ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА ПРОСВЕЩЕНСКИЯ БРАК: СЛУЧАЯТ ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ

Николай Аретов

web

Единна норма за европейски "просвещенски брак", разбира се, не съществува. Но има някаква частична представа, която неправомерно се генерализира - свободните отношения на либертините, които възникват през ХVІІ в., малко преди Просвещението. Либертинско поведение и различни варианти на либертински литературни текстове могат да се потърсят не само при граф Джон Уилмът, маркиз Дьо Сад, Клод Проспер Жолио дьо Кребийон-син, Дидро и Казанова, но и при Волтер и Русо, по-смекчени - дори при Гьоте. И, разбира се, в "Опасни връзки" на Шодерло дьо Лакло. Просвещението несъмнено лансира и други варианти, например при С. Ричардсън, който днес изглежда доста "патрирархален" и "традиционен". И все пак, ако в Просвещението се вижда преди всичко еманципирането на човека, включително и на жената, може да се допусне, че за него е характерно по-скоро отхвърлянето на "патриархалното", прокламиране на свободния избор на брачни (и не само брачни) партньори. Друг е въпросът, че самото коментиране на "патриархалното", неговата "защита" свидетелства за някакъв процес на подриването му. Това впрочем важи за всички защити на някакви духовни или други ценности.

Известно е и друго - идеолозите, каквито несъмнено са представителната част от авторите от епохата на Просвещението, не винаги следват в живота си прокламираните от тях принципи. Класическият пример е разминаването между педагогическите принципи на Ж.-Ж. Русо (пространно изложени в "Емили или за възпитанието") и изоставяните от него собствени деца. Върху това противоречие разсъждава и самият Русо в "Изповеди".

Заслужава си да се хвърли един поглед към аналогичните процеси в български контекст. Оставям настрани важният въпрос за българските аналогии на Просвещението, който предполага много уговорки и по-разгърнато разглеждане. Ще насоча вниманието преди всичко към първият елемент от събитийната верига - избора на партньор, сключването на брак и представянето им в литературните текстове от епохата. По-точно, в едва-две творби на Л. Каравелов, който, наред с всичко друго, може да бъде разглеждан и като "просвещенец".

* * *

Темата за семейния живот и интимните преживявания на възрожденците е интересна само по себе си, още повече - когато се свърже с книжовниците и се постави в контекста на творчеството им. Немалко от тях предлагат интересни казуси, които са леко изместени спрямо идеализираните представи за епохата и нейните първенци. Изследовател(к)ите на епохата с основание (но някога и не без известни увлечения) поставят акцента върху подчиненото положение на жената. Картината вероятно е по-сложна, наложеното от традициите подчинение поражда и ответни реакции. Но не затова е думата тук.

Софроний подхвърля "...понудиша ме роднини мои да мя оженят, почто не имаше кой да мя гледа.[...] Колико укорение терпях от жену мою, почто беше мало горделива!" и не се задълбочава в отношенията в семейството си. Всъщност маркирана е и смъртта на съпругата: "След някой ден разболе ся и попадия, леже болна шест месеци и престави ся. Нападна ни и другая харч."

Г. Раковски на няколко пъти крои брачни планове (нерядко по сметка) - за девойка от Котел, за сестра на Атанас и Никола Чалъкови, за дъщеря на Мустафа бей, за Фросо - дъщерята на х. Христо Българин (Енева 2005). Но всички те се провалят. Освен монасите (Паисий, Софроний, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, В. Друмев и пр.) и други книжовници от епохата остават сами (Петър Берон, Г. Раковски, К. Фотинов, Р. Жинзифов, Н. Бончев, Св. Миларов...); за трети не научаваме нищо от мемоарните им текстове. Четвърти (В. Друмев, Ив. Селимински) са склонни да разсъждават за брака в абстрактен план, без особена връзка с житейските им преживявания. Отношенията на влюбчивия П. Р. Славейков със съпругата му Ирина са сложни и преди появата на голямата му любов Катерина (Аретов 2006), а синовете му застават на страната на майката и обвиняват бащата. Още по-категорично същият конфликт се разгаря в семейството на Рашко Блъсков (Аретов 2012). Нерядко синовете се оказват по-традиционни от бащите.

Може да се стигне до извода, че сключването на брак не заема особено важно място в автобиографичните текстове (документални и фикционални) на авторите от епохата. Доколкото въобще любовта заема място във фикционалните текстове, тя е по-скоро нещастна или представена в хедонистичен план; в първият случай бракът е възпрепятстван, а във втория остава на по-заден план или въобще не се мисли от автора и не се обсъжда от персонажите. Положението ще се промени след Освобождението, и то не веднага, с прочутите любовни истории на Пенчо Славейков и П. Яворов, романтични, идеализирани, привлекли вниманието на обществото и формиращи представите му за голямата любов.

Донякъде на прехода помежду им стоят фигурите на Ив. Вазов и К. Христов. При Вазов, доста по просвещенски, голямата любов и съпругата не съвпадат. А за раздялата, съвсем по патриархален табиет, решителна роля изиграва майката на вече не съвсем младия поет. (Подобна роля се опитва да играе и следващото поколение на семейство Каравелови¹ в един брак - на Лора и Яворов - превърнал се в мит в българската култура.)

Фигурата на Л. Каравелов предлага интересна възможност да се съпоставят житейските факти, свързани с брака му, и литературните изображения на подобен брак.

Един съвременник (Светозар Попадич) представя събитието сравнително подробно:

Любен е бил в най-близки приятелски връзки с Настас Петрович, учител и автор на един "Французко-сръбски речник" (1898), живеел с Каравелова като с брат. Обичали се много, дотолкова, че един ден Настас пита Любена:

"Любене бе, нямаш ли някаква роднина - било сестра, братовчеди... Искам да се сродя с тебе!" "Нямам - отговаря Каравелов. - Нали виждаш, че съм емигрант и едва тътра себе си. Но кажи ми дали ти нямаш някоя роднина, та аз да се сродя с тебе." "Аз ли? Имам само една сестра, но тя е груба селянка, вдовица, не е учена... Не е за тебе." "Нищо! - отсякъл Каравелов. - Заведи ме да я видя." "Ама тя е на село, грозна е, не е за тебе!" "Нищо - повтаря нашият писател. - Тръгвай да идем да я видим."

Заминават за село Макац (Пожаревачка околия).

Къща с едва "соба". На единия край преживя добитъкът, а на другия - една здрава, със запретнати ръкави, селянка меси хляб. "Тъкмо за мене жена" - рекъл Каравелов. И веднага правят "сватбата"...

- Не беше хубава - повтаря г. Попадич, но обичаше Каравелова. Като всички някогашни патриархални жени Наталия се подчиняваше на мъжа си и му помагаше в работата (Спомените 1967: 326).

Един летописец на Каравеловия род, който е част от него и дори носи името на големия възрожденец, лаконично обобщава:

В княжество Сърбия Каравелов [...] се оженва за Наталия Попнешева Петрович от с. Макце, Пожаревацки окръг. Тя е вдовица - необразована, естествена, смела и работлива. Запознава ги Настас Петрович - неин брат, виден омладинец и личен приятел на Любен (Каравелов 1990: 347; Караниколова 2003).

Днес този брак от 1867/8 г. изглежда странно, той е едновременно модерен и традиционен. Очевидно не е уговорен от родителите, но пък съществува предварителна уговорка с брата. Явно не е и брак по сметка. Въпреки че думата "патриархални" е спомената, за сватбените обичаи, които на други места Каравелов пространно описва, тук не става дума, явно те са били пренебрегнати.

Това очевидно не е и романтична любовна история; не става дума и за женска красота, или поне Каравелов, който по това време е яростен критик на сантиментализма, не представя случката в подобна светлина. Напротив, доста рационално подхвърля "Тъкмо за мене жена", вероятно имайки предвид работна жена от народа.

Може би съществува и друг, също рационален мотив. Атанас Хитов, племенник на войводата Панайот Хитов, който е гостувал на няколко пъти на Л. Каравелов, споделя с М. Арнаудов, че Любен взел Наталия, "за да го гледа, и която имала средства". "Беше болезнен. Старият ми разправяше, че лежал болен от "хубавата болест" (туберколоза)." (Арнаудов 1964: 805-806).

Въпреки че по-късно мемоаристи и изследователи ще заговорят за Наталия като за "другарка на живота" на Каравелов (К. Величков), спомените не документират и някакви особени просвещаващи тиради, които да заменят предбрачното ухажване. Нещо повече, волята на жената въобще не е интересна за мемоаристите, пък и за Каравелов. А и на какво повече би могла да се надява една бедна, некрасива и неграмотна селянка...

Хр. Ботев, подобно на своя ментор Каравелов, се свързва с жена, за която бракът не е първи - Венета Визирева, доскоро съпруга на търновеца Дончо Петров. Тя дори има дете - Димитър², и, както и Наталия Каравелова, не е запомнена като красавица, "не дотолкова хубавица" по думите на З. Стоянов (1983: 447). Впрочем едно писмо на Ботев до Драсов от 26 юни 1875 г. и в този случай извежда на преден план рационални мотиви за брака, ако се извади пред скоби обичайното оправдание на младоженеца пред приятелите му:

Безпаричието ще да ме принуди да се оженя, за да мога да работя, но недей мисли, че моята шия влиза в хомотът (Ботев 1986: 230).

И при двете брачни истории могат да се потърсят аналогии с някакви литературни мотиви. Каравеловата може да се свърже с отхвърлянето на сантиментализма; Ботевата се приближава до познатия по-стар мотив за несъгласието на семейството (в случая - на вуйчото на Венета владиката Панарет Рашев).

Струва ми се, че старомодният въпрос за връзката между интимните преживявания на писателя и фикционалните му текстове в случая има своите основания. При Каравелов се наблюдава една специфична форма на обвързване между тях, която като че ли не е разглеждана по-разгърнато и в по-широк контекст. За разлика от почти задължителното споменаване на връзката между "Стоян и Рада" и предполагаемите чувства на Н. Геров към Елена Мутева повече от две десетилетия по-рано. Случаят с Ботев е по-различен, в някаква степен - по-близък до типичното за епохата.

Обкръжен от аурата на авторитетен общественик и книжовник, Каравелов пристига в Белград през 1867 г. и веднага се включва в обществения и книжовния живот и то с творби с местни сюжети и посветени на местни. Първата му сръбска творба е "Крива ли е съдбата", която излиза в новосадското списание "Матица" през 1868 г. на сръбски, а на следващата година - и като отделна книга. Това е само няколко месеца след брака на автора. Както и при другите свои "сръбски" повести и разкази (с изключение на "Горчива съдба"), авторът не подготвя българско издание (вж. Аретов 2005).

"Крива ли е съдбата" се отличава рязко от по-ранните Каравелови белетристични творби не само с разполагането на сюжета в сръбска среда, но и с отдалечаването както от "хайдушките", така и от "битовите" повести и разкази. Моделът, който следва Каравелов, отдавна е установен и това са актуалните по това време в Русия творби на Николай Чернишевски ("Какво да се прави?") (Шелудко 1948) и Александър Островски ("Буря"), статии на Висарион Белински и др. (Арнаудов 1964: 274). Съзнателното и неприкрито следване на тези образци разкрива стремежа на автора да създаде една амбициозна "идейна" повест, в която героите охотно и пространно излагат своите възгледи за обществото, за градските нрави и на първо място - за съдбата на жената. Друга важна и нова за българския контекст особеност на повестта е откритото пародиране и противопоставяне на различни типове дискурси и повествователни стратегии, някои от тях свързани със сръбската книжнина (за тях Каравелов по същото време публикува и няколко критически текста), както и използването на повествователни средства и елементи, познати от българската преводна и оригинална книжнина, от творчеството на Гогол ("Мъртви души"), Шекспир ("Крал Лир", "Ромео и Жулиета"), донякъде Дикенс ("Коледна песен"). (вж. Аретов 2005).

В повестта на Л. Каравелов "Крива ли е съдбата?" интерпретацията на сюжета е радикално различна от познатия по-късно вариант, основателно възприеман като основен - патриархалната среда е сръбска, а модерните идеи са представени в положителна светлина. Всъщност бъдещият български читател (който като че ли не е интенционален за текста, не е предвиден от автора) разпознава два вида чуждо - сръбската среда, която по своята патриархалност е донякъде позната, въпреки че отклоненията за сръбската литература я различават от своето, и още по-чуждите модерни идеи, които в случая идват от Русия или през нея, като на този техен маршрут не е поставен специален акцент, те са (представени като) универсални.

Творбата със сръбски сюжет, писана по руски образци, сякаш не се интересува от развойните линии в българската книжнина. На практика, вероятно без това да е замисълът на автора, повестта дори спори с една основна линия в българската литература - мотивът за изкушаванията на българката (Н. Чернокожев), при това преди появата на основните му варианти - "Криворазбраната цивилизация" (1871) и "Изворът на Белоногата" (1873). В някаква степен - дори с по-ранната повест на Каравелов "Божко".

Героят на повестта е изправен на съд и хвърлен в затвора. Нещо подобно се случва и с автора, но причините за ареста са съвсем различни. Още М. Арнаудов посочва връзката автор - герой в "Крива ли е съдбата", за него Л. Калмич е "същински двойник" на Л. Каравелов (Арнаудов 1964: 273), имат еднакви инициали, една и съща година на раждане, и двамата са пришълци в Сърбия, и двамата са носители на сходни идеи (Чернокожев 1990: 103-104).

Героят на "Крива ли е съдбата" произнася обширни тиради за нерадостното положение на жената, с които спечелва любовта на Цая. В житейската история на автора подобно нещо напълно отсъства. От друга страна, формално погледнато, Любомир Калмич се държи точно като Маргариди на Д. Войников и Фудулеску на Т. Пеев - всички те критикуват патриархалните нрави и убеждават в предимствата на нещо ново и модерно. Всички те пространно излагат модерните идеи, а девойките охотно ги възприемат и са готови да тръгнат след цивилизаторите (вж. Аретов 2014). Разбира се, в "Крива ли е съдбата" новите идеи и препоръчаните книги са различни, а авторът изцяло се солидаризира със своя персонаж.

Сюжетът на повестта до голяма степен стъпва на мотива за разделените влюбени, по-точно - на неговото начало, което би могло да се разгърне в различни посоки в непознатата ни втора част. Причината за разделянето на влюбените Любомир Калмич и Цая е познатото социално (или имуществено) неравенство, водещо до несъгласието на родителите, по-точно - на единствения жив родител, бащата на девойката Сава Йованович. Този мотив също е добре познат на българската книжнина, още от поемата на Найден Геров "Стоян и Рада" (1845). Според мемоарните свидетелства при реалната Каравелова брачна история съпротивата на семейството (на булката) напълно отсъства.

Каравелов съзнателно разграничава своите герои от стереотипните образи на сантименталните влюбени. Те трудно, късно, под натиска на обстоятелствата и като че ли неохотно обявяват своите чувства. Любовните им излияния са изместени, а и заместени от социалните им тиради. Самите те отхвърлят външните прояви на чувствата в най-подходящите за тяхната публична изява обстоятелства. На погребението на майка си (достойна и обичана от децата си жена) Цая е упрекната от "общественото мнение", че е "студен камък, дърво, защото не проронила нито една сълза на майчиния си гроб".

Очевидно някакви лични преживявания на Каравелов попадат в неговата творба след значителни изменения. Едва ли си струва да се изреждат различията между литературната творба и житейския път на автора. Очевидно Каравелов борави с реални факти, трансформира ги и ги използва в литературна творба, натоварва ги с необходимия, според него, идеен смисъл. Вероятно това става несъзнателно, но посоката на трансформацията и нейната частична незавършеност могат да помогнат при осмислянето не само на мисленето на автора, но и на характерните за епохата манталитетни нагласи.

Каравелов рядко използва любовта като основа на своите повести и разкази. Чувствата между младите, които се женят или искат да се оженят, обикновено стоят на по-заден план ("Българи от старо време") и се представят подчертано пестеливо. В света на Каравеловата проза отношенията между мъжа и жената по-често са представени като брутално насилие, като постоянен тормоз на съпруга над съпругата или като разбираща се от само себе си патриархална хармония. В "Крива ли е съдбата?" чувствата също са представени подчертано пестеливо, дори свенливо, те са покрити с множество разсъждения за печалната съдба на жената, мотивирани са в единия случай с привлекателните идеи на Калмич, а в други случаи ("Божко") - със също толкова привлекателното съчувствие към онеправданата девойка. И все пак "Крива ли е съдбата" (и донякъде "Божко") са двете Каравелови творби, в които любовта и бракът са в центъра на сюжета. И тяхното написване хронологически съвпада с брака на автора. А обвързването на любовта с идейни елементи е нещо типично за левите идеологии, не само по времето на Чернишевски и Каравелов, но и много по-късно. Друг е въпросът, че подчиняването на любовта на идеологията поражда конфликти, които попадат в литературата и от по-ново време.

* * *

Ботевото литературно творчество, което е и много по-малко по обем, като че ли не предлага текстове, които, подобно на Каравеловите, да имат някаква аналогия с брачната му история. Изследователите предлагат многобройни и противоречащи си хипотези за това на кого е посветено най-популярното му стихотворение "До моето първо либе" (сестрите Елисавета (Ека) и Мария (Мина) Горанови, Парашкева Шушулова), но сред споменатите девойки не е Венета. Стихотворението е публикувано през 1871, Ботев се запознава с Венета по-късно (годината не е сигурна), а бракът му е от юли 1875 (дъщерята Иванка се ражда на 13 април 1876). "Пристанала" (1871), "Ней" (1876), другите две Ботеви любовни стихотворения, предлагат две радикално различни любовни истории - едната идилична, щастлива и съзнателно търсеща фолклорни елементи, другата - мрачна. При "Пристанала" формално може да се потърси някаква аналогия с брака на поета, но стихотворението е писано много по-рано. И обратното - хронологически близкото до сватбата стихотворение "Ней", явно, не е свързано с брака на автора. И да имат връзка с конкретни преживявания на поета, трудно може да се настоява за директна връзка с брачната му история и Венета.

В творчеството му няма следи и за една друга възможна връзка, за която подхвърля З. Стоянов:

Имало една вдовица, дебела аристократка, която тичала подир Ботйова като обаяна. Давала му 40 000 франка да я вземе за жена. Брат му Стефан, който е противоположност на него, от комерческа точка на зрение, доволно красноречие употребява да го убеди да се ожени за дебелата вдовица, да се види с някоя пара и да си отпочине (Стоянов 1983: 446).

* * *

Съпругите нерядко се превръщат в аргумент за критики на опонентите. Сръбкинята Наталия (неграмотната селянка е виждана като връзка със сръбското правителство) е особено подходяща и след разрива на Каравелов с революционната младеж, този аргумент често е използван от Ив. Манзов и др., а Ст. Стамболов публикува сатиричното стихотворение "Знаете ли кой съм аз?", което напомня "Народен"³ на П. Р. Славейков, а заглавието пародира фейлетонната рубрика на Каравелов (Арнаудов 1964: 465-466), в която впрочем участва и Хр. Ботев:

Народен бях, дорде бях гол
И нямах хляб да ям;
За народа си бях готов
И живота си да дам.

...

И аз честит ща да си купа
Файтон с два бели хата,
Ще са разхожда по Букурещ
В него мойта Ната!⁴

В "Спомени за българските въстания" Н. Обретенов си спомня:

Левски не обичаше твърде жената на Каравелова. Тук му е мястото да отбележа, че не само Левски, но и останалите апостоли не хранеха симпатии към жената на Л. Каравелова, защото тя почти винаги се е отнасяла неприязнено към революционното дело за България. По всичко личеше, че тя искаше да изкористи това движение, а пък Каравелов и апостолите се решително противопоставяха на нея. Такива спорове свършваха обикновено с бурни скандали. Една вечер, когато тя се бе разлютила и се караше на Каравелова, Левски му каза уж на шега, когато тя бе излязла: "Защо не ми позволиш да те отърва от тая сръбкиня, аз имам стрихинин за нея." Каравелов се изсмя и пак си продължихме разговора, който се въртеше винаги около начина за повдигане въстание в България (Спомените 1967: 270).

В подобен дух говорят за Наталия и други революционери - Т. Чолаков (Спомените 1967: 254), Ст. Заимов (Спомените 1967: 264). Самата Наталия споменава за конфликта в разговора си с К. Величков.

Всъщност спомените на съвременниците изграждат поне два, ако не и три образа на Наталия Каравелова. Някои я виждат като другар и помощник на своя съпруг. Този образ е представен по-цялостно може би за първи път публично от К. Величков в неговата статия "Един разговор с Наталия Каравелова", публикуван в сп. "Летописи" през 1904 г.:

...длъжност ни е да си спомним и за оная, която е била другарка на живота му и е делила с него, до последния му час, тъги и радости. Тя има право на нашата признателност не само затова, защото е била жена на писателя революционер, но и защото заедно с една безгранична привързаност към неговата памет тя е запазила страстна любов към България и българския народ.

...

За беди и страдания й са говорили всички тия люде, които през всичкото им пребиваване в Букурещ е гледала да се движат и да действуват около нея. Всички ония, които са прескачали прага на къщата им, са носили на лицата си печат от мъка и неволя и за мъка и неволя е свидетелствувала бедната и горка обстановка на тая тясна, еднокатна къща, която е служила и за жилище, и за печатница.

...

Вършела се е една свещена работа и вярата, която е въодушевлявала сърцата, правела е леки всички тегла, сносни всички жертви (Спомените 1967: 278-283).

Въпреки че участва в Априлското въстание, арестуван е и пише интересния спомен "В тъмнице", К. Величков не е сред организаторите на въстанието и е доста по-различен по манталитет от хъшовете в Румъния. А те полугласно вече са лансирали другия образ на Наталия, според който тя е противник на революцията.

Нямам намерение да бъда съдник в този конфликт, в който някакво основание може да имат и двете страни. Споменавам го само заради опита да интерпретирам различните образи на жената в литературата и връзката им с живота на автора. Доста често ергенските групи, особено когато са обединени от някаква голяма цел, са склонни да възприемат обвързването на някой от тях (особено пък на лидера) като опасност и да видят в лицето на жената свой противник. От друга страна, семейния живот, така или иначе, предполага известни ограничения. Това, към което се опитах да се насоча, са механизмите, по които един безспорно важен тип интимно преживяване на автора попада или не попада в литературните му текстове, както и реакцията на обкръжението му към един несъмнено важен момент в житейския път, какъвто е бракът.

БЕЛЕЖКИ

1. Екатерина Каравелова е съпруга на Петко Каравелов, брата на Любен. [обратно]

2. Това дете провокира много есеисти да го споменават по повод прословутото прощално писмо на Ботев, когато то е споменато преди общото дете. ("Мила ми Венето, Димитре и Иванке!"), но след това то практически не присъства в каноничния биографичен разказ за Ботевата фамилия. Димитър се появява значещо и при разказа за "приставането" на Венета:

Въпреки категоричната забрана на владиката да се среща с Ботев, Венета сполучила да се измъкне тайно, да се види с любимия и да му разкаже за "голямото викане" на вуйчо й и гръмогласните му заплахи, които не останали скрити от цялата прислуга, и за това как тя престанала да се държи към нея с уважение. Как вуйчо й й забранил да се среща с този "харамия", за когото я предупредил, че ако научи, че пак продължава срещите си с него, да му се маха от очите. Ботев я изслушал и веднага отсякъл: "Иди си вземи Димитър и тръгвай с мен още сега!" (Рашева-Божинова 1976: 36, 40). [обратно]

3. Всъщност П. Р. Славейков публикува стихотворението през 1875 г. под заглавие "Лош, противен да не бивам". Популярният му вариант "Народен" е редактиран от П. П. Славейков (1978: 172-154, 349). [обратно]

4. Стихотворението е публикувано в "Тъпан" и в "Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова" (1875). Също и в коментара към Стамболов (1993: 216-218). Съставителят пояснява: "Отпадна от основния текст и "Знаеш ли кой съм аз?" [...] Пряко адресирано срещу Л. Каравелов, то не отразява по-сетнешното отношение на автора си към заслужилия общественик и писател и по изрично указание на самия Стамболов не е отпечатано в изданието от 1877 г.". [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Андреева 2005: Андреева, Десислава. Раковски и жените. // Електронно списание LiterNet, 30.03.2005, № 3 (64) <https://liternet.bg/publish11/d_andreeva/zhenite.htm> (03.11.2014).

Аретов 2005: Аретов, Н. Сръбските повести и разкази на Каравелов. // Българско възраждане. Идеи. Личности. Събития. Годишник. Т. 7. София: Общобългарски комитет и Фондация Васил Левски, 2005.

Аретов 2006: Аретов, Н. Един "неочакван" образ на П. Р. Славейков. Как да се справим с него? // Литературна мисъл, 2006, № 2, с. 22-41.

Аретов 2012: Аретов, Н. Град и село - напрежението между два идеологически полюса в едно семейство (Рашко и Илия Блъскови). // Николай Аретов. Блог <http://aretov.queenmab.eu/archives/revival/174-town-and-village.html> (03.11.2014).

Аретов 2014: Аретов, Н. "Крива ли е съдбата?" или преобръщането на познатото... (под печат)

Арнаудов 1964: Арнаудов. Любен Каравелов. Живот, дело, епоха. 1834-1879. София: БАН, 1964.

Ботев 1986: Ботев, Хр. Съчинения. Т. 1. София: Български писател, 1986.

Стоянов 1983: Стоянов, З. Съчинения. Т. 2. София: Български писател, 1983.

Каравелов 1990: Каравелов, Л. Ст. Копривщенските Каравеловци и Любен Каравелов през обектива на генеалога. // Любен Каравелов. Сборник по случай 150 години от рождението му. София: БАН, 1990.

Караниколова 2003: Караниколова, М. Родът на Каравелови. // Петко Каравелов 1843-1903. Между величието и забравата. Копривщица: Дирекция на музеите - гр. Копривщица, 2003.

Спомените 1967: П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Хр. Ботев, З. Стоянов в спомените на съвременниците си. София: Български писател, 1967.

Рашева-Божинова 1976: Рашева-Божинова, В. Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство. София: Отечествен фронт, 1976.

Славейков 1978: Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 1. София: Български писател, 1978.

Стамболов 1993: Стамболов, Ст. Запомни ме, живот!!! Поезия и публицистика. Съст. Ив. Радев. В. Търново: Абагар, 1993.

Шелудко 1948: Шелудко, Д. Любен Каравелов и "Что делать" от Чернишевски. // Език и литература, 1948, № 3-4.

Чернокожев 1990: Чернокожев, Н. Равнища на повествователната динамика в "Крива ли е съдбата". // Любен Каравелов. Сборник по случай 150 години от рождението му. София: БАН, 1990.

© Николай Аретов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.12.2014, № 12 (181)