ГОДЕНИК И РАЗБОЙНИЦИ
Един епизод от живота на Ив. Найденов от 1866 г.

Николай Аретов

web

Свикнали сме да мислим годежите и сватбите като важен семеен празник. Популярните етнографски възстановки ни ги показват като пищни тържества с много гости, музики, хора, дарове и пр. Този образ е по-скоро елемент от туристическата индустрия, а и от националистическата пропаганда, на практика тези събития по селата обикновено са били с по-скромен мащаб.

Обирите също са част от картината на миналото и специално на страданията на народа под "турско". Те са широко въведени в тогавашната, а и в по-късната литература. И те като пищните сватби, макар и в по-малка степен, пораждат известни скептични реакции.

Съществуват, разбира се, и по-достоверни описания на типичните годежи и сватби, както и на реални обири. А има и свидетелства за може би не толкова типични, но все пак представителни подобни събития от миналото. Едно от тях може да се открие в няколко текста на и за Иван Найденов (1834-1910), цариградски вестникар и обществен деец, по време на църковната борба той е част от администрацията на Екзархията (неин капукехая от 1876) и на други организации, един от членовете на неформалната група на "верните приятели", която някои определят като масонска ложа. Тя е свързана по някакъв начин с Раковски, а друг неин член е д-р Христо Стамболски, бивш ученик на Найденов, също активен участник в църковната борба и в обществения живот на цариградските българи, военен лекар и мемоарист.

Иван Найденов (1834-1910)

Годежът на Найденов не е типичен, ако свързваме традициите на първо място със селския бит. Все пак той, струва ми се, представлява интерес и сам по себе си, и като начин, по който е представен.

Найденов е от Казанлък, семейството му не е нито заможно, нито интелигентско. Баща му е занаятчия, който прехранва семейството си с гурбет в Цариград, но умира, когато Иван е още дете. От друга страна, бъдещият вестникар случва на учители (по-известен сред тях е Филип Велиев, преводач на Омир), които го насърчават да продължи образованието си в Цариград, където той постепенно се издига, не прекалено, замогва се (също не прекалено - писмата му изобилстват с оплаквания за парични затруднения). Тук той е издател и собственик на вестниците "Право" (1869-1873) и "Напредък" (1875-1877), сътрудничи и на други издания.

В един момент тридесет и две годишният Найденов решава да се ожени. Бракът е според градските тогава обичаи, не съвсем ясни писмени уговорки предхождат годежа, който е придружен от дарове. Оскъдните мемоари на Найденов не ни съобщават нищо за бъдещата булка, за отношенията между годениците, за избора ѝ. Вероятно майката е имало решаващата дума, годежът се прави в Казанлък, откъдето вероятно е и годеницата; след сватбата двамата живеят в Цариград; а след Освобождението Найденов заема някакви постове в различни градове на Източна Румелия, краят на живота му е в Пловдив.

Сам Найденов представя в патриархален дух решението си да се задоми, важната фигура в случая е майката, не съпругата:

Холерата, която толкова силно върлуваше през 1865 година, беше вече утихнала и през ваканцията на следующата година аз, като всички хора, решиха да испълня една отдавнашна вече молба на покойната си сега майка, която често ми казваше: ожени са, синко, догдето съм жива, та макар едно чедо да ти отгледам! Реших т.г. да са задомя, и, при всичко че годежът ми беше писмено уговорен в родното ми място, Казанлък, аз требваше да отида и лично да направя официален годеж. За тази цел накупих всичко потребно и в началото на юлия 1866 год. бях вече на парахода, който благополучно ма отнесе в Бургас (Найденов 1923).

Годежът е документиран и заради обира, на който Найденов става жертва, на път за Казанлък. Всъщност обирите са може би два, ако няма някакво объркване в датите. Изглежда той вече се е позамогнал, както личи от това, което му открадват при обира: "2000 гр., дрехи и някои скъпоценности" (Стамболски 1972: 280). Възмутен, Найденов публикува две дописки за случилото се (Турция, г. ІІІ, бр. 9, 20 авг. 1866; Време, г. ІІ, бр. 3, 27 август 1866). Много скоро историята може би се повтаря. Пак от Стамболски научаваме, че нападателите са четирима, а обраните - единадесет, но не оказват съпротива. Когато му взели "700 гроша, една ока чер хайвер, кръстче, гривна и пръстен златен, една джилетка и един фес, Найденов помолил разбойника, който го обрал, да му възвърне поне кръстчето, гривната и пръстенът, а той му повърнал само пръстенът и се изсмял под мустак. Сторило се Найденову, че познава този разбойник, като да е българин и като да го е виждал около българската черква в Цариград." (Стамболски 1927: 324). За този обир също излиза дописка, този път в Петко-Славейковата "Македония" (Сливен, 1 авг. 1867. - Македония, І, 36, 5 авг. 1867).

Показателна е и една шеговита размяна на реплики между Найденов и Стамболски, която отпраща към характерния сюжет за похитената българка:

Него ден на Фенер Христо намери Найденова, готвещ се да тръгне на 28 того за Казанлък, гдето щеше да се венчее, и с булка да се върне в Цариград. Христо на шега му подметна: "На връщане добре да пазиш булката си, да не би разбойници да ти я откраднат, защото сигурността по пътищата не е по-добра от миналогодишната!" Найденов се изсмя и каза "Каквото даде господ." (Стамболски 1972: 307).

От запазените мемоари на Найденов, а и от подробните записки на Стамболски не научаваме нищо за съпругата, дори името ѝ. До него може да се достигне по доста обиколен път. През 1873 г. Българско благодетелно братство "Просвещение" (основано 1868) организира в Цариград първата изложба от изящни ръкоделия, плетива и платове, ръчно изработени от родолюбиви българки. Тя е наредена от комисия, в която влизат Теофану Н. Хр. Тъпчилещова, Елена Ив. Найденова и госпожица Хариклия Д. Моравенова (Право, г. VІІІ, притурка към бр. 14, 18 юни 1873; Тилева 1985: 68). Вероятно Елена е съпругата на Ив. Найденов.

През 1871 Стамболски също се жени. Сватбата му е представена лаконично в иначе доста подробните му записки. От една страна, тя също е според градските обичаи, от друга - част от "народните" традиции съзнателно са спазени, дори изведени на показ:

На 18 април се извърши венчалния обред на д-ра Стамболски с г-ца Търсица Н. Парло в българската църква на Фенер под предстоятелството на Ловчанскаго Илариона, председателя на св. български синод. Присъстваха: Иларион Макариополски, Антим Видински, Панарет Пловдивски, д-р Чомаков, Кръстевич, Дим. Гешоглу и други членове на смесения съвет, както и много от народните представители; също и много читалищни членове: търговци, еснафлии, почти от всички български центрове. След обреда множеството потегли към дома на младоженците и образува едно внушително шествие посред гръконаселения Фенер. А много от почитателите на доктора, след честитяването, останаха до вечерта късно да поддържат и водят, под звуковете на гайдите, дългото хоро по широката улица на Керемид махалеси (Стамболски 1972: 419).

Изброяването на гостите следва строга йерархия, хора като Найденов и Славейков липсват в списъка, въпреки че вероятно Найденов, на когото Стамболски често гостува, ще да е присъствал. Съпругата е спомената още само един-два пъти в записките, като единия път всъщност става дума за дейността на благотворителното общество през 1877 г. (Стамболски 1972: 732), а втория - за брат ѝ - "шурея... д-р Жорж Парлоса" (Стамболски 1972: 750).

Друг вариант на историята с обира се съдържа в разказа на Найденов "Един поборник", писан доста по-късно и публикуван посмъртно във втория том на "Казанлък в миналото и днес" през 1923 г. Той е недвусмислено мемоарен, продължава сюжета с обира и разкрива неговия извършител. От друга страна, разказът се оказва в скрита полемика с Каравеловите идеализирани изображения на хайдутите, лансирани първо от Раковски (Мирчева 2016: 286-288).

Самият обир е представен подробно, обирджията е "висок и снажен турчин с пушка на рамо и гол нож в ръка", а от "двете страни на пътя имаше по един такъв турчин, които бяха насочили пушките си срещу талигите". Найденов подозира, че разбойниците са свързани със стражарите, които охраняват пътя и дежурят в специални беклемета, в които пътниците задължително спират и показват документите си. Разговорите текат на турски, любопитен детайл е хитростта на "един старец, който неусетно хвърлил кесията си с парите в трънака", а по-късно си я прибира. И тук е въведена молбата на Найденов да му върнат подаръка:

Тази негова операция трая повече от един час, и аз като че взех малко кураж, та, като го уверих, че в талигата нямам нищо, казах му от какво съм занятие, къде и защо отивам, като му изсипах куп благословии на турски и от като му посочих, че доста пари навзе, помолих го и пак поне една от кутийките да ми даде, та да не си отида съвсем празен; той ма съжали, види са и, от като ми каза: сенин шейлерин каиб олмаз (твоите неща не са изгубени), извади и ми подаде най-малката кутийка, в която беше пръстенът, за който бях дал петнадесет лири турски, с който са и сгодих и който и сега носи жена ми на пръста си (Найденов 1923).

След обира започва разследване, което не стига доникъде. Годежът минава, но той, за разлика от обира, а и пътуването като цяло, е представен повече от лаконично:

Прекарах си прочее, ваканцията спокойно и, като уговорихми свадбата ни да стане през следующето лято, намерих добри другари и не вече през Бургас, а по сухо и благополучно стигнах в Цариград.

Няколко месеца по-късно, авторът вижда един мъж, който му напомня за обирджията. Оказва се, че това е българин - бай Слави, "търговец-джелепин", който, по думите на поп Тодор, свещеника от местната църква, "кой знае по каква клевета, него го затвориха в забтието (полицейското управление)". С помощта на поп Тодор, който го познава добре, Найденов на няколко пъти се среща с бай Слави, дори му гостува. "Търговецът" хитрува, опитва се да се скрие, но накрая Найденов повдига въпроса за обира, бай Слави категорично отрича, но обещава да издири и да върне част от откраднатото. И заминава по свои дела, но скоро се разбира, че е задържан в Одрин и хвърлен в цариградски затвор, където и умира, здрав и прав.

А един от цариградските французки вестници писа, че правителството сполучило най-после да тури ръка на прочутия разбойник, който няколко години наред върлувал и на много места вършил големи злодеяния, и го докарали в Цариград.

Задържането му става при униатите, на които бай Слави се е представил, че е един от тях, и затова "француский посланик протестирал пред Портата за насилване на француский дом". Разказът за края на бай Слави е предаден по думите на униатския епископ Рафаил (Попов), с когото Слави е пътувал за Одрин.

След двадесет години авторът вече е окръжен управител в Татар Пазарджик, при него идва съпругата на хайдутина, която, оказва се, е тръгнала да си урежда поборническа пенсия, каквато вече са получили някои от другарите на бай Слави.

* * *

Наблюденията върху приведената история могат да тръгнат в няколко посоки. Една от тях е относително малката тежест, която поне една част от българите придават на брака си през 70-те години на ХІХ в. За тях това несъмнено е важно събитие, но то не е придружено от документиране на някакви романтични чувства (поне не при Найденов и Стамболски), за Найденов важен се оказва обирът, за Стамболски - високопоставените гости на сватбата. Бракът на доктора несъмнено е част от вписването в една желана социална среда, по-късно мемоаристът по-често споменава брата на жена си, също лекар, а може би и чужденец - д-р Жорж Парлос (Стамболски 1972: 750). И двамата - Найденов и Стамболски - само попътно споменават не само съпругите, но и децата си.

Струва ми се, че подобно отношение към брака е по-скоро правило, поне за мемоаристите от епохата (трудно е да се съди за отношението на съвременниците им, останали безмълвни). Някакви варианти на романтични връзки все пак ще да са съществували, вероятно повече в литературата (която следва чужди модели), отколкото в живота. Но отношението към романтичните (извънбрачни) връзки обикновено е негативно, поне при Найденов, който в писмата си до Св. Миларов категорично осъжда предизвикала навремето много коментари връзка на Славейков с Катерина Стойоглу. Това не е основната причина за разминаването между двамата вестникари и общественици, които често си сътрудничат, но тя все пак е един от елементите в полемиките им.

Един друг подобен елемент в тези полемики е историята с архимандрит Григорий. Според мълвата той имал любовна връзка със съпругата на Димитър Добрович, който заловил прелюбодейците. Печатницата на Славейков пуска анонимната брошура "Какъв е един, който се готви кандидат за архиерей" (Цариград, 1871), писана вероятно от гневния съпруг, но приписвана на Славейков, с далечната цел да злепостави Иларион и да попречи на избора му за екзарх (вж. и Славейков 1981: 646-647). По повод брошурата в "Право" излизат няколко дописки, които възразяват на Славейков (Право, г. VІ, бр. 1, 1 март 1871; бр. 2, бр. 8, март 1871; бр. 12, 17 май 1871; г. VІІ, бр. 8, 1 май 1872), като и Найденов, и неговите сътрудници недвусмислено виждат в брошурата противопоставяне срещу възможната кандидатура на Иларион за екзарх. Както се вижда, по политически причини тук ролите временно са разменени - Славейков е моралистът, а Нейденов защитава прелюбодееца.

Третата посока, по която могат да тръгнат наблюденията върху този епизод, е проблематизирането на идеализираната представа за хайдутите и поборниците. Обикновените разбойници са подозирани за връзки със стражарите, които трябва да охраняват пътищата; свързани са и с униатите, а и с френски дипломат. Друга част от властите обаче реално се бори с разбойниците. След Освобождението същите разбойници, повече или по-малко успешно претендират за статут на "поборници", а наследниците им - за държавна пенсия.

ЛИТЕРАТУРА

Мирчева 2016: Мирчева, Кета. Присноблаженото "Право" и развратната "Свобода" (Из историята на полемиката Любен Каравелов - Иван Найденов). // Култура, идентичности, съмнения. София: АИ "Проф. М. Дринов", 2016.

Найденов 1923: Найденов, Ив. Един поборник. // Казанлък в миналото и днес. Т. 2. София: Казанлъшка дружба "Розова долина", 1923.

Славейков 1978-1982: Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 1-8. София: Български писател, 1978-1982.

Славейков 1981: Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 7. София: Български писател, 1981.

Стамболски 1927: Стамболски, д-р Христо Т. Автобиография, дневници и спомени на... Т. 1. София, 1927.

Стамболски 1972: Стамболски, д-р Христо Т. Автобиография, дневници и спомени на... Подбор и ред. Стр. Димитров. София: Български писател, 1972.

© Николай Аретов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.01.2019, № 1 (230)