"БРЕЙ, ТАЗИ НАДЕНИЦА МНОГО СОЛЕНА"
Няколко гощавки у Илия Блъсков

Николай Аретов

web

Храната е важен белег за маркиране на своето и различаване от другия, от чуждото. Ф. Бродел и други дори говорят за "трудни за пресичане граници в храненето" (вж. Бродел 2000: 138). В това отношение тя, заедно с облеклото и знаците за религиозна принадлежност, е част от сложна мрежа от опозиции. Дефинирането на своето и противопоставянето му на чуждото е един от основните проблеми, които вълнуват българската възрожденска литература или, ако предпочитате, книжнината от времето на ранния национализъм. Затова може да се очаква, че храната ще е използвана като ясен маркер. И това е вярно, но струва ми се, не в очакваната степен. Външните белези на чуждото, разбирано като неприемливо, най-лесно се свързват с облеклото и пораждат поне един много популярен сюжетен мотив - "Криворазбраната цивилизация" на Д. Войников, "Малакова" на П. Р. Славейков и пр. Ако се потърси йерархията на външните белези на чуждото в литературата от XIX в., най-важният елемент е облеклото, при което дори има разграничаване в рамките на своята общност на православни българи, но от различни краища или различни социални групи; вероятно на второ място стоят езикът и поведенческият етикет, след това идват песните и четивата, а храната е след тях.

В литературата преди Вазов храната има сравнително скромно място, а и при него разграничаването не е толкова категорично. Общото впечатление е, че авторът на "Под игото" всъщност дава израз на обективната констатация, че българи и турци (в някаква степен - и гърци, но те остават на по-заден план) се хранят по сходен начин, като турските насилници имат претенции към храни, които и българите харесват, но като че ли не могат да си позволят.

В "Под игото" заптието, прекъснало тлъката в Алтъново, нарежда:

- [...] Заколи пиле и тури яйца в масло [...] Не дрънкай, гявур, ами по-скоро кажи на булката да сготви вечеря... Или мислиш да ни гощаваш с твоята гявур-ошав чорбасъ и орехови черупки? - казваше то, като хвърляше презрителен поглед на необраната още вечеря (гл. XXXII. Бог високо, цар далеко)¹

Маркираната като нежелана храна е по-скоро бедна, сиромашка, непрестижна, а и нереална (орехови черупки), а не мръсна и отблъскваща.

Би могло да се допусне, че в системата на опозициите, чрез които се различава своето от чуждото по това време етническата маркираност на храната не играе толкова голяма роля, колкото по-късно й се приписва (вж. Дечев 2010: 411-463). Общата, по-скоро градска балканска/османска кухня, която не търси различавания и противопоставяния, е документирана в прословутата първа "Готварска книга или Наставления за всякакви гозби според както ги правят в Цариград и разни домашни справи" (Цариград, 1870, 2 изд. 1874) на П. Славейков. В писмата на Неофит Бозвели например, да не говорим за богатата кореспонденция на К. Фотинов, въведена в науката от Н. Данова, както и при примерите от Ил. Блъсков, за които ще стане дума по-долу, продукти, възприемани по-късно като характерни за гръцката кухня (маслини, лимони, хайвер и др.), безконфликтно се нареждат сред възприеманите като типично български храни.

Вероятно вместо "гръцка", по-точно е да се каже "средиземноморска" кухня, която се отличава от кухнята на север и във вътрешността на континента по климатични и географски причини - близостта до морето, по-топлият климат, благоприятен за култури, които не виреят във вътрешността на полуострова. По-висшите клирици, които пътуват до Цариград и Атон, наред с търговците, а и част от интелигенцията, получила образование извън родните места или живееща в големите центрове, са естествените носители на новото. В случая - на някои средиземноморски храни, които се употребяват от духовниците и затова трудно могат да бъдат анатемосани.

Прочутите хайдушки чевермета, по-скоро фолклор, отколкото реалност, всъщност са споделяни с османския аскер (ако не са и въведени от османците). Оказва се, че "чуждото" по-лесно се яде, дори пее, отколкото се облича. Почти незабелязани остават разграниченията в уреждането на дома и другите сфери на бита; и при тях основното разграничение е между едно неясно "наше" (балканско, османско) и алафранга. Доколкото е забелязвано, "славянското" в сферата на храната и другите сфери на бита е по-скоро чуждо. А и чий е чаят - напитка, дошла от Индия и Китай, традиционна за османците, но наложена в градския бит по-скоро от руснаците (по време на Освободителната война и последвалата окупация), а по-късно получила и етикета "английска".

Наистина, по това време (60-те и 70-те години) в други текстове вече се очертават, но все още като че ли не са толкова актуални стереотипите, според които власите ядат мамалига, гърците - октопод, турците - овнешко и ориз и пр. Те започват да се налагат поне от Раковски и се срещат относително по-често при Каравелов и Ботев (Пелева 1998).

Един пример. Стихотворението на Попчето от "Немили-недраги":

Мозък няма в твойта тиква!
Гарга ли си, или чавка,
та продаде твойта рода
зарад влашка мамалига...

Заслужава си да се провери дали би се потвърдила интуицията, че етническите стереотипи, свързани с храните, са по-характерни за бунтовната емиграция в Румъния, отколкото за "просветителите" в Цариград, а и за хората в земите на днешна България.

Започват да се очертават (по-точно казано - да се забелязват, да попадат в книжнината) и други опозиции - между бедни и имотни, между граждани и селяни, цивилизовани модернизатори и традиционалисти (за тази опозиция облеклото несъмнено е по-важно); по-късно ще се появят описанието на храната (и на липсата й) при хайдути и преследвани въстаници (Раковски, З. Стоянов) и пр.

Ще се опитам да потърся в няколко ключови текста на Илия Блъсков споменаванията на храни и напитки, видени от представителния за българската книжнина белетрист и мемоарист, през призмата на опозициите модерно - традиционно, град - село, свое - чуждо, традиционно - "патриархално". Ще държа сметка, но ще оставя настрани конфликта вътре в семейството, който има отношение към един от персонажите, свързван с определени храни, напитки и специално - с местата, в които те се консумират (вж. Аретов 2010; 2011). Тези опозиции, споделяни в някаква степен и от практически всички съвременници на Илия Блъсков, имат две интерпретации. Една оценява положително селото и традиционното (струва ми се, че тя е доминираща), а другата - града и модерното. Тези интерпретации, които не винаги са осъзнати и експлицитно формулирани, а понякога дори са преплетени в странни съчетания, активно спорят помежду си, излагат аргументации, много често чрез (под формата на) литературни текстове и до наши дни. Ще се опитам и да ги свържа, доста условно, и със споменаването на различни храни.

Предварително ще кажа, че материалът е доста постен - въпреки представите ни за Илия Блъсков като за "битоописател", храната не е сред предпочитаните елементи на бита, които той описва. Поне това е общото ми впечатление, наблюденията не обхващат цялото доста обемно негово творчество, те са съсредоточени върху при книги: повестите "Изгубена Станка" (1865) и "Злочеста Кръстинка" (1870), които имат важно, макар и не докрай осмислено място в развитието на българската литература, както и върху почти напълно пренебрегваната обширна полудокументална повест "Двама братя" (1888-1889).

Да се опитам да обобщя. "Съзвездието Блъсков" е обединено не само от близките родствени връзки, но и от споделения общ интерес към книжнината. Същевременно в него има вътрешно противопоставяне, което има своето битово обяснение. Антагонистите в това противопоставяне - синовете Илия и Димитър, от една страна, и бащата Рашко, от друга, обаче се различават и по отношението си към модерността, не на последно място по начина, по който двамата виждат града, противопоставен на селото. От гледна точка на културната история и това, което напоследък се назовава антропология, немаловажен проблем е каква е връзката между двата конфликта - мирогледния (традиционно срещу модерно) и битовия (новата жена на бащата). Как двата конфликта се преплитат, кое е доминиращото. Дали осъдителното от патриархална гледна точка поведение на бащата катализира, провокира или направо определя антимодерната тенденция в литературните текстове на сина; дали той не би бил по-"модерен", при един по-патриархален баща. (Да припомня в скоби, че конфликтът баща - син е архетипен, универсално разпространен и по-правило не е свързан с виновно поведение на единия или другия.)

Изследователите са установили, че в образа на Лулчо от "Злочеста Кръстинка", представен доста негативно, Илия Блъсков въвежда черти от собствения си баща Рашко, който напуска семейството си и заминава за Влашко. Сюжетът на повестта може да се разглежда и като преобърнат вариант на мотива за изгубеното дете. Тук бащата е загубен за семейството, той е "блудният" член на фамилията и след години се завръща, като това не довежда до възстановяване на щастливото старо положение. Лулчо е непознат за тогавашната литература образ, представен наистина тенденциозно негативно, но със стремеж да се проникне в неговата психология, да се осмисли неговото "тъмно желание" за нещо различно и далечно, стремежът му "да види свят, да се покаже пред света". Този стремеж го отвежда в развратния Букурещ. От това, което е представено в повестта, в Румъния Лулчо се оказва по-скоро жертва на измамници, отколкото измамник. От друга страна, той е тук с част от събраните пари за новата черква в селото и естествено, ги пропилява - друг тежък грях, за който той трябва да бъде наказан.

Илия Блъсков несъмнено гради противопоставяне между два типа ястия и напитки. Но то не е между "чуждо" (букурещко) и свое, а между кръчмарско и домашно. Първото, разбира се, е лошо, развалено, подправено и води до неприятни последици - разоряване, пиянство, разврат и пр. Второто, разбира се, е добро - истинско и качествено. Съществената разлика обаче като че ли е свързването му с различни обичаи - помен, сватба, имен ден. Това са все специални случаи, празници, а делничното ядене очевидно е по-скромно, но и то е свързано с ритуали, дори когато си сам в гората:

- Синко Стоенчо - начена старецът, знаеш ли ти днеска кой ден е? - Днес е света неделя, Стоенчо! Сега рано всеки християнин в черква отива...

- Хади сега, Стоенчо, донеси коматче хляб и бучка сирене, за да си похапнем и да си вървим, защото мястото, дето седим, не е място за много бавене и седене

...

- Изтърси, Стоенчо, трохите из торбата на Черня [...] дай му кое корички, кое трохички, за да си похапне. Сиромах! ("Изгубена Станка", Блъсков 1985: 61-2).

Друго споменаване е свързано с черквата и помените:

Старците, размес с младите, чакат да изнесе някой от черквата нещо, па да похапнат и да попийнат за тогоз за душата, за оногоз за здравето. Младите булки, техните снахи и дъщери, ги приканват: "Яжте и пийте, и бог да прости речете".

- "Бог да прости - чуваше се навред, предни и задни до деветого рода." - "За майчини, за дядова, за бабини, за етървини, за свекрова душа, ломнете си! На, и чашка ракийка! Споменете!"

[...] Бъкличките, плоскачета едно подир друго се изреждат и надигат. Всеки гледа да се докопа да повтори и потрети от бъкличката с по-режливо вино и от плоскачето с по-лютата каленка, като си глътва дебеличко (Блъсков 1985: 115).

Храната е свързана и с един друг ритуал - курбан за имен ден, приготвян в църквата. Обичаят е споменат в "Двама братя" (гл. XXIX, Премеждия за доброто, 1985: 312), но особени подробности не са дадени. Повече са те при описанието на сватбата:

Ето и калесаните захващат да прииждат, никой от тях не иде с празни ръце: кой торбичка с бобец, кой менче с леща [...] а някои, които имат деца в училището, за по-голяма чест, принасят книга с ориз, маслини, няколко лимона, а всичко това се казва принос. А пък за бъклици с вино не ще и питане, друго има-няма, то ще всекиму в ръката да се кандилка пълна бъклица с вино. [...] принасят се гозби със сахани, паници, наслагват се една до друга, пълни и препълнени: боб със зеле, пражени маслини, солена риба с ориз, черен боб джуркан, черен хайвер опражен [...] (Блъсков 1985: 384).

Сходно разнообразно описание на по-разнообразни храни се свързва и с грижите за уважаван от общността болен, като в този случай в изреждането се промъкват и плодове.

[...] всеки носи в ръка по нещо сготвеничко, като за болнаво: кой питички в чисто масло опражени, кой пиленце зачервено с гърне вино, кой грозденичка, кой ошавец, а някоя по-ближна бутнала в пазвата си ябълка или круша, или дюля, скътана нарочно да се намират за болно (Блъсков 1985: 239).

Подобни споменавания на храна за болен може да се намерят и у Л. Каравелов ("Българи от старо време"), и у Ив. Вазов ("Под игото", гл. XXVIII Във Веригово).

Да погледнем и обратната страна - лошите храни. Представянето им у Илия Блъсков е в ясна опозиция с другите, препоръчаните, двата типа са представени едни до други в текстовете. Неприемането им е свързано не със самите храни и напитки, и с начина на приготвянето им, а с користната злоупотреба на кръчмарите и, не по малко важно, с нарушаването на обичая.

След малко време двамата тези весело се разхождаха по дългата улица "Поду Могошой". Тук се лутаха, там зяпаха, най-сетне се вмъкнаха в една винопродавница, която беше току-речи накрай града. Тук, във винопродавницата, стояха на едно кьоше и други двама поседейковци. Те бяха сърби. Лулчо и Груйо "един млад българин, който също беше дошел наскоро" ("Злочеста Кръстинка", Блъсков 1985: 108).

Лулчо гледаше, че и този буен май ходи бос из лука, но за него сега беше добър, защото с него се разтушаваше, додето взе да уйдисва и на неговия ум (Блъсков 1985: 110).

...

Тъй както си сладко приказваше дружината, ето изведнъж като гарги кацнаха напреде им три млади моми. С лукава усмивка те попитаха изпървен, не обичат ли нещо. Повеля им се да принесат ястие, питие, като им се каза и друго, което нашите приятели не отбраха, защото не знаеха по влашки. ... Лулчо угади, че е вече в блудни дом и се сбра с такива приятели, кои ще го оскубят хубаво (Блъсков 1985: 111-112).

Почти нищо не се разбира какво е ястието, за питието, сякаш между другото, се споменава, че е вино. Вниманието е насочено към плащането и към измамата, от която Лулчо се спасява, а Груйчо - не. Някакви особено развратни събития комай не се случват.

Следващата глава - "Променение в село Черковна" - представя току-що отворена тукашна кръчма, която като че ли замества по-модерното кафене, което присъства в желанията на младите². Кръчмарските ястия и питиета в Черковна (за разлика от букурещките) са по-подробно представени, но и тук на преден план излиза икономическата страна, сметките, вересиите, шмекерлъците на кръчмаря.

Да вземем пак черковненската кръчма за пример, която е на десет разкрача далеч от черквата [...] Да влезем вътре. [...] още ще ви моля да си позатулите носа с кърпата си³, защото може кръчмарят да е купил някое вонящо и сплуто месо, за да направи наденици за селяните си.

[...] Ето пред прозореца до джамовете наредени големи шишета, той щото да се виждат и отвън, и отвътре. Те са пълни, едни с бистра бяла ракия, други с червена, други с жълта, щото да се поревне на ония, които минуват и заминуват. Над шишетата на една върлина са нанизани гевреци. А под тавана по гредите провесени наденици, пастърма, оплюти от мухи, мухлясали, окадени, опрашени, кой знае от кое лято са. Но не ги гледайте, че са такива. Те се харчат с добра цена. Простият селянин, като си похапне от тия гевреци и като си погложди и позасоли от тая пастърма, отваря му се ищахът и наместо да изпие чашка винце и да си иде по работата, той изпива цяла ока и се забавя, доде се наберат двама и трима да попият. По-долу шишетата има поличка във вид на маса. По нея са наредени панички, в кои има бучки шекер, малко вехти стафиди, ряпа нарязана, сол, та като пие селянинът чашка ракийца или чаша винце, хитрият кръчмар ще му даде джаба [даром - б.м., Н.А.] едно шекерче или малко ряпа осолена, за да се ослади или позасоли, та да му се доще да смръкне още една чашка (Блъсков 1985: 117).

Малко след това се явява и репликата на един селянин:

- Брей, тази наденица много солена [...] хем вехта, сякаш е останала от чумавото... Пък, пущината, че сладко вино пие (Блъсков 1985: 120).

По-долу разбираме, че чорбаджията идва "с дълъг чибук в ръка", а менюто на заведението включва "горчиво кафе", "пелинаш", наргиле. Но, в крайна сметка, истинското зло в кръчмата не е в лошата храна и алкохола, а в това, че тук мамят селяните и им взимат стоката на безценица.

Другият характерен пример за критики към някаква храна е свързан с неадекватното й използване в демонстративен разрез с обичая. Може би не е излишно да се каже, че в литературата са не само възможни, но и често срещани случаи именно на подриване на традиционното и статуквото. Но Илия Блъсков е последният, който би си позволил подобно нещо. В "Двама братя" той представя с умиление традиционното приготвяне на курбан "пред черквата, след отпус на божествената литургия" и в духа на новото следосвобожденско време, когато е публикувана книгата, споменава, че "в такива нощни увеселения пеели са новите народни песни свободно и без страх, каквито са "къде си вярна ти любов народна", "Юнашка кръв възвряла, закипяла" и проч." (Блъсков 1985: 312).

Веднага след това идва негативният пример. Даскал Тодьо заявява, че предпочита да празнува рождения си ден, а не именния, което се възприема едва ли не като бунт срещу добрата традиция. Следват и други прегрешения на този карикатурно представен "нова мода човек" и "реформатор" (вж. Аретов 2010). Всъщност, въпреки че заявява "Аз признавам и почитам рождения си ден, този ден, в когото за първи път съм видял светлината, а не такива измислици, св. Тодоровци и не знам що", въпреки това Тодьо все пак празнува точно именния си ден, но скандалът остава.

Да се случи именният ден на Тодя през тази година да бъде помежду Възнесение и Св. Троица⁴, че да се случи и в сряда. И друг път си е показвал той рогата с незачитанието на постните дни пред простите хора, но донякъде предпазливо; за деня си той не се посвени да изпрати цяло агне на фурната, с което на вечеря трябваше да угости поканените си вече приятели. [...]

- [...] Че и не зел да го покрие, ами го понесъл след пладне открито, всеки да го види. [...]

Страшно се мразеше тогава този, който не зачиташе постите, него наричаха чифутин, фармасонин, турчин, а за един учител това беше грозно петно; колкото учен, умен, добър да би бил той, колкото доброжелателен за народа си, старателен по занятието си да беше, речеше ли се за него, че той яде блажно през постите, сряда, петък не пази, всички добри качества изведнъж падаха от него; слаби, болни, който би имал нужда от питателна храна и комуто бе позволено, простено дори от духовника да блажи, той трябваше да се заключва, да затуля дори и разторзите на вратата и дупките на ключалката, да не го съзре някой, трябваше да пази да не размирише, иначе тежко му! (Блъсков 1985: 313).

Между курбана пред църквата и агнето на фурната, приготвяни за един и същи празник - имен ден, има кулинарна разлика, разбира се. Но не тя е съществената за автора, а отношението на храната към обичаите, което в двата случая, представени непосредствено един след друг, е диаметрално противоположно. И това е важното за Илия Блъсков.

Интересно е отношението и към пиенето. Илия Блъсков, който е автор на книга с показателното заглавие "Пиян баща, убиецът на децата си" (1879)⁵, в разглежданите тук текстове не се изявява като враг на алкохола. Според него той е напълно допустим, дори необходим в рамките на обичаите.

По отношение на алкохола се забелязва отсъствието на по-късното разграничаване на вино и ракия, свързано и с евентуално отхвърляне на твърдия алкохол за сметка на по-лекия. Отсъства и каквото и да е обвързване на споменатите напитки с етническата среда - и в Румъния, и в Българско двете традиционни напитки стоят една до друга и няма особено предпочитание или особено отхвърляне на едната. Забелязва се и друго - българската книжнина проявява подчертан афинитет към похищаването и прелъстяването на българки от чужденци; поне през Възраждането обаче това не се свързва с алкохол. В "Злочеста Кръстинка" пък се намеква за обратното - български мъж е прелъстен от чужденки с помощта на алкохол.

В разглежданите текстове не се забелязва враждебно отношение към чуждата храна сама по себе си. В тях не става дума за "чужд" вид алкохолни напитки, но в други текстове от 70-те години и особено през следващите десетилетия на XIX в. те - на първо място бирата - се появяват и не предизвикват някаква негативна реакция. Може би трябва да се напомни, че за българските земи, особено извън градовете, кафето (вж. Йезерник 2011), а дори и ракията всъщност са относително нови напитки, които обаче не срещат някаква сериозна съпротива.

По-ясно е разграничението между храна и напитки, употребявани неправилно и водещи до поквара, от една страна, и консумирани в съгласие с нравите и обичаите правилни храни, от друга. Двете не се различават съществено по състав, може би с изключение на по-засиленото присъствие на месо и особено на колбаси сред неправилните храни. Но и в групата на "правилните" има известно скрито напрежение. От една страна, има желание да се акцентира върху скромната храна на труженика (хляб и сиренце), от друга - да се покаже, че благословеният селски труд все пак води и до изобилие на добри храни и напитки.

БЕЛЕЖКИ

1. За храната на българите вж. гл. XIV. "Силистра йолу", гл. XXVIII. "Във Веригово" и др. [обратно]

2. "За учителите тогава (края на 60-те години?) нямаше никакво развлечение; такива места като кафе-шантани, казина, дето мнозина днес убиват драгоценното си време, тогава бяха рядкост" (Блъсков 1907, цит. по: Блъсков 1976: 144). [обратно]

3. Интересно е кой всъщност е имплицитният читател тук - явно не ще да е селянин, щом има кърпа, а и си позатуля носа в място, в което селяните се чувстват нормално. [обратно]

4. Всъщност Тодоровден винаги се отбелязва в съботния ден от първата седмица на Великия пост. Любопитно е дали Ил. Блъсков, издател на множество религиозни книги, неволно бърка, или смята, че читателите му не знаят кога е Тодоровден и кога са постите. [обратно]

5. Към същия тип книжнина може да се отнесе и "Ракийска чума" (1873) от Х. Чоке, преведена от П. Иванов. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Аретов 2010: Аретов, Николай. Два образа на книгата от времето на Просвещението. "Двама братя" (1888-1889) от Илия Блъсков. // Просвета и промяна. Сборник в чест на чл.-кор. ст.н.с. I ст. д.ист.н. Румяна Радкова и по случай 150-годишнината на Болградската гимназия. София: Институт за исторически изследвания при БАН, 2010.

Аретов 2011: Аретов, Николай. Град и село - напрежението между два идеологически полюса в едно семейство (Рашко и Илия Блъскови). // Николай Аретов. Блог, б.г. <http://aretov.queenmab.eu/archives/revival/174-town-and-village.html> (13.06.2013).

Блъсков 1907: Блъсков, Ил. Читалищата и тяхното първоначално устройство. // Материали по историята на нашето Възраждане. Шумен, 1907.

Блъсков 1976: Блъсков, Илия. Спомени. Съст. Д. Леков. София: ОФ, 1976.

Блъсков 1985: Блъсков, Илия. Повествования за възрожденското време. Избрани творби. София: Изд. на БЗНС, 1985.

Бродел 2000: Бродел, Фернан. Материална цивилизация, икономика и капитализъм, XV-XVIII век. Т. 1. Структурите на всекидневието: възможното и невъзможното. София: Прозорец, б.г. [2000].

Дечев 2010: Дечев Стефан. "Шопска салата": как се ражда един национален кулинарен символ. // В търсене на българското: Мрежи на национална интимност (ХІХ-ХХ век). София: Институт за изследване на изкуствата, 2010.

Йезерник 2011: Йезерник, Божидар. Където раят е само на глътка дяволска напитка. Разказ за кафето на Балканите. // Литературен вестник, № 16, 4-20 май 2011.

Пелева 1998: Пелева, Инна. Ботев. Тялото на национализма. София: Кралица Маб, 1998.

© Николай Аретов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.06.2013, № 6 (163)