ГЛАДНА СТАЧКА ПО ВРЕМЕ НА ПОСТИ

Николай Фенерски

web

Гладната стачка е последното демократично оръжие. Оръжие на отчаянието. След нея идват коктейлите молотов и война между онези, които са избрани да управляват, и тези, които са ги избрали да управляват. Ами да не са ги избирали. Шегувам се, разбира се. Ако зависеше от учителите, надали сега щяха да ни управляват точно тези втръснали ни, болнави и ретроградни физиономии. Ей, как ги нападам, горките, с какво заслужиха това отношение! Хайде да не издребняваме - на мен лично ми липсват много Лилов, Премянов и Клара Маринова. Не мога да заспя от желание да ги видя, да ги почувствам. Само някакъв си Овчаров все така ни мисли за овце и ако не се изкаже компетентно по десетина пъти на ден из всички телевизии, ще му се изприщи някоя телесна част като на момченце неполучило шоколадче. Страшна работа ви казвам, никакво разнообразие, глад и комунизъм до дупка. Искат тия неблагодарни даскали повишение на заплатите! Допрели до някакви си 40 лева. До тях ли допряхте бе? До тия кирливи нещастни 40 кинта! Три килограма месо. Една нощувка в тризвезден хотел. Предлагам същият медиен овчар да каже на даскалите по колко харчи на ден. Тук малко рискувам, може пък да се е извъдил някакъв скъперник този и да не дава повече от две левчета на ден за поддържане на стандарта си и по един и петдесет на децата за закуска. Голям мъдрец е бил човекът, стигнал до извода, че ситият на гладния не вярва. Изпитал съм го на гърба си. Тоест със стомаха си. Колкото повече огладняваш, толкова по-озлобен се чувстваш. Чиста злоба. Оправдана злоба. Освен ако не става дума за пост. Гладната стачка обаче не е пост. Тя е искане. Ултиматум - или ни давате по още 40 лева на месец, или умираме от глад, за да се срамувате пред целия свят. Гладният човек изпада в особено състояние на духа, революционно и свирепо. Да не си му пред очите.

Ама така е при комунистите.

Работя като учител вече шест години. Не съм в числото на стачкуващите, но съм солидарен с тях. 40 лева в повече няма да са ми излишни, но пък съм убеден и че с тях няма да повиша стандарта си на живот. Въпросът обаче не е в размера на сумата. Сто процента съм сигурен, че винаги ще се чувствам мизерно, като просяк, дори и след двайсет години, ако работя само тази професия. Защото никога никой управляващ няма да оцени по достойнство труда ми на учител. Такава е реалността. Стигнали сме дъното - родителите да казват на децата си „Тая простата даскалица пак ли ти е дала домашна работа?“ или „Остави ги даскалите, по цял ден нищо не правят, само реват за заплати“. Това го казват и управляващите. Ние за тях сме търтеи, хора второ качество. Жалко, изкривено и унизително. Всички велики даскали от края на деветнайсети век се обръщат в гробовете си. Толкова е безсмислено, че направо е безсмислено.

Аз от своя страна засега мога да гарантирам само, че докато влизам в класната стая, ще влагам сърце и душа в работата си. Ще се изправям пред децата и ще говоря с тях като за последно, защото може пък да ми е и за последно... Работата си е работа, важното е да не си на загуба. От друга страна, бива да се изживяваме като Дон Кихот, ама да не прекаляваме... Защото днес Дон Кихот би тръгнал, въоръжен с бутилка бензин, парцал и кибрит.

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.11.2005, № 11 (72)