ПАРЛАМЕНТАРЕН ФАШИЗЪМ

Николай Фенерски

web

В държавата с официално приета система на парламентарен фашизъм нещата никога не се изказват докрай и всички изречения са половинчати. Заради това в тази държава истината е неофициална и се говори само в тесен кръг, може на маса, пред чашка с ракия. Официално се говорят половинчатите неща, в които има всичко друго, но не и истина. А попитайте и най-недоучилия юрист за потвърждение - истината винаги е само една. И е цяла. Никаква част от нея не бива да бъде използвана отделно.

Една е истината за убитите сестри Белнейски например. Но за нея само се осмеляват да намекнат от един жълт вестник. Винаги съм подозирал, че единствената свободна журналистика е в жълтите вестници. Затова през последните две години започнах да ги уважавам повече. По неофициална информация от доверен източник се знае, че това убийство е твърде гнило и разплитането му може да събори правителството и да докара главоболия на един или няколко богати и влиятелни дебеломутрести и кашкавалоподобни мутанти. Заради тази истина бе самообесен неофициално професор Раданов. Има обаче един кръг от разследващи, където тази истина се знае. Мутантите не могат да самообесят всички. Затова рано или късно тази истина ще лъсне като гол маймунски задник. Тогава ще си кажем честито, ние вече знаем истината. Засега обаче не я знаем. Засега не знаем много истини. Официално. Неофициално, разбира се, ги знаем. Но какво от това?

В дъното са милионите, които биха изгубили мутантите, ако се разчуе кой и как е убил момичетата. Заради тези милиони е цялата истерия. Не за друго. Никой още не си представя, че български министър, дори бивш, може да влезе в панделата. Това е абсурдно и по-добре да не го обсъждаме. Интересното е, че редакторите на жълтия вестник със сигурност вече са получили заплашителни предупреждения да внимават какво публикуват след тази разобличаваща статийка. Съвсем малка статийка, която ни насочва към истината. Може би защото е малка, не й обърнахме внимание. А може би защото пропагандната машина се занимаваше с нефелните протести на студенти, полицаи, природозащитници и зърнопроизводители. И в този шум статийката се изгуби. Който трябва да я види, я е видял. Написаното е написано. Професор Раданов е мъртъв. Трудно ще разровим калта и помията след време. Трудно ще стигнем до истината. Официално.

А истината е една. Една е и за самоубития Ахмед Емин. Дори за стачкуващите изброени по-горе лица е една. Отзад отново са парите. Кранчетата, които фашистите не си дават. През 97, когато се стачкуваше и аз бях студент, не можех да проумея чувството си на обида, когато виждах колегите си по улиците. Не се присъединявах към тях по инстинкт. Не исках никой да ме режисира. А режисурата бе слаба. Прозираше. Видех ли някой по улиците да развява плакати, нещо ме стискаше за гърлото. Доплакваше ми се. Толкова ли сме податливи и глупави? Истината за стачкуващите днес, както и за онези през 97, е, че режисьорите не се отказват лесно и не искат властта да попада в случайни ръце догодина. Същите тези, дето убиха сестрите. Същите представители на парламентарния фашизъм. Какво да му стачкуват студентите, останаха ли изобщо будни от тях? Нали знам кои са студентите днес - бях им учител по литература. Ценностите им не надскачат материалното. В това число не включвам изключенията. Разбира се. Изключения винаги има. Но те нищо не решават. На режисьорите е нужна масовка. Индивидуалностите, които разбират абсурда, не участват в масовката. Индивидуалностите са тези, дето не подрусват телеса в неравноделни ритми из дискотеките. Дето не знаят текстовете на празноглавите поп-фолк кокошки наизуст.

Другите масови сцени тези дни включваха разни трактори, трактористи и хора с тракторно мислене. Дори природозащитниците не изпъкнаха, въпреки благородното искане да има възмездие за мафиотските и мръсни антиевропейски и антибългарски заменки. От 94 до днес не съм пропуснал участие в избори. Канел съм се да не гласувам, заричал съм се дори, но поривът да пусна бюлетина е по-силен от мен. Догодина също ще гласувам. Не мога да не го направя. Но ако ме питате за кого, ще си призная, че не знам. Гласувам, понеже още съм дотолкова наивен да вярвам в силата на изборната демокрация. Може би винаги ще бъда толкова наивен. Естествено, като всеки нормален човек, признавам съществуването и на конспирация - световна, българска, всякаква. С последните остатъци на надежда обаче разчитам на разума. Умопобърканите сребролюбци не могат да управляват вечно. Все някога на тяхно място ще се окажат разумни и добродетелни хора. Знам, че няма да е сега и няма да е скоро.

Статуквото днес е отчайващо. Половинчатите истини за премиера с усмивка на Мона Лиза, за президента, любител на лова и отвъдкавказките дестинации, за цапнатия в устата и самовлюбен кмет, пръкнал се от същото котило, за бивши и настоящи червендалести дебелодупи величия, за плешивия лицемерен тв водещ с претенции и с голям хъс да нахъсва най-плиткоумно отново ще вкарат в смут и заблуда милионите български електорални единици. Електоралните единици, които търпят вече двайсет години да ги мачка парламентарният фашизъм. Парламентарният фашизъм, който сега е във вихъра си. Неговите кафяви отряди днес тероризират електоралните единици с трафик на дрога, убийства, насилие, страх, рекет. А шефовете на кафявите отряди днес имат прозвища - Очите, Кела, Маджо, Културиста, Лисицата. Шефовете нямат имена. Те не са личности и не са човешки същества. Те са митологеми, създадена от машината за митове, и функцията им е да бъдат чудовища. Това е служебната им функция към фашисткото правителство.

Ако някога тук преобладава китайското население или законодателно се уреди небългари, европейци от ЕС да имат партии в България и да се кандидатират за депутати и кметове, може надеждата да се върне. А дотогава... Преценявайте кое е най-малкото зло. Но прогледнете. Не се давайте на фашистите, които всеки ден се пенявят от екрана. Не вярвайте нито на тънките им усмивки, нито на революционните им тиради!

Партията на кмета засега имала най-голямо одобрение според онези измамни агенции. Минчев - Кръстев - Райчев. Тези тримата заслужават златни медали за своята самоотверженост. Те са моите кумири. Без техните задълбочени анализи вечер не мога да заспя. Понякога дори си ги пускам на запис, ако все пак не случа да ги видя в ефира. Като утешителна награда за десерт или като компенсация, ако не съм видял някой от тези тримцата, се задоволявам и с Евгенийййййй Дайнов. Мира Янова не ми стига. Твърде лековата ми е, не ми дава онази така лелеяна дълбочина. И някак си бледнее пред титаничността на гореизброените й колеги.

Та когато в бъдеще чуете нещо за партията на кмета, попитайте се каква е истината за кмета.

Когато чуете френетичното гласче на премиера, който управлява държава, но не управлява свое семейство, запитайте се каква е истината за него. И за неговата партия кърмилница. Зад неговата блага монализина усмивчица не се крие никаква загадъчност. Тя е маска, зад която смятам, че няма нищо.

Когато прочетете някой мощен текст от Дърева, помислете кой плаща за красноречието й. Но красноречие е едно, а морални ценности и истина е друго.

Когато чуете песновката за изхвърлянето на боклука от онзи плешив учиндолец, спомнете си, че той не наруши своя безметежен ритъм на папкане и гушкане толкова дълги години. Нито веднъж не зададе неудобен въпрос. Кланяше се доземи на митичните мутанти, произвеждаше поп-фолк кокошки и лицемереше. Ежедневно.

Доброто е едно и е слабо. Злините са много и са силни.

Това е положението. Ако не знаете, да ви го кажа. Защото неофициално повечето го знаем. Знаят го всички знакови журналисти. Но официално не го казват. Шубе ги е. Знаят го и всички политици. Но официално те говорят други неща. Двайсет години от живота ми минаха в лъжа. Ако и догодина отново спечелят фашистите, си тръгвам от тази лъжа. Това беше пределът.

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.12.2008, № 12 (109)