да гледате „Дързост и красота“, за друго нямате въображение, мозъците ви са по-сухи от задниците на бабите ви.

Психоатака. Пушещите в коридора не намериха какво да отвърнат и смутени се отдръпнаха от Сульо, като че ли той не съществуваше. Седнаха на местата си, но не успяха да се настроят да продължат от нерви. Единият от пичовете едва се сдържаше да не набие наглеца, но това означаваше да отпадне от конкурса. Целта бе постигната.

В този момент насред кухия куб в покрайнините на едно градче в провинцията кротката Сульова съпруга въздишаше и си мислеше: „Дано само не го натупат някъде...“

Дойде ред на тезата против конспирацията. Отдъхнал, Сульо се зае с нови сили да громи листа. Да ломи всемирната неправда. Да въздава справедливост!

Тезата против конспирацията само доказва наличието на конспирация. Всички, които се боят от тезата, че конспирация има, са или страхливци, или безотговорни типове, или служители във фондацията на Сорос. Тезата против се самоизяжда и по-умните нейни активисти си мълчат. Това е от мен, очаквам да ми се обадите!

Сульо сложи удивителен в края на последното изречение и напусна сградата. Думата имаше журито.

Навън животът си течеше и Сульо се спря за миг да го погледа. Как само му се дощя да се гмурне в това течение и да се изгуби, да заплува по него. Да не се обажда на никой познат, на семейството, просто да изчезне безследно и да почне цялото си нещастно битие отначало. Ще бъде друг. Няма да е така наивен и покорен, ще къса със зъби, ще драпа с нокти, ще вземе всичко, което си поиска. Ще бъде господар. Представяйки си своето бъдеще, той тръгна самоуверено по тротоара с вдигната глава и предизвикателен поглед. Ще отиде в Бразилия... След това в Париж... Ще живее ден за ден, ще пие, ще чука екзистенциално настроени мацки, ще научи езици, ще сътвори своя уникален, разтърсващ бестселър...

- Гледай къде вървиш бе, цървул - стресна го някакъв самоуверен глас.

Сульо се приземи и с попарен поглед стрелна бързо якия тип, който му се изпречи. Отмести очи веднага, а онзи го препсува и отмина... Тъпак.

Сульо влезе в едно мъничко магазинче на ъгъла на булеварда с мисълта да купи шоколад на детето, понеже съвестта го гризеше за похарчените пари. Нареди се на опашката и се замисли: „Дали ще се обадят тези копелета?“.

В същия миг на много километри оттам в кухнята край мивката на фамилния кух куб, докато бършеше с гъба остатъците от лещата по чинията на детето, Сульовица въздишаше: „Дали си мисли за нас?“.

Дойде неговият ред и той поиска шоколад и кутия цигари. Трябва да ги откаже тия боклуци най-накрая. Паричките за нищо не стигат, та и за цигари да се ръси...

- Благодаря... - каза той с широка усмивка на симпатичната червенокоса продавачка, когато му подаде първо шоколада, а после и цигарите. Вместо да си тръгне веднага обаче, той продължаваше да стои пред нея и да гледа замечтано, като че ли изобщо не беше там. Продавачката му се усмихна още веднъж с любопитство и потърси помощ с поглед от хората зад него. Отзад на реда беше една беловласа старица, дошла да си купи бонбони. И понеже старите хора не бързат заникъде, тя също го загледа с интерес. Останалите отзад също бяха спокойни, явно хубавото време радваше всички днес. Но защо не тръгва този човек? Защо се усмихва така странно?

- А-а-а - почна той неуверено - дали ще се обадят?

- Бъди сигурен, иначе губиш, младежо - отвърна му продавачката и се засмя.

- Или ще се обадят, или няма да се обадят, момче - подхвърли старата дама зад него и му смигна.

Сульо доволен излезе от магазинчето. Погледна нагоре, небето бе синьо. „Няма, няма...“, изгракаха два скептични дърти гарвана от отсрещния кестен. „Ще се обааадят“ - измяука една чернобяла котка в добро настроение и се шмугна в храстите.

Какво толкова - ако щат да се обаждат! Майната им! Сульо няма да се предаде, Сульо няма да се спре пред нищо, Сульо ще покори света!

Поразходи се из големия град, без да забелязва заинтригуваните погледи на мошениците и проститутките в парковете. Даде на един просяк двайсет стотинки. Спря се да послуша уличния музикант, който свиреше на акордеон. Разгледа сергиите със стари и нови книги. Поседя по пейките, пуши, гледа и мисли за великите дела, които му предстояха. Накрая хвана метрото и се върна обратно при младото семейство, където прекара предишната вечер. Вечерта се повтори, нищо ново не си казаха. Проклетият въпрос, копеле, защо сме тъпи, остана отново насред тютюневия дим, защото там му беше мястото - нямаха за цел да го разрешат явно, просто им бе кеф да стигат до него... Накрая изпозаспаха и Сульо сънува хубав сън.

На сутринта стана рано. Още със събуждането усети, че денят ще бъде вълшебен. В неделната сутрин циментовият мравуняк в покрайнините на големия град още не се бе раздвижил. Сульо излезе на балкона на петия етаж и вдиша дълбоко от прохладния въздух, радвайки се на този мъртъв час, когато сякаш цялата Вселена е пуста и създадена единствено заради него. Зяпаше в далечината, където големият град още придремваше, проскърцваше със зъбните си колела, обръщаше се наляво и после надясно бавно, за да разкърши старите си болтове и изобщо не се вълнуваше от съществуването му. У Сульо се надигаше още неясно желание да покори това кораво тлъсто чудовище. Протегна се за последно на въздух, влезе, облече се и без да буди домакините, се изниза накъм станцията на метрото.

Реши да стигне до добрата стара Централна гара по заобиколен маршрут, да се порадва още мъничко на откраднатото си усещане за свобода. В метрото бе сам, още никой за никъде не бързаше. Изкачи стълбите в центъра на града, застана на тротоара и се огледа. Спокойно и свежо. Будките за вестници и цигари бяха затворени, магазините чакаха със спуснати кепенци, по шосето не се виждаше нито един автомобил. Само неколцина жени с работни престилки метяха край бордюрите и изобщо не го забелязваха. Той просто не съществуваше. Това му хареса. Изпълни го с вдъхновение. Бе в търбуха на все още спящото чудовище и можеше да тръгне накъдето си поиска. Но животът в едностайния кух куб или просто неговата вродена боязливост бяха притъпили мечтите му и не му позволиха да поеме в непозната посока... Страхуваше се Сульо и това си е. Първите трамваи иззвънваха покрай него, той се усмихваше и за един кратък миг се чувстваше наистина щастлив. И той си има предначертана линия като тях...

По инерция се насочи към отворената врата на един бар и се гмурна в застоялата му задимена вътрешност. Седна на бара и поръча билков чай на девойката отсреща. Загледа се в лицето й. С нахално отворените си устни и уморения от нощната смяна поглед тя му стана симпатична. В този миг Сульо почувства, че би направил всичко, за да може това красиво момиче да се наспи и да се усмихне срещу слънцето. Тя му подаде чая, без да го поглежда, но той й благодари с усмивка.

- Не е ли прекрасно... - каза й, като зяпаше улицата през витрината.

- Ъ? - зачервените очи на момичето го фокусираха озадачено.

- Казвам не е ли прекрасно, светът още не се е събудил... Този час е вълшебен! Денят предстои, ражда се точно в този миг, мигът на неземно спокойствие. Очакване и предчувствие за нов живот!

- Ти в ред ли си бе, брат! - изграка с дрезгав глас уморената барманка. - Само ти ми липсваше сега... Остави ме, ако обичаш...

- Знаеш ли, аз всъщност те разбирам. - тихо рече Сульо и се загледа упорито в очите й.

Тя се смути от погледа му и посегна да запали цигара. В заведението нямаше никой освен тях двамата.

- Ха-ха! Заинтригува ме, откачалник, от село ли идваш... Заради вас е бедна тая държава, заради такива като тебе, нещастни и непотребни мечтатели. Чудя се защо изобщо се раждате такива... - дрезгавият глас млъкна за секунда, жената дръпна силно от цигарата и продължи - Знаеш ли, Пенчо, изморена съм и ми е нервно, ще взема да си го изкарам върху теб. Жив и здрав да си, брат, и много поздрави на село.

Сульо допи чая си, плати, каза довиждане любезно и излезе. Разговорът малко го натъжи, но бързо го забрави и продължи нататък. Пред Централна гара се намеси, за да спаси едно малко циганче от лапите на едно по-голямо, което го удряше немилостиво с юмруци през лицето и го скубеше. Малкото пищеше и Сульо се намеси, за да ги разтърве. Тогава отнякъде изникнаха обичайните дърти мошеници, които обикновено стояха под часовника при входа и заритаха нашия герой. Вкараха го с ритници в един от ъглите на подлеза и направиха върху него утринната си гимнастика. С разкървавен нос и скъсана риза Сульо си купи билет за провинциалното градче. Влакът стоеше вече композиран и чакаше точно него, инак нямаше да потегли. Той се свря в ъгъла на едно празно купе, с кърпичка попиваше кръвта от носа си и опипваше болните места по тялото и главата си. Бе депресиран, смазан, отвратен от живота.

След трийсетина минути, по разписание точно в седем и двайсет и пет големият град с облекчение изплю (или може би повърна) бързия влак, носещ Сульо към далечни простори. Чудовището се отърси с нервна тръпка от освобождаването на вредното чуждо тяло, от бацила, който предизвика толкова неприятен сърбеж по неговите опушени железни вени. И уютно продължи да живее чудовищния си огромен, безжизнен, равнодушен ритъм, да върти стотонните си зъбни колелета и да не му пука от нищо.

В ъгъла на купето обиденият Сульо съставяше план да се обеси, да сложи точка на мизерния си животец, като преди това дари писмено органите си на някой богат, здрав и интелигентен човек. На човек, който е наясно с целта си и който владее положението. Аман от нещастни мечтатели, брат! Все ще има някаква полза от мен, разсъждаваше той, но самоубийственото му настроение, естествено, както всичко друго, премина бързо. Само след половин час той вече бе забравил инцидента и нови надежди обливаха на талази широкото му сърце. Вече бе забравил дори защо изобщо предприе това пътешествие до големия град, като се отдаде на кроежи и нови планове за великото и неизбежно свое бъдеще!

В купето влязоха още един старец, който бързаше да каже всички мъдрости, които знаеше, за да не би да умре преди това и една около трийсетгодишна жена, която се усмихваше мило. Сульо побъбри с тях, зарадван, че все още са останали добри хора, поспа с отметната назад глава и слюнка, стичаща се от ъгълчето на устата му, после гледа през прозореца бягащите край влака стълбове, дървета, къщи, села, магарета, лампи, раздели и посрещания, сълзи и смях. Гарички, бариери, кръчми, автобуси, дечица, върби, реки, облаци, луди, влюбени, комини, поляни, самолети, викове, контрольори, чанти, въпроси, надежди, очи, цигари, думи, думи, думи...

В едностайния кух куб в ъгъла на провинциалното градче Сульовица посрещна своя мъж с блага усмивка и го покани на масата, където вече беше сложила чашки за ракия, бутилка, пълна до половината, чинии с бобена чорба и нарязана на тънко пушена сланина. Сульо гушна своята съпруга, целуна детето, подари му шоколада и разбра, че поне засега животът му продължава все така спокойно и невзрачно. А за подвизите има време, важното е надеждата да не изгуби...

Епилог

За финал на разказа не е лошо да разкрием какво се случи със Сульо след това. Какво може да е, мислите? Нещо изключително ли? Сульо все така продължи да си мечтае и да пише дневника си вечер... И да ходи на работа, където да разнася кафета и бири на професионалните провинциални нещастници. Нищо изключително нямаше шанс да се случи в битието на този свръхчувствителен индивид. Абсолютна скука.

Ако не се брои серенадата, която организира на своята мила женица. В началото на май, когато всичко живо полудява, уговори един приятел от кооперацията да дойде с трактора в шест сутринта и да докара отзад в ремаркето взетото под наем от едно училище пиано. Разбра се с дългокосото момиче, което свиреше на училищните празници в градчето, да дойде с него в уречения час. И под едностайния кух куб, където обикновено преминаваше истинският и единствен живот на Сульо и изтерзаното му семейство, в шест сутринта, с най-кристалните звуци на леко раздрънканото пиано от ремаркето на стария „Белорус“ зазвуча „Тъга“ на испанеца Енрике Гренадос. Всички бяха поразени. Целият град дълго след това си припомняше с умиление и възхищение постъпката на Сульо.

Дори тогава, когато него вече го нямаше, защото есента на същата година той предприе най-накрая една решителна стъпка.

Изтегли пари от банката - малкото си спестявания и неголям кредит. Извади си виза за САЩ и купи самолетен билет до Лос Анжелис. Не каза на никого къде отива и кога ще се върне. Едва след година жена му научи от неговото първо писмо. Преди това не му позволиха да праща...

Облече си новите дрехи. В чантата си взе съвсем малко багаж и излезе. Предварително се бе подготвил за този момент, затова не тъгуваше за семейството. Ще има време и за тях. Сега обаче трябваше да изпълни своята бленувана мисия. Всъщност идеята му бе хрумнала, докато една вечер, както винаги, гледаше новините по телевизята, седнал в единственото помещение на кухия куб. Остана си със забоден в телевизора нос до никое време, без да вижда изобщо сменящите се картинки. Идеята бе просто невероятна. Не можа да мигне цялата нощ. Това е то. Началото на бестселъра!

Мисълта за това, което се канеше да извърши, го направи по-предпазлив и хладнокръвен. Успя да се качи в самолета и да лети без особени инциденти. На летището в Лос Анджелис мина през митническата проверка без проблеми като обикновен турист. Веднага след това потърси тоалетната на летището. Влезе в една от кабинките и се заключи отвътре. Извади от чантата си предварително приготвена кутия от бисквити, уви я с изолирбанд и тиксо, прикрепи към нея евтин китайски будилник и я забоде в края така, че да се виждат отвън две червени жички. След тези приготовления Сульо привърза кутията с часовника под дрехите си към колана, пое си дъх и смело излезе. Повървя малко из терминалите на летището, позяпа витрините, четеше небрежно таблата и надписите, като всъщност в главата му туптеше учестено една-единствена мисъл. Чувстваше се сякаш под дрехите си има истинска бомба. Адреналинът му скочи. Дишаше тежко. Само заради това усещане си струваше целият път дотук. Но не бе само това. Целта бе друга. Сульо умишлено приближи един полицай с трениран, напрегнат, предизвикателен поглед. Колко му е нужно на параноичното американско ченге - бе убеден, че ще се върже. Ченгето го спря за проверка. Сульо се дръпна грубо. Ченгето го хвана и го застави да падне с разкрачени крака на колене и ръце на врата. При обиска напипа кутията с часовника. Настана паника. Арестуваха го. Отведоха го с белезници и под дулото на заредена пушка в централата на ФБР за разпит, но тук вече започва друг разказ, който ще завърши, надяваме се, някой друг път.

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.05.2004, № 5 (54)