Николай Фенерски

web

Все не мога да разбера кога започва всичко. След това вече не мисля за тези неща, но в началото се чудя - как почна всичко? Откъде се взе това? И ако не знаете после какво е, ще ви кажа. После дистанционното става още по-строшено, после табуретките са изтърбушени отдолу, вратите не се затварят докрай, мишката на компютъра се разхлопва, край стените е пълно със стъкла... Вече си имам една клавиатура на парчета и две мишки. Татко ми ги даде да си играя с тях. Преди това той ги е удрял. Той почва да ги удря с всичка сила, сякаш иска не тях да строши, а земята, в която ги блъска, да се продъни. Той, татко ми, е добър. Мама също е добра. Тя, мама, му крещи разни неща. Той в началото е спокоен, сигурно се преструва. Ама тя не спира да му вика. И никога не разбирам защо са почнали да се карат. Явно живеят в някакъв свой свят. Мен тогава ме няма при тях. Остават си само двамата. Както са били, преди да се родя.

Последният път той строши две чаши в стената. После хвърли на пода часовника и го стъпка. Мама плачеше. На мен ми става много тъжно, когато мама плаче. Чудя му се на това дистанционно, хвърлял го е в стената сто пъти. То се разпада, но после пак работи. Аз гледам да скрия играчките си, да не вземат да ми ги строшат. Но никога не разбирам кога ще започнат. И откъде са започнали. Все едно попадам направо в центъра на тяхната караница. А те си мислят, че ме няма. Последният път татко хвана дистанционното с две ръце и го удари по средата върху ръба на раклата. И то стана на две части. Той запрати двете отделни части към прозореца и отиде в кухнята. Мама също се ядоса и реши, че щом ще трошат, тогава да строшат всичко и започна да хвърля разни неща. Аз действително изчезвам, щом не ме забелязват. И щом не ме забелязват, значи не искат да съм при тях. Искат да си се карат на воля. Да не им преча на карането. Тогава съжалявам, че само след малко ще почнат да ми се умилкват и да ронят сълзи пред мен, все едно че аз съм им виновен. Или да съм там, или да ме няма, какви са тези техни работи...

После татко винаги отива до магазина, за да купи секундно лепило. То лепи всичко бързо. Връща се от магазина и почва с него да лепи часовника, мишката, някоя ваза, случайно попаднала в стихията. И най-много това дистанционно. Последният път само с лепилото не ставаше, та го уви цялото в тиксо. Паднало му е капачето, долните копчета не работят и цялото е в тиксо, но пък иначе всичко си му функционира. Татко много му се смя, когато разбра, че още работи. Страшно дистанционно ви казвам. Мама пък почва да прави кекс. Той пък направо е не страшен, ами страхотен. После ядем кекс, пием прясно мляко с какао и се смеем. Татко и мама ме прегръщат и целуват и ми казват, че ме обичат. После се прегръщат и се целуват и си казват, че се обичат. Обичам да се сдобряваме. Как само обичам да се сдобряваме!

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.03.2006, № 3 (76)