АНУБИС

Николай Фенерски

web

Макар че Анубис не е чакàл като в легендите, а едно прекалено обикновено куче с неизвестна порода, искам да ви разкажа повече за неговата приятелка, вехтошарката, която събира стара хартия от клошарите и им плаща по 5 стотинки за килограм. Искам да разкажа за нея, защото по неслучайно стечение на случайностите взех, че й задлъжнях с един разказ. Не обичам да съм длъжник, а и дълговете са предназначени за това – да се плащат. Тя дори не подозира, че й дължа този разказ. Смята, че съм й длъжен с извинение. А аз й се извиних веднага. Не знам дали е приела извинението ми. Ако ще да го приема. Не ме притеснява фактът, че може би ме мрази. Само малко ме натъжава. Натъжава ме в рамките на допустимото. Ни повече, ни по-малко. Ако не знае да прощава, проблемът си е неин. Но и донякъде мой. 

Допирните ни точки са само в случайните срещи по тротоара, където е работното й място. Там тя събира хартията. Клошарите от целия град са й приятели. Носят й кашони, докарват с колички стари вестници и списания, всичко, което е от целулоза. Най-голям приятел обаче й е Анубис, кучето, което по цял ден лежи край нея в гаража. Тя му е приятелка и той й е приятел. Анубис пази книгите. Има чувство за собственост върху тях. И когато посегнеш да вземеш някоя, освирепява. Иска да те унищожи. 

Тези книги ги донасят различни хора. Вехтошарката им заплаща томовете на Стайнбек, Достоевски и Юго, всички любовни и крими романчета по 5 стотинки за килограм. Такава е цената. По-тежките са по-скъпи и това е естествено. Вехтошарката е изложила книгите за продан, като ги е подредила по дебелина. Така по естествен път тухлите на Стайнбек са се наредили до тези на Достоевски, а книжлетата на Джоан не знам си коя се гушкат с творенията на Джеймс не знам си кой. Естествен подбор. И еволюция. 

Приятелката на Анубис ги е наредила на камари пред витрината на гаража и им е лепнала етикети с цени отзад. Трябва ли да обяснявам, че дебелите са по 2 лева, а тънките по 1-1,50? За последния месец успях да купя от нея една детска енциклопедия, един сборник с английски народни приказки и два тома на Фьодор Михайлович. В първия от томовете си кротуват “Унижените и оскърбените”, а във втория мъдрува на спокойствие самата “Неточка Незванова”. Бих изкупил и “Улица Консервна” и “Гроздовете на гнева” от онзи американец, но си ги имам... Всяка една от книгите ми струваше 2 лева. Вехтошарката беше много доволна, когато й дадох 8 лева за два килограма книги. Ние с нея се познаваме отдавна. Живея наблизо и всеки ден ми се налага да минавам край нея. И винаги, когато минавам оттам, се спирам да огледам новите попълнения в проснатите на тротоара купчини. Първата си покупка направих преди две години. Бях се запътил към Космодрума, откъдето възнамерявах да хвана полет за галактиката Сириус и затова взех “Пътеводител на междугалактическия стопаджия”. Човек трябва да е подготвен за дългите пътувания. А и не се срамувам да купувам книги на старо, защото книгите, които купувам, нямат свойството да остаряват. Ни повече, ни по-малко, чувствам с органа си за чувстване, че спасявам тези изписани листи хартия от уличния прах и унизителната им близост с тротоарните плочки. 

Приятелката на Анубис ми се обиди, когато я попитах може ли да снимам книгите и витрината. Отначало ме предупреди, че не желае да снимам, ако смятам да публикувам снимките във вестниците. Обещах й, че няма да го направя и щракнах с фотоапарата. С блясъка на светкавицата спокойствието изчезна от старото й лице. Тя носеше зиме и лете едни и същи черни дрехи и изглеждаше едновременно на 40 и 60 години. 

Тръгнах си без повече обяснения, но само след няколко минути отново ми се наложи да мина оттам. Можех и да отмина, без да спирам, но нещо отвътре вече ме бе подпалило и отново заковах пред витрината и възмутения й поглед. Казах й, че не разбирам за какво се тревожи и че искам да си купувам и друг път от нейните книги. “Това са мои книги! Мои!”, отговори ми тя. “И не позволявам да ги снимаш!” Стана ми съвсем горчиво в устата и побързах да изчезна. Нейни били. Не знаех това. Вехтошарката се беше разтреперала от негодувание. Анубис ни гледаше равнодушно и не вземаше страна в спора. 

Проблемът ми е, че не мога да понасям, когато някой ми се сърди или ме мрази. В моментите, когато усещам нечия омраза, нечий зъл поглед, разбирам отвсякъде цялото несъвършенство на света, цялото недоразумение на живота, всичко гнило. Разбирам го в смисъл, че ми става ясно. Ако някой ме мрази, това е световно нещастие. И дори един недоволен човек да има на тази планета, значи този свят съвсем скоро ще свърши. Личното пространство е пространството на космоса, любовта е физически закон. Да дойде някой да ме убеди в противното! 

“Прощавай, ако съм те засегнал”, казах й в очите, когато я срещнах за трети път през този нещастен пролетен ден. “Засегна ме – да!”, отговори тя троснато, рязко. Бях я разстроил. Реших да смекча смущението й. И обясних защо ми е изтрябвало да снимам книгите й. Нейните книги. Романите, които й принадлежаха. Едно съвсем тривиално обяснение. Снимката ми трябваше за телевизионното предаване, чиито сценарии пиша. Темата тази седмица беше “Библиотеките и читалищата”. Имах намерение да покажа къде са акостирали книгите, след като са напуснали читалищата. Падението на книгите. Техният път към концентрационните лагери. От тротоара до фабриката за рециклиране ги делеше единствено Анубис. Жената се успокои след обяснението. Но повтори, че не иска да използвам снимката, защото така посягам на хляба й. А между хляба и хартията разликите и приликите са ужасни. Не исках да посягам на хляба й и изтрих снимката. Повече не бях в състояние нищо да й обясня. Не можех да намеря думи, с които да стигна до нея, до сърцето й и да ме разбере. Въобразявах си, че ако наистина вземе, че ме разбере, ще спре да се страхува от данъчните. Щеше ми се да обясня на тази жена, че няма никакви шансове заради една снимка някой някъде да разбере, че тя не притежава касов апарат и търговийката й е на черно. 

Много други неща исках да си разясним. Но в този момент това беше невъзможно. Между нас се издигна стена. С нея живеехме в паралелни светове и въпреки привидността, нито времето, нито пространството ни съвпадаха. По този начин и заради това аз й задлъжнях с този разказ, въпреки че тя не го знае. А както ви казах, не обичам да съм длъжник. Едва ли някога ще бъдем отново в предишните добри отношения с тази жена. И това е жалко. И двамата сме родени от майка, от човешко същество, от един и същи биологичен вид сме и това е предпоставка да се разберем. Но въпреки предпоставките, разбирането липсва. Остава неразбирането, в което всички ние плуваме много удобно.

А всъщност на нея от днес нататък няма да й пука много за моето съществуване. Както и на мен не ми пука за нейното. Все едно никога не сме се виждали. Ще продължава обаче да ми пука за “Дивото зове” на Джек Лондон, защото тялото на тази книга ще продължи да изнемогва до Второ пришествие върху прахоляка и калта по тротоара и в гаража сред останалите вторични суровини. Тъй като книгите са първични суровини и няма кой да ме убеди в обратното. Аз си я имам у нас тази “Дивото зове”, но ако някой някъде иска да си я купи евтино, нека ми напише. Цената е повече от 5 стотинки за килограм.

А за Анубис какво да ви разказвам? Лежи си мъдрото псе и си пази книгите. Някъде дълбоко в гените си може и да е чакàл. Но на външен вид си е съвсем кротък, умен и жълт помияр. Няма си порода, но това едва ли е толкова важно в непородистия свят, в който всеки ден изпълнява задълженията си. И всъщност не се казва Анубис. Реших да се престоря на прекалено интелектуален, да се дистанцирам от вехтошарката и си спомних, че някога имало едно египетско божество с глава на чакàл и една от задачите му била да охранява някакви книги в някаква библиотека. Не знам точно историята на този тъп герой от легендите, а и не ме интересува. 

Името на Анубис в действителност беше Неетвояработа.

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.07.2008, № 7 (104)