ЛИТЕРАТУРНИ ДНИ 2010
или
Кутия за лоши мисли

Николай Фенерски

web

21.04.2010

Събуждам се с усещане, че ще пътувам. А пътуването винаги ме е вдъхновявало. Паля стария си опел, намърдвам се удобно в седалката и тръгвам. Тръгвам от Бургас, въпреки че не съм бургазлия. Защото сърцето ми завинаги ще си остане в Северозапада. Опелът полита. Пускам си Любе. Маршрутът ми е невероятен. До Хасково може да се стигне и по някакви цивилизовани и скучни пътища. И понеже не обичам цивилизацията и скуката, отпрашвам по един космически път. Бургас - Средец - Голямо Крушево - Златиница - Елхово - Княжево - Тополовград - Хлябово - Българска поляна - Черепово - Българин - Харманли - Стойково - Подкрепа - Хасково. Около 200 километра из Странджа, Сакар и началото на Източните Родопи. Из шантавите и огрени от слънцето селца, градове, гори и баири. Усещането, че си на друга планета, по-съвършена и хармонична, е обсебващо. Любе винаги са ме разплаквали. А в тази обстановка им беше още по-лесно да го направят.

Ааа я верю, что всё ещё только в начале
Едва зазвучали на ярмарку, эх, бубенцы.
Вся даль впереди, а её не пройти без печали,
Но сколь не живёшь ты, а для жизни мы всё же юнцы.

Това е езикът, на който съм закърмен. Украинско и немско като генетика у мене има, руско не, но руският език е първият код, по който съм започнал да откривам света. И е останал у мене завинаги, скрит, вътре, в клетките ми. Както с първото майчино мляко се усвоява най-силната имунизация срещу болести, така с първия език, с неговите звуци, извивки, интонации, настроения, крайности се усвоява най-силният модел за възприемане на околната среда. Може би руският предизвиква отделянето на солена вода от слъзните ми жлези, а може и носталгичните текстове да са.

Спирам край някакви безлюдни пътища, пия вода от някакви каменни крайпътни чешми. Сладка вода. Гледам листата по дърветата. Набъбват, напъпват, разпукват се. И продължавам. Не бързам заникъде. В Хасково ме чака конкурсът “Южна пролет” за издадена първа книга. Чакат ме в този град да се запознаем разни младоци и старчоци. Все литературни и празнични души. А в колата Любе безмилостно продължават:

Ты не жалей ту листву - так случилось, так надо.
Выше свободы - печаль, только как угадать...
Будут снега на снега растревожено падать,
Эту любовь, как и я, по дорогам искать.

Целият следобед не мога да мръдна от хотелската си стая. И добре, че има безжичен интернет с нормална скорост. Трябва да преведа спешно две страници технически текст на словашки език. Приключвам към 5 и половина. Пращам текста и банковата си сметка на клиента. 50 лева са заработени и мога да ида да ги похарча. Затова излизам точно навреме за тържественото откриване на празника. Хасково е южен и весел. Спретнат и зелен. Пред театъра кметът казва тържествени думи за празника и за нас, “дебютантите”. Слушам пет минути и убедено се упътвам към първата кръчма, която ми се изпречи насреща. Още не съм ял нищо през този ден и никакви тържествени слова не могат да умилостивят тигъра в мен. А като видях в програмата, че следва изпълнение на Нона Йотова, убеждението ми, че трябва спешно да се нахраня, се затвърди. Нона Йотова на празен стомах не пожелавам и на враговете си.

Само след половин час с благодарност установявам, че светът след две бири и няколко сандвича е приветлив и изпълнен с любов. Въпреки това не успявам да се спазаря със себе си да преглътна няколко минути от Нона в театъра отсреща. И продължавам да преглъщам наливната бира.

Вечерта в клуба на културните дейци в Хасково, намиращ се в стара комунистическа сграда и обзаведен вътре като съвременен рок клуб, се запознавам с Александър Шпатов. На своята лауреатска вечер той представи втората си книга. По едно време него го повлякоха някакви момичета и момчета накъм някаква обичана кръчма. Що да сторя, залепвам се и аз, въпреки че разликата във възрастта ни с някои е към 20 години. Това са същите тези двайсет години, които живяхме през последните 20 години. Не са други 20 години. Нахлуваме в джаз клуб “Ралица”. Клубът е малък и си има проблеми с живеещите отгоре. Затова не звучи никаква музика. Тишината е уютна и предразполагаща към мисли. Но само добри мисли. За всеки случай на разположение на гостите е една “Кутия за лоши мисли”. Край масата сме аз, Шпатов, Ясен Василев, Мина Стоянова, Луиза и Иван. Луиза и Иван са от Хасково. И са в девети клас. На стената са две картини на Луиза. Предстои й да ходи при роднини в Париж през лятото. Мълчим, после говорим. После пак мълчим. После пак говорим. Мълчанието е удобно и неангажиращо. Никой от нищо не се притеснява. Двамата с Ясен още не знаем, че аз съм оценявал в жури през изминалата година в конкурса за кратка проза на Литернет неговия текст “Вградена вода”, с който спечели първата награда. Тази първа вечер още не го знаехме, разбрахме го, докато си говорехме на другия ден следобед.

Взимам “Кутията за лоши мисли”, лист и химикал. И написвам “Всичко някой ден ще свърши”. Това е моята лоша мисъл. Написвам я и тя вече не е моя лоша мисъл. Станала е просто нечия лоша мисъл, затворена в кутията. От този затвор те, лошите мисли, нямат право да излизат и са там без право на обжалване. Аз се отървах от нея, освободих се от бремето й и тя у мен се изгуби без остатък. У мен остана единствено нейната противоположна мисъл - нищо никога няма да свърши.

22.04.2010

Събуждам се късно и мързелувам. Ровя се из интернет. Щракам с дистанционното. К1, битиви, нова, планета, порно. Какво повече му трябва на човек? Спомням си края на предната вечер. Останали сме накрая аз и Шпатов. Човекът зад бара казва, че е време да си тръгваме, пием по една последна бира. Телефонът ми звъни, 1 през нощта е. Жена ми. Пита къде съм. Казвам - в една кръчма. Около мен е тихо като в космоса. Ужасно тихо. Притеснително тихо. Аха, отговаря ми тя бавно и с недвусмислена интонация. И какво правиш? Ами пием бира с един лауреат, обяснявам почти шепнешком. Аха, ами добре. Приятно изкарване. С лауреата. И прекъсва връзката. Спомням си за този момент от вчера и падам от смях. Цар съм на абсурдните ситуации.

На излизане от хотела срещам Динко Динков, с когото се познаваме от Бургас. Следобедът е определен за среща с журито. Здравка Евтимова казва по няколко добри думи за всяка книга. Тук-там се задават някакви въпроси. Общо взето, на всички ни е ясно всичко - и на жури, и на участници. Питам организаторите дали са забелязали войната, която поп-фолкът води с литературния конкурс по улиците на Хасково. Всеки афиш на конкурса е облепен отгоре с плакат на един “певец”, чийто “концерт” предстои. Искам да им предложа да отвърнем на удара и да налепим върху образа на певеца нови афиши...

В 4 следобед по програма е литературното четене на дебютантите. Така всички могат да видят кой какъв е и да чуят какво е написал. Залата на младежкия дом е пълна с ученици. Докарали са ги под строй. Присъствието е задължително. Иначе ще се караме в училище. Мън, мън, мънкат повечето дебютанти. Страх ги е да извисят глас. На публиката й доскучава. По двойки и по тройки почват да се изнизват. Забелязват се четенията само на някои поети, а от белетристите на Алекс Томов.

Моят ред идва накрая. Изтъпанвам се отпред с тъпана си, тоест книжката, сядам пред микрофона и се вживявам. Влизам в роля. Не мънкам. Крещя. Вниманието на всички е у мен. Грабнал съм ги. И ги подхвърлям из изреченията на моето “Ръководство за духовно извисяване”. Във възторг са, хилят се. Някои направо заскърцват като ремъка на опела ми. Свършвам! Пазете се! Йес! Ръкопляскания и викове “браво”. Успял съм да ги запаля. Доволен съм от себе си.

След четенето излизаме отпред и сядаме на бира. Алекс Томов е край мен. Човек със стил, образ чудесен, пие само хубаво уиски. С такива откаченяци да ти е радостно да дружиш. Три момичета му искат общ автограф върху една негова книжка и се подхилкват. Искат да погледнат и моята. Подавам им я. След бирата се чудим да се подложим ли на Петко Бочаров ведно с Божана Апостолова, или да имаме милост към себе си. Все пак и въпреки вътрешната съпротива влизаме в сградата на театъра. Пълна е. Апостолова, издателка и на моята книга, казва, че от книгата на Бочаров са се продали 8 000 бройки. Аз направих справка за продажбите на моята - от октомври до април само 85 бройки продадени. От общо 500. Има разлика, нали. Сенилният Бочаров се удържа някак си на сцената, стои криво-ляво, дано доживея тази възраст, опитвам се да си представя, че няма да се разпадне така както си стои там отпред, но не успявам и се изсулвам навън. Прекалено болезнено беше. А и може ли да има място за сравнение между старческите брътвежи на Бочаров и още една изпотена халба бира?

“Парковото поколение” е запомнило два израза от презентацията на Бочаров. И двата са на Б. Апостолова - “плуреализъм” и “да имаш дупе, тоест достойнство”... Ноу комент. Все пак е моята издателка, за финансовия й риск съм благодарен - цената на книгата ми е 9 лева. 765 лева за 85 продадени бройки - 500 от тях са за хонорара ми, около 200 да са за разходи за представящи, други съпътстващи разходи, досега издателството на Б. Апостолова е само на загуба от издаването на книгата ми.

Вечерта сме отново в клуба на дейците на културата. С Динко и Светлозар Стоянов, с когото се запознаваме там. Още не знаем, че Светлозар след 24 часа ще е вече носителят на тазгодишния Пегас на “Южна пролет” за разказите си “Втора класа”. И сме в очакване. Всеки иска да спечели. Уговаряме се, ако е някой от нас, да почерпи в размер на 200 лева. След това ги закарвам в джаз клуб “Ралица”, където и те да оставят по една лоша мисъл в кутията. Тя, тази кутия, може да събере безкрайно количество такива отпадъци. Възползвах се от случая и драснах още един ред, който потъна в кутията. Но няма да го кажа сега, защото е нецензурно, вулгарно и просташко, а аз се срамувам да казвам такива неща.

За финал набиваме в някаква кръчма, дето Ели Видева и разни хасковски културтрегери се довършват. Един от тях ни пуска провокация и ни вдига кръвното. Още малко и щеше да изяде тупаник. Защо го направи? Не разбрахме. Съобщи ни, че вече се знаело кои ще са спечелилите утре. И било написано във в. “Новинар Юг” - Фенерски и Ясен... Имах тази надежда и го исках. Но това си беше чиста провокация и нищо повече. Или е изтекла информация, или тези журналисти ми направиха непоискана мечешка услуга... Както и да е.

23.04.2010

Събуждам се рано и скачам. Нямам време дори да прехвърля к1, битиви, нова, планета и порното. Защото трябва да бързам за София. Ще пропусна също и културната програма в Хасково. Налага се. Преди седмица ми се обадиха от фонд “13 века България”, за да ми съобщят, че един от разказите в книгата ми е награден в конкурса “Рашко Сугарев”. Наградата е престижна. А паричното измерение е 250 лева. Така че яхвам добрия стар опел и давам газ. Изминавам около 200 километра, без да ги усетя. Не си пускам музика. Радвам се на звука на двигателя. Към 10 и половина съм в столицата. Към 11 паркирам на Патриарха и пускам смс за плащане на паркинга. Телефонът ми звъни. Обаждат се от Община Хасково, питат ме дали съм осигурен. Отговарям, че се самоосигурявам, а вътрешно ми идва да надам рев триумфиращо - щом питат, значи съм спечелил наградата. И искат да си уредят документите по-рано.

Още не съм си поел дъх, влизам в книжарницата, където ще е награждаването, и се разхождам сред книгите. Журналистка и оператор на пробг ме хващат неподготвен с въпроса как отбелязвам световния ден на книгата. Отговарям им първото, което ми идва на ума - със спечелването на награди за моята книга. Доста самонадеяно, но нямах време за мислене и бях изморен от пътя.

След малко тук са и Греди Асса, Йордан Ефтимов, членовете на журито. Първите награди са три на брой. Наградени са моят разказ “Жената, която правеше торти”, публикуван в книгата ми “Апокалипсисът е дело лично”, творбите на Мария Македонска и Пейчо Кънев.

Ефтимов ни дава инструкции при награждаването да кажем по едно изречение, не повече. И да е весело по възможност. Ок, ще се постараем. Любен Петков, член на журито, говори за нас. Запъва се на фамилията ми. Ф... Ф..., после сподели, че щял да каже “Фаров” или нещо такова. Запъването му продължава повече от допустимото и приковава цялото внимание. Фенерски, провиквам се, идва от фенер. Това ми беше любимият момент - всички наостриха слух при това запъване и всички чуха името ми отчетливо.

Първа за наградата си излиза Македонска, след нея излизам аз, взимам отличието си от Греди Асса, казвам благодаря и допълвам - откакто беше издадена тази моя книга, чувам да ме наричат “бургаски автор” - държа да подчертая, че само живея в Бургас, а сърцето ми завинаги ще си остане в Северозапада. Всички се смеят. Може би звучи смешно, че никой не ме е питал, а аз се отдавам на признания, но от друга страна, това си е моето едно изречение и ще бъде такова, каквото си поискам. След мен получава наградата си Кънев. Снимаме се тримата. Слизаме в кафето долу. Чудесата на този ден нямат край. Ефтимов и още един познат ми отнякъде човек се приближават. Ефтимов казва, ще ви запозная. А, не, няма нужда, този познат човек е Георги Чобанов, аз подозирах това, но се притеснявах да не съм се припознал, бях го виждал само на тази снимка. А с него се познаваме от 2002, когато публикува първите ми неща в Литернет.

След петнайсет минути поемам обратно накъм Хасково. Успявам да пристигна преди началото на церемонията по награждаването. Убеден съм, че наградата е за мен. Още една през този ден! На входа на театъра една жена ме спира и пита аз ли съм аз. Казвам, че аз съм аз. Елате с мен. Идвам. Подпишете се тук. Какво е това, питам. Вашата награда. Не е от големите, но все пак. А защо ми издавате тайната, пак питам. Няма начин, трябва да оправим документацията. Като попарен съм. Щом взимам съпътстваща награда, значи голямата награда, пегасът ще отиде при някой друг. И все пак - не съм капо. Взимам съпътстваща награда от 330 лева. Разминавам се със славата на лауреат и 1000 лева... После разбирам, че 1000 не означава 1000 и след приспадането на данъците остават около 800. Но какво значение има това... Всички тези награди имат за цел да ни поощряват и да ни казват, че има смисъл да пишем.

Когато Биолчев съобщава името ми, излизам на сцената. Хасковският театър е пълен. Аз наум съм тренирал думите си. Очаквал съм наградата. Не точно тази, но вече е все едно. Този празник е голям празник за мен, не знам какъв е този шантав ден и защо е толкова шантав, че чак е непоносимо, но 23 април е една от големите дати в живота ми, защото преди четири години навръх Великден сутринта в седем се роди моята дъщеря. Тази награда е за нея.

Купонът продължи в познатите места. Първо в клуба, дето Ели Видева ни предложи ъндърграунд алтернатива на конкурса - всеки ще си чете от нещата и всички останали дебютанти ще гласуваме само за един от нас. За награда - шепа жълти стотинки. Зад мен седяха “парковото поколение” - Ясен Василев, Лора Шумкова, инициаторите на идеята за това поколение, плюс останалите млади поети и белетристи. Поколението беше анонсирано от Шумкова при награждаването й за критика. Те държаха да се дистанцират - от всичко старо, мухлясало, закостеняло, обременено с минало, “подгряващо вчерашния обяд” и скучно. А такова имаше.

Четохме. Направих им шоу още веднъж. Събрах овациите. Благодаря, благодаря. И пак бях доволен от себе си. Да разхилвам публиката е стара моя мечта... Пошегувах се, че съм искал първо да започна с “Веес изи кил - уред за многократно самоубийство” - прочетох първия абзац, след това с “Творителен падеж” - и от него първия абзац, но накрая се спрях на “Не съм алкохолик” - прочетох го целия. Младежите почнаха да ме наричат “весел човек”. Лора и Ясен ме поканиха да се присъединя към “парковото” - казах, че приемам, само драматургът от хасковския театър Янко да не ме изключи от своето поколение... Щото не знам какво точно е делението на поколенията и към кое всъщност принадлежа. Може би съм от “парковото” все пак - допреди десетина години и аз висях из парковете. Определено обаче не съм от “ченгеджийското”, “мутренското” или друго подобно.

Изгубих се някъде из центъра и не успях да намеря този или онзи, с когото имахме някакви уговорки. А и какво ми пукаше за когото и да било. Трябваше просто да си махна главата. Съвсем самоцелно и душеспасително. Затова поех към онзи малък джаз клуб “Ралица”. Но тази трета последна вечер простих на “Кутията за лоши мисли”. Нито една лоша мисъл не ми беше останала. Запихме с “парковите”, те поне ме приемаха. Накрая дойде полицията и ни изгони.

Последваха улици, клубове, чаши с уиски...

24.04.2010

Наличността в битието ми ме зовеше. Наличността е онова семейство, което ме чакаше в Бургас. Две деца и една жена, без които не мога. На фона на тази наличност съм съгласен да ми кажат каквото и да било за каквото и да било и няма да се разсърдя на никого. Могат ли думите да са по-ценни от хората - не, не могат, нямат това свойство. Събуждам се в 10. Събирам си багажа. Опитвам се да наместя някакви болтове на главата си, защото я усещам като чужда. Някъде снощи се е поразвинтила. Тук хлопа, там скърца, дайте ми една телешка, да си я присадя временно до отминаването на махмурлука. На махмурлука му мразя най-много физическото неразположение. Отровата, която трудно напуска тялото, е гаднярска. Психическата свръхизостреност и прекалената чувствителност са ми приятни.

С раница на гръб влизам в асансьора, натискам копчето за партера, изчаквам, излизам, казвам довиждане на рецепционистката и се насочвам към стълбите навън. Там на терасата пред чаши с бира изтрезняват Алекс Томов, Гриша Трифонов, с когото се запознахме и си разменихме книжки вечерта, Слави Георгиев от БНР и една жена - не бива да ми се сърди, че не й помня името, но в тази лудница не успях. Казвам им довиждане, банда, дано някога някъде пак да се видим. Тези три дни в Хасково и София бяха най-пълноценното ми общуване с интересни образи от доста време насам. Гриша казва, че е прочел първите текстове от книгата ми и останал с друго, по-различно впечатление, когато ме слушал да си чета шашкъниите. Имаше предвид, че това, което е прочел, вече не било толкова весело. Веселият човек не винаги е весел. Понякога е тъжен. Но всяко тъжно нещо свършва и след него неизменно идва веселото. Краят е весел.

Приближавам се към добрия стар опел. Той покорно ме чака. Между мен и тази машина съществува ужасно разбирателство. Съвършена комбина сме. Отварям вратата, мятам багажа, качвам се, пъхам ключа и завъртам. Бръм. Забръмчава двигателят. Политам. Моят опел е машина, към която имам лично отношение. Защото е невъзможно да нямаш отношение към такава машина. Би било обидно за нейните инженери и създатели. Всяка негова извивка е творение на човешкия гений, всеки негов детайл е творчество, скулптура, поезия. Усещам, че машината ми изисква лично отношение и заради немско-американския си произход. Този произход й придава по-машинен вид, по-красив, по-технически. Инжинерните мисли у нея са прекалено творчески. Нейното сърце е мощно и здраво. Аз не бих могъл да напиша толкова добра творба. Машината работи, движи се, колелетата се въртят, воланът е в ръцете ми, аз мога да стигна от точка А до точка Б върху планетата Земя благодарение на нейното свойство да се премества. Мога да преминавам през пространството, през въздуха, покрай предметите. С това нещо можеш да отидеш, където си поискаш. Където си поискаш. Навсякъде можеш да отидеш с това нещо, не е ли чудесно!?

Връщам се по същото трасе. Пускам си Любе, но издържам само една песен. Подутата ми глава не позволява повече. Любе след препиване е като да дъвчеш шоколад с много болен зъб. Спираш да чуваш звуците и думите им, защото се включва защитен механизъм. И така по естествен път стигнах до онази луда чернокожа Айо, която никога не те подвежда. Дава ти точно това, от което имаш нужда, по начин, по който очакваш, без изненади. Нейният елементарен английски е като мехлем за претоварения ми организъм.

Покрай пътя видях един кон. Стоеше и ме гледаше. Съчиних стихотворение за неговите големи конски очи. За опашката му, за него като една цялостна конска същност. За кафявия му цвят и за краката, върху които стои и ме гледа. В Харманли минах край някаква лека катастрофа, хора, полицаи. И съчиних кючек за катастрофата в Харманли - ка-та-строфааа, ка-та-строфааа, в центъра нааа Хар-ман-лиии, ли-ли-ли-лиии, ли-ли-ли-лиии, в центъра наа Харманли!

Така завършиха литературните ми дни през април 2010 година. Завръщам се в Бургас, въпреки че не съм бургазлия. Защото, нали знаете за сърцето ми... Тоест, сърДцето ми... този тъй привлекателен орган.

До скоро, писатели и читатели. Радвам се, че ви има. И нека вашата наличност навеки да пребъде в този свят!

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.04.2010, № 4 (125)